Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (8)

8.

Не му приличаше на килия за изтезания, но пък той никога не бе попадал в такава. Джек не хранеше особени илюзии какво го очаква, като гледаше горилите, които го доведоха тук.

Въздухът в помещението бе почти толкова застоял и неприятен, колкото и онзи отвън.

— Сядай! — нареди единият от мъжагите.

Джек се подчини. Зад големия панорамен прозорец на едната стена се виждаше като на длан цялата миньорска колония. Двамата мъже очевидно се готвеха да си тръгнат.

— Няма ли да ми правите компания? — подсмихна се Джек.

Те също се засмяха.

— И без туй няма къде да идеш.

Веднага след като вратата се затръшна зад тях, Джек си даде сметка, че са прави. Стените на помещението бяха много дебели. Той стана и отиде до прозореца зад компютъра. Горната част на купола закриваше гледката към космоса. Не се виждаше и планетата, около която обикаляше луната. Слезе ли веднъж в тунелите, ще се лиши дори от тази гледка.

Потърка длани. Обърна се и огледа бронираната врата. Ако беше с костюма, щеше да премине през нея без никакви затруднения. Все още се наслаждаваше на наскоро възстановените си спомени. Вече всичко си беше на мястото и си имаше своето обяснение — с изключение на Сташ. Той оставаше загадка.

Джек усети едва доловимо раздвижване във въздуха. Извърна се и забеляза, че вратата към вътрешната канцелария се е отворила лекичко. Долитаха приглушени звуци. Той се приближи и установи, че чува гласа на губернатора.

— Какви са щетите?

— Тунел 102 е затворен. Бихте могли да изключите компютъра, ако желаете. Казаха ми, че групата е успяла да постави навреме изолираща преграда. Молят за официална намеса. — Гласът бе задъхан, мъжки, идваше от предавателя. Джек се успокои и пристъпи по-близо.

— Не мога да го направя. Тунелите не са част от главното съоръжение. Ако Лазертаун е паякът, основните тунели са неговата мрежа. Ще бъде невероятно трудно да докажем, че драките са го обстрелвали преднамерено и че не е бил ударен от отломки. Изключете компютъра на вентилационната система, ако смятате, че пробойната не е била запушена както трябва. И пратете още една група на помощ. Ако отказват, обещайте им премия.

— Но губернаторе… те молят за защита.

Жената изруга тихо. След това отвърна:

— Нали копаят под повърхността. Каква по-добра защита от тази им трябва?

— Не е достатъчно, ако драките отново ги нападнат.

— Казах ти, нищо повече няма да получат! Трябва да мисля за защитата на куполите. Заглушителите и оръжейните системи остават съсредоточени над тях.

Джек се почеса замислено. Преди да успее да си поеме дъх, чу се нов сигнал за повикване.

— Губернатор Франкен?

Жената въздъхна уморено и включи приемника:

— Да, преподобни Уесли. С какво мога да ви помогна?

— В хотела цари тревога заради последното нападение.

— Всичко е наред, преподобни.

— Говори се, че в мините имало разрушения.

— Слухове и нищо повече — отвърна жената, без дори да се замисли. Джек поклати глава. Биваше си я. — Установихме повреда в компютъра на вентилационната система. Станало е късо в системата и е било спряно подаването на свеж въздух към няколко тунела. Но няма изтичане на газ и всичко е под контрол.

— Ах. — Мекият, приятен глас заглъхна за миг. — В такъв случай, ще можем ли да обсъдим нашето прошение?

— Моментът наистина не е подходящ, преподобни отче — този път губернатор Франкен не си направи труда да скрие раздразнението си.

Преподобният продължаваше да настоява.

— Забавяте ни вече няколко месеца, губернаторе. Имах възможност да извърша инспекция на някои от проектите за открит рудодобив…

— Кой ви е позволил? Това е поверителна информация! — сега вече Франкен очевидно беше ядосана.

— Да речем, че ние, Скиталците, имаме последователи навсякъде. Даде ми я човек, който вярва, че на луната съществуват истински археологични доказателства за онова, което търсим. Вашите планове за този район ще ги унищожат, след като са били съхранени за толкова дълъг период от време благодарение на уникалните условия на луната.

— О, стига вече — прекъсна го Франкен. — Наистина ли вярвате, че Исус Христос е слизал на този къс скала? Вие не сте само фанатици, но и безумци. Защо не погледнете каква пустош е отвъд куполите, преподобни?

— Неведоми са пътищата Господни. Кой би могъл да твърди със сигурност, че тази луна винаги е била безжизнена? Но дори и да е така, нима това пречи на Господ да я избере за своя временна спирка? Все още не сте отговорили на нашето прошение.

Джек почувства, че напрежението между двамата нараства. Стоеше съвършено неподвижно, затаил дъха си.

— И нямам намерение да ви отговоря, преподобни, докато не го разгледам внимателно. Ябълката на раздора е разположена на тъмната страна, ще са нужни допълнителни проучвания, за да се уверя, че там наистина могат да бъдат открити някои интересни археологически находки. С други думи, ще ми трябват доказателства, за да взема подобно решение.

Джек не се съмняваше, че докато луната е под блокадата на драките, ще бъде почти невъзможно да се извърши оглед от въздуха на споменатото място и да се направят нови снимки.

— Е, това е нещо малко по-добро от директен отказ — рече мъжкият глас. — Кога ще разполагате с малко свободно време?

Франкен забарабани с пръсти по бюрото.

— Първо помислете как да се отървем от проклетите драки.

Последва сух смях.

— Не сме способни на чудеса. Съжалявам, губернаторе, но това не е по моята част. Но за да ви успокоя, ще ви кажа, че насам лети моят началник. А той знае как да оказва натиск. Приятен ден, губернаторе.

Чу се пукот и линията прекъсна. Джек чу жената да мърмори:

— И теб те бива за това, по дяволите.

Върна се на мястото, където го бяха оставили. Доказателства за теорията на Скиталците тук? Почеса се замислено по брадичката. Това си заслужаваше да се види.

Вратата се отвори и на прага застана губернатор Франкен. Усмихна се и махна с ръка.

— Е — рече, — трябва да призная, че рядко някой от работниците откликва на предложението ми.

— Поне що се отнася до мен, сигурен съм, че е имало защо.

Жената се облегна на рамката. Имаше стройни крака, успя да установи Джек, тъй като бе свалила защитното облекло, с което ги бе посрещнала в хангара. Главата й леко се наклони на една страна.

— Виждам, че не само изглеждаш интелигентен.

Джек кимна, после пристъпи към нея.

— Губернатор Франкен, аз съм свободен наемник, не работник на принудителен договор. Не се и съмнявам обаче, че споменатият договор е подготвен по такъв начин, че да не може да бъде обжалван по правен път. Ако не беше така, едва ли щях да стигна чак дотук.

Жената се усмихна, но челото й продължаваше да е разсечено от угрижени бръчки.

— Няма да стигнеш далече, ако продължаваш да ме заплашваш по този начин.

— Никого не заплашвам. Но сигурно знаете, че между наемниците съществува известно приятелство и взаимопомощ.

— Разказвали са ми подобни неща — губернатор Франкен се върна при бюрото и извади от чекмеджето цигара. Запали я и изпусна в стаята облак синкав дим. — Някой по-известен случай, в който сте участвали и за който може да сме чували?

— Бях в групата, която атакува спътника на генерал Гилгенбуш.

Тя повдигна смаяно вежди.

— Изненадвате ме отново… както и да се казвате.

— За последно ми викаха Джек Сторм.

— И за каква работа бяхте определен?

— Експлозиви. Сапьорство. Прехвърлиха ме обаче при заварчиците.

— Експлозиви значи. Какво пък, това май не е далече от предишната ви специалност?

— Каквато и специалност да избера, винаги се старая да остана жив — отвърна мрачно Джгек.

— И няма ли да науча кой е причината за тази сурова несправедливост. Някой стар враг?

— Ако започна да ви разказвам за враговете си, нищо чудно да се озовете редом с мен в някой от тунелите.

— Наистина ли? — тя се надигна. — Добре, но не разбрах какво точно искате. Да ви прекъснем договора или нещо друго?

Джек си позволи една лека усмивка. Приближи се до прозореца и погледна надолу. Оттук се виждаше по-голямата част от Лазертаун.

— Честно казано, губернаторе, просто исках да се запозная с разположението на града. — Когато се обърна, усмивката все още бе на лицето му. Помисли си, че бягството няма да е особено трудно по време на някоя дракска атака.

— И само това? — попита тихо Франкен. — Не си заслужава усилието, според мен. Дори да успеете да прекъснете договора, все още оставате длъжник на компанията. Пари за храна, екипировка, транспорт… Животът в Лазертаун не е никак евтин.

— Така и предполагах.

Тишината, която настъпи, започна леко да го изнервя. Чувстваше се заплетен в гигантска паяжина. Дори да си осигури известна свобода, пак щеше да е под стриктно наблюдение. Опита се да задържи усмивката.

— Благодаря ви за поучителния разговор.

— Останете при мен — предложи му губернатор Франкен. Джек я погледна изненадано, но преди да успее да отговори, тя побърза да добави: — Не бих ви молила… при други обстоятелства. Но харесах очите ви.

— И какво ще спечеля от това?

— Нищо — рече тъжно тя. След това отметна кичур коса от лицето си. — Честно казано, аз също съм пленница на това място. Ще ме пуснат да си вървя, едва когато успея да изпълня отредения ми дял. А честно казано, това е почти невъзможно с ограничената работна ръка, с която разполагам.

— В такъв случай ми позволете поне да надзърна в моя договор. Искам да знам кой ме е накиснал.

Тя поклати глава.

— Няма да го откриете в договора.

Джек кимна към монитора.

— Нека все пак опитам. Ще ми съдействате ли?

Жената въздъхна, наведе се над клавиатурата и затрака по нея. Пръстите й се местеха с лекота, която му напомни за Амбър. Точно този момент не бе подходящ да се разсейва с мисли за нея, затова изтика мисълта в периферията на съзнанието си, докато на екрана излизаха страниците от неговия договор. Имената на посредниците му бяха непознати, почти всички данни вътре бяха измислени и не отговаряха на действителността.

С изключение на един факт.

Бяха го вписали като ветеран.

Уинтън. Само Уинтън знаеше, че е ветеран. Нямаше го в досието му, когато го назначиха за рейнджър на Кларон. Никой не знаеше нищо за миналото му, когато му дадоха нов живот. Не беше никак трудно да се скрие истината сред необятното количество информация.

Джек изключи програмата. Усети, че жената е съвсем близо до него, телата им почти се допираха. Но изкушението бе потиснато от мисълта за Амбър и той вече знаеше, че предстои промяна на плановете му.

Франкен се усмихна огорчено.

— Последен шанс. Нека ви даря с малко удоволствие, преди да ви причиня болка. Не мога да ви пусна без наказание. В противен случай колегите ми ще сметнат, че съм започнала да се размеквам. А не мога да си го позволя, ако искам да си запазя работата.

Той сви рамене.

— Може би някой друг път. — Отново зарея поглед към Лазертаун, но под привидното нехайство се криеше наблюдателен ум, който внимателно проучваше разположението на сградите, запомняше слабите места, изходите. — Знаете ли, гледката си я бива.

Тя се изчерви от гняв. Пресегна се и натисна едно копче на пулта.

— Ще трябва да заплатите доста висока цена за посещението си, господин Сторм. Следващия път ще се замислите, дали да не си купите карта, вместо да си позволявате подобни шегички. — Тя загаси ядно цигарата тъкмо в мига, когато вратата се отвори. Дори не вдигна глава към двамата си помощници. — Покажете на господин Сторм какво му се полага, щом си позволява да ми губи времето — нареди тя.

Огромните им ръчища се сключиха около китките му. Джек сви рамене.

— Какво пък, няма безплатен обяд — подметна, докато го водеха към вратата.