Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пясъчните войни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lasertown Blues, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Dargor (2015 г.)

Издание:

Чарлз Ингрид. Пясъчните войни

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Иванка Нешева

 

Charles Ingrid

The Sand Wars (1987–1988)

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 38

 

Цена: 11.99 лв.

 

ИК „БАРД“ ООД

История

  1. — Добавяне

Втора част

4.

Пясък. Навсякъде, гигантски вълни от пясък. Джек прокара език по зъбите си, усещайки финия прашец върху емайла. Според докладите от разузнаването, в пясъка обитавали микроорганизми, миниатюрни същества, с които драките се хранели така, както китовете се хранят с планктона в океана. Не знаеше дали е истина, но и нямаше никакво намерение да се превръща в опитно зайче.

Изправи се, чувствайки се гол без костюма, и надзърна отвъд линията на дюните. Не биваше да е тук. Знаеше го. Беше студено, много студено и с всяка стъпка, която правеше, ледената кора върху пясъка се трошеше, разпръсквайки паяжина от пукнатини встрани от обувките му.

Беше сам и без костюм, участник във война, за която знаеше, че отдавна е свършила. Джек си изтри лицето. Имаше засъхнала слюнка в ъгълчетата на устата си.

Сън? Погледна изплашено ръцете си и видя, че са съвършено здрави и не липсва нито един пръст. Завладя го паника. Наистина сънуваше — сигурно пак лежеше в криогенна капсула.

Сън, от който не би могъл да се пробуди по желание.

— Лейтенант! — стовари се тежка ръка на рамото му. — От работилницата съобщиха, че костюмите ни са готови.

Джек познаваше този глас — беше на сержанта. Изглежда бе обречен да преживява отново и отново тези последни дни на Милос.

— Добре, сержант. Предай на останалите да си слагат костюмите. Предстои атака. — Това ли наистина бе казал? Точно тези думи? Или имаше някаква неуловима промяна.

Джек се обърна. Зад него се бе подредил целият взвод. Останалите се озъртаха уплашено. Сержантът застана до него и му тикна лазерна пушка в ръцете.

— Имате ли нужда от помощ, лейтенант?

— Не, но благодаря — Джек се озърна. Костюмът му бе при останалите и го очакваше. Не каза нищо, но имаше желание да закрещи. Беше попаднал в безкрайната примка на спомените, където нямаше нито величие, нито победа.

— Не е необходимо да го правиш. Не могат да те накарат — заговори Амбър, която се бе материализирала от въздуха и вятърът развяваше дългата й коса.

— Затворен съм в примка.

— О, стига вече, фермерче. Нима това ще те изплаши? Двамата с теб можем да се справим с всичко на този свят. Аз, с моя опит от улицата, а ти ще бъдеш моят бял рицар, нали така? — Тя го разглеждаше с детинска наивност. — Ти ще им отвлечеш вниманието, а пък аз ще ги преджобя.

Джек премигна. Драките нямаха джобове. Пресегна се да я докосне по рамото и тя се превърна в купчина светложълт пясък. Джек се наведе, загреба шепа от пясъка и го пусна между пръстите си на струйки. За разлика от всичко останало тук, пясъкът, който доскоро бе Амбър, беше топъл. Зад гърба му останалите вече навличаха костюмите. Той се изправи и изведнъж настъпи тишина.

Последва ниско и заплашително ръмжене. Джек почувства, че настръхва. Погледна през рамо.

Бяха се подредили в редица на билото на близката дюна. Приличаха на преобърнати фигури от шахмат. Лицевите им стъкла бяха непрозрачни, или пък зад тях се виждаше непрогледна тъмнина. Джек преглътна с пресъхнало гърло. Изпитваше панически ужас, защото знаеше какво ще последва.

— Сержант? Сержант?

Фигурите изстенаха. Звук, който се зароди някъде дълбоко под краката му, разпространявайки се на вълни из околния пясък. Джек потрепери. По лицето му се стичаха едри капки пот. Ако можеше сега да скочи в своя костюм, да се прикрие зад бронята, да почерпи от енергията. Но той стоеше неподвижно, като вкопан.

Като Рицари, те бяха изрисували върху гърдите си различни неща. Семейни гербове, символи, неразгадаеми картини. Това бяха все хора, които беше тренирал и предвождал в битки, по цвета на костюмите им можеше да се досети кому принадлежат.

Но вече не бяха хора. Джек изтри потното си чело с опакото на ръката. И в същия миг чудовищата, които зрееха и костюмите, изригнаха навън.

Огромни. По-големи от костюмите, с полепнали по тях частици от кости и кървави тъкани, сиво-зелени гущери с белезникави зъби и яркочервени очи, редица от берсеркери, които се нахвърлиха върху него.

Джек затвори очи и изкрещя, но викът заседна в гърлото му.

 

 

Беше съвсем сам и вървеше между белите дюни на Милос, там, където някога бяха расли трева и гори. Под краката му хрущеше дракски пясък и беше студено, ужасно студено, и той знаеше, че отново се е върнал в началото на примката.

 

 

Амбър потрепери от нощния студ, докато ръката на Пурпурния я насочваше по коридорите. Едва бе успяла да се наметне с халата, дори краката й бяха боси. Не зададе никакви въпроси, защото знаеше, че той няма да й отговори. Единственото й желание бе да разбере час по-скоро какво се е случило с Джек.

Спъна се в една издадена плочка и преглътна ругатнята. Пурпурния беше напрегнат и ядосан и тя се зачуди, дали не вини нея за случилото се.

Стигнаха офицерските помещения, дълбоко във вътрешността на императорския дворец. От една отворена врата се процеждаше светлина. Забеляза вътре униформени мъже и веднага щом ги разпозна, присви устни — Планетната полиция. Трябваше да внимава. Ако не за друго, поне заради Джек.

За нейно облекчение, когато влязоха вътре, не видя проснат на пода труп.

Гвардейците се изпънаха и козируваха. Пурпурния отвърна на поздрава им.

— Нещо ново?

— Само това, сър. — Един от офицерите му подаде малка пластмасова капсула. — Открихме я от вътрешната страна на вентилационната тръба.

— Какво има вътре? — Амбър разглеждаше капсулата, притисната между пръстите на Пурпурния. Газ. Доста мощен, ако се съдеше по размера на капсулата.

— Доколкото можахме да определим, не е токсичен. Вероятно служи само да отнема съзнанието. Но лабораторните анализи ще ни кажат повече.

Тя плъзна поглед из стаята. Нямаше никакви признаци от борба. Костюмът висеше в гардероба, сияейки с отразена светлина. Реши да почака, докато стаята се изпразни, и после да провери какво е състоянието на фантома. Обикновено идваше в съзнание само когато Джек обличаше костюма… но тя бе готова да опита всичко, за да преодолее типичната за него враждебност.

— Обадиха ли се за откуп?

— Не, сър. Още не.

Пурпурния сведе поглед към Амбър.

— Засега предполагаме, че са го пленили и е жив. Продължаваме да го търсим.

— И това ли е всичко, което ще направите?

— Ще прегледаме, разбира се, и записите от охранителните камери. Може да открием нещо.

— Вече го направихме, сър — намеси се офицерът от Планетната полиция. — Няма никакви следи от нахлуване с взлом. Освен това на записите не се вижда никой друг, освен капитана.

Амбър изпъшка. Огледа се. Бе почти сигурна, че някой е променил записите или се е постарал да не попада в обсега на камерите. Всъщност всеки аматьор би могъл да го направи.

Пурпурния освободи офицерите и се отправи към вратата.

— Не можеш да останеш тук. Това е зона с повишена сигурност.

— Искаш да кажеш, че е била такава — поправи го тя невъзмутимо. — Но вече не е. Познавам го по-добре от всеки друг. Тук може да има нещо, което полицаите са пропуснали. Може би газовата капсула не му е подействала. Може да е тръгнал да преследва някого.

Среброкосият мъж я погледна. Нямаше и следа от веселото пламъче в очите му, с каквото го помнеше от първата им среща. Изглеждаше уморен и разтревожен.

— Добре. Давам ти един час, може и два, но след това се обади да ти подсигуря охрана до дома. Съгласна?

Амбър кимна.

— Съгласна.

Вратата се затвори и тя се надигна. Първото, което направи, бе да потърси фантома.

 

 

Ръцете му горяха, левият му крак бе почти парализиран от болка. Джек се гърчеше в мрака.

— Внимателно. Този човек и преди е имал рани от изгаряне… вижте белезите от ампутации. Два пръста на краката и кутрето.

— Хибернация?

— Съмнявам се. Малцина се събуждат от толкова ниски температури.

Джек продължаваше да се съпротивлява. Усещаше как по тялото му се плъзгат ръце. Той заплува през мрака и задържа дъх, очаквайки да излезе на повърхността.

— Дишането е на пресекулки.

— Важното е, че излиза, докторе. Това е синдромът на удавения.

Гласовете продължаваха да се надвикват около него.

— Добре, щом е така. Но го наблюдавайте. И следете непрестанно монитора. Все още не е изключено да се получат усложнения. Не ми харесва как реагира.

— Да, сър.

Джек продължи да се извива, но постепенно се умири, когато го завиха с топло покривало. Започна да трепери неудържимо, изгубил контрол над тялото си, зъбите му затракаха шумно. Все още не можеше да отвори очи, но стискаше здраво челюсти.

— Успокой се — прошепна му нисък женски глас. Почувства, че го завиват с още едно термоизолиращо одеяло.

— Ти… ли ме откри?

— Да съм те открила? Не, ти си беше тук, настанен в една от каютите. Лежи неподвижно и скоро ще се стоплиш. Доста трудно излезе.

Джек усети, че го увиват в одеялото.

— Изгубихме се — промърмори. — Ние се изгубихме. — Клепачите му трепнаха. Той беше изгубеният, в продължение на цели седемнайсет години, и сега отново го бяха намерили. Но треперенето наистина взе да намалява. Най-сетне го бяха открили. Сигурно сега щяха да го пратят рейнджър на Кларон. Присъни му се огнената буря. После спокойният живот сред природата. Всичко ще бъде наред. Този път няма да позволи на нещата да се объркат.

 

 

— Амбър, овладей се. Направихме всичко, което е по силите ни.

Тя крачеше напред-назад из кабинета.

— Измина цял месец. Или е мъртъв, или е на някоя друга планета.

— Ако беше мъртъв, щяхме да го разберем. Ако го е направил Ролф или някой друг заради отмъщение, щеше да подхвърли трупа му. Сама го знаеш.

— Значи не е на планетата.

— И затова не можем да го открием — кимна Пурпурния. — Защото не фигурира в компютърната система и няма микрочип на китката — все неща, с които Джек се гордееше, но сега се обърнаха срещу него!

Амбър се извърна към него.

— Но той все трябва да е някъде! Не може просто така да зареже костюма! Нали?

— Права си — отвърна Пурпурния. — Никой от нас обаче не го познава толкова добре.

— Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ми прати съобщение къде се намира. — Почувства, че очите й се наливат със сълзи. По дяволите. Тя никога не плачеше. А ето че сега бе готова да се разреве само защото Джек бе изчезнал от няколко седмици. Запремигва ядосано. — Не е мъртъв. Ако беше, щях да го усетя.

Пурпурния втренчи поглед в нея и тя си помисли: „Той знае повече, отколкото казва.“ Мъжът отмести поглед и го сведе към бюрото. Амбър се досети, че Джек е обсъждал медиумните й способности с него. Облиза разтревожено устни.

Командирът отново вдигна глава.

— Амбър, ние смятаме, че е бил отвлечен. Пратили са го на някоя робска колония, сигурно заради някоя стара вражда. Позабравен враг от далечното минало, когато е бил наемник. Не зная. Това е всичко, което ми хрумва засега. — Той разтърка слепоочията си. — Ще те повикам веднага щом научим нещо повече.

— Хубаво — Амбър тръгна към вратата. Излезе навън, без да почувства и капчица угризение, задето го бе притиснала мислено да сподели с нея онова, което му бе известно. Беше готова на всичко заради Джек.

 

 

Джек сънуваше Кларон. Планетата беше голяма, девствена и неопитомена, свят на гъсти зелени гори и тучни равнини, на щръкнали към небето високи планини, увенчани с бели шапки. Би могъл да кръстосва дни наред, без да се натъкне на каквато и да било следа от човешко присъствие. Не само можеше да докосне всичко наоколо, но усещаше уханието и вкуса на непознатото място.

А после в съня му нахлу огнената буря. Долови далечни сътресения и нарастващ тътен, пулсиращия шум на приближаващите се космически кораби, които вече навлизаха в стратосферата. Спомни си, че веднъж вече го бе преживял — тогава напусна къщата си и видя, че небето гори. Спомни си, как бе облякъл костюма и се бе затичал към звездната порта, как взривната вълна от бомбите го бе прехвърлила през тунела в пространството. В черния космос, където едва не бе загинал. Но после треската отново се усили и той забрави всичко.

 

 

— Исууусе Христе! Този тип само да стене ли знае?

— Трябва да е някаква алергична реакция към хибернационния сън. Стига си го гледал, ами играй. Да чуя колко залагаш.

— Ако е болен, трябваше да го оставят в лазарета.

— Хайде, залагай, Сташ!

— Добре де, приятелю, добре.

Той отвори очи. Първото, което видя, бе приглушеното оранжево осветление от тавана. Вибрациите и сътресенията от съня все още го обгръщаха. Съзнанието му постепенно изплуваше. Премигна и се озърна. Намираше се на кораб. Лежеше в койка. Ръцете му бяха завързани отстрани. Помещението миришеше на потни тела и на цигарен дим. Той извърна глава. Повечето от останалите койки бяха заети, хората в тях се бяха завили през глава и вероятно спяха. Чуваше се похъркване. Какво ставаше с него?

В тишината отекна шляпане на карти. В прохода между койките имаше маса и над нея се бяха надвесили две фигури. Над главите им се кълбеше синкав цигарен дим. Бяха облечени в еднакви кафяви комбинезони и изглеждаха като хора, които са виждали и по-добри дни. По-младият бе извърнат с лице към него, но вниманието му бе съсредоточено върху картите на масата. Косата му бе късо подстригана, а очите му изглеждаха сурови и непроницаеми. Не беше красавец и докато болният го разглеждаше, забеляза как прибра в дланта си една карта, докато партньорът му броеше чиповете.

Другият изсумтя. Метна картите и се оплака:

— Щях да извадя по-голям късмет, ако бях играл с дракски фъшкии.

— Млъквай и раздавай — ухили се младият.

— Уморих се. Ще ида да подремна.

— Няма да стане. Още си ми длъжник! Утре е ден за ориентиране. По дяволите. Двамата с теб сме натрупали доста опит в миньорството. Какво толкова очакват от нас? — Мъжът се наклони напред. — Ето какво смятам да направя. Ще си прекъсна договора. Не са измислили още такъв договор, който да ме задържи.

Възрастният подсвирна тихо през зъби.

— Само внимавай, Сташ. Това място не е като другите. Всеки от нас се надява да получи добри парици от договора.

— Може би — Сташ огледа близките койки. — Но тук има и такива, които не са дошли доброволно. Предполагам, че някои от тях ще са готови да платят, за да ги измъкнем. Той потри доволно ръце и ги сложи на масата. — А аз не съм от онези, които си затварят очите пред подобни възможности.

Сетне отново се зае да раздава картите, но от дъното на помещението се чу нечий глас:

— Ей, вие двамата! Не знаете ли, че е време за почивка?

— Да бе, да — отвърна успокояващо Сташ и се изправи. Длъжник си ми, Богс. — Отново плъзна поглед по койките и този път на Джек му се стори, че са го забелязали. Но Сташ се извърна, без да каже нито дума повече, покатери се в една от койките, зави се с одеялото, изопна мрежата за безтегловност и само след секунди захърка.

Болният се отпусна в своята койка. Виеше му се свят и реалността се смесваше с халюцинации. Къде се намираше, в какъв период от време? Единственото, което научи, бе едно име — Сташ. Какво пък, ще го запомни. Ако иска да се измъкне оттук. Вкопчи се в името като удавник за сламка и постепенно се унесе.

 

 

Събуди се облян в пот, с усещането, че някой го наблюдава. Оказа се прав. Мъжът на име Сташ бе приседнал на койката му и разглеждаше пластмасовата табелка, закачена в единия край. Сетне вдигна поглед.

— Събуди ли се, друже? Сами сме. Останалите отидоха да се тъпчат. Искаш ли да ти помогна? Сестрата рече, че можем да ти махнем въжетата, когато се свестиш. — Непроницаемите очи блеснаха подигравателно. — Но кой от нас не е малко луд, а?

Джек преглътна и размърда ръце.

— Моля те… отвържи ме.

— Разбрано де — Сташ се наведе над него. — Ще хапнеш ли нещо?

Джек помисли върху предложението, сетне поклати глава.

Сташ извади порционната карта от джоба на Джек и го погледна въпросително.

— Нещо против аз да се почерпя? Като отплата за развързването?

Отново немирните пламъчета в очите.

— Как се казваш, друже?

Джек поклати глава. Устата му бе твърде суха, за да може да говори.

— Имаш треска от хипотермията. Лоша работа беше. Виждал съм такива неща и друг път. Имаше един, дето дори не си помнеше името, когато го събудиха. — Сташ отново надзърна в джоба му. — Брей, имаш порционни карти от предишните смени. Знаеш ли какво ще направим? Ще ти прочета досието срещу две от тях.

— Съгласен — едва промълви Джек.

Очите на Сташ блеснаха от радост. Побърза да извади две от картите.

— Ей сегичка се връщам, друже. Ти си почини и гледай да не паднеш от койката, че сестрата ще ми трие сол на главата. Бях й хвърлил око, ама изглежда няма да ме огрее.

Болният затвори очи и потъна в сън.

 

 

— Я да видим сега. В досието пише, че си Джек Сторм, на двайсет и четири. Подписал си договор за монтажист или миньор. Неженен. — Сташ вдигна поглед към него. — Като всеки от нас, друже.

— Продължавай — името не му говореше почти нищо, но започна да осъзнава в какво положение е изпаднал. Един от множеството нещастници със заробващи договори. На име Джек. Повтори няколко пъти името. Като че ли извикваше някакви далечни асоциации.

Сташ се изкашля.

— Имал си магазин за електроника във Външния пояс. Банкрутирал си, продал си всичко, за да си платиш дълговете. Стандартно образование. Това е всичко.

— Роднини?

— Нямаш живи. — Сташ пусна картата обратно в плика с документи. — Нищо особено, така е с всеки от нас тук. Част от общата картинка, Джек, момчето ми.

— Да. Предполагам.

Джек затвори уморено очи. Беше ходил в трапезарията на закуска, а после да се поразкърши малко в гимнастическия салон и сега краката му се подгъваха като на новородено конче. Зачуди се откъде знае за заробващи договори, миньорски труд и новородени кончета, след като не може да си спомни нищо за себе си. Без да отваря очи, произнесе:

— Благодаря, Сташ. Но върни, ако обичаш, на мястото порционната карта. Вчера вече ти платих.

Мъжът се покашля, но пъхна картата обратно.

— Което си е вярно, вярно си е. И ако се съди по вида ти, ще имаш нужда от нея. Иди да почиваш, друже. От това също имаш нужда.

 

 

— Е, добре, мързеливци. Ставайте от койките. Време е да се захващате за работа.

Джек крачеше неуверено, пришпорван от виковете на надзирателя. Забеляза, че има червени следи по китките си и започна да ги разтрива, докато заемаше мястото си в редицата. Беше немит и небръснат, със същия избелял комбинезон като останалите, достатъчно голям, за да се побират в него хора с различни размери. Докато се подреждаха в пространството между койките, те се побутваха сънено.

Нисък, набит мъж застана пред тях.

— Аз съм ви бригадирът. При мен са договорите ви и досиетата. Искам отсега да знаете, че тук не търпим мързеливци. Плащаме ви добри парици, за да работите в Лазертаун. Можете да си тръгнете само след като изпълните договорите си.

Джек го слушаше, без да разбира почти нищо. Потърка лице, сякаш това можеше да му помогне да схване ситуацията. Картините обаче се смесваха пред погледа му. Спомни си свистенето на изтичащ газ…

Лицето му се изопна.

— Съвсем скоро пристигаме. Искам да се разпределите на работни групи и да сте готови. Ще ви чета имената, а вие се обаждайте и се подреждайте до мен.

Джек стисна зъби. При споменаването на Лазертаун нещо в него бе трепнало — дори по-силно, отколкото когато Сташ му прочете името. Тук беше почти като роб, лишен от близки мъртвец, защото миньорската общност на една мъртва луна имаше свои закони за оцеляване. Джек не би могъл да се справи с работа, за която не помнеше да се е подготвял и един ден. Колегите му едва ли щяха да търпят човек, който ще им бъде само бреме… след като от това зависеше собственото им оцеляване. В началото едва ли щяха да му обръщат внимание, но когато недостатъците му се проявят… Достатъчно бе някой да пререже кабела му и да го остави да отплува към открития космос, да стовари върху него някоя канара или пък да пробие незабележим отвор в скафандъра.

Бригадирът плъзна поглед по редовете, сякаш очакваше да чуе възражения. Нямаше никакви. Един глас от дъното се обади:

— Хайде, старши, кажи лошите новини.

Бригадирът се засмя, върна се към началото на прохода и застана до преградата на шлюза. Взе първата карта от купищата и примижа късогледо.

— Перез, Джон. Захранване и кабел. Поемай.

— Стоктон, Марти. Захранване и кабел.

Джек стоеше, очаквайки да чуе своето име. Повдигна глава и зърна насмешливото изражение на човека срещу него. Намръщи се.

— Какво гледаш, хубавецо? — заяде го Сташ.

— Теб — оголи зъби Джек. Не беше виждал алчния си доброжелател от няколко дена.

Сташ отвърна на усмивката. Двамата размениха няколко думи, но тихо, за да не ядосат бригадира.

— Когато подписваше договора, предполагаше ли, че ще се разболееш?

— Що питаш? — отвърна Джек. — Да не си решил да ми стискаш ръчичката? — Сташ се изхили, а Джек довърши: — Съмнявам се. Но какво правя, си е моя работа.

— Тъй ли било? Да знаеш, че ако искаш да се измъкнеш, трябва да говориш с мен.

— Първо важните неща. Трябва да оцелея.

— Защо? Още ли нищо не помниш?

— Може и да не помня. И имам предчувствието, че това може да бъде фатално.

— Виж, в това си прав, друже. Гледай аз какво правя — той млъкна и извърна поглед към бригадира.

Групата на работниците в помещението бързо оредяваше и трябваше да се приближат, за да могат да си чуят имената сред нарастващата глъчка, докато останалите си събираха багажа и излизаха. Подът на кораба също вибрираше, докато излизаше на орбита.

Сташ си взе чантата. Джек забеляза една почти празна пътна чанта под неговата койка и я метна на рамо. Сташ я огледа.

— Пътуваме с малко багаж, а?

— Имам всичко, което ми е нужно.

— Сигурно. Така казват всички. — Сташ се ухили отново, докато бригадирът обявяваше:

— Грю, Делман. Заварки.

— Това съм аз — рече неговият събеседник и се приближи към бригадира. — Викай ми Сташ.

— Заеми си мястото на опашката.

От тълпата вече бяха останали само шепа хора. Джек почувства нарастващо безпокойство.

— Сторм, Джек. Експлозиви.

Съобщението го разтърси. Най-опасната специалност в миньорството. Един възрастен човечец до него го изгледа:

— Експлозиви, значи? Не бях чувал за теб.

Джек се втренчи в него. Ветераните познаваха колегите си по професия. Думите застинаха в гърлото му.

Сташ се наведе над картата в ръката на бригадира и я чукна с пръст.

— Ей, Бил. Тук пише заварчик. Трябва да си купиш нови контактни лещи. Тръгвай, Джек.

Бригадирът само поклати глава.

— Както и да е. Вземай го, Сташ.

Джек си запроправя път през тълпата, усещайки как по гърдите му се стичат едри капки пот. Докато крачеха редом, Сташ го погледна с крайчеца на окото.

— Длъжник си ми — рече той.

Джек не се съмняваше, че когато дойде време, Сташ ще поиска да се разплатят.