Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (3)

3.

Лицето на Амбър пребледня.

— Какво искаш да кажеш — че няма да дойда с теб?

— Ще живея в казармата. Дори още не знам какъв чин ще получа. Не мога да те взема със себе си. Пурпурния е на същото мнение — той смята, че е по-добре да останеш тук. Ще си на територията на двореца и ще разполагаш с всички привилегии…

— Но ще бъда сама.

— Не, няма. Ще те посещавам винаги когато съм свободен от служба. Освен това ще можеш да тръгнеш на училище и да учиш сериозно.

Тя прехапа устни.

— Не желая да ходя на училище.

— Трябва. Ако искаш да станеш нещо повече от крадеца, в който смяташе да те превърне Ролф…

— Убиец — не крадец. Не го забравяй.

Джек улови погледа й и забеляза стаената болка.

— Не съм го забравил. Но той вече няма власт над теб.

— Така е. — Тя протегна ръце към него. — Джек, искам да съм с теб и фантома. Не желая да оставам сама…

— Ти си твърде млада.

— Твърде млада за какво? По улиците на Малтен съм виждала неща, които не си и сънувал. За какъв се мислиш — та ти си израсъл в някаква затънтена ферма!

Джек неволно се засмя. Тя, разбира се, имаше право. Беше израснал на Дорман, преди да стане Рицар, после рейнджър и накрая наемник. Без нейна помощ едва ли би оцелял на Малтен. Той отметна кичура от челото си.

— Добре де, погледни го от друга страна. Вече си голяма и не се нуждаеш от постоянната ми закрила.

— Но ако не искам? — тя потърка с юмруче едното си око. — И какво ще стане с фантом? Кой ще го държи под контрол? Кой ще му попречи да те сдъвче и да ти изплюе кокалите?

Джек започна да усеща нарастващо безпокойство. Но поклати глава:

— Не зная. Но струва ми се, че фантом е вече достатъчно силен да преодолее и твоите защити. Ако е така и ако трябва да поема този риск…

— Тогава какво?

Джек сви рамене, но не продължи. Наведе се и взе чантата си.

Амбър тропна с крак.

— Не си тръгвай, преди да е приключил разговорът!

— Или какво? — предизвика я той.

— Или… или… по дяволите! Откъде да знам! Джек, някой се опитва да те убие!

— Известно ми е. Още една причина да не си постоянно до мен. — Пусна чантата на пода и хвана ръцете й. Не се страхуваше от нея — никога не се бе страхувал, макар да знаеше, че може да убива с ума си.

— Ти си единствената, която знае истината за моя живот.

— Не цялата. Никога не си ми я разказвал.

— Казах ти достатъчно. Ако нещо се случи с мен, ще я преразкажеш на Пурпурния и нека той се заеме с търсеното на отговори, ясно? Не можем да оставим нещата така.

— Прав си. — Тя преглътна. — Мога да ти помогна да откриеш Уинтън. Веднъж те свързах с него чрез мрежата — мога да го повторя.

— Не и докато не разбера какво би могъл да ми направи. Може да се е заровил толкова надълбоко, че дори императорът да няма представа кой е или какво прави… дребен чиновник… или някой, който ме познава от Пясъчните войни. Или от Кларон например. Ще те помоля да не се захващаш с тези неща, докато не понауча туй-онуй. Все още има твърде много въпроси, чиито отговори биха могли да ми струват скъпо.

— А какво ще кажеш за Даку?

— Даку е мъртъв.

— А ти имаше късмет — изгледа го с присвити очи. — Имаше късмет, че аз бях там!

— Може би. Той обаче нямаше връзка със станалото на Кларон. Беше потресен, че съм бил на онази планета. Или пък не го бяха информирали, за да не се издаде. Това щеше да е най-умното нещо, което биха могли да направят.

Амбър отметна косата си назад и той забеляза, че ръката й трепери.

— Толкова ли високо те оценяват? Смятат, че всеки убиец, който ти пращат, ще се провали?

— Не зная — ухили се неочаквано той. — Ти си наясно с тези неща. — Наведе се над нея, целуна я по върха на носа, вдигна отново кожената чанта и излезе, преди тя да се е съвзела. Когато затваряше вратата, стори му се, че чу тъничкия й глас да произнася:

— Проклет да си, Джек Сторм!

 

 

Доминионският Рицар носи бойния си костюм сякаш му е втора кожа. Джек предпочиташе да го облича гол до кръста, пък и така по-лесно се прикрепваха контролните датчици. Холограмата, която танцуваше по тялото му, а сетне предаваше движенията му на костюма, беше като трансформатор за повишаване на напрежението. Беше си свалил шлема и го бе поставил в краката си, но дори и така костюмът му бе доста ефектен. Достатъчно бе да вдигне палец и да насочи пръсти и ръкавицата му се превръщаше в лазерно оръдие. На гърба си носеше раница, в която се побираха допълнителни заряди, способни да го превърнат в оръжие за масово поразяване. Единственото нещо, което би могло да му наложи ограничение, бяха червените светлини на индикаторите, които показваха, че енергозапасите му са на изчерпване и че скоро костюмът му ще изгуби своята подвижност и ще замръзне или ще рухне, смачквайки онзи, който се спотайва вътре.

На Милос червените индикатори бяха постоянна заплаха въпреки слънчевите панели, монтирани в шлема. В момента обаче нямаше от какво да се притеснява, с изключение на досадата, която му навяваше необходимостта да стои мирно, местейки поглед из залата за аудиенции на император Пепус, върховния командир на силите на Доминиона.

Той не беше единственият на служба. Още четирима негови колеги бяха заели местата си в четирите ъгъла на залата, откъдето бойните им костюми лъщяха в целия си блясък. Някои от присъстващите ги разглеждаха с любопитство, други — с нескрита враждебност. Джек стисна зъби. Не погледите, а коментарите, които ги придружаваха, понякога поставяха търпението му на изпитание.

Покрай него премина висока елегантна жена, чиято сребриста коса бе подрязана равно по линията на веждите. Придружаваше я нисък и набит мъж, който я държеше за ръката. Тя спря и извърна поглед към Джек.

— Това значи е един от тях.

— Така изглежда, скъпа. — Кавалерът й се огледа неспокойно, разтревожен от надменното й поведение.

— Изглежда толкова тромав. Ако питат мен, Пепус трябваше да си наеме полицейски роботи.

Мъжът погали облечената й в ръкавица ръка.

— Мила моя, роботите не ги бива в някои по-сложни ситуации, свързани с човешки взаимоотношения. Виж какво се случи с нашия бивш император. Изкуственият интелект понякога просто не е в състояние да разбере хората. Прободоха го в гърдите още преди роботът да осъзнае, че животът му е заплашен. — Той се изкашля. — Пепус не е от хората, склонни да забравят подобни неща.

— Но след всичките тези години… — жената млъкна и поклати глава. — Всъщност той не изглежда чак толкова зле. — Тя понечи да пристъпи напред, завладяна от любопитство, после се спря. — Божичко, Мърфи. Виж кого са допуснали — този там не е ли Скиталец?

— Не може вечно да ги държи пред вратите, скъпа моя.

Джек едва успя да запази равнодушно изражение. Мърфи явно отдавна бе привикнал с внезапните промени в настроенията на своята спътница.

— Но той е пред нас на опашката.

Джек не чу отговора на Мърфи, тъй като двамата се отдалечиха. Едва сега си позволи да извърне леко глава и да погледне към мястото, където споменатият Скиталец изчакваше търпеливо реда си.

Облечен в синьо, дълго до земята расо върху миньорски комбинезон, свещенослужителят носеше на гърдите си масивен дървен кръст. Имаше гола глава и лице с красиви, волеви черти. Джек го бе виждал и друг път. Ако не бъркаше, същият бе чакал преди пет дни отново на опашка за аудиенция. Не беше никак трудно да го запомни. Ако не друго, търпението със сигурност бе едно от достойнствата му. Дори сега, когато аудиенцията всеки миг щеше да приключи, той изглеждаше напълно спокоен.

— Свети Колин от Синьото колело — обяви глашатаят и Скиталецът се надигна, сетне закрачи към подиума, където бе тронът на императора.

Пепус спря поглед на приближаващия се свещеник, сетне направи едва забележим жест с ръката. Глашатаят, който следеше внимателно движенията му, добави:

— За днес аудиенцията приключи.

Залата започна да се изпразва, но Скиталецът остана. Джек не сваляше поглед от него. Вече се досещаше, че ще получи лична аудиенция. За един кратък миг съжали, че не може да си сложи шлема и да използва микрофоните, за да чуе какво ще си кажат двамата.

Елегантната жена си изпусна едната ръкавица, докато бързаше към вратата. Мъжът до нея продължи да я дърпа припряно. В този момент Джек пристъпи чевръсто напред, с едно бързо и ловко движение улови ръкавицата, преди да докосне пода. Бързината и грациозността, с която го направи, накараха жената да застине от изненада. Джек си позволи лека усмивка. Малка, но впечатляваща демонстрация на неговите възможности. Подаде й ръкавицата. Жената я дръпна, сякаш можеше да изгори в ръцете му, а Мърфи го изгледа с пребледняло лице.

После двамата отново забързаха към затварящите се врати.

Джек насочи вниманието си към другата двойка. Не можеше да напусне поста, докато не бъде освободен от Пепус.

Императорът слезе от подиума и се настани до една ниска масичка, на която димеше сребърен чайник. Прокара пръсти през посивялата си коса и покани Скиталеца да се присъедини към него. Двамата седнаха един срещу друг и подхванаха любезен разговор.

Изведнъж Пепус се изправи.

— Ти, ти и ти — вървете си. Капитан Сторм, ако обичате, присъединете се към нас.

Джек си взе шлема и прекоси опразнената зала. Знаеше, че трябва да е нащрек. Скиталците бяха религиозни фанатици и следователно опасни.

Когато се приближи, забеляза, че Пепус е не само ядосан, но и обезпокоен.

— Свети Колин, капитан Джек Сторм, от моите наскоро възстановени доминионски Рицари.

— Ваше величество, позволете да отбележа, че за решаването на този въпрос не ни е необходим танк. Достатъчно е някой от вашите тайни агенти…

— Вие ме запознахте с този проблем. Аз ще се постарая да го реша така, както намеря за добре.

— Но това са Божи човеци!

Джек погледна към Свети Колин, който се бе изпънал в креслото и всяка фибра от тялото му трептеше от гняв.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Свети Колин му хвърли мрачен поглед, сетне извърна лице.

— Нашият гост дойде при мен с един нетърпящ отлагане проблем. Триадата проявява търпимост към религиозната свобода, стига боричканията между отделните секти да не заплашват трона — усмихна се императорът. — Въпреки че Свети Колин сигурно ще побърза да отбележи, че Божията власт предшества моята.

— И ще е прав, сър — кимна Джек.

Свети Колин отново погледна към него. Този път гневът му изглеждаше уталожен. Дясната ръка на Скиталеца се вдигна към кръста и го докосна.

— Историк и книжник — произнесе загадъчно той, — скрит зад тази броня.

— О, не е скрит — усмихна се отново Пепус. — Виждал съм капитана в действие. Взех го на служба след препоръка на много уважаван от мен човек. Той ще ви свърши работа, Колин, при това е напълно дискретен.

— Бих се чувствал далеч по-спокоен, ваше величество, ако знаех какво ми възлагате.

— Търпението не му е присъщо, Колин. Но нищо. Вие му кажете.

Преподобният се облегна назад. Изглежда отскоро бе провъзгласен за светия.

— Откъде сте, капитане?

Джек не знаеше какво да отговори. Дали да признае, че е от Дорман? В такъв случай би могъл неволно да пробуди подозренията на Пепус за неговото минало. И двамата му събеседници не бяха случайни хора. Умееха да надушват истината, дори когато бе добре прикрита. Иначе нямаше да са на тези високи постове.

— От една далечна земеделска планета. Израснах във фермерско семейство — добави той с усмивка под мрачния поглед на Свети Колин.

— Християнин ли сте?

— Моето семейство беше.

— Значи сте чували за сектата на Скиталците?

— Донякъде. Зная, че основната цел на тази религия е да докаже, че Исус Христос се е скитал между световете, за да „подготви и други помещения за Царството небесно“. Надявам се, че цитирам дословно вашето учение.

Свети Колин плесна с ръка по облегалката на креслото.

— Точно! А ние сме само учени и археолози, нищо повече!

Пепус се размърда.

— Подценявате се, господине. Мрежата на вашата религия обхваща всички цивилизовани светове и — теоретично — би могла да се разпростре из цялата вселена.

Двамата се спогледаха. Мъжът, който властваше с физическа сила над звездите, и другият, който имаше духовна власт над тях.

— Никой няма да спечели — отбеляза невъзмутимо свети Колин, — ако подхванем религиозен кръстоносен поход.

Джек изведнъж си спомни въоръжения Скиталец, когото бе видял в бара сутринта, когато Даку се опита да го убие.

— Предполагам, че сте обезпокоени от някоя групичка отцепници, които освен това са въоръжени? — попита той.

— Точно така — кимна свети Колин. — Но това е въпрос от компетенцията на тайната полиция, не на един войник… в броня.

Джек се засмя.

— Защо не използвате вашите шпиони?

— Защото заразата се разпространява сред редиците ни като горски пожар. Все още не можем да се натъкнем на археологическите доказателства, които така упорито търсим. Нашата секта старее и губи вяра. Настъпват времена на изпитание за всеки един от нас.

— Интересува ли ви, Джек? — намеси се императорът.

— Да, ваше величество.

— Чудесно. Но бъдете така добър да се посъветвате с Пурпурния, преди да се захванете с тази работа. И ми докладвайте при първа възможност. Свободен сте.

Докато излизаше, съпроводен от тропота на тежките ботуши по пода, му се стори, че дочу възраженията на Свети Колин, последвани от успокояващия шепот на императора.

— Скъпи мой, той със сигурност ще си свали бронята, преди да се заеме. — А след това: — Чух, че сте започнали нови разкопки. Нещо интересно?

— Да, надявам се, но ни беше трудно да получим разрешение за разкопките…

Гласовете утихнаха зад него.

Джек имаше предчувствието, че задачата ще е лесна. Даже прекалено лесна. Ала въпреки това си повтаряше, че трябва да е нащрек.

 

 

Барманът го погледна, когато влезе в помещението. Беше същият, който бе на работа, когато Даку се опита да го убие, но с нищо не показа, че го е познал. Джек избра едно сепаре в дъното, откъдето можеше да наблюдава, без да прави впечатление.

Малко по-късно влязоха трима Скиталци. Нито един от тях не си тръгна до края на вечерта.

Докато се връщаше към двореца, Джек отново се замисли, че случаят изглежда прекалено лесен. Отби се да види какво прави Пурпурния.

— Открих мястото, където се събират.

— Наемат сподвижници или просто се срещат?

— Предполагам, че е второто.

Пурпурния се почеса замислено по брадичката. После въздъхна.

— Значи, хванахме ги още в самото начало.

— Освен ако не сме на погрешна следа.

— Искаш ли да претърсим бара? Или да монтираме бръмбари?

Джек облиза устни.

— Довечера ще има сбирка. Ако поставим подслушвателни устройства, могат да ги засекат. Най-добре да отида с още неколцина. Така ще е по-безопасно.

— Ами направи го тогава. Но внимавай да не ви разкрият.

— Ще внимавам — обеща Джек и си тръгна.

 

 

Гарнер облиза пресъхналите си устни. Приглади черната си коса с длан и в очите му блесна подозрително пламъче.

— Искаш да изляза без костюма?

— Точно това имах предвид.

Младежът облиза отново устни. Сетне продължи неохотно:

— Капитане, без бойния костюм не струвам пукната пара.

— Не е вярно, Гарнер. Познавам те добре и знам, че това е операция, с която можеш да се справиш. Трябва само да наблюдаваш. По-късно, ако се наложи, ще си сложим костюмите.

— Ако има по-късно — промърмори Гарнер, но кимна. — Добре де. Но те предупреждавам, Мълчаливи Джек, че ако загазиш, ще направя всичко възможно да те измъкна.

Джек почувства как в душата му се надига приятна топлина.

— Не очаквах друго от теб.

Веднъж взел решение, Гарнер прочете внимателно адреса на бара и после двамата уточниха часа и още някои подробности. Всичко беше координирано. Съберат ли нужната информация, Джек ще се свърже с Пурпурния. Тогава Гарнер ще получи разрешение да си облече костюма и операцията ще продължи.

 

 

Свети Колин от Синьото колело преглътна изплашено и се опита да отвори очи под плътно пристегнатата превръзка. Помисли си с горчивина, че дори да се измъкне жив след отвличането, очите ще го болят още известно време.

— Хайде, старче.

Ръката, която го стискаше за лакътя в желязна хватка, го побутна към вратата на аеромобила. За миг си помисли със съжаление, че е отишъл твърде късно при Пепус. Ала вече нямаше смисъл да съжалява. Пристъпи напред, но подът под краката му изчезна и Колин почувства, че полита надолу. Така и не успя да им се ядоса, задето го бяха нарекли „старче“.

— Все още ни трябва жив. Поне засега — изрече друг глас, който чу, когато се приземи на нещо твърдо и се претърколи на една страна. Някой се наведе и грубо смъкна превръзката от очите му. Той си пое дъх и зашепна разпалено:

— Господ Бог е моят пастир…

Изменниците — защото това бяха точно те, помещението гъмжеше от въоръжени до зъби и арогантни изменници — като че ли го забелязаха, докато разговаряха възбудено помежду си. Той знаеше какво искат: християнска империя, която да се основава върху археологичните находки, открити до този момент… ала споменът за многобройните кръстоносни походи в миналото на човечеството го караше да трепери. Масивният кръст се залюля на гърдите му и изведнъж тежестта му се стори прекомерна. Премигна уморено.

И тогава Колин си спомни, че е провъзгласен за светец, и се помъчи да изправи рамене.

— Вие сте глупаци — рече той. — Пепус знае за вашите намерения. Няма да ви позволи да осъществите гнусните си замисли.

— Закъснял си, старче. В този момент в двореца е нахлул убиец. Докато Пепус разбере какво става, никой от неговите хора-консерви няма да е в състояние да го спаси.

Колин се огледа. В единия край на помещението бяха струпани касетки с алкохол и това го наведе на мисълта, че вероятно се намира в подземието на бар. Освен това познаваше някои от присъстващите по физиономия. Въздъхна, сетне рече:

— Управниците на Триадата са като зъби на акула. Извадите ли един, на негово място мигом ще порасте нов. А новият владетел може да не се отнася с такава търпимост към вашите възгледи. Да не мислите, че Пепус се изненада, когато го уведомих, че ще му създадете проблеми?

— А ти да не мислиш, че ние се изненадахме, когато изтърча да му плачеш на рамото? Сега млъквай и сядай в ъгъла. От това ще зависи колко ще живееш.

Колин се обърна към мъжа със закривен като на хищна птица нос, който изрече заповедта.

— Познавам ли те отнякъде?

— Все още не — оголи той зъби. — Но ще ме опознаеш. От утре ще те използваме, за да накараме нерешителните да преминат на наша страна. В края на краищата, нали си светец? Ще им кажеш онова, което ти наредя. Двамата с теб ще работим заедно.

Колин едва сподави желанието си да стисне очи.

— Ще се изненадаш колко упорит ставам, когато се опитат да ме притиснат в ъгъла — отвърна тихо.

Забеляза, че другият се готви да го удари, далеч преди да замахне. Свиване на лакътя, леко повдигане на рамото, това бяха предостатъчни белези за тренираното му око. Имаше време да реагира и това накара противника му да се изненада от неочакваната му пъргавина.

Хвана непознатия за китката, обърна я и използва тежестта му, за да го хвърли по лице на земята. Странно гъделичкане между плешките му подсказа, че останалите са се струпали зад гърба му.

— Стойте на място!

Така и не ги видя откъде се взеха — тихи като сенки, те наизскачаха от ъглите на помещението. Една от стените експлодира и през отвора нахлуха още — цял отряд от елитните гвардейци на императора, пред които Скиталците вдигнаха ръце, показвайки, че нямат никакво намерение да се бият.

Високият Рицар с бял костюм повдигна нагоре лицевото си стъкло и погледна към него.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. — Колин погледна надолу и с изненада откри, че десният му крак притиска шията на неговия нападател, докато в ръцете си продължаваше да стиска извитата му китка. Пусна го и се изправи. — Капитан Сторм, трябва незабавно да се върнете в двореца.

— Чух разговора ви. Гарнер, ела с мен. Останалите, довършете тук. Искам да бъдат арестувани всички, освен този господин.

— Как успяхте… да се промъкнете, без никой да ви чуе?

Джек се засмя.

— Бяхме тук преди тях. И ги очаквахме.

Колин кимна, а сетне се обърна, за да изрази мълчаливата си благодарност, задето молитвите му бяха чути.

 

 

Джек използва специалния код на Пепус, за да преодолее охранителната система, и спусна аероколата право на покрива на двореца. Изскочи навън и Гарнер го последва. Младежът носеше шлема си под мишница, сякаш имаше втора глава. Косата му бе щръкнала на кичури и разрошена.

— Какво правим тук?

— Най-бързият достъп винаги е отгоре. — Джек се наведе през ръба и се ориентира къде са терасите. — Убиецът най-вероятно е изключил част от системите. Ще завържем въжетата тук и ще се спуснем надолу.

Гарнер се наведе и също погледна. Дори в мрака на нощта пролича как лицето му пребледня.

Джек завърза въжето. Усука го около ръкавицата си и дръпна, за да провери дали е достатъчно стегнато. Трябваше да е здраво, за да издържи тежестта на бойния костюм. Завърза го още няколко пъти, преметна примката около кръста си и стъпи на стената.

Изчака, докато Гарнер се присъедини към него и се оттласна. Докато летеше право надолу, стомахът му се сви, сетне примката се стегна и той увисна и се залюля настрани. Гарнер заподскача до него.

— Още колко? — попита по предавателя.

Джек погледна надолу. Усмихна се мрачно, но знаеше, че другият не може да го види.

— С другото спускане сме там.

Стори му се, че дочу изплашено стенание, но вече отпускаше примката и отново се понесе надолу.

Краката му удариха пода на терасата малко по-силно, отколкото възнамеряваше и Джек почувства сътресението чак в капачките на коленете си. Гарнер се приземи до него и започна да развързва въжето.

Точно пред тях бяха големите прозорци на балната зала, но осветлението вътре бе приглушено. Джек изпъна пръст и светлината на лазерния лъч затанцува върху стъклото.

— Какво правиш? Можем просто да го счупим и сме вътре.

— Има алармена инсталация. Не ми се иска да я задействам, освен ако не е крайно необходимо.

Стъклото започна да се топи от топлината на лазерния лъч. Джек бръкна през отвора и натисна дръжката. Пристъпи вътре и Гарнер го последва. Не беше изключено да са задействали безшумната аларма, но по-важното бе, че сирените мълчаха. Убиецът вероятно се прокрадваше по коридора към покоите на Пепус и Джек предпочиташе да го изненада неочаквано.

— Откъде да знаем, дали е пред нас или зад нас? — попита Гарнер.

— Не знаем.

— Но в такъв случай… — Гарнер млъкна, забелязал, че Джек му дава знак да не говори.

Сторм превключи на инфрачервено виждане и огледа залата. Точно пред него върху пода се виждаше върволица от топли следи.

— Какво правиш?

— Премини на инфрачервено. А после се постарай да мълчиш. Нищо чудно убиецът да проследява различните радиочестоти — нямам никакво намерение да се издаваме. Следвай ме и ако не знаеш какво да правиш, поне не се пречкай. — Джек прекъсна връзката.

Намръщи се озадачено. Убиецът бе действал непредпазливо. Може би след като бе проникнал в двореца, смяташе, че най-трудното е минало. Той тръгна по „следите“.

Гарнер се поколеба, но го последва. Докато наблюдаваше другаря си осъзна, че движенията му са леки и грациозни. Надяваше се и неговите да станат някога такива.

Така и не получи възможност да поразсъждава върху това, защото в този момент убиецът се нахвърли върху Джек.

Последвалата схватка не подлежеше на описание. Черни сенки се сражаваха с невероятна бързина в мрака на коридора, тъмна вода се опитваше да изгаси яркото слънце. Колкото и бърз, и изобретателен да беше убиецът, Джек винаги успяваше да се измъкне от ударите му, да ги парира, да подложи блок. Привидно тежкият и тромав костюм се огъваше с лекота и изящество, което накара Гарнер да зяпне от почуда.

Всеки път, когато невероятно подвижният убиец се озоваваше в нова изгодна позиция, Джек вече беше там, за да го контрира. Китка в китка и крак в крак. Убиецът като че ли дори не забелязваше, че човекът срещу него носи боен костюм, но в един кратък миг Гарнер зърна нещо да проблясва в ръката му и осъзна, че би могъл да разпори Джек както се изкормва риба — стига да можеше, или по-точно, стига да се добереше до своя противник.

За частица от секундата бялото и черното се разделиха. Убиецът приклекна, сгърбен и задъхан. След това, сякаш най-сетне осъзнал, че е победен, той се извъртя и хукна към дъното на коридора, твърдо решен да се справи с императора. Джек насочи пръст след него.

В мига, когато от дулото бликна ярък лазерен лъч, в коридора гръмнаха алармите.

 

 

Гарнер си свали шлема и примижа на ярката светлина. Ноздрите му потрепваха от миризмата на изгорена плът, докато прескачаше трупа на убития.

— Остави ли нещо за онези от разузнаването?

Джек кимна отсечено. Сетне си свали шлема и го нагласи под едната си ръка.

Гарнер заобиколи локвата с кръв.

— Добре се справи — подхвърли той.

— Добре?

— Всъщност беше невероятен. Като си помисля само, в една вечер и заговорниците, и убиецът. Императорът ще е ужасно доволен. Аз… исках да ти благодаря, че ме взе с теб.

Очите на Джек светнаха.

— Няма нужда от благодарности.

— Освен това ми се ще да ти се извиня, че ти създавах проблеми преди — по време на обучението. — Гарнер разглеждаше с престорено внимание шлема си.

— И да се извиняваш не е необходимо — отвърна Джек. Смятай го за награда. И друг път се постарай да преценяваш добре хората, преди да се заяждаш с тях.

Той се обърна и пое по коридора. От другия край се приближаваха хората от разузнаването, които идваха да съберат уликите. Гарнер остана да ги чака, пристъпяйки неловко от крак на крак.

 

 

— Поздравления, капитан Сторм. Чудесна работа. — Пепус го гледаше усмихнат. В ръката си държеше някакъв триизмерен макет, който можеше да е игра или нов проект. Постави предмета на масата. — Свети Колин ще бъде доволен, както съм и аз. От разузнаването докладваха, че ако бяхме щурмували главната им база, са щели да изправят пред нас стена от жени и деца. — Императорът поклати глава. — Щеше да стане истинска касапница. — Той прокара ръка през оредялата си червеникава коса. — Добре, че Колин се обърна към мен за помощ и че използвахме теб. Двамата с него се познаваме от години. Освен това получих възможност да проверя доколко е подготвена гвардията.

Джек почувства, че стомахът му се свива. Представи си жива стена от фанатизирани жени и деца, през която трябва да премине с костюма.

— Благодаря, ваше величество — произнесе той отсечено. Якичката на мундира му го стържеше неприятно по шията.

Пепус кимна.

— Свободно, капитане. И запомнете, че съм ви длъжник.

Джек се обърна и напусна приемната. Имаше неприятен метален вкус в устата си. Спомни си последните думи на императора. Какво пък, скоро ще поиска да му върнат услугата.

С тази мисъл в главата и ясното желание, че има нужда да поговори с някого, той напусна двореца и се отправи към квартирата. Амбър все още не му бе идвала там на гости. Помисли си, че няма да е зле да я покани.

Наслаждавайки се на тази приятна идея, той отвори вратата на апартамента. Бойният костюм висеше на закачалка в гардероба — поправен и почистен след последната операция. Още щом го зърна, изпита към него познатото влечение. Джек се постара да не обръща внимание на прилива. Все още контролираше костюма, но осъзнаваше, че скоро ще му е нужна и помощта на Амбър, за да го прави. Побутна вратата на всекидневната и пристъпи. В същия миг чу съвсем слабо изщракване и долови раздвижване във въздуха. Завладя го паника. Джек се завъртя и се просна по лице на пода.