Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (15)

15.

Джек свали шлема.

— Всички да сложат скафандрите! — нареди на Богс, но миньорите вече тичаха към съблекалнята. Стените се разтърсиха от нова поредица взривове. Той сграбчи Амбър за ръката, което я накара да извика от болка, преди да си спомни, че сега силите му са удесеторени и трябва да бъде внимателен. Колин и Ленска подтичваха зад него.

— Трябва да се измъкнем оттук — извика Ленска.

— Тук сме в по-голяма безопасност. Под земята атаките почти не се усещат — обясни му Джек. — Но ще ви трябват скафандри, ако преградите не се затворят.

Тъпанчетата му изпукаха. Най-лошото изглежда се бе случило.

— Побързайте! Нямаме време за губене!

Вратата между помещението и товарната платформа започна да се затваря. Той тласна Колин и Ленска през стесняващия се отвор, но задържа Амбър тъкмо преди да я удари преградата.

Двамата останаха сами в помещението.

— Какво става?

— Или е ударена вентилационната система и помпата за подаване на пресен въздух, или има голям пробив някъде в тунелите.

— Какво ще правим?

Джек се обърна. Коридорът към трапезарията вече беше затворен. Усмихна се мрачно.

— Ще опитаме да се измъкнем, макар че ще е дяволски трудно. Засега смятам да останем тук, докато приключи атаката.

— Но… — Амбър побледня. — С мен какво ще стане?

Джек я погледна. Усещаше как фантом продължава да набира сила. Беше готов да премине и през стени, ако се налагаше. Фантом го обсебваше както никога досега. Джек сви рамене. Плътно прилепнал, костюмът сякаш бе станал неразделна част от тялото му.

— Джек?

Тъпанчетата му изпукаха отново. Или от помещението изтичаше въздух, или въздухоподаващата система беше изключена. Той протегна ръка към нея.

— Влизай при мен — разтвори костюма и я дръпна вътре.

 

 

Амбър се притискаше към гърба на Джек, а костюмът я пристягаше отзад. Беше ужасно тясно, а и Джек вече нямаше възможност да достига част от копчетата, нито да ползва камерите за задно наблюдение, но щеше да се справи и без тях. В противен случай трябваше да я остави в помещението, където въздухът бързо се разреждаше. Той закрачи бавно към съблекалнята.

Амбър дишаше тежко във врата му.

— Отпусни се. Има достатъчно въздух за двама — опита се да я успокои, макар да не беше напълно сигурен.

— Не това ме безпокои — потрепери тя.

Усещаше всяка извивка на тялото й с голия си гръб. Отново си припомни, че Амбър вече не е момиче.

— Какво има тогава?

— Сигурно е заради фантом — прошепна тя. — Толкова е… силен!

И наистина, берсеркерската ярост, която го изпълваше в този момент, бе почти непреодолима. Съществото изпитваше неистова радост, задето държеше в обятията си едновременно Джек и Амбър. Джек обаче нямаше нищо против притока на адреналин, тъй като все още не знаеше какво ги очаква. Въпреки това се опита да потисне малко мощта на фантом.

„Но, господарю…“

Джек го притисна още. Притокът на неконтролирани чувства понамаля. Амбър обгръщаше врата му с тъничките си ръце.

— Къде отиваме?

— Няма да ходим на товарната платформа. Преградите са се спуснали и сега е изолирана напълно. Въздухът в спалните помещения вече се разрежда, тъй че можем да излезем оттам, без да нанесем нови щети. Ще заобиколим отзад и ще се отправим към входа за тунелите. — Докато й обясняваше, Джек още веднъж прегледа индикаторите. Сетне насочи пръст към стената и задейства лазерното оръжие. Блесна ярък сноп и металната стена започна да се топи. Той я изрита и пристъпи през нея. Амбър изписка уплашено в ухото му.

— Какво ли е станало с Колин?

— Да се надяваме, че има опит в боравенето със скафандър. Ако не се поддадат на паниката, скоро ще пристигнат спасителните екипи и ще ги измъкнат. — Джек огледа коридора. Долови още един приглушен взрив, който идваше отдалече. По навик вдигна глава нагоре. Този път драките действаха безкомпромисно. Зачуди се дали не са ударили главния купол.

Въпросът беше защо го правят.

Плъзна поглед наоколо, обърна се и пое надолу към тунелите.

— Къде отиваме?

— Спускаме се. Стига да намерим начин.

Спря на откритото място пред помещенията, където обикновено пристигаха вагонетките.

— Божичко мили! — прошепна зад него Амбър.

Светлините трепнаха и угаснаха, на тяхно място светнаха прожекторите на костюма. Голямата разпределителна зала и шахтата на асансьора бяха пометени от директно попадение. Този път драките бяха атакували мините. Вратите на съблекалнята бяха изхвръкнали от взривната вълна, виждаха се купчини от разтопен метал и пластмаса, вътре скафандрите и труповете на избитите бяха разхвърляни в безпорядък. Дозиметърът на костюма му показа изключително ниско съдържание на кислород и Джек си даде сметка, че дори да е имало оцелели от взрива, те вече са мъртви. Усети как Амбър зарови нос в гърба му.

— Ами Колин? — повтори тя, този път гласът й трепереше.

„Дойде време за бой“ — обади се фантом.

— Дяволски си прав.

— Какво? — попита Амбър.

— Нищо. Мисля, че ще сме в по-голяма безопасност, ако се спуснем надолу в тунелите — докато говореше, последва нов взрив и таванът над тях се разтърси. Над главите им се посипа мазилка и дребни камъчета. — Не е изключено Колин да се е спасил. Като гледам, тук не са останали много поразени. Искаш ли да влезем и да проверим? — още докато изричаше думите, почувства нарастващия гняв на фантом. „Око за око и зъб за зъб…“

Ръцете на Амбър го притиснаха още по-силно и го споходи странното усещане, че си е затворила очите.

— Не — прошепна тя. — Не мисля, че той е някъде вътре.

Джек се досети какво се опитва да направи. Знаеше, че тя не обича да експериментира със силите, които някой ден можеха да я превърнат в убиец, но изпита уважение към нея, задето бе намерила достатъчно кураж да опита.

— Но не си сигурна.

— Не съм. Аз… все още няма как да съм сигурна. Моля те, нека си вървим.

— Добре тогава. — Хвърли поглед към тунела, към който водеха релси, тръби и маркучи. — Нататък. — Поотпусна малко хватката си върху фантом. Почти веднага невидимото създание разруши и последните бариери между двамата и го завладя напълно.

— Джек! Джек!

Гласът на Амбър го пробуди от унеса. Усещаше тежестта на тялото й върху раменете си.

— Какво има?

— Слава Богу!

Гърбът му бе влажен.

— Вече си мислех, че никога няма да се събудиш — рече Амбър. — Викам те от… от много време.

— Не съм те чул!

— Не си ме чул. По дяволите, аз съм залепена за гърба ти! Как може да не ме чуваш?

Но и двамата знаеха отговора. Фантом бе обсебил всичките му сетива. Джек закова на място, съсредоточи се вътрешно и изгони съществото обратно в ъгълчето, което обитаваше, въпреки протестите му.

След това се озърна. Намираха се дълбоко в лабиринта от тунели. Отвсякъде се чуваха тревожните сигнали на алармите, разреждани от време на време от приглушения тътен на взривовете. Набегът на драките бе прераснал в истинска война. Най-вероятно губернатор Франкен бе наредила да отвърнат на огъня с лазерните оръдия. Решение колкото безсмислено, толкова и закъсняло. Достатъчно бе драките да открият стрелба по купола и изходът от двубоя щеше да е предрешен. Но Франкен вероятно си даваше сметка колко крехки са защитите на града.

Те закрачиха отново и главата на Амбър се люшна уморено. Беше забелязала, че ако извие поглед максимално встрани, ще може да наблюдава какво става отвън през задните камери. Не беше сигурна обаче дали наистина иска да гледа. Джек продължаваше да върви напред, без да се спира пред каквито и да било препятствия, с изключение на плътни скални масиви. Може би само защото идеята да премине през тях не му бе хрумвала. Току-що се бяха спуснали през една от асансьорните шахти, чиято клетка бе спряла някъде нагоре. На няколко пъти, докато се спускаха, ги застигаха ударни вълни от взривовете.

Сърцето й още туптеше лудо заради прилива на адреналин, причинен от фантом. Сега вече разбираше болезненото нежелание на Джек да се разделя с костюма. Осъзнаваше, че в душата си извънземното беше роден войник, жадуващ за кръв, ала същевременно надарен с пресметлив интелект, а за един уравновесен човек като Джек съчетанието с фантом бе необходимо като въздуха и водата. Така поне й се струваше, докато гледаше навън с размътени очи.

— Опитай за малко да стоиш съвсем неподвижно — помоли я той.

— Да не искаш да спра и да дишам?

— Добра идея. Лицевото стъкло непрестанно се изпотява. Един от двама ни издишва твърде много.

Амбър подсмръкна смутено. Но след това любопитството й надви.

— Какво ще правиш?

— Нещо, което не съм правил често с този костюм — той се обърна и се изправи срещу стената на тунела. — Ако не греша, на няколко метра в тази посока трябва да има успореден тунел. Ще се наложи да направя сондаж, за да се уверя.

Амбър изпъшка.

— Добре, добре. Ще задържа за малко дъх.

— Достатъчно е да стоиш неподвижно. Важно е да не повлияем на изследванията.

Тя затвори очи и положи глава върху голия му гръб. Беше подгизнал от пот и кожата й залепна за неговата, но тя не смееше да помръдне. Джек пристъпи към стената, проби тесен отвор, отстъпи назад и се зае с проучванията си.

— Задръж още съвсем малко — помоли я той.

Амбър внезапно усети как радостта избухва в него.

— Готово!

— Успя ли?

— Да.

— Сега какво ще правиш?

— Ще се опитам да открия моите хора.

— Защо смяташ, че са тук долу?

— Защото, в този момент това е най-безопасното място. Не мога да се свържа с тях, тъй като предавателите ни не са на една и съща честота. Бих могъл да се опитам да настроя моя, но тук вътре е прекалено тясно…

— Зная, аз съм виновна — прекъсна го тя.

— Да съм споменавал имена?

Амбър се засмя. След това, завладяна от внезапен импулс, се притисна по-силно. Джек изстена мъчително и тя го пусна.

— Ами ако са в онзи тунел? Между нас има скала.

— Не точно. Тук скалният масив е доста рехав. Има кухини, странични галерии. Ако имам късмет, мога да улуча някоя от мембраните.

— Какви мембрани? — учуди се тя и Джек й обясни за полиетиленовите стени и мембраните за проникване през тях, които след това се затваряха сами. Единственият начин да се напуска тунела, без да се нарушава херметичната му изолация.

— Искаш да кажеш, че там е възможно да има въздух и тогава ще мога да изляза от скафандъра?

— Нещо такова.

— В такъв случай… — изкиска се. — Какво пък, с теб съм.

Той си пое дъх и се приготви да пробие широк отвор в стената на тунела. Единствено се опасяваше да не се срути таванът. Почувства, че Амбър също затаява дъх. След това възкликна изненадано.

— Слушай!

Той наостри слух, но микрофоните мълчаха.

— Не чувам нищо.

— Точно така! Взривовете утихнаха. Защо ли?

— Нямам понятие. — Не смееше да й признае, че фантом отново е започнал да се прокрадва към сетивата му и затова не бе доловил края на канонадата. — Вероятно атаката е приключила. Скоро ще дойдат да ни търсят и да прегледат разрушенията.

„За част от които носиш вина и ти“ — помисли си Амбър, но не каза нищо. Бяха отрязани дълбоко под земята и друг път за спасение нямаше. Тя замижа, когато Джек каза:

— Дръж се, преминаваме през стената.

Не само грохотът на падащите камъни, нито несекващият лазерен огън, а може би най-вече пробудилият се неистов гняв на фантом парализираше ума й и я караше да се озърта с облещени очи въпреки желанието да ги затвори. Изведнъж точно пред тях се появи фосфоресциращата мембрана, полупрозрачна мрежа, в която се отразяваха прожекторите на костюма. Джек закова пред нея.

— През това ли трябва да преминем? — попита, притисната с брадичка в голото рамо.

— Внимателно — поясни Джек.

— Ще го разкъсаме.

— Възможно е. През мембраните най-често се пъхат само манипулаторни ръце. Но дори с тях се борави изключително бавно и предпазливо.

— Означава ли това, че ще се затвори зад нас веднага щом я преминем?

— На теория. Ако го направя както трябва. Радвай се, че не уцелихме някоя норцитна жила. Тази руда има изключително висока точка на топене.

Амбър отново се притисна плътно към тялото му, усещайки топлината, която излъчваше с всяка фибра.

— И гледай да не мърдаш. Не ми се ще холограмата да засече някое твое движение и да го предаде на костюма.

Ръцете вече я боляха от изтощение. Различни механизми от вътрешната страна на костюма я притискаха в гърба и краката. Сигурно щяха да й останат синини, когато се измъкнат веднъж оттук. Ако се измъкнат, напомни си тя.

— Готова съм — прошепна.

С грациозност, която сякаш надвиваше с лекота силата на гравитацията, и с добре премерени, бавни движения, за каквито този костюм едва ли е бил създаден, Джек протегна ръка и започна да прониква в мембраната, като че ли той самият бе някакъв деликатен инструмент, а не крачеща бойна машина.

Полупрозрачната стена потрепери. Изопна се почти до границата на своите възможности, след това започна кротко да поглъща ръкавицата. Когато почти цялата му ръка бе зад стената Джек пристъпи предпазливо напред. Амбър почувства напрежението му, докато фантом се опитваше да си възвърне изгубения контрол. Реши да му помогне и постави преграда пред натиска на невидимото създание. От силата, с която напираше, ушите й зазвъняха. Докато Джек продължаваше да прониква през мембраната, тя се постара да потуши гнева на фантом и дори за един кратък миг сполучи да го неутрализира напълно. Отвори очи и откри, че Джек вече пристъпва от другата страна на преградата.

— Успяхме — промълви той запъхтян.

— И сега какво?

— Да се надяваме, че от тази страна има въздух. — Погледна индикаторите. Тунелът бе осветен от мъждива трепкаща светлина. И беше празен. Навярно бе някой от първите тунели, отдавна изоставени и занемарени. Доколкото си спомняше от схемата, отвъд следващата изолираща врата имаше товарна платформа и асансьор. Тръгна нататък, но се сети нещо, спря и отново провери индикаторите. С темпото, с което консумираха резервите от въздух, щяха да изкарат още около двайсет и шест часа. Не беше зле, стига да имаше надежда, че дотогава ще ги открият, или пък сами ще намерят начин да се измъкнат. Докато преценяваше шансовете им, той вдигна ръце и освободи шлема.

— Уф — въздъхна Амбър.

— Какво има?

— Въздухът вътре е по-добър от този отвън. Само да не се потеше толкова.

Джек се наведе и започна да разкопчава костюма. Фантом бе изчезнал напълно, внезапно и неочаквано и Джек изпитваше странно усещане за празнота, сякаш бе дал всичко, на което е способен, а не бе получил нищо в замяна. Вдъхна дълбоко и освободи последната закопчалка. Амбър продължаваше да се притиска към него. Той размърда рамене.

— Време е да слизаш.

— Безопасно ли е?

— Засега.

Тя се спусна на земята. В първия миг краката й се подгънаха и потърси опора в него. Джек смъкна костюма надолу и стъпи навън.

— Как си?

— О, чудесно. Никога не съм се чувствала по-добре. Сега вече зная какво е да си сандвич, увит във фолио. — Амбър всмукна бузи, ококори очи и се разсмя. Отметна назад косата си и видът й го зашемети, като стоварил се огромен товар от норцитова руда.

Кога бе успяла да порасне? Колко дълго го бяха държали в хибернация?

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

Той отново нахлузи костюма и се опита да приседне с него. Амбър го разглеждаше.

— Няма ли да го съблечеш?

— Не, не мисля.

— Защо? — В очите й затрепкаха игриви пламъчета.

— Това е стар тунел. Не е изключено да има пробойни. Трябва да съм готов, в случай че стане нещо непредвидено. Неудобно е, но няма как.

— Ясно — пресегна се и плъзна ръка по ръкавицата му. — Може ли малко да те подържа за ръката?

— Разбира се — извади ръка и сплете пръстите си с нейните. Бяха малко по-хладни. — Още не е приключило.

— Така и предполагам — прошепна Амбър и се притисна към него. А после, съвсем неочаквано, се унесе в сън.

Джек долови присъствието на фантом в мига, когато Амбър затвори очи, и веднага разбра причината за нейното изтощение. Но фантом също изглеждаше уморен.

„Още битки, господарю?“

— Не. Поне засега.

„Добре. Ще си почина малко.“

— Почивката е полезно нещо — окуражи го Джек. Облегна се на стената на тунела и затвори очи. Не им оставаше друго, освен да чакат. За един кратък миг изпита съжаление, задето никой не е стигнал до тук. Реши да подремне, а сетне да се заеме с предавателя и да се опита да засече някой от останалите.

 

 

Джек се пробуди внезапно, с усещането, че се задушава, а главата му пулсираше от тъпа болка. Тъкмо сънуваше някакво гигантско гущероподобно чудовище, което се готвеше да го сграбчи, след като бе изскочило от дълбините на застояло езеро. Огледа се с невиждащи очи, премигна и разтърси глава, но все не можеше да разбере къде се намира. Амбър лежеше, подпряна на него, и той чувстваше, че е съвсем отпусната.

Опита се да преглътне, но езикът му бе надебелял и подпухнал. Какво ставаше тук? Откъде се беше взел този сън? Вдигна ръка от раменете й и разтърка лице. Опита се да си припомни какво е станало, но главата му продължаваше да пулсира…

Изведнъж Джек посегна към шлема и си го постави. Прегледа индикаторите. По дяволите! Въздухът в тунела бързо се разреждаше. Вероятно имаше изтичане или бе прекъсната връзката с въздухоподаващата система. Трябваше незабавно да закопчае костюма.

— Амбър! Събуди се! Нямаме време за губене!

— Уф — изстена тя и главата й клюмна безпомощно. Той я разтърси.

— Събуди се!

— Джек — тя отвори очи и го погледна с размътен поглед. — Джек, обичам те.

— Чудесно. А сега се събуди. — Започна да я дърпа да влезе в костюма. Притисна я към себе си и го затвори, още преди да е успяла да мине отзад.

В първия миг се стресна от интимната поза, в която се бяха озовали, но сетне се зае да нагласява притока на въздух. Амбър въздъхна щастливо, притисната към голите му гърди и опряла нос под брадичката му. Джек преглътна смутено и изпъна врат, сякаш се опитваше да създаде някакво, макар и минимално разстояние между двамата. В костюма полъхна свеж въздух и главата му започна да се прояснява, а болката да се стопява.

Амбър също едва сега започна да идва на себе си.

— Джек? Какво правиш?

— Въздухът навън не ставаше за дишане.

— Но аз не съм там, където трябва. Така не можем да направим нищо. — Замисли се за миг, сетне добави игриво: — Всъщност, сещам се за едно нещо, което бихме могли да правим в подобна позиция. Жалко, че не е подходящ моментът, нито мястото. — Прегръдката й стана още по-плътна.

Въпреки теснотията Джек почти подскочи.

Амбър се разсмя.

— Джек! Ти си бил срамежлив!

— Амбър!

— Добре, добре — тя започна да се приплъзва покрай него. — Не можеш ли да отвориш за минутка? Не зная дали ще мога да се пъхна отзад… не, чакай… — сграбчи го за раменете и се издърпа. — Още мъничко… ето!

Джек въздъхна от облекчение. Тя го погъделичка зад ухото и отново го обгърна любвеобилно с ръце.

Едва сега обаче, когато главата й се проясни напълно, осъзна колко сериозно е положението.

— Колко дълго сме под земята?

— Почти дванайсет часа. Имахме късмет, че се събудих.

Късмет ли? Беше сънувал, а после… не, не сънят го бе пробудил. Или пък?

— Какво ще правим сега?

— Ще се опитаме да се измъкнем, и то незабавно. Тук явно сме в опасност. Няма да стане по-зле, ако пробия отвор в стената.

— Джек. Не можеш да си пробиеш път до повърхността.

Той спря, изпънал напред ръка.

— Защо да не мога?

— Ами, как защо — та това е плътна скала.

Той се усмихна, макар че Амбър не можеше да види лицето му.

— Точно това й е хубавото, скъпа. Както вече ти обясних, в този район скалите не са плътни. Пълни са с всякакви кухини. Тъкмо по тази причина поставяме тръби вътре в тунелите и ги заваряваме. Ако имаме късмет, ще попаднем в някоя кухина и ще излезем на повърхността.

— Стига да знаеш накъде е повърхността. Представи си, че заседнем сред скалите и ти се изчерпат резервите. С какви запаси всъщност разполагаш?

Имаше право. Костюмът не притежаваше достатъчно енергия, за да пробие тунел чак до повърхността. Нито достатъчно въздух. Имаше и други неща, за които трябваше да помисли. Храната например, а също и нарастващото напрежение в пикочния му мехур. Не биваше да забравя и Амбър. Не знаеше още колко ще може да я носи по този начин. Но би могъл да пробие отвор към шахтата на асансьора. Поне за това костюмът имаше достатъчно енергия.

Освен ако не е пресметнал погрешно броя на нивата.

Джек побърза да прогони последната мисъл. Останат ли тук долу, обречени са.

— Не го казвай — прошепна Амбър в ухото му. — Не искам да го чувам.

Едва сега осъзна, че бе произнесъл последната мисъл на глас. Наведе глава и притисна с брадичка ръката й — жест, който целеше да я успокои.

— Няма да допусна да се случи.

— Чудесно. Опасявах се, че си изгубил надежда. Какво е положението с радиовръзката?

Той измъкна ръката си от десния ръкав и посегна към таблото на предавателя, но не можа да го достигне. Беше прекалено тясно в костюма. Амбър се размърда.

— Това ли е?

Видя ръката й да се показва под брадичката му.

— Да.

Тя се пресегна и докосна таблото.

— Аз го стигам. Какво да направя?

— Натисни синьото квадратче. Това. Предавателят сам ще намери работната честота. — Джек се опита да не мисли за прилепналото към него, изваяно женско тяло.

— Готово!

И двамата въздъхнаха, когато Амбър се облегна назад. Известно време Джек слушаше хаотичния пукот на ефира, след това зареди ръкавицата и насочи лазерния лъч към стената пред тях.

Тунелът, по който поеха, се изкачваше леко нагоре, а стените му бяха напукани като черупка на яйце. Покрай тях се виждаха сгънати фигури, облечени в скафандри.

— Джек!

— Видях ги!

— Мъртви ли са?

Не знаеше. Приближи се към най-близкия и го побутна. Мъжът се претърколи на една страна и тупна в прахта.

— Проклятие!

— Той…

— Да. Нямаше да стане така, ако им бяха заредили скафандрите напълно. — Завладя го внезапен гняв. Фантом незабавно се пробуди.

 

 

„Готов съм да убивам, господарю.“

— Първо да намерим обратния път. — Изправи се и доближи следващия скафандър. На раменете беше изписано „Перез“. Джек се поколеба, сетне протегна ръка.

Още щом го докосна, мъжът се размърда и слушалките на Джек изпращяха.

— Човече! Откъде се взе?

Джек посочи прогорената преграда и Перез подсвирна учудено. След това се зае да буди другарите си. Един или двама се бяха задушили в съня си като първия, но останалите се надигнаха неуверено на крака. Амбър нададе радостно възклицание, когато разпозна зад едно от стъклата лицето на Свети Колин.

— Брей, брей! — рече той. — Небесният ангел е дошъл да ни спаси.

От другия край на тунела се приближи Сташ.

— Загазихме я тук, друже — захленчи. — Здравата я загазихме.

— Ще видим — хвърли му поглед Джек. — Къде е Богс?

— Не зная — изсумтя другият. — Може и да не е успял да се измъкне.

— Някъде по пътя се разделихме, човече — намеси се Перез. — Отвсякъде се чуваха взривове. Онези насекоми здравата ни притиснаха този път.

— А после какво правихте?

— Почивахме си — обади се неочаквано Колин. — Какво друго, когато резервите ни от въздух са ограничени? Амбър, не те виждам, а чувам гласа ти.

— Тук съм, при Джек.

Чу се тих кикот.

— Ясно. Сигурно ви е тесничко вътре.

Джек неволно се засмя.

— Нямаш представа колко. Сташ, какво има от другата страна на тази врата?

— Там е асансьорът, разбира се. Но шахтата е пълна със срутени камъни.

— Пълна?

— Ами да — повдигна рамене Сташ. — Надзърнахме вътре веднага щом утихнаха взривовете. За малко да ни затрупат.

— На каква височина?

— Да не мислиш да ги копаеш? — попита насмешливо Сташ.

— Точно това ми е идеята.

— Няма да успееш. Ще трябва да си пробиеш път през най-малко две-три нива. А после ще излезеш в празната шахта. Как смяташ да се изкатериш по нея?

— Щеше да знаеш, ако беше довършил началното обучение — отвърна Джек и се обърна към Перез. — Опитайте се да се свържете на аварийната честота. Мина доста време и горе сигурно са започнали издирването. Не можем да останем дълго тук — ще ви свърши въздухът.

Чуха се протестиращите възгласи на останалите, но Перез вдигна ръка.

— Стига, момчета. Човекът е прав — пък и вие сте миньори. По-добре да направим нещо, отколкото да издъхнем така.

Сташ се поклони иронично на Джек и му направи път към вратата.

Джек зае позиция и с първия изстрел я разби. Когато въздухът се прочисти, оказа се, че стои в прах до колене.

— Божичко мили! — възкликна някой в слушалките.

Но Джек вече беше в основата на срутването, което запълваше нагоре шахтата докъдето можеше да види. Той хвърли поглед на индикаторите. Все още не показваха червено — засега. Със сигурност запасите му от енергия се топяха бързо, а и шлемът нямаше откъде да ги попълва. Освен това костюмът черпеше по-голямо количество заради Амбър.

— Хайде, давай — подкани го тя.

Джек се промуши през отвора.

— Чакай малко — рече й. — Можем да останем заровени под този камънак.

— Вече сме заровени, по един или друг начин — отвърна тя безгрижно. — Каква е разликата?

— Права си. Дай воля на фантом.

— Какво? Ох — усети се, че останалите ги чуват, и млъкна.

Но в същия миг в ума му изригна фонтан от дълго сдържана сила и енергия. Проклет да е, ако позволи да бъде заровен на дъното на някаква асансьорна шахта! Проклет да е ако животът му завърши тук с хленчене!

Включи оръдията на пълна мощност и задейства реактивните двигатели. Отломките от камъни се разхвърчаха край него със силата и бързината на снаряди. Костюмът започна да се издига плавно нагоре, срещу реката от разтопени скали, която се спускаше в обратна посока. Радиостанцията предаваше изумените възклицания на миньорите, които се придвижваха на известно разстояние зад него и разчистваха останките.

Скоро обаче костюмът заседна. Чуваше писъка и ръмженето на реактивните двигатели, достигнали предела на своите възможности заради удвоения товар. Продължи още малко нагоре, но този път се придвижваше на пресекулки. Когато вдигна глава, Джек зърна над себе си скален покрив. Изстреля един залп, превръщайки го в разтопена магма.

— Божичко мили! — извика някой под него, когато Джек достигна следващото ниво.

— Подкрепям възторга ти, човече — обади се Свети Колин.

Намеси се и Перез:

— Хайде, хора, разчиствайте по-бързо, инак сме загубени! Мърдайте!

Ала Джек долавяше репликите им зад мъглата, с която го забулваше превъзбуденият фантом. Продължи да се издига нагоре. Още едно ниво. И още едно, с последни сили.

Амбър се притискаше към него. Тялото й трепереше, досущ като претоварения костюм.

— Джек — прошепна. — Какво означават тези червени линии?

— Нищо.

Прицели се отново, като този път се постара да постигне максимални поражения, вече сигурен, че повече възможности няма да има. Ракетните двигатели едва успяваха да ги задържат насред шахтата, но беше очевидно, че няма да могат да ги издигнат нагоре.

След изстрела зейна отвор в единия край на шахтата. Почти в същия миг двигателите угаснаха.

Джек въздъхна.

— Мисля, че бяхме дотук.

Камерите се обърнаха нагоре. Не им оставаше още много. Може би две или три нива по-нагоре шахтата бе съвсем чиста.

— О, Джек. — Амбър опря лице в гърба му и той усети хладината на сълзите й.

— Повтарям отново, миньор едно, чуваме ви. Моля потвърдете, че ни чувате и вие, за да ви засечем. Тук спасителни операции.

Джек подскочи.

— Аз съм тук долу, спасителни операции. В една от асансьорните шахти. На пет нива под мене в тунелите е Втора група.

— Продължавай да поддържаш връзката, миньор едно. Ще спуснем въже веднага щом отворим вратите.

Джек чу приглушен взрив отгоре и шахтата се разтресе. Малко след това точно пред него се разлюля сребристо въже.

— Още надолу, още — хванах го. — Пресегна се и сграбчи въжето.

— Добре, миньор едно. Сега ще ти обясня как да направиш възел, за да можем да те изтеглим.

Джек вече се беше завързал с въжето.

— Готови сме. Дърпайте. — Погледна нагоре, където се виждаше взривената врата и нахлуващата през отвора прожекторна светлина. Костюмът започна да се издига през шахтата.

Към него се протегнаха множество ръце и го издърпаха в коридора. Чуваше гласовете им, докато му помагаха да се развърже.

— Още колко има долу?

— Почти цялата Втора смяна, към двайсет и пет души.

— И Свети Колин от Синьото колело — добави Амбър.

— Ах. — Една висока фигура в скафандър се приближи към тях и Джек едва сега успя да разгледа лицето зад стъклото.

— Добрият Скиталец ще остане в дипломатическия арест, а останалите ще настаним в лагера.

Джек усети, че кръвта му замръзва. Гледаше право в лицето на истински дракски командир.