Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (14)

14.

Първото, което Джек забеляза, когато се свести, бяха празните му ръце. Размърда ги и едва след това си спомни, че стискаше в тях Фрици, когато започна срутването. Но сега от едрия мъж нямаше и следа. Всъщност миг по-късно Джек установи, че ръцете са единственото нещо, което може да движи. Имаше чувството, че половината Лазертаун се е стоварил на гърба му.

Защо се бе взривил тунелът? Смътно си спомняше екота от експлозията.

Задържа дъх и се ослуша за смъртоносното свистене на разкъсан скафандър. За щастие поне засега не чуваше нищо подобно. Изглежда скафандърът бе оцелял. Дотук добре. Не виждаше нищо, тъй като лицевото му стъкло бе обърнато надолу, а скафандърът, за разлика от бойния костюм, не разполагаше с камери за задно наблюдение. Джек остана да лежи неподвижно, опитвайки се да не мисли за шансовете си да оцелее… или тези на Фрици. Дали едрият мъж е бил отнесен от лавина от камъни? Или бе пропълзял на открито? Точно този тунел заобикаляше една жила, която излизаше почти на повърхността. Фрици би могъл да успее.

Но с каква цел? Шансовете му навън бяха почти равни на тези под земята. Може би дори по-малки.

Джек отново размърда ръце и започна бавно да ги освобождава от камъните. Огромна тежест бе легнала на гърба му. Само веднъж преди това бе притискан по този начин, но тогава беше от тонове мътна вода и кал.

Ала онзи път се измъкна благодарение на бойния костюм. Сега можеше да разчита само на датчиците на рециклиращите компютри и на своите колеги. Със сигурност вече бе вдигната тревога. Всеки миг щеше да чуе гласа на Богс, който го окуражава, че помощта е наблизо.

Джек размърда глава и докосна ръчката на радиопредавателя с брадичка, за да се увери, че е включен. Нищо. Никакъв звук. Дали не беше повреден? Защо никой не се опитваше да се свърже с него?

— Богс, говори Джек. Намирам се в новия коридор. Имаше взрив. Зная, че преградите вероятно са се спуснали, но съм жив и в добро състояние. Нека някой ме измъкне.

Успя да освободи ръцете си и ги пъхна под шлема. Под стъклото му имаше натрошени ситни камъни. Сводът на тунела бе паднал непокътнат върху него и го бе запазил от останалите свличащи се скални маси. Но все едно се намираше в клетка на пода. Въпреки това можеше да издържи още дълго, стига да разполага с въздух и да няма утечки от скафандъра.

Изведнъж му хрумна нещо — че инцидентът не е бил случаен. Богс може би нарочно го бе събрал в един екип с Фрици, въпреки че странното поведение на последния вероятно не е останало незабелязано. Но защо? Защо Богс ще иска да отстрани Джек? Дали тъкмо той не му бе прошепнал онези зловещи думи в ухото след края на двубоя със Сташ?

Тогава го споходи друга мисъл — че почти всичко, което бе преживял през изминалите двайсет години, може да не е плод на случайността, с изключение, вероятно, на непредсказуемото му оцеляване в криогенната капсула на кораба. Не трябваше да оцелява нито на Милос, нито на Кларон, или на Малтен. Още по-малко тук.

Но това, че бе все още жив, съвсем не се дължеше на неговата предвидливост, а по-скоро на случайността. Досега просто си бе затварял очите пред неоспоримата истина, че е нечия мишена, смятайки, че е твърде маловажен, за да бъде изпепелена заради него цяла планета.

Втренчи поглед в полепналата по стъклото кал.

— Амбър — промълви тихо, по-скоро на себе си. — Май си права, най-сетне изритаха фермерчето от фермата.

Това беше война. Вече не се съмняваше, а трябваше да се досети много отдавна. Не между драките и Доминиона, нито между другите поне дузина противници, които бе премислил. Войната бе между него и Уинтън. Виж, за причината все още не бе сигурен. Но кой или какво бе Джек, изглежда бе достатъчно важно за една галактическа империя, за да унищожи цяла планета. Сега вече това му стана пределно ясно, както никога досега. Имаше война и Джек участваше в нея, беше войник, независимо дали притежаваше броня или не.

Дошло бе време да обмисли всичко това внимателно.

Нещо изпука в слушалките. Джек обърна глава. Силата на звука бе намалена почти докрай. Трудно му беше заради позата, в която се намираше, но все пак успя да извърти очи и да погледне индикаторите. Все още разполагаше с предостатъчен запас от въздух. Виж, с енергията нещата стояха иначе. С всеки сигнал, който изпращаше и получаваше, запасите му намаляваха. Имаше и друго обяснение. Възможно бе скафандърът да е бил разкъсан. Отдолу имаше втори, вътрешен изолиращ слой, който се раздуваше в подобни случаи, за да спре утечката. След като алармата не бе задействана, най-вероятно пробойната е била малка и скафандърът се бе справил с нея още в началото на инцидента. Лошото бе, че ще се отвори наново веднага щом му свърши енергията.

Отново пукот в слушалките, примесен с нов звук. Дали Богс не го бе чул? Или това бе гласът на Куейд?

Няма значение. Сега всеки щеше да свърши работа.

Той преглътна мъчително, издрасквайки пресъхналото си гърло, и проговори:

— Чувате ли ме? Тук долу съм. Проследете сигнала.

Превключи предавателя в авариен режим, за да подава постоянен сигнал и едва тогава забеляза колко тежък и застоял е станал въздухът. Ужасно много му се спеше.

 

 

Амбър се стараеше да не изпуска ръката на Свети Колин, докато го следваше надолу към зейналата паст на тунелите. Когато наближиха, чу някой да произнася:

— Започват да вадят телата.

„Телата? Джек?“ Тя взе да кърши уплашено пръсти, но Колин се покашля и попита:

— Колко са?

— Намериха пет. Взривени са две различни секции.

— Верижна реакция?

— Не. Поне няма данни за такава. Има и един изчезнал.

— Изчезнал?

— Няма го там, където би трябвало да бъде. Изглежда сякаш… сякаш е станал и е излязъл навън.

Колин я потупа успокояващо по ръката.

— Навън… в някой друг тунел?

— Не. На повърхността.

— Все едно, че е мъртъв — поклати глава Ленска. — Извинявай, Амбър — побърза да добави той.

Тя му метна убийствен поглед.

— Той не е мъртъв! Чувствам го в сърцето си.

Колин я прегърна с голямата си ръка и я притисна успокояващо.

— Търпение. Може да не е бил Джек. — Няма да ни пуснат в тунелите, нито в миньорския лагер долу. Но трябва да сме благодарни, че ни допуснаха до товарната платформа.

Амбър не отговори. Беше извърнала поглед към вагонетките, с които докарваха ранените и мъртвите. Наоколо бе пълно с мъже с почернели и изморени лица. Внезапно настъпи раздвижване. Всички наскачаха и се приготвиха да помагат с пренасянето.

— Идват — рече тя с пресипнал глас.

Един от бригадирите притисна слушалката си с ръка, сетне обяви:

— Вече са в асансьора. — Погледна към двамата Скиталци и момичето. — Поне един от тях е жив.

— Кой по-точно? Казаха ли кой?

Мъжът поклати глава и се отдалечи.

Амбър трепереше неудържимо. Нямаше търпение асансьорът да се изравни с платформата, за да узнае цялата истина. Когато най-сетне клетката се показа, появата й бе придружена от тревожен звън на алармата.

— Направете път, излизаме, излизаме!

Миг по-късно съгледа смазани тела, кръв и плът, подаващи се през разкъсаните скафандри, хора и инструменти в една обща маса. Само един от тях носеше на лицето си кислородна маска, а до него бе поставена бутилка. Неколцина миньори тикаха внимателно неговата носилка. Амбър пусна ръката на Свети Колин и се втурна нататък. Промуши се между фелдшерите, стигна носилката и я задържа с ръка.

Не можа да го познае. Един от фелдшерите й се скара:

— Махни се от пътя.

Тя успя само да промълви:

— Трябва да узная кой е.

Лежащият почти неподвижно в носилката мъж се размърда. Извърна глава. Под широката кислородна маска се отвориха ясни сини очи.

— Амбър! — изграка Джек.

— О, мили Боже! — изхлипа тя и падна разплакана на колене.

 

 

— Очаквах, че ще е нещо далеч по-сериозно — обясни докторът, преди са си тръгне. — Известно време ще го болят издраните колене, но още утре може да иде на работа. Пострадал е от непречистения въздух в скафандъра, но не виждам причини за сериозни поражения. Предполагам, че няма да има трайни последствия. — Обясняваше не на пациента или на Амбър, а на Скиталеца. — Та, както казах, утре може да се върне в лагера.

Амбър неволно се напрегна. В гласа на лекаря се долавяха нотки на презрение, сякаш едва се сдържаше да каже, че на сутринта „боклукът“ може да слезе долу, където му е мястото. Тя не пускаше ръката на Джек. Бяха изминали месеци, откакто го бе докосвала за последен път. Гърлото й се сви при тази мисъл. Той изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, кожата му имаше мъртвешки блед цвят. Зачуди се дали ще има сили да носи бойния костюм. Не само физически, но и психически сили. Но запази тези мисли за себе си. Джек още не знаеше, че е взела костюма.

Колин изчака лекарят да излезе и се отпусна отново в креслото. Огледа се внимателно и Амбър се досети какво търси — камери и подслушвателни устройства. Водачът на Скиталците не беше толкова наивен, за колкото го бе взела в началото.

— Е, момчето ми — поде той. — Ужасно се радвам, че мога да ти върна услугата.

— Аз също — отвърна пресипнало Джек. — Кога ще можете да ме измъкнете оттук?

— Губернаторът ме увери, че въпросът ще бъде решен до няколко дни. Изключителна жена, бих казал — добави.

Джек направи опит да се усмихне.

— Внимавайте с нея.

— Обещавам да внимавам — отвърна с усмивка Свети Колин. — Хората ми са тук от няколко месеца и все не могат да намерят общ език с нея.

Джек опита да се изправи. Колин понечи да възрази, но Амбър му помогна. Успя да седне и бледото му лице се покри с червенина от усилието. Бяха му обещали баня на сутринта — като награда за бързото оздравяване. Може би водата щеше да ускори процеса на възстановяване.

— Как ме намерихте? — обърна се към Колин, но свещеникът не сваляше поглед от Амбър.

— Нея попитай. Аз дойдох за края на историята. — Той се надигна. — Ако не възразявате, чака ме доста работа. Ще се върна по-късно. — Колин спря при вратата на стаята. — Не оставай дълго при него, Амбър. Повикай Ленска, когато решиш да се върнеш в хотела.

— Добре.

Джек изпроводи Колин с поглед, сетне извърна очи към нея.

— Не питай — прошепна тя.

— Хубаво. Няма — той намести маската на устата си. — Откри ли кой го е направил?

— Който и да е — вече е мъртъв. Трябвало е да те отвлече и да ти види сметката, но е решил да изкара малко пари и затова те е продал. Следите му бяха умело прикрити.

— Как се казва?

— Хуан Нег. Не можах да открия почти нищо за него, но както сам се досещаш… — сви рамене тя.

Джек затвори очи.

— Джек?

— Добре съм.

— Трябва да си почиваш. Ще настигна Колин.

Той вдигна ръка. Тя я улови и я стисна между дланите си.

— Не си тръгвай още.

Това я накара да се почувства малко по-щастлива.

— Няма. Щом настояваш.

— Какво става с Фрици? Никой не ми каза нищо за него.

Амбър се намръщи леко, докато обмисляше отговора.

— Това не беше ли миньорът, когото трябваше да открият с теб?

— Да.

Тя сви рамене и гърдите й се повдигнаха, пробуждайки в Джек желания, които го накараха едва забележимо да се изчерви. Толкова ли дълга бе раздялата им, че му се струваше по-женствена?

— Не зная нищо за останалите. Един от тях май оцеля, но са му отрязали краката. Ще го изпращат някъде, за да му поставят протези. Има още един, но за него никой не иска да говори.

— Никой не иска да говори ли? — прекъсна я той.

— Ами да. Излязъл навън. Никой не знае къде е сега.

— Навън?

— Нали разбираш. — Амбър неволно потръпна. — На повърхността.

— Това трябва да е Фрици. — Джек обмисли чутото. Ако скафандърът му бе цял, Фрици все още можеше да е жив. Погледна към часовника на стената. Колегите му тъкмо излизаха за първата смяна. Отсега нататък часовете на Фрици бяха преброени.

— Какво има?

Той уморено прокара пръсти по челото си.

— Нищо. Ще притворя очи за няколко минутки. Но не искам да спя дълго, разбра ли? Така че не си отивай. Искам да си тук, когато се събудя. — Трудно му беше да се съпротивлява на успокоителните, с които го бяха натъпкали. Трябваше да повика Богс или някой друг и да му каже къде според него бе отишъл Фрици. Докато мислеше какво да направи, постепенно се унесе в дрямка.

 

 

— Не зная кога и закъде тръгваш, но те искам с първата смяна — заяви Богс. Поколеба се, сетне подаде ръка на Джек. — И добре дошъл обратно.

— Открихте ли Фрици?

— Не, но може би ще успеем, след онова, което ни каза. Намерихме къде е копал, за да се измъкне от срутването. Вдигна ръка и разтърка челото си. — Съжалявам, Джек. Мислех, че ще успееш да го контролираш. Когато ни го върнаха от разкопките с обяснението, че им създавал проблеми и не се съсредоточавал върху работата, сметнах, че при нас ще се оправи. Надявах се ти да задържиш похлупака на гърнето.

Сега вече Джек знаеше защо го бяха събрали в един екип с Фрици. Бодна го съжаление.

— Какво всъщност е станало?

— Не знаем още. Но намерихме и трети заряд, който не е избухнал. Изглежда някой преднамерено е саботирал тунелите. Досега не се бе случвало подобно нещо.

— Отвътре или отвън?

— Какво? — попита уморено Богс.

— Питам, зарядите отвътре ли са били или отвън?

— Отвън.

Джек обмисли възможностите. Това означаваше, че го е направил някой, който може да напуска купола, а повечето миньори не биха го сторили дори от това да им зависеше животът. Изглежда Богс току-що бе стигнал до същото заключение.

— Защо питаш?

Джек сви рамене.

— Проклет да съм, ако зная. Ако Фрици не се бе опитал да си пробие път навън и не бе отслабил преградата, силата на взрива щеше да ни помете и двамата. Така че, в края на краищата излязохме късметлии.

Даваше си обаче сметка, че заложилият взрива е познавал доста добре разположението на тунелите и смените.

— По дяволите, Джек! — изруга Богс. — Аз съм само един обикновен началник-смяна. Бъхтя се като вас на договор. Всичко това е прекалено сложно за мен. А и тези разкопки при находището… — той млъкна и стисна устни, сякаш съжаляваше, че се е изпуснал.

Джек се подсмихна.

— Имаш ли друг скафандър за мен?

— На закачалките. — Богс поклати глава и се отдалечи, преди да се изпусне още веднъж.

Появи се Сташ и го зяпна учудено.

— Друже! Гледам, че се върна пак при нас!

— Само за една-две смени — уточни Джек.

— Имаш късмет значи. Винаги съм казвал, че си щастливият ми талисман. — Но изразът на очите му не съответстваше на думите. Джек се почувства неловко. Сташ се приближи към него, тупна го по рамото и му подаде ръка. Заобиколиха го и останалите и също започнаха да го приветстват. Изведнъж се чу шум от високоговорителите и всички утихнаха.

— Жена на етажа. Жена на етажа.

— Исууусе! — подвикна Перез. — Какво става пък сега? — Всички зарязаха Джек и се струпаха до вратата на помещението.

Трябваше да се досети, че е Амбър. Тя си проправи път през смълчаната тълпа, с изопнато лице, както когато бе ядосана или твърде уморена. Видя го, изтича при него и го прегърна. Миньорите започнаха да подсвиркват и подвикват.

— От болницата не си направиха труда да ми съобщят, че са те изписали — оплака се тя.

— Договорът ми все още не е прекратен.

Подире й вървеше Свети Колин. Тежкият кръст на гърдите му се поклащаше в ритъм с крачките.

— На смяна ли отиваш?

— Налага се. Докато Франкен не прати заповед.

— Не отивай.

Джек се опита да се освободи от прегръдката й.

— Трябва — рече. — Ако не го направя, имат право да ме принудят със сила. Не знаеш колко са железни в тези неща. Освен това искам да работя по разчистването на срутения тунел. Още не са намерили Фрици.

Колин стисна устни.

— Не мисля, че е разумно не само ти, но който и да било да излиза отвън. Имам новини, че тази сутрин драките са сменили позицията си. Изглежда се подготвят за нова атака. И като се има предвид, че два от тунелите са срутени… — поклати многозначително глава.

Амбър вече се беше предала.

— Добре, щом трябва да идеш. Но имам една изненада за теб. — Тя посочи към вратата, през която тъкмо влизаше Ленска с голям куфар.

Джек веднага го позна. Мисълта, какво има вътре, го разтърси. В помещението се възцари тишина, когато Ленска вдигна капака на куфара.

Сташ първи я наруши, като подсвирна възторжено.

— Сега, момчета — обяви той, — ще видите за какво е създаден нашият човек.

— Какво става, Джек? — попита Богс.

— Не просто Джек — не млъкваше Сташ. — Позволете, приятели, да ви представя капитан Джек Сторм… от имперската гвардия. Един от новосформираните доминионски Рицари. А това е бойният му костюм.

Джек, привлечен от близостта на костюма, почти не му обръщаше внимание. Дори вече не забелязваше тълпата. Протегна ръка и докосна мястото, където някога бе изрисувал кръста.

„Привет, господарю.“

— Обличай го — подкани го Амбър.

— С този костюм ли ще тръгнеш? — попита Богс. — Че това си е жив танк!

Джек погледна през рамо.

— Нали ти трябваше допълнителна огнева мощ за разчистването на тунела? И някой, който да потърси Фрици.

— Да, но…

Джек му обърна гръб и заговори на Амбър.

— Зареден ли е?

— Напълно.

— Чудесно. — Съблече ризата, без да чуе тихия й вик, когато зърна издраните му гърди, и посегна към костюма, разтваряйки с привични движения закопчалките. Имаше усещането, че се завръща у дома.

Сякаш му отне цяла вечност да си го сложи. Костюмът бе тежък, а имаше много неща за настройване. Но все пак се справи и дори накрая си постави шлема и го закопча. Фантом го обгърна в могъщите си, ликуващи обятия.

Джек отметна глава назад и нададе вик на радост и възвърната сила — но звукът така и не напусна гърлото му.

Откъм тунелите завиха тревожните сирени на алармите и хората се разпръснаха.