Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (16)

16.

— Едно ще ви кажа, всичко това хич не ми харесва — Сташ скочи и изрита леглото. — Сменихме едни господари с други. Нищо, че ни настаниха в офицерската спалня.

Богс седеше на съседното легло, подпрял главата си с ръце. Почти цяла нощ бе идентифицирал труповете, тъй като Куейд бе мъртъв, а от Първа група нямаше и следа.

— Млъквай, Сташ! — сряза го той. — Не знаем какво искат. В момента сме военнопленници.

— Разбира се, че знаем какво искат — опъна се Сташ. Прекара ръка през мазната си черна коса и се ухили. — Искат да им копаем норцит.

Джек работеше върху костюма си в ъгъла и ги слушаше с половин ухо. Чудеше се какво ли прави Амбър. Свети Колин бе убедил дракския командир да я прехвърли при него в дипломатическия арест и тя бе отишла в хотела под въоръжена охрана. Повечето от останалите бяха заспали, твърде уморени от събитията през последните няколко дни и изплашени от нашествениците. Флексобрънките бяха покрити е разтопени скални отломки, които Джек се опитваше да почисти. Надяваше се техниците да се погрижат за зареждането на костюма. Нямаше никакво намерение да се спуска отново в тунелите без него.

— Не искам някакво си насекомо да ми казва какво да ям и кога да спя…

— Стига вече — надигна се Богс. — Какво можеш да направиш? Най-близката доминионска военна база е на три месеца полет оттук.

— Питаш ме какво ще направя ли, друже? — обърна се към него Сташ. — Ще ти кажа тогава. Ние сме повече от тях. Ако се надигнем, този път целият проклет град ще е на наша страна. Ще станем герои! Не зная дали сте забелязали, но преди, като излизахме на улицата, минувачите извръщаха глави. Сега ще ни носят на ръце, хора! Пък и лазерните оръдия са разположени извън купола. Няма да е трудно да ги превземем!

— Не само извън куполите, но и извън миньорската база, Сташ — обади се Джек. — Който тръгне натам, ще бъде лишен от защита. Ще трябва да разчита само на тънките стени на скафандъра.

— Винаги има риск — сви рамене Сташ.

— Така е. Но наистина ли смяташ, че драките ще оставят оръдията в изправност? Най-вероятно в момента ги неутрализират.

— Сигурно, но ще са им нужни три или четири дни, за да ги извадят напълно от строя. Чудя се, защо човек като теб се безпокои от подобни неща?

Джек остави инструментите и се изправи. От известно време бе обмислял подобна възможност, но я бе отхвърлил. Само Амбър да не им беше в ръцете.

— Нищо не ме безпокои, Сташ. Смятам да си легна и хубавичко да се наспя, защото утре сутринта тук ще се появи новият бригадир и ще ни подгони към тунелите. Мога да те уверя, че там ни чака доста работа. Драките се надяват да отмъкнат колкото се може повече норцит, преди Доминионът да си възвърне тази нещастна луна. Ако не играем по техните правила, с нас е свършено. Имаш ли представа какво ще направят, решат ли, че сме ненужни?

Известно време двамата се измерваха с поглед, но Сташ пръв отмести очи.

— Сигурно си прав, друже — промърмори. — Но все пак, помисли за това.

— Мисля за много неща — отвърна Джек. Обърна се, изтегна се на леглото до костюма и се зави презглава. Вече знаеха, че хората от другата смяна са изолирани в съседно спално помещение и Джек се чудеше каква може да е причината за това. Пък и не му даваше мира въпросът защо драките се излагат на подобни рискове, след като Лазертаун не беше единственото находище на норцит, нито най-богатото. Освен ако целта им тук не беше норцитът. Франкен продължаваше упорито с разкопките на находището, а и Скиталците прииждаха непрестанно от около месец и като се имаше предвид, че Първа смяна бе работила на същото място, изглежда интересите на драките бяха насочени съвсем не към мините. Но защо?

Последната мисъл, която му мина през ума, преди да заспи, беше за Фрици. Не бяха открили и следа от едрия мъж. Дали му беше свършил въздухът, или бе попаднал под кръстосан огън? Трябваше да се свърже с Гейл при първа възможност. Поне това дължеше на Фрици.

 

 

Пробуди се след няколко часа. Над вратата на спалното сияеше червена аварийна светлина. Чуваше ритмичното дишане и похъркванията на своите другари. Огледа се и видя, че костюмът е подпрян до леглото му, наведен към него, сякаш се опитваше да го опази. Опита се да си спомни дали го бе оставил в тази поза, когато си лягаше.

Сигурно това трябваше да го плаши, защото Джек вече осъзнаваше, че костюмът го изсмуква, черпи сили от него и гони някаква своя цел. Но гласът и силата, която му даваше, бяха по-силни от всякакви опасения. Странно, но бе решил да обсъди този въпрос с Амбър. Дали берсеркерът притежаваше нещо повече от сляпото желание да убива. Собствен разум, инстинкти? Имаше ли мисли, може би дори душа?

Всички тези разсъждения накараха косата му да настръхне. Изкашля се смутено и се облегна на възглавницата. Даваше си сметка, че реши ли да приеме фантом за приятел, това би означавало да си играе с огъня. Обеща си веднага щом се върне, да си поръча нов костюм. Тайните на този бяха твърде страшни, за да ги разгадава.

Затвори очи и долови съвсем слаб шепот:

„Джек?“

Направи се, че не е чул нищо.

 

 

Амбър не сваляше изумен поглед от дракския командир, който слушаше протестите на Колин. Джек й бе разказвал за тези същества и преди, но никога досега не бе виждала някое от тях от плът и кръв. Или по-точно в хитинова обвивка, на каквато приличаше кожата. Тези разумни насекомоподобни се чувстваха еднакво добре на два и на четири крака, понякога носеха броня, а изострените им муцуни бяха увенчани с проницателни очи, блестящи като диаманти. Но за разлика от насекомите телата им бяха гъвкави и мускулести. Драките без затруднение говореха езика на хората и дишаха въздуха под купола на Лазертаун, само от време на време вдишваха от една малка тръбичка сякаш за да обогатят газовата смес, или може би да прочистят въздуха от миризмата на хората. Макар и неосведомена в подробности за тази раса, Амбър не се съмняваше какъв е полът на командира.

— Скъпи мой Талтос. Ако наистина сме само под домашен арест, при това заради нашата собствена безопасност, и вашият основен интерес са мините, не виждам какво пречи да разрешите на моите сподвижници да продължат работа върху находището. Няма да пречим никому. Не ни е необходима допълнителна помощ, не бих имал нищо против да разположите ваши постове в непосредствена близост, ако имате такова желание. — Колин придружи думите си с приятна усмивка. — Мога да ви гарантирам, че нямаме никакво намерение да ви контраатакуваме оттам.

— Не — изсумтя дракът. Това беше шестото поред „не“ на многобройните опити да бъде склонен на известни отстъпки. Командирът очевидно не намираше никакъв смисъл в преговорите.

— Не на разкопките или на постовете? Готов съм да преговарям с вас, но ми трябва нещо, за което да се захвана.

— Не — повтори отново дракът. Хитиновите му гърди се раздуха. — Ние не вярваме, че е във вашите най-добри интереси да извършвате тези разкопки, ваша святост.

Амбър прикри една прозявка. Наближаваше утрото, а разговорът бе започнал още предната вечер. Погледна през прозореца на хотелската стая към тъмното стъкло на купола. Имаше чувството, че времето е замряло в Лазертаун. Беше я налегнала необяснима меланхолия.

Колин се почеса замислено по главата.

— Командире, хората ми са не само опитни копачи, но и познават чудесно всички модели скафандри. Нашите разкопки по никакъв начин няма да попречат на операцията ви тук, обещавам ви. Не знам дали разбирате важността на находището, но е от особено значение разкопките да бъдат приключени преди корабите на Триадата да унищожат тази луна в хода на ответната операция.

Дракът се размърда.

— Може би — отвърна лаконично той.

— Значи ще ми позволите, командире? И кога?

— Утре.

— Чудесно.

— Утре ще ви запозная с подробности. Присъствието ми наложително другаде. Приятен… ден — Талтос се поклони и излезе.

Веднага щом вратата се затвори зад него, Колин щракна с пръсти.

— Това вече е нещо!

— Хм — промърмори неуверено Амбър.

— „Може би“. Друг начин да кажеш „почакайте“.

— Аз пък съм ужасно гладна — рече Амбър.

Скиталецът се засмя.

— Виж, това вече е по силите ми. Провери дали Ленска се е събудил и ще отидем да закусваме.

 

 

Богс довърши закуската и рече с пълна уста:

— Е, Сташ, ако не друго, поне кльопачката се оправи осезаемо.

— Това не е достатъчно, друже — изкриви устни Сташ.

Джек ги слушаше, мислейки, че Сташ е от хората, които никога не са доволни. От каквото и да било.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е достатъчно?

— Ако искат да работя за тях, трябва да ми осигурят някои дребни удоволствия.

Джек се подсмихна.

— Аз пък си помислих, че ти можеш да им предложиш някои удоволствия.

Насядалите около масата миньори се разсмяха, а Сташ се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид, друже.

— Разбира се. Ние всички знаем. Съветвам те обаче през следващите няколко смени да си затваряш устата и да слушаш внимателно. Все още не сме разбрали какво искат драките от нас, нито какво възнамеряват да направят. Малко предпазливост няма да ни е излишна.

Богс захвърли салфетката на масата.

— Аз също те съветвам по-малко да говориш и повече да слушаш, Сташ. Тази сутрин ще дойде новият бригадир да ни направи инструктаж, преди да ни разпределят на групи. Ако норцитът е толкова ценен за тях, защо, по дяволите, им беше нужно да разрушават мините?

Усетил, че всички са срещу него, Сташ сви рамене и изгледа ядосано Джек.

— Добре, аз ще си затварям устата, а ти ще се правиш на благородния Рицар, така ли? Не съм от хората, които да не разбират от намеци — след тези думи потъна в мрачно мълчание.

Джек отказа, когато Богс му предложи пакет със стимулираща дъвка, но останалите приеха с удоволствие. Голото теме на Богс лъщеше на светлината на лампите, покрито само отстрани с оредяла коса. Космите, които стърчаха от ушите му, се движеха енергично, докато дъвчеше. Джек се замисли, че вероятно този навик е присъщ на всеки остаряващ и губещ сили миньор — как иначе да се пребориш сутрин с болките в ставите и мускулите и да започнеш отново деня?

Изведнъж в помещението нахлу странна миризма и Джек почувства, че ръцете му изстиват. Познаваше този мирис. Скочи на крака още преди вратата да се отвори. На прага застана новият бригадир.

Перез зяпна от почуда.

— Исусе! — възкликна и мургавата му кожа побледня.

Бригадирът спря на няколко крачки от вратата. Джек едва сега забеляза, че устата му е пресъхнала напълно.

— Аз бъде капитан К’рок. Аз бъде от Милос, храбър и прочут войн, който спасил своята планета от завоеватели драки. Аз воювал дълго и упорито и спечелил това признание. Сега аз ще командва вас — милосецът оголи дългите си зъби и ги изгледа един по един.

Висок и плещест, целият покрит с гъста козина, която наподобяваше вълната на овцете, брадатият хуманоид ги разглеждаше от високо. Тъмната му козина беше посивяла, показвайки възрастта му, и докато го разглеждаше, Джек си помисли, че вижда пред себе си оживял кошмар. Беше чувал, че понякога драките приемат в редиците си победени врагове, особено такива, които са ги впечатлили със способностите си. По принцип милосите бяха измамно и предателско племе, а този тук, за да постигне подобно признание, най-вероятно далеч надминаваше по злоба и жестокост дори своите сънародници. Зачуди се как ли драките го държат под контрол.

Сякаш доловил враждебното отношение, К’рок отстъпи встрани и пропусна онзи, който го следваше.

— И за да не мисли, че може да ме атакува, когато не съм внимавал, това е мой телохранител.

През вратата подаде глава гущероподобно чудовище, окачило на врата си огърлица от ярки камъни и въоръжено е дълги, закривени нокти.

Джек се опита да преглътне и не успя. Богс зяпна, без да обръща внимание на стичащата се по челюстта му слюнка.

— Боже всемогъщи, какво е това?

Милосецът погледна към Богс и се захили.

— Това е берсеркер, човеко. Легендарен войн гущер от моя родна планета. Зъл кучи син.

Джек започна да трепери неудържимо.

А милосецът продължаваше да обяснява:

— Той израства от яйце, което снася в мъртва плът. Понякога в жива също. Човешка плът храни яйце много добре. Ако някой от вас бъде непослушен, може би позволя на мой берсеркер снесе яйце в него. Винаги ще ми бъде от полза друг берсеркер.

В далечния ъгъл някой започна да повръща. Възкиселата миризма се смеси с вонята на милосеца и неговия берсеркер.

Милосецът се ухили.

— А сега ще ви каже какво очаква от вас командир Талтос.

Джек почти не го чуваше. Трябваше да полага огромни усилия, за да овладее треперенето на тялото си. Опря ръце в бедрата си и започна да диша бавно и равномерно, като се стараеше да изхвърля навън страха и ужаса при всяко издишване. Но не можеше да овладее паниката. Ето в какво щеше да се превърне, ако продължаваше да живее с фантом!