Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins Comes Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз се завръща

ИК „Пан“, София, 2003

Редактор: Костадин Костадинов

Илюстрации: Мери Шепард

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-098-2

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Нели-Рубина

— Никога няма да спре, никога!

Джейн остави „Робинзон Крузо“ и загледа мрачно през прозореца.

Снегът валеше неспирно. Падаше на големи пухкави снежинки и покриваше парка, тротоарите и къщите на улица Черешова с дебела бяла мантия. Валеше непрекъснато вече цяла седмица и през това време децата не можаха да излязат нито веднъж.

— Аз нямам нищо против — каза Майкъл от пода, където подреждаше животните от своята играчка „Ноев ковчег“. — Можем да станем ескимоси и да ядем китове.

— Глупчо! Как ще се снабдим с китове, когато толкова вали, че не можем да излезем да си купим бонбони за кашлица.

— Може би те сами ще дойдат при нас. Китовете понякога правят така — отвърна й със същия тон Майкъл.

— Откъде знаеш?

— Е, не зная точно, но може би ще дойдат. Джейн, къде е вторият жираф? О, ето го — под тигъра!

Той постави двата жирафа заедно в лодката и запя:

Животни две по две вървяха,

слонът с кенгуруто плахо.

и тъй като нямаше кенгуру, той вкара една антилопа със слона и мистър и мисис Ной зад тях, да пазят ред.

— Питам се защо нямат роднини — забеляза той.

— Кои? — Джейн се ядоса, защото искаше да си чете.

— Семейство Ной. Никога не съм ги видял със син или дъщеря, или чичо, или леля. Защо?

— Защото нямат — каза Джейн. — Мълчи!

— Е, само попитах. Не мога ли да питам, когато искам?

Беше започнал да се ядосва, защото така затворен в детската стая и той се чувстваше отегчен. Майкъл се изправи и тръгна важно към Джейн.

— Казах… — започна той натрапчиво и задърпа ръката й, с която държеше книгата.

Джейн наистина загуби търпение и захвърли „Робинзон Крузо“ на пода.

— Как смееш да ме безпокоиш? — изкрещя тя.

— Как смееш да ми забраняваш да говоря?

— Не съм!

— Забрани ми.

В следващия миг Джейн държеше Майкъл за раменете и яростно го друсаше, а той стискаше в ръце голям кичур от косата й.

— Какво означава това?

Застанала на вратата, Мери Попинз ги гледаше кръвнишки.

Те се пуснаха.

— Тя ме б-б-блъска! — изхлипа Майкъл, но погледна Мери Попинз виновно.

— Той ме о-о-скуба! — захълца Джейн, скрила глава в ръцете си, защото не смееше да срещне строгия поглед.

Мери Попинз пристъпи важно в стаята. В ръцете си носеше цял куп палта, шапки и шалове. По петите й вървяха близнаците, ококорили любопитни очи.

— Бих предпочела да се грижа за децата на някое канибалско семейство — изсумтя тя. — Сигурна съм, че се държат по-човешки.

— Но тя ме б-б-блъскаше… — пак започна Майкъл.

— Каквото повикало, такова се отзовало — присмя му се Мери Попинз. После, като видя, че той ще й възрази, побърза да го предупреди: — Не смей да ми отговаряш! Обличай се, моля! Излизаме!

— Навън?

Те не можеха да повярват на ушите си! При тази дума лошото им настроение се стопи. Докато закопчаваше гамашите си, Майкъл изпита угризение, загдето бе досадил на Джейн. Той погледна към нея и видя, че тя слага вълнената си шапка и му се усмихва.

— Ура! Ура! Ура! — завикаха те, затропаха с крака и запляскаха облечените си във вълнени ръкавици ръце.

— Канибали! — каза Мери Попинз сърдито и ги забута пред себе си надолу по стълбата.

Снегът беше спрял, но лежеше натрупан на тежки пластове по цялата градина и извън нея. В парка той беше покрил всичко като дебел юрган. Оголените клони на черешовите дървета бяха обвити с блестяща снежна кора, а перилата в парка, обикновено зелени и тънки, сега бяха бели и пухкави.

По алеята в градината Робъртсън Ай влачеше апатично лопата и се спираше на всяка крачка за дълга почивка. Той носеше старото палто на мистър Банкс, което му беше много голямо. Щом изринеше малко пространство от пътеката, палтото, което се влачеше след него, свличаше отново сняг върху почистеното място.

Децата се втурнаха покрай него към градинската врата, като викаха, крещяха и махаха ръце.

Навън, на улицата, сякаш бяха излезли да подишат въздух всичките й обитатели.

— Ей, колеги моряци! — чу се гръмлив висок глас и адмирал Бум се приближи, за да се ръкува с всички по ред. Беше се загърнал от глава до пети в огромно палто с пелерина, а носът му беше по-червен от всеки друг път.

— Добър ден! — поздравиха Джейн и Майкъл учтиво.

— Бакборд и щирборд! — извика адмиралът. — Не бих нарекъл това добър ден. Уф! За мен това е идиотски, побелял ден, неприятен като неразбиращ от морски дела човек. Защо не идва пролетта? Кажете ми!

— Хайде, Андрю! Хайде, Желания! Не се отделяйте от мама.

Мис Ларк, цяла омотана в дълго кожено палто и на главата с шапка, прилична на похлупак за чайник, отиваше на разходка с двете си кучета.

— Добро утро на всички! — поздрави тя предвзето. — Какво време! Къде се дяна слънцето? И защо не идва пролетта?

— Не ме питайте, мадам! — прогърмя адмирал Бум. — Не е моя работа. Би трябвало да отидете на море. Там времето е винаги хубаво. Вървете на море!

— О, адмирал Бум, не бих могла! Нямам време. Излизам да купя на Андрю и Желания кожени палта.

Кучетата си размениха поглед, пълен със срам и ужас.

— Кожени палта! — избоботи адмиралът. — Да ми гръмне бинокълът! Кожени палта за чифт мелези? Корабът да тръгва! Бакборд, казвам! Вдигайте котви! Кожени палта!

— Адмирале! Адмирале! — извика мис Ларк и запуши уши с ръце. — Какъв език! Моля, моля, помнете, че не съм свикнала. И моите кучета не са мелези. Съвсем не са! Едното има дълго родословно дърво, а другото поне добро сърце. Мелези, ами!

Тя забърза, като си говореше с висок, гневен глас, а Андрю и Желания пристъпяха след нея боязливо, сконфузени и засрамени.

Продавачът на сладолед мина с количката си. Той въртеше педалите с ужасна скорост и дрънкаше звънеца като луд. Отпред на количката имаше надпис „Не ме спирайте, защото ще настина!“.

— Кога идваше тук пролетта? — подвикна той на коминочистача, който в този момент се показа иззад ъгъла, пристъпвайки тежко, защото, за да се предпази от студ, цял се беше покрил с четки, та приличаше повече на таралеж, отколкото на човек.

— Брбр-бр-рр, бррр! — се чу гласът на коминочистача през четките.

— Какво? — запита продавачът на сладолед.

— Бррр! — отвърна коминочистачът и изчезна в черния вход на къщата на мис Ларк.

До входа на парка стоеше пазачът. Той махаше ръце, тупаше с крака и си духаше в дланите.

— Трябва ни малко пролет, нали? — каза той весело на Мери Попинз, когато тя и децата влязоха.

— Аз и така съм доволна! — отвърна Мери Попинз предвзето и тръсна глава.

— Доволна от себе си, бих казал — промърмори пазачът. Но го каза зад ръката си така, че само Джейн и Майкъл да го чуят.

Майкъл вървеше най-отзад. Той се наведе, взе шепа сняг и я затъркаля между дланите си.

— Джейн, мила — извика той с примамващ глас, — имам нещо за тебе.

Тя се обърна, снежната топка изфуча във въздуха и я улучи по рамото. С писък Джейн започна да рови в снега и скоро снежни топки полетяха във всички посоки. А сред фучащите лъскави топки вървеше важно и чевръсто Мери Попинз и си мислеше колко е хубава с вълнените си ръкавици и палто от заешка кожа. И както си мислеше това, една голяма снежна топка обърса периферията на шапката й и кацна върху носа й.

— О, о! — изписка Майкъл и постави ръце върху устата си. — Не исках, Мери Попинз! Наистина не исках. Беше за Джейн.

Мери Попинз се обърна, а лицето й сред рамката на разтрошената снежна топка беше страшно.

— Мери Попинз — каза Майкъл сериозно, — съжалявам. Беше нинцидент.

— Нинцидент или не — тросна тя. — Това е краят на твоите снежни топки. Нинцидент! Научи се поне да говориш правилно! Един дивак би имал по-добро държание!

Тя събра остатъците от снежната топка от врата си и направи малка топка между вълнените си длани. После хвърли топката напред в снежната морава и закрачи важно след нея.

— Ти го направи! — прошепна Джейн.

— Не исках! — отвърна Майкъл шепнешком.

— Вярвам. Но знаеш каква е.

Като стигна до мястото, където беше паднала снежната топка, Мери Попинз я вдигна и отново я подхвърли със силен замах.

— Къде ли отива? — изведнъж запита Майкъл, защото снежната топка се търкаляше под дърветата и вместо да върви по алеята, Мери Попинз бързаше след нея. От време на време тя се отдръпваше ловко, за да избегне снега, който тихо се изсипваше от някой клон.

— Не мога да я догонвам! — каза Майкъл, препъвайки се в собствените си крака.

А Мери Попинз ускори стъпките си. Децата се задъхваха след нея. А когато най-сетне настигнаха снежната топка, те откриха, че тя лежи до най-необикновената постройка, която бяха виждали.

— Не си спомням тази къща отпреди! — възкликна Джейн с широко отворени от изненада очи.

— Повече прилича на играчката ми „Ноевия ковчег“ — каза Майкъл, също ококорил очи.

Къщата стоеше стабилно сред снега, завързана с дебело въже към дънера на едно дърво. Околовръст като веранда я заобикаляше дълга тясна палуба, а островърхият покрив беше боядисан яркочервено. Най-необикновеното от всичко обаче, беше това, че макар да имаше няколко прозореца, къщата нямаше никаква врата.

— Къде сме? — каза Джейн, изпълнена с любопитство и вълнение.

Мери Попинз не отговори. Тя ги поведе по палубата и спря пред надпис, който гласеше: „Почукайте три и половина пъти“.

— Как половин почукване? — прошепна Майкъл на Джейн.

— Шт! — Джейн кимна към Мери Попинз и кимането й беше толкова красноречиво, сякаш беше казала: „Очаква ни приключение. Не го проваляй с въпроси!“.

Мери Попинз улови чукалото, което висеше над надписа, вдигна го и почука три пъти върху стената. После, като го взе внимателно между палеца и показалеца на вълнената си ръкавица, тя направи най-лекото, най-тихото, най-нежното възможно почукване. Ето така: ЧУК! ЧУК! ЧУК! чук!

Незабавно, като че ли се беше ослушвал и очаквал почукването, покривът на постройката отскочи назад.

— Божичко! — Майкъл не можа да се въздържи; вятърът, който се образува при рязкото отваряне на покрива, почти отнесе шапката му.

Мери Попинз отиде до края на тясната палуба и започна да се изкачва по тясна, стръмна стълба. На върха се обърна и много тържествено и важно даде знак с вълнения си пръст.

— Качвайте се, моля!

Четирите деца забързаха след нея.

— Скачайте! — извика Мери Попинз.

Тя скочи от върха на стълбата вътре в къщата, после се обърна и свали близнаците, когато те се показаха на ръба на отвора, и Джейн, и Майкъл, които бяха след тях. След като всички благополучно влязоха, покривът отново се затвори с кратко щракане.

Огледаха се. Четирите чифта очи се разшириха от изненада.

— Каква чудна стая! — възкликна Джейн.

Но всъщност беше повече от чудна. Беше необикновена. Единствената мебел в нея беше големият тезгях в единия край на стаята. Стените бяха варосани и на тях бяха облегнати купища шперплат, изрязани във форма на дървета и клони, боядисани зелено. Върху пода лежаха разхвърляни прясно боядисани и лакирани листове. Бележки по стените предупреждаваха:

Пази се от боята!

или

Не пипай!

или

Не стъпвай по тревата!

Но това не беше всичко.

В един ъгъл стоеше стадо дървени овце с още мокра боя по руната. В друг бяха струпани на малки групички корави цветя: кукуряк, кокичета и яркосини кукувичи плюнки. Всички бяха лъскави и лепнеха от пресния лак.

Такива бяха и дървените птици и пеперуди, подредени в третия ъгъл. Също и плоските бели дървени облаци, спретнато подпрени на тезгяха.

— Съвсем права си, Джейн — огледа се Майкъл. — Чудна стая!

— Чудна! — сопна се Мери Попинз, като че ли Майкъл беше казал нещо обидно.

— Е, особена.

— Особена?

Майкъл се поколеба. Не можеше да намери точната дума.

— Имах предвид…

— Хубава стая, Мери Попинз — побърза да му се притече на помощ Джейн.

— Да — каза Майкъл с облекчение. — И мисля — добави той умно, — че ти си много хубава с тази шапка.

Той внимателно я наблюдаваше. Да, лицето й се смекчи малко — дори около устата й се появиха бледи зачатъци на самодоволна усмивка.

— Хм — каза тя и се обърна към другия край на стаята. — Нели-Рубина! — извика тя. — Къде сте? Пристигнахме.

— Идвам! Идвам!

Най-тънкият звънлив глас, който някога бяха чували, сякаш дойде изпод тезгяха. След малко от същата посока изникна глава с малка плоска шапка. Последва я кръгло, доста солидно тяло, което държеше в една ръка дървено лале, а в другата гърне с червена боя.

Положително, няма съмнение, помислиха Джейн и Майкъл, това е най-странната личност, която са виждали!

По лице и ръст тя изглеждаше съвсем млада, но сякаш беше не от плът, а от дърво. Гъстата й лъскава черна коса стоеше върху главата й като издялана и лакирана. Очите й бяха като две малки черни дупчици, пробити върху лицето, и повече от сигурно яркорозовите петна по лъскавите й бузи бяха от боя.

— Е, мис Попинз! — каза странната личност и при усмивката й червените устни блеснаха. — Мило е от ваша страна, трябва да ви кажа!

Тя остави боята и лалето, заобиколи тезгяха и се ръкува с Мери Попинз. Едва сега децата забелязаха, че изобщо няма крака. От кръста надолу беше масивна и се движеше с помощта на кръгъл плосък диск, поставен на мястото, където трябваше да бъдат краката й.

— Съвсем не, Нели-Рубина — каза Мери Попинз с необикновена учтивост. — Удоволствието е за нас.

— Ние ви очакваме, разбира се — продължи Нели-Рубина, — защото искахме да ни помогнете в… — Тя млъкна не само поради предупредителния поглед на Мери Попинз, но и защото едва сега видя децата.

— О! — извика тя със своя висок дружелюбен глас. — Вие сте довели Джейн и Майкъл, а също и близнаците. Каква изненада! — Тя се търкулна през стаята и се ръкува отривисто с всички.

— Нима ни знаете? — запита Майкъл смаяно.

— О, боже, да! — изчурулика тя весело. — Често съм слушала мама и татко да говорят за вас. Приятно ми е да се запознаем. — Тя се засмя и настоя да се ръкува отново с всички по ред.

— Помислих си, Нели-Рубина — каза Мери Попинз, — че може би ще се съгласите да ни дадете една унция[1] разговори.

— Положително! — Нели-Рубина с усмивка се търкулна към тезгяха. — Да направя нещо за вас, мис Попинз, е чест и радост.

— Нима може разговори да се мерят с унции? — запита Джейн.

— Да, разбира се. С фунтове[2] също. Или тонове, ако искате. — Нели-Рубина замълча и повдигна ръце към една голяма стъкленица на полицата. Те бяха твърде къси. — Тц-тц-тц! Не са достатъчно дълги. Трябва да ги наставят малко. Междувременно ще викна чичо да я свали. Чичо Доджър! Чичо Доджър!

Тя извика последната дума през една врата зад тезгяха и незабавно там се появи необикновен човек. Той беше кръгъл като Нели-Рубина, но много по-стар и с по-тъжно лице. Той също носеше малка плоска шапка на главата си, а палтото му беше плътно закопчано върху гръдния кош, дървен като този на Нели-Рубина. А когато престилката му за миг се отметна, Джейн и Майкъл видяха, че подобно на племенницата си и той от кръста надолу бе от масивно дърво. В ръката си държеше дървена кукувица до половината боядисана със сива боя. Пръски от същата боя имаше по носа му.

— Викаше ли ме, мила? — запита той с кротък, почтителен глас.

Тогава видя Мери Попинз.

— А, най-сетне сте тук, мис Попинз! Нели-Рубина ще е доволна. Тя ви очакваше, за да ни помогнете в…

Той зърна децата и млъкна.

— О, извинете. Не знаех за компанията, мила! Аз ще ида да довърша тази птица.

— Не, чичо Доджър! — каза остро Нели-Рубина. — Искам да свалиш стъкленицата с разговорите. Ще бъдеш ли така добър?

Въпреки че лицето й бе весело и засмяно, децата забелязаха, че когато говореше на чичо си, тя заповядваше, а не молеше за услуга.

— Положително, мила, положително! — Той повдигна ръце с малки, резки движения и постави стъкленицата на тезгяха.

— Пред мен, моля! — заповяда Нели-Рубина надменно.

Чичо Доджър побърза да я приближи до нея.

— Ето, мила, извини ме!

— Това ли са разговорите? — запита Джейн, като посочи стъкленицата. — Те приличат на бонбони.

— Правилно, мис! Това са разговорни бонбони — каза чичо Доджър и избърса стъкленицата с престилката си.

— Ядат ли се? — запита Майкъл.

Чичо Доджър погледна предпазливо към Нели-Рубина и се наведе над тезгяха.

— Някои ги ядат — пошушна той, закрил уста с ръка, — но не и аз, тъй като съм само чичо. Но тя — той кимна с уважение към племенницата си, — тя е най-голямата дъщеря и пряк наследник.

Нито Джейн, нито Майкъл разбраха какво иска да каже, но кимнаха учтиво.

dodjar.png

— Сега — извика Нели-Рубина весело, след като свали капака на стъкленицата, — кой ще избере пръв?

Джейн пъхна ръка и извади плосък бонбон във форма на звезда, приличен на ментов.

— Нещо пише върху него! — извика тя.

Нели-Рубина избухна в смях.

— Разбира се! Нали това е разговорът. Чети!

— Ти си моята мечта — прочете Джейн.

— Колко хубаво! — звънна гласът на Нели-Рубина и тя бутна стъкленицата към Майкъл.

Той извади розов бонбон във форма на мида.

— Обичам те. Ти обичаш ли ме? — засрича той.

— Ха, ха! И това е добро! Да, обичам те! — Нели-Рубина се засмя силно и бързо го целуна, като остави леплива следа от боя на бузата му.

Жълтият бонбон на Джон гласеше: „Тра-ла-ла, дундьо“, а върху бонбона на Барбара с големи букви пишеше: „Блестяща и грациозна“.

— Такива са! — извика Нели-Рубина и се усмихна през тезгяха.

— Сега вие, мис Попинз! — И Джейн, и Майкъл забелязаха, че докато Нели-Рубина побутваше стъкленицата към Мери Попинз, двете си размениха многозначителен поглед.

Голямата ръкавица бе свалена, Мери Попинз със затворени очи пъхна ръка и известно време рови из разговорите. Най-после пръстите й стиснаха един бял, оформен като полулуние бонбон и го извади.

— „Десет часа тази нощ“ — прочете Джейн на глас надписа.

Чичо Доджър потърка ръце.

— Правилно. Това е времето, когато ние…

— Чичо Доджър! — извика Нели-Рубина предупредително.

Усмивката посърна върху лицето му и то стана още по-тъжно.

— Извини ме, мила! — каза той смирено. — Аз съм стар човек и се страхувам, че понякога говоря врели-некипели. Прощавай! — Той изглеждаше засрамен, но Джейн и Майкъл не виждаха какво лошо е направил.

— Е — каза Мери Попинз, като пусна внимателно своя бонбон в чантата си, — ще ни извините, Нели-Рубина, но считам, че е по-добре да тръгваме.

— О, трябва ли? — Нели-Рубина се търкулна върху диска си. — Беше толкова приятно. Все пак — тя погледна през прозореца, — може пък да завали и да ви арестува тук. А това няма да ви хареса, нали? — изчурулика тя, обръщайки се към децата.

— На мен ще ми хареса! — каза решително Майкъл. — Бих искал. Тогава може би ще разбера за какво са тези. — Той посочи към боядисаните клони, овцете, птиците и цветята.

— Тези? Ох, това са просто украшения — каза Нели-Рубина, небрежно махайки ръка.

— Но какво правите с тях?

Чичо Доджър усърдно се наведе през тезгяха.

— Виждате ли, изнасяме ги вън и…

— Чичо Доджър! — Очите на Нели-Рубина застрелкаха заплашително.

— О, боже! Ето ме пак! Винаги говоря, когато не ме питат. Твърде стар съм, това е то! — каза чичо Доджър тъжно.

Нели-Рубина го погледна ядосана. После се обърна към децата и се усмихна.

— Довиждане! — каза тя и се ръкува с отривисти движения. — Ще помня нашите разговори. „Ти си моята мечта“, „Обичам те“, „тра-ла-ла“ и „блестяща“!

— Забравихте този на Мери Попинз „Десет часа тази нощ“ — напомни й Майкъл.

— О, тя няма да го забрави! — каза чичо Доджър и се усмихна щастливо.

— Чичо Доджър!

— Извинявай, извинявай!

— Довиждане! — каза Мери Попинз. Тя потупа важно чантата си и размени още един странен поглед с Нели-Рубина.

— Довиждане, довиждане!

Когато по-късно Джейн и Майкъл се опитваха да си припомнят, те не можеха да кажат как излязоха от необикновената стая. Бяха вътре и се сбогуваха с Нели-Рубина и само миг по-късно се намериха вън на снега, забързани след Мери Попинз и ближейки разговорните си бонбони.

— Знаеш ли, Майкъл — каза Джейн, — смятам, че този бонбон беше някакво съобщение.

— Кой? Моят ли?

— Не, този, който Мери Попинз избра.

— Искаш да кажеш…

— Че нещо ще се случи в десет часа тази нощ и аз възнамерявам да стоя будна и да видя.

— Тогава и аз — каза Майкъл.

— Хайде, моля! Вървете с мен! — каза Мери Попинз. — Нямам дял ден за губене…

 

 

Джейн спеше дълбоко и в съня й някой извика името й с тих, настоятелен глас. Тя се сепна, седна в леглото и откри, че до нея стои Майкъл по пижама.

— Каза, че ще останеш будна — прошепна той укорително.

— Какво? Къде? Защо? О, това си ти, Майкъл! Е, ти обеща същото.

— Слушай! — каза той.

Някой ходеше на пръсти в съседната стая. Дъхът на Джейн спря.

— Бързо! Лягай! Прави се, че спиш! Бързо!

С един скок Майкъл беше под одеялото. В тъмнината той и Джейн се ослушваха, притаили дъх.

Вратата откъм другата детска стая се отвори крадешком. Тънката ивица светлина се разшири. Някаква глава се появи там и надникна в стаята. После някой се промъкна вътре и безшумно затвори вратата зад себе си. Мери Попинз, загърната в коженото си палто и с обувки в ръка, прекоси тяхната стая на пръсти. Те лежаха неподвижни, заслушани в стъпките й, които бързаха надолу по стълбата. В далечината ключът на входната врата изскърца в ключалката. По градинската алея се изсипа порой от стъпки и входната врата хлопна.

В този миг часовникът удари десет.

Те скочиха от леглата и се втурнаха в другата детска стая, чиито прозорци гледаха към парка.

Нощта беше тъмна и прекрасна, осветена от високи, надвиснали звезди. Но тази нощ те не потърсиха звездите. Ако разговорният бонбон на Мери Попинз наистина беше съобщение, нещо по-интересно имаше да се види.

— Гледай! — Джейн преглътна развълнувано и посочи.

В парка отсреща, точно до входа, стоеше странната, прилична на Ноев ковчег сграда, хлабаво привързана към един дънер.

— Но как е стигнала дотук? — се учуди Майкъл. — Сутринта беше в другия край на парка.

Джейн не отвърна нищо. Тя беше погълната от това, което наблюдаваше.

Покривът на Ноевия ковчег беше вдигнат и на стълбата, върху кръглия си диск стоеше Нели-Рубина. Чичо Доджър подаваше отвътре един след друг наръчи боядисани дървени клони.

— Готова ли сте, мис Попинз? — звънна гласът на Нели-Рубина и тя подаде един наръч на Мери Попинз, която стоеше на палубата и чакаше да го поеме.

Въздухът беше прозрачен и спокоен и Джейн и Майкъл, свити на седалката пред прозореца, можеха да чуват всяка дума.

Внезапно от вътрешността на Ноевия ковчег се разнесе силен шум от нещо дървено, което изтрополи върху пода.

— Чичо Доджър! Внимавай, моля! Крехки са! — каза строго Нели-Рубина, а чичо Доджър, който подаде навън куп боядисани облаци, се извини:

— Прощавай, мила!

След това се появи стадото от дървени овце, всички много твърди и сковани. А най-накрая и птиците, пеперудите и цветята.

— Това е всичко! — каза чичо Доджър, подавайки се през отворения покрив. Под мишница носеше дървената кукувица, сега изцяло боядисана в сиво. А в ръката му се полюляваше голяма зелена кутия за боя.

— Много добре — каза Нели-Рубина. — Ако сте готова, мис Попинз, можем да започнем.

И започнаха най-необикновената работа, която Джейн и Майкъл бяха виждали. Никога, никога, мислеха си те, няма да я забравят, дори ако доживеят до деветдесет години.

Нели-Рубина и Мери Попинз взеха от купа дълги клонки с листа и като подскочиха във въздуха, бързо започнаха да ги окачват по голите заледени клони на дърветата. Клонките изглежда лесно се прикрепяха, защото всичко ставаше за не повече от минута. А когато всяко клонче заемеше мястото си, чичо Доджър подскачаше и чевръсто полагаше по едно зелено петно боя там, където клончето се съединяваше с дървото.

— Боже, божичко! — възкликна Джейн, когато Нели-Рубина леко се вдигна до върха на една висока топола и натъкми там един клон. Но Майкъл беше твърде учуден, за да говори.

Тримата обиколиха целия парк, подскачайки до най-високите клони, като че бяха на пружини. И много бързо паркът се покри с дървени листа, спретнато завършващи с петната боя от четката на чичо Доджър.

От време на време Джейн и Майкъл чуваха острия глас на Нели-Рубина да подвиква: „Чичо Доджър! Внимавай!“ и гласа на чичо Доджър, молещ за извинение.

Сега Нели-Рубина и Мери Попинз взеха в ръце плоските, бели дървени облаци. С тях те се издигнаха по-високо и като летяха над дърветата, внимателно натискаха облаците към небето.

— Лепят ги! Лепят ги! — извика Майкъл и заскача възбудено.

И наистина, върху тъмното небе с блещукащи звезди белите облаци лепваха здраво.

— Ето! — извика Нели-Рубина, като слезе долу. — Сега овцете.

Много внимателно те нагласиха стадото върху една снежна морава и сгушиха между по-големите овце малките твърди бели агънца.

— Ще успеем! — Джейн и Майкъл чуха гласа на Мери Попинз, когато тя изправи и последното агънце върху краката му.

— Не зная какво щяхме да правим без вас, мис Попинз, наистина не зная! — каза Нели-Рубина. После със съвсем различен глас добави: — Цветята, чичо Доджър! И много внимавай!

— Ето, мила! — Той се търкулна бързо до нея с пълна престилка кокичета, кукувича плюнка и кукуряк.

— О, виж! Виж! — извика Джейн възхитена, защото Нели-Рубина набучваше дървените фигури в една празна леха. Тя се търкаляше наоколо и садеше дървената си леха, като непрекъснато протягаше ръка към престилката на чичо Доджър за нови цветя.

— Хубаво! — каза Мери Попинз възхитена, и Джейн и Майкъл се учудиха на приятния, приятелски тон на гласа й.

— Да, нали? — иззвъня Нели-Рубина и изтърси снега от ръцете си. — Хубава гледка. Какво остана, чичо Доджър?

— Птиците, мила, и пеперудите! — Той протегна престилката си и Нели-Рубина и Мери Попинз грабнаха останалите дървени фигури и затичаха бързо из парка, като поставяха птиците по клоните или в гнездата, а пеперудите подхвърляха във въздуха. И любопитното беше, че те заставаха там, над земята, и поради ярките си бои личаха ясно на лунната светлина.

— Ето! Мисля, че това е всичко! — каза Нели-Рубина и се спря върху дървения си диск с ръце на кръста, за да огледа извършената работа.

— Още едно нещо, мила! — каза чичо Доджър.

И доста несигурно, сякаш работата през нощта го беше накарала да се почувства стар и уморен, той се търкулна към ясена край входа на парка, извади кукувицата изпод мишница и я постави на един клон сред дървените листа.

— Тук, мое миличко! Тук, гълъбчето ми! — каза той, свел глава към птицата.

— Чичо Доджър! Кога ще се научиш? Не е гълъб — кукувица е!

Той наведе примирено глава.

— Гълъбче на кукувицата, това имах предвид. Прощавай, мила!

— А сега, мис Попинз, страхувам се, че ние наистина трябва да вървим! — каза Нели-Рубина и като се търкулна към Мери Попинз, хвана розовото й лице с двете си дървени ръце и го целуна.

— Доскоро виждане! — извика тя изискано, търкулна се по палубата на Ноевия ковчег, после нагоре по стълбата. На върха се обърна и махна отривисто на Мери Попинз, чу се дървеното изтрополяване от скачането й и тя изчезна.

— Чичо Доджър! Идвай! Не ме карай да чакам! — долетя отвътре тънкият й глас.

— Идвам, мила, идвам! Извини ме! — Чичо Доджър се търкулна към палубата, като пътьом се ръкува с Мери Попинз. Дървената кукувица го гледаше от зашумения клон. Той й хвърли тъжен, пълен с обич поглед. После плоският му диск се вдигна във въздуха и прокънтя дървено при приземяването му вътре. Покривът падна и се затвори с щракане.

— Пускай! — долетя отвътре рязката команда на Нели-Рубина.

Мери Попинз пристъпи напред и развърза въжето от дървото. То веднага бе издърпано през един от прозорците.

— Път, моля, път! — извика Нели-Рубина.

Мери Попинз бързо отстъпи назад.

Майкъл сграбчи ръката на Джейн развълнувано.

— Тръгват! — извика той.

Ноевият ковчег се откъсна от земята и се вдигна право нагоре над снега. Той се полюшна като пиян между дърветата, после се закрепи и мина леко над най-високите клони.

От един от прозорците отривисто махаше някаква ръка, но преди Джейн и Майкъл да разпознаят дали беше на Нели-Рубина, или на чичо Доджър, ковчегът се понесе в осветения от звездите въздух и ъгълът на една къща го закри от погледа на децата.

Мери Попинз постоя малко край входа на парка, размахала вълнените си ръкавици. После бързо прекоси улицата и градинската алея. Ключът на входната врата щракна в ключалката. Предпазливи стъпки заскърцаха по стълбата.

— В леглото, бързо! — каза Джейн. — Не трябва да ни завари тук!

Те полетяха от прозореца през вратата и с два бързи скока се намериха в леглата. Едва успяха да дръпнат завивките над главите си и Мери Попинз отвори вратата. Тя мина на пръсти през стаята.

Туп! Това беше палтото й — окачваше го на окачалката. Скръц! Това беше шапката — поставяше я в книжния плик. Но не чуха повече. Защото преди тя да се съблече и легне в походното легло, Джейн и Майкъл, сгушени под завивките си, вече дълбоко спяха.

Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку!

От улицата долетя нежна птича песен.

— Ставайте, жирафи! — извика мистър Банкс, който сапунисваше лицето си. — Пролетта дойде!

Той захвърли четката за бръснене и се втурна навън в градината. Огледа я, отметна глава назад и сви ръце като тръба.

— Джейн! Майкъл! Джон! Барбара! — викна той към детската стая. — Слизайте! Снегът си отиде и пролетта дойде!

Децата се изтърколиха надолу по стълбата и спряха чак навън пред входната врата. Цялата улица гъмжеше от хора.

— Ей, кораб! — гърмеше адмирал Бум, размахал шала си. — Въже и такелаж! Миди и стриди! Ето пролетта!

— Е — казваше мис Ларк и бързаше да излезе навън пред вратата си. — Най-сетне хубав ден! Мислех да купувам по два чифта кожени ботуши на Андрю и Желания, но щом снегът се стопи, няма да им трябват.

При тези думи Андрю и Желания се спогледаха с облекчение и близнаха ръката й в знак на благодарност, че няма да ги посрами.

Продавачът на сладолед караше количката нагоре-надолу и се оглеждаше за клиенти. Днес табелата му гласеше:

Дойде пролетта,

ти-ри, та-ра, та,

спри, купи една,

дойде пролетта.

А коминочистачът, само с една четка, пристъпваше по улицата, оглеждаше се надясно и наляво с доволен вид, като че ли лично той беше уредил този хубав ден.

Всичко светеше и блестеше на слънцето. Не се виждаше нито една снежинка. От всеки клон на всяко дърво се пукаха нежни бледозелени пъпки. По края на цветната леха в парка нежни зелени стръкове на кукуряк, кокичета и кукувича плюнка разцъфваха в жълто-бяло-син бордюр. Пазачът се приближи, набра мъничка китка и внимателно я постави в петлицата си.

От цвете на цвете пъстри пеперуди летяха на нежните си криле, а в клоните дроздове и синигери, и лястовици, и сипки пееха и виеха гнезда.

Стадо овце с пухкави малки агънца по петите им мина, блеейки високо. А от клона на ясена край входа на парка долетя двунотния вик: „Ку-ку! Ку-ку!“.

Майкъл се обърна към Джейн. Очите му блеснаха.

— Значи това правеха те — Нели-Рубина, чичо Доджър и Мери Попинз.

Джейн кимна, загледана учудено около себе си. Сред бледозеления облак на пъпките нещо сиво се полюшваше напред-назад върху клона на ясена.

— Ку-ку! Ку-ку!

— Но… аз мислех, че всички са от дърво! — каза Майкъл. — Как смяташ, дали са оживели през нощта?

— Вероятно — каза Джейн.

— Ку-ку! Ку-ку!

Джейн сграбчи ръката на Майкъл, и, като че ли прочел мислите й, той затича заедно с нея през градината, през улицата — в парка.

— Ей, къде отивате вие двамата? — викна им мистър Банкс.

— Ало, тук, колеги моряци! — изгърмя адмирал Бум.

— Ще се загубите! — предупреди ги мис Ларк пискливо.

Продавачът на сладолед задрънка звънеца си диво, а коминочистачът спря и се загледа подир тях.

Но Джейн и Майкъл не им обърнаха внимание. Те продължиха да тичат през парка, под дърветата, право към мястото, където бяха видели за първи път Ноевия ковчег.

Спряха задъхани. Тук, под тъмните клони, беше студено и сенчесто и снегът не се беше стопил. Те се озъртаха, търсиха, търсиха. Но под тъмнозелените клони имаше само дебели навеи от сняг.

— Наистина си е заминал! — каза Майкъл, гледайки наоколо. — Мислиш ли, че само сме си въобразявали, Джейн? — запита той, изпълнен със съмнение.

Тя се наведе внезапно и вдигна нещо от снега.

— Не — каза тя бавно, — сигурна съм, че не сме. — Тя протегна ръка. На дланта й лежеше розов, кръгъл разговорен бонбон. Тя прочете надписа: „Довиждане до следващата година, Нели-Рубина, Ной“.

korab.png

Майкъл пое дълбоко дъх.

— Ето коя била тя. Чичо Доджър каза, че е най-голямата дъщеря. Но аз не се сетих.

— Тя доведе пролетта! — каза Джейн и замечтано гледаше бонбона.

— Ще съм ви благодарна — чу се глас зад тях, — ако благоволите да се приберете веднага вкъщи и да закусите!

Те се обърнаха виновни.

— Ние просто щяхме… — започна да обяснява Майкъл.

— Тогава недейте! — отряза Мери Попинз.

Тя се наведе над рамото на Джейн и взе бонбона.

— Смятам, че това е за мен! — забеляза тя и като го постави в джоба на престилката си, ги поведе към къщи.

Пътьом Майкъл откъсна клонче със зелени пъпки и ги заразглежда внимателно.

— Сега изглеждат съвсем истински — каза той.

— Може би те са си били истински — каза Джейн.

От ясеновото дърво долетя подигравателен глас:

— Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку.

Бележки

[1] Английска мярка: 1 унция — 28,35 г. — Б.пр.

[2] Английска мярка: 1 фунт — 0,45 кг. — Б.пр.