Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins Comes Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз се завръща

ИК „Пан“, София, 2003

Редактор: Костадин Костадинов

Илюстрации: Мери Шепард

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-098-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Хвърчилото

Беше една от онези утрини, в които всичко изглежда тъй чисто, ярко и блестящо, сякаш някой е чистил света цяла нощ.

Къщите на улица Черешова премигнаха, когато транспарантите на прозорците се вдигнаха, а тънките сенки на черешовите дървета слязоха на облените в слънце тротоари и нарисуваха върху им тъмни райета. Обаче отникъде не се чуваше звук. Само звънчето на продавача на сладолед подрънкваше леко, докато той буташе количката си нагоре-надолу по улицата.

СПРИ МЕ И СИ КУПИ!

Гласеше надписът, поставен отпред на количката. Най-сетне от ъгъла се показа коминочистачът. Той вдигна почернялата си от сажди ръка и сладоледаджията задрънка с количката към него.

— За едно пени! — каза коминочистачът и като се облегна върху свързаните на сноп четки, заблиза сладоледа с върха на езика си. Когато изяде сладоледа, той внимателно зави фунийката в носната си кърпичка и я пъхна в джоба.

— Не ядеш ли фунийките? — запита изненадан сладоледаджията.

— Не, събирам ги — каза коминочистачът, вдигна четките си и влезе в къщата на адмирал Бум през парадния вход, защото тя нямаше друг.

Сладоледаджията отново подкара количката с подканящ звън и като вървеше нагоре по улицата, целият пак стана на райета от слънце и сянка.

— Никога не е било толкова тихо! — промърмори той и се огледа първо надясно, а после наляво, дано се появи някой купувач.

В този миг откъм номер седемнайсет прогърмя силен глас. Сладоледаджията забърза към градинската врата с надежда да продаде някой и друг сладолед.

— Не мога да търпя! Просто не мога да търпя повече! — крещеше мистър Банкс и крачеше разгневен по алеята — от градинската врата до стълбите и обратно.

— Какво има? — запита тревожно мисис Банкс, която беше изтичала от столовата. — И какво подритваш нагоре-надолу?

Мистър Банкс протегна крак и нещо черно полетя и падна на средата на стълбите.

— Шапката ми! — процеди той през зъби. — Моето най-хубаво бомбе!

После изтича по стъпалата и отново ритна шапката. Тя се завъртя за миг във въздуха и тупна в краката на мисис Банкс.

— Какво й е на шапката ти? — плахо запита мисис Банкс, но всъщност тя се питаше какво ли става с мистър Банкс.

— Погледни и виж! — изръмжа той.

Разтреперана, мисис Банкс се наведе и вдигна шапката. Тя беше покрита с големи, лъскави влажни петна и издаваше особена миризма. Мисис Банкс подуши периферията.

— Мирише ми на боя за обувки — каза тя.

— Точно на боя за обувки! — тросна се мистър Банкс. — Робъртсън Ай е изчеткал шапката ми с четката за обувки. С други думи — я лъснал!

Устата на мисис Банкс се отвори от ужас.

— Не зная какво става в тази къща! — продължи мистър Банкс. — Цял век вече нищо не е както трябва! Водата за бръснене — много гореща, кафето на закуска — твърде студено. Сега пък и това!

Той издърпа шапката от ръцете на мисис Банкс и грабна чантата си.

— Излизам! — каза той. — И не зная дали изобщо ще се върна някога. Вероятно ще предприема далечно плаване.

Нахлузи шапката върху главата си, тръшна входната врата и така бързо излезе на улицата, че събори сладоледаджията, който с интерес слушаше разговора.

— Ваша е грешката! Нямате право да стоите тук и да подслушвате! — каза мистър Банкс и сърдито закрачи към Сити, а лъснатата му шапка блестеше на слънцето като скъпоценен камък.

Сладоледаджията внимателно се изправи и щом разбра, че кокалите му не са изпочупени, седна на бордюра и за утеха изяде един голям сладолед…

— О, боже! — подскочи мисис Банкс при трясъка на градинската врата. — Точно така. Напоследък всичко се обърка. Първо едно, после друго. Откак Мери Попинз ни напусна без предупреждение, всичко тръгна наопаки.

Тя седна на най-долното стъпало на стълбата, извади носната си кърпичка и заплака.

И докато плачеше, тя премисли всичко, което се беше случило от оня ден, в който Мери Попинз тъй внезапно и загадъчно изчезна.

— Предната вечер тук, на следващата я няма! Толкова неприятно! — изхълца мисис Банкс.

plach.png

Скоро след изчезването на Мери Попинз дойде гувернантката Грин, но напусна на края на същата седмица, защото Майкъл я беше наплюл. Замести я гувернантката Браун, която един ден излезе на разходка и повече не се върна. Доста по-късно откриха, че всички сребърни лъжички бяха изчезнали заедно с нея.

После дойде мис Куигли — гувернантката, която пък се наложи те да помолят да напусне, защото всяка сутрин преди закуска по три часа свиреше гамата, а мистър Банкс не се интересуваше от музика.

— … а после — ридаеше мисис Банкс в кърпичката си — Джейн заболя от шарка, бойлерът в банята се пукна, черешовите дръвчета измръзнаха и…

— Ако обичате, мадам! — Мисис Банкс вдигна поглед и видя до себе си мисис Брил, готвачката.

— Коминът в кухнята се подпали! — съобщи мисис Брил мрачно.

— О, боже! И това ли? — извика мисис Банкс. — Трябва да накарате Робъртсън Ай да го изгаси. Къде е той?

— Спи, мадам, в килера за метлите. А когато това момче спи, нищо не може да го събуди — нито земетресение, нито цял полк войници! — обясняваше мисис Брил, докато слизаше след мисис Банкс по стълбите към кухнята.

С общи усилия двете успяха да потушат огъня, но грижите на мисис Банкс за този ден не свършиха.

Точно привършиха обеда, когато нещо избумтя и се строполи над главите им.

— Това пък какво е? — втурна се мисис Банкс да види какво се беше случило горе.

— Ох, кракът ми, кракът ми! — пищеше Елън, прислужничката.

Тя седеше на стълбата сред парчета порцелан и стенеше високо.

— Какво му е? — рязко запита мисис Банкс.

— Счупен е! — отвърна Елън нещастно и се облегна на перилата.

— Глупости, Елън! Изкълчила си го, това е всичко!

Но Елън отново изстена.

— Кракът ми е счупен! Какво ще правя? — непрекъснато повтаряше плачешком тя.

В този момент откъм детската стая долетяха острите писъци на близнаците. Те се биеха за синьото целулоидно патенце и тънките им гласчета се издигаха над виковете на Джейн и Майкъл, които пък рисуваха по стените и спореха дали зеленият кон трябва да има лилава, или червена опашка. И сред тази врява, като удари на барабан, падаха охканията на прислужницата Елън: „Кракът ми е счупен! Какво ще правя?“.

— Това вече е последната капка! — каза мисис Банкс. Тя изтича нагоре по стълбите, помогна на Елън да си легне и направи компрес със студена вода на глезена й. После отиде в детската стая.

Джейн и Майкъл се втурнаха насреща й.

— Трябва да има червена опашка, нали? — настояваше Майкъл.

— О, мамо, кажи му да не е толкова глупав. Няма кон с червена опашка, нали?

— А има ли кон с лилава? Кажи де! — изкрещя Майкъл.

— Моето пате! — пискаше Джон и дърпаше патето от Барбара.

— Мое, мое, мое! — викаше Барбара и теглеше патето към себе си.

— Деца! Деца! — Мисис Банкс закърши ръце в отчаяние. — Спрете или ще полудея!

За миг настъпи тишина. Децата я изгледаха с любопитство. Дали може да полудее наистина? И ако го направи, как ли ще изглежда?

— Няма да търпя такова държание! — каза мисис Банкс. — Бедната Елън си навехна глезена, тъй че сега няма кой да се грижи за вас. Трябва всички да отидете в парка и да си играете там, докато стане време за вечеря. Джейн и Майкъл, вие ще се грижите за малките! Джон, дай сега патето на Барбара, а тя ще ти го върне, като си лягаш. Майкъл, вземи новото си хвърчило. Хайде, слагайте си шапките, всички до един!

— Но аз искам да си дорисувам коня… — започна сърдито Майкъл.

— Защо трябва да вървим в парка? — запротестира Джейн. — Там няма какво да се прави.

— Защото — отвърна мисис Банкс — аз трябва да имам спокойствие. Ако се държите кротко като добри деца, за вечеря ще получите сладки от кокосово брашно.

И преди да успеят да отворят уста отново, тя им нахлупи шапките и ги изтика надолу по стълбите.

— Оглеждайте се и на двете страни! — напомни им тя, когато излязоха на улицата.

Джейн тикаше количката с близнаците, а Майкъл носеше хвърчилото.

Погледнаха надясно. Нямаше нищо.

Погледнаха наляво. Нямаше никой, освен сладоледаджията, който подрънкваше със звънчето си в дъното на улицата.

Джейн бързо прекоси платното. Майкъл се влачеше след нея.

— Мразя този живот! — каза той тъжно на хвърчилото. — Всичко винаги върви наопаки, винаги.

Джейн избута количката до езерото.

— Сега — каза тя на близнаците, — дайте ми патето!

Близнаците запищяха и сграбчиха играчката за двата края. Джейн разтвори пръстите им.

— Гледайте! — и тя хвърли патето в езерото. — Гледайте, милички, то ще отплува за Индия!

Патето се носеше върху водата. Близнаците го гледаха и хлипаха.

Джейн заобиколи езерото, улови играчката и я тласна назад.

— А, ето — забеляза умно тя, — патето ви се връща в Саутъмптън!

Близнаците никак не се зарадваха.

— Тогава да го пратим в Ню Йорк! — сега те зареваха по-силно.

Джейн се ядоса.

— Майкъл, какво да ги правим? Ако им дадем патето, ще се сбият за него, ако не им го дадем, ще продължават да плачат.

— Ще им пусна хвърчилото — каза Майкъл. — Деца, гледайте, гледайте!

Майкъл взе красивото зелено-жълто хвърчило и започна да развива канапа. Близнаците го наблюдаваха през сълзи и без интерес. Вдигнал хвърчилото над главата си, той се затича. За миг хвърчилото се люшна във въздуха, но веднага се отпусна и падна върху тревата.

— Пак опитай! — каза Джейн окуражително.

— Ти го дръж високо, аз ще тичам — каза й Майкъл.

Този път хвърчилото наистина се издигна по-високо, но за беда дългата му опашка се заплете в клоните на една липа и то увисна безжизнено сред листата.

Близнаците завиха с пълен глас.

— О, боже! — въздъхна Джейн. — Напоследък нищо не ни върви.

— Хей, хей! Какво става тук? — чу се глас зад тях.

Обърнаха се. Беше пазачът, много елегантен, в униформа, с висока шапка. Носеше и бастун, за да събира с острия му връх разпилените хартийки.

Джейн посочи липата. Пазачът погледна нагоре. Лицето му стана строго.

— А-а, че вие нарушавате реда! Не позволяваме паркът да се замърсява. Нито по земята, нито по дърветата. Не може така!

— Това не е боклук! Това е хвърчило! — каза Майкъл.

Лицето на пазача се отпусна, разнежи се, чак придоби глуповат израз.

— Хвърчило? Вярно! Не съм пускал хвърчило от детинство. — Той бързо се покатери на дървото и слезе, стиснал с умиление хвърчилото под мишница.

— Е, сега ще го вдигнем, ще го пуснем и то ще се понесе.

Той посегна да вземе пръчката, обаче Майкъл я стисна здраво.

— Благодаря ви, но искам сам да го пусна.

— Добре, ама нека да ти помагам, не искаш ли? — каза пазачът смирено. — Нали видя как го свалих, а не съм пускал хвърчило от години…

— Добре — съгласи се Майкъл, защото не искаше да бъде нелюбезен.

— О, благодаря ти, благодаря ти! — извика пазачът с признателност. — Ето, вземам хвърчилото и правя десет крачки по тревата. Щом кажа „Хайде!“, ти започваш да тичаш. Разбрано?

Пазачът се отдалечи, броейки на глас крачките си.

— Осем, девет, десет! — Той се обърна и вдигна хвърчилото над главата си. — Хайде!

Майкъл започна да тича. Въжето се изпъна и дръпна.

— Вдигна се! — развика се пазачът.

Майкъл погледна назад. Хвърчилото плуваше във въздуха и плавно се издигаше нагоре. Все по-високо и по-високо, малкото зелено-жълто петно сякаш потъваше в синевата. Очите на пазача щяха да изхвръкнат от почуда.

— Не помня да съм виждал такова хвърчило. Дори като момче — мърмореше той, загледан нагоре.

Пухкав облак за миг премина върху слънцето и продължи своя бяг по небето.

— Отива към хвърчилото — прошепна развълнувано Джейн.

Нагоре, нагоре се мяташе опашката, устремена към висините, докато заприлича на бледо петънце в небето. Облакът бавно се движеше към него. По-близо, по-близо…

— Скри се! — каза Майкъл, когато петното изчезна зад тънкото сиво покривало.

Джейн въздъхна тихо. Близнаците кротуваха в количката. Странна тишина обгърна всички. Изпънатото в ръката на Майкъл въже сякаш свързваше децата с облака, а земята с небето. Притаили дъх, те продължаваха да чакат хвърчилото да се появи отново. Изведнъж Джейн изгуби търпение.

— Майкъл — завика тя, — прибирай го, прибирай го!

Майкъл завъртя пръчката и задърпа с всичка сила, но въжето остана изпънато, дори не се помръдна. Майкъл дръпна още веднъж, този път по-продължително. Накрая се задъха.

— Не мога! Не ще!

— Аз ще ти помогна! — каза Джейн. — Хайде, тегли!

Но колкото и силно да дърпаха, въжето не се отпускаше и хвърчилото остана скрито зад облака.

— Дайте на мен! — важно каза пазачът. — Когато бях момче, правех така.

Той постави ръка на въжето точно над ръката на Джейн и дръпна веднъж, кратко и рязко. Въжето сякаш малко мръдна.

— А сега заедно — тегли!

Пазачът хвърли шапката си, Джейн и Майкъл забиха крака здраво в тревата и всички затеглиха с все сила.

hvarchilo.png

— Идва! — изпъшка по едно време Майкъл.

И наистина въжето изведнъж се разхлаби, някакво малко петно прекоси облака, завъртя се и заслиза надолу.

— Н-н-навивай! — изпелтечи пазачът към Майкъл.

Но въжето вече само се навиваше около пръчката.

Хвърчилото се въртеше във въздуха в бурен танц и летеше надолу, прикрепено на края на разлюляното въже.

Джейн ахна.

— Нещо се е случило! — извика тя. — Не е нашето хвърчило! Съвсем друго е!

Всички се загледаха.

Наистина. Хвърчилото не беше зелено-жълто. Цветът му беше станал морскосин. Но то продължаваше да слиза с подмятане и подскачане. Внезапно Майкъл нададе вик.

— Джейн! Джейн! Това изобщо не е хвърчило. Прилича на, о, прилича на…

— Навивай, Майкъл, бързо навивай! — задъхана от вълнение каза Джейн. — Нямам търпение да чакам!

Защото сега краят на въжето слезе до върховете на най-високите дървета и всичко се виждаше съвсем ясно. Нямаше и помен от зелено-жълтото хвърчило. На негово място танцуваше някаква фигура, едновременно странна и позната, в синьо палто със сребърни копчета и сламена шапка, украсена с маргарити. Под мишницата й беше пъхнат чадър, чиято дръжка представляваше папагалска глава, в едната й ръка висеше кафява чанта, докато другата стискаше здраво края на скъсяващото се въже.

meri.png

— Ах! — извика Джейн тържествуващо. — Това е тя!

— Знаех си! — извика и Майкъл, а ръцете му се разтрепериха и едва не изтърваха пръчката, на която навиваше въжето.

— Брей! — каза пазачът, зяпнал уста от изумление. — Брей! — повтори той и премигна.

Странната фигура продължаваше да се носи надолу, краката й докоснаха върховете на дърветата. Вече се различаваше ясно лицето с добре познатите черти — черната като въглен коса, яркосините очи и вирнатия като на холандска кукла нос.

Последната част от въжето сама се намота върху пръчката, фигурата слезе внимателно между липите и стъпи на тревата.

Майкъл пусна пръчката и се втурна напред. Джейн го следваше по петите.

— Мери Попинз! Мери Попинз! — те се хвърлиха с викове върху нея.

Зад тях близнаците кукуригаха като ранобудни петлета, а пазачът отваряше и затваряше уста, сякаш искаше да каже нещо, но не може да намери думи.

— Най-после! Най-после! Най-после! — викаше Майкъл бурно, пипаше я по ръката, чантата, чадъра — всичко, за да се увери, че може да я докосва и че тя е истинска.

— Знаехме, че ще се върнете! Намерихме писмото ви, в което казвате au revoir! — викаше Джейн, обвила ръце около синьото палто.

Доволна усмивка заигра по лицето на Мери Попинз. Тя се плъзна от устата към вирнатия нос и сините очи, но в миг угасна.

— Ще ви бъда благодарна, ако си припомните — каза тя, докато се освобождаваше от ръцете им, — че тук е обществен парк. На какво прилича това! Все едно че съм в зоологическа градина. И къде, ако мога да запитам, са ръкавиците ви?

Децата се дръпнаха и забъркаха по джобовете си.

— Хм! Сложете ги, моля!

Разтреперани от вълнение и радост, Джейн и Майкъл напъхаха ръце в ръкавиците и си сложиха шапките.

Мери Попинз се приближи към количката. Закопча каишките на близнаците по-здраво, оправи одеялото им, а те загукаха щастливи. После се огледа.

— Кой пусна патето в езерото? — запита тя с така добре познатия им строг и надменен глас.

— Аз — каза Джейн. — За близнаците. Пътува за Ню Йорк.

— Добре, тогава извади го! — каза Мери Попинз. — Няма да върви в Ню Йорк, където и да се намира този град, а с нас вкъщи. Време е за чай!

И като преметна чантата върху дръжката на количката, тя подкара близнаците към изхода.

Пазачът, възвърнал си най-сетне дар словото, й препречи пътя.

— Вижте какво! — каза той, като я гледаше смаян. — Аз ще трябва да докладвам. Това е нарушение на правилника. Да се слиза от небето по такъв начин… И откъде, бих искал да зная, откъде идвате?

Той млъкна, защото Мери Попинз го измерваше от горе до долу с такъв поглед, че му се дощя да се скрие някъде.

— Ако аз бях пазач — каза му тя наставнически, — щях да си сложа шапката и да си закопчея палтото. Извинете!

И като го отстрани с надменно движение на ръката си, тя отмина с количката.

Изчервен, пазачът се наведе да вдигне шапката си, а когато се изправи, Мери Попинз и децата бяха изчезнали във входа на номер седемнайсет на улица Черешова.

Пазачът погледна по алеята, после нагоре към небето, после пак по алеята. Свали шапка, почеса се по главата и отново я нахлупи.

— Никога не съм виждал такова нещо! — каза той разстроен. — Даже като малко момче…

И дори когато си тръгна, още продължаваше да мърмори и изглеждаше много разтревожен.

— А, Мери Попинз! — извика мисис Банкс, когато влязоха в хола. — Откъде дойдохте? От небето ли паднахте?

— Да — започна Майкъл щастливо, — тя слезе на края на…

И изведнъж спря, защото Мери Попинз го беше пронизала с един от нейните ужасни погледи.

— Намерих ги в парка, мадам — обясни тя на мисис Банкс, — та реших да ги доведа вкъщи.

— Но тогава ще останете ли?

— Засега, мадам.

— Но, Мери Попинз, миналия път си отидохте без предупреждение. Мога ли да съм сигурна, че няма да го направите пак?

— Не можете, мадам — отвърна Мери Попинз спокойно.

— Но… обаче… вие не мислите ли… — започна мисис Банкс неуверено. Тя изглеждаше доста изненадана.

— И аз самата не мога да съм сигурна, мадам.

— Ах! — каза мисис Банкс, защото в момента не можа да се сети какво друго да каже.

И преди да се опомни от изненадата, Мери Попинз взе чантата и подкани децата да се качват бързо по стълбата.

Мисис Банкс остана да гледа след тях. Тя чу как вратата на детската стая тихо се затвори, въздъхна с облекчение и изтича към телефона.

— Мери Попинз се върна! — извика тя щастливо в слушалката.

— Наистина ли? — каза мистър Банкс на другия край. — Тогава може би и аз ще се върна.

И той окачи слушалката.

Горе, в детската стая, Мери Попинз си съблече палтото и го окачи на куката зад вратата на спалнята. После свали шапката си и внимателно я постави на металната топка на едно от леглата.

Джейн и Майкъл наблюдаваха познатите движения. Всичко в нея си беше както винаги. Мъчно можеха да повярват, че ги беше оставяла.

Мери Попинз се наведе и отвори чантата. Беше съвсем празна, с изключение на един голям термометър.

— За кого е? — запита Джейн с любопитство.

— За теб — отвърна Мери Попинз.

— Но аз не съм болна! — запротестира Джейн. — Преди два месеца имах шарка.

— Отваряй! — каза Мери Попинз с глас, който бързо накара Джейн да си затвори очите и да отвори уста. Термометърът се плъзна вътре.

— Искам да зная как си се държала, докато ме нямаше — строго каза Мери Попинз.

После извади термометъра и го вдигна към светлината.

— Небрежна, безгрижна и безредна — прочете тя.

Джейн се ококори.

— Съвсем не съм изненадана! — каза Мери Попинз и пъхна термометъра в устата на Майкъл, който го стисна здраво с устните си. Когато Мери Попинз го извади, тя прочете:

— Много шумно, непослушно, безотговорно момченце.

— Не съм такъв! — ядоса се Майкъл.

Вместо отговор тя пъхна термометъра под носа му и той засрича големите червени букви:

— Мно-го шум-но…

— Виждаш ли? — Мери Попинз го изгледа победоносно.

Тя отвори устата на Джон и напъха термометъра вътре.

„Избухлив и раздразнителен“ — това беше температурата на Джон, а след като измери тази на Барбара, прочете: „Съвършено разглезени“.

— Хм! — изсумтя Мери Попинз. — Време беше да се върна.

После бързо сложи термометъра в своята уста, подържа го малко и го извади.

Пишеше: „Най-превъзходна и достойна личност, напълно може да се разчита на нея във всяко отношение“.

Докато четеше температурата си на глас, върху устните й разцъфна самодоволна усмивка.

— Така си и мислех! — каза важно тя. — А сега вечеряйте и в леглата!

Стори им се, че за по-малко от минута си изпиха млякото, изядоха сладкишите от кокосово брашно, влязоха и излязоха от банята. Както обикновено, Мери Попинз правеше всичко като светкавица. Телените копчета мигновено се разделяха, а кокалените сами бързаха да излязат от илиците; гъбата и сапунът летяха нагоре-надолу, а пешкирите ги избърсваха с едно докосване.

Най-накрая Мери Попинз мина покрай наредените едно до друго легла и подпъхна завивките. Бялата й колосана престилка скърцаше и миришеше приятно на току-що препечена филийка.

До леглото на Майкъл тя спря, наведе се, тършува известно време и после внимателно измъкна изпод него походното си легло, върху което спретнато бяха наредени на купчинки вещите й: калъпът сапун „Сънлайт“, четката за зъби, пакетчето фуркети, шишето одеколон, малкото сгъваемо столче и кутията с таблетки за гърло. А също и седемте бархетни нощници и четирите памучни, обувките с копчета, кутията с домино, двете шапки за баня и албумът с пощенски картички.

Джейн и Майкъл седнаха в леглата си, зяпнали от почуда.

— Откъде изскочи всичко това? — запита Майкъл. — Сто пъти съм се пъхал под леглото и съм сигурен, че ги нямаше там по-рано.

Мери Попинз нищо не отговори. Беше започнала да се съблича.

Джейн и Майкъл се спогледаха. Знаеха, че няма полза да питат, защото Мери Попинз никога нищо не им казваше.

Тя смъкна колосаната си бяла якичка и се затутка със закопчалката на синджирчето, което висеше на врата й.

— Какво има вътре? — запита Майкъл, съгледал малкия златен медальон, окачен на синджирчето.

— Снимка.

— Чия?

— Ще научиш, когато му дойде времето, не по-рано! — отряза тя.

— А кога ще му дойде времето?

— Когато аз си отида.

Децата я погледнаха с изплашени очи.

— Но, Мери Попинз, вие няма да ни напуснете пак, нали? О, кажете, че няма! — заплака Джейн.

Мери Попинз я изгледа.

— Чудесен живот ме чака, ако прекарам дните си с вас! — забеляза тя.

— Но ще останете, нали? — настояваше Джейн.

Мери Попинз подхвърли медальона в ръката си.

— Ще остана, докато синджирчето се скъса — кратко заяви тя.

И като нахлузи една от памучните нощници през глава, започна да се съблича под нея.

— Това е добре — прошепна Майкъл на Джейн. — Разгледах синджирчето — много е здраво.

И той кимна на сестричката си окуражително. Децата се сгушиха в леглата и наблюдаваха тайнствените движения на Мери Попинз под палатката на нейната нощница. Те си спомниха първото й пристигане на улица Черешова и всички странни и чудновати неща, които се случиха след това: как беше отлетяла с чадъра си, когато вятърът се промени; за дългите нерадостни дни без нея и нейното необикновено слизане от небето днес следобед.

Внезапно Майкъл се сети за нещо.

— Хвърчилото ми! — извика той и седна на леглото. — Съвсем го забравих! Къде ми е хвърчилото?

Главата на Мери Попинз се подаде през отвора на нощницата й.

— Хвърчило? — каза ядосано тя. — Чие хвърчило? Какво хвърчило?

— Моето, зелено-жълтото хвърчило с пискюлите. Това, с което слязохте. Нали се държахте за края на въжето му…

Мери Попинз го загледа втренчено. Не разбраха дали изненадата й беше по-голяма от гнева й, но изглеждаше и изумена, и разгневена. А когато проговори, гласът й беше по-страшен от вида й.

— Правилно ли те разбрах? — Тя процеждаше думите бавно през зъби. — Ти каза, че съм слязла отнякъде, от края на някакво въже?

— Но така направихте! — запелтечи Майкъл. — Днес. От един облак. Ние ви видяхме!

— Аз ли, Майкъл Банкс? Увиснала на края на въже? Като циркаджийска маймунка?

Мери Попинз тъй се изпълни с гняв, че просто стана дваж по-голяма. Тя се надвеси над него по нощница, огромна и яростна, в очакване на отговора му.

Майкъл стисна завивките за кураж.

— Стига вече, Майкъл! — предупреди го шепнешком Джейн от своето легло.

Той обаче беше отишъл твърде далеч, за да спре.

— Тогава къде ми е хвърчилото? — продължи той безразсъдно. — Ако не сте слезли т-т-така, както казах, къде ми е хвърчилото? Няма го на края на въжето.

— О-охо! А вместо него аз съм там, така ли? — запита тя с презрителен смях.

Майкъл разбра, че няма смисъл да продължава. Не можеше да обясни. Трябваше да се откаже.

— Н-н-не — каза той тихичко. — Не, Мери Попинз.

Тя се обърна и изгаси лампата.

— Твоите обноски — забеляза тя кисело — не са се подобрили през моето отсъствие. На края на въже, ама че работа! Никога в живота ми не са ме обиждали толкова. Никога!

С гневен замах тя разтвори леглото си, тръшна се в него и издърпа завивките.

— Тя го направи все пак, нали? Ние я видяхме — прошепна най-сетне той на Джейн.

Джейн не отговори. Вместо това тя посочи към вратата на спалнята.

Майкъл с любопитство надигна глава.

На една кука зад вратата висеше палтото на Мери Попинз. Сребърните копчета блестяха на светлината на нощната лампа. А от джоба висяха книжни пискюли — пискюлите на зелено-жълтото хвърчило.

Децата ги гледаха дълго.

После си кимнаха. Знаеха, че няма какво да си кажат, защото около Мери Попинз имаше неща, които никога нямаше да разберат. Но тя се върна и само това имаше значение.

Откъм походното легло се чуваше равномерното й дишане. Те се чувстваха успокоени и щастливи.

— Нямам нищо против, Джейн, опашката му да е лилава — пошушна Майкъл по едно време.

— Не, Майкъл! — каза Джейн. — Аз наистина мисля, че червена ще бъде по-добре.

След това единственият звук, който можеше да се чуе в детската стая, беше спокойното дишане на петимата заспали.

 

 

— Пф! Пф! — пуфтеше лулата на мистър Банкс.

— Клик! Клик! — тракаха иглите за плетене на мисис Банкс.

Мистър Банкс вдигна крака върху камината и леко захърка.

Подир известно време мисис Банкс заговори:

— Още ли мислиш да предприемаш пътешествие по море?

— Е, не мисля вече. Доста лош моряк съм. А и шапката ми е в ред. Лъснах я цялата с боя за обувки в магазина на ъгъла и сега е като нова. Дори по-хубава. Освен това, щом Мери Попинз се върна, водата ми за бръснене ще е гореща точно колкото трябва.

Мисис Банкс се усмихна в себе си и продължи да плете.

Тя беше много доволна, че мистър Банкс е толкова лош моряк и че Мери Попинз се върна…

Долу в кухнята мисис Брил сменяше превръзката върху глезена на Елън.

— Преди нямах много добро мнение за нея — казваше мисис Брил. — Но признавам, че от днес следобед къщата е различна. Спокойна като в неделен ден и спретната като млада булка. Не съжалявам, че се върна.

— Нито аз! — каза Елън с облекчение.

— Нито пък аз! — помисли си Робъртсън Ай, който слушаше разговора през стената на килера за метли. — Сега и аз ще имам малко спокойствие!

Той се настани удобно върху обърнатата лопата за въглища и заспа отново, подпрял глава върху метлата.

kiler.png

Но какво мислеше по въпроса Мери Попинз, никой никога не узна, защото тя пазеше своите мисли за себе си и не ги споделяше с никого…