Памела Травърз
Мери Попинз се завръща (7)

Седма глава
Свободната вечер

— Как, няма пудинг? — каза Майкъл, когато Мери Попинз, с ръце, отрупани с чинии, канчета и ножове, започна да слага масата за вечеря в детската стая.

Тя се обърна и го изгледа свирепо.

— Днес е моята свободна вечер — озъби се тя, — тъй че ще ядеш хляб с масло и конфитюр от ягоди и ще бъдеш благодарен. Много момчета биха се радвали на такава вечеря.

— Но аз не се радвам — измърмори Майкъл. — Искам мляко с ориз и мед.

— Искаш! Искаш! Винаги искаш. Ако не това, онова, а ако не онова, друго. Следващия път ще поискаш и луната.

Майкъл пъхна ръце в джобовете си и намусен се оттегли към прозореца, където Джейн беше коленичила на пейката и гледаше светлото мразовито небе. Той се покатери до нея, все още сърдит.

— Добре тогава! Аз искам луната. Хайде де! Но знам, че няма да я получа. Никой нищо не ми дава! — Той подхвърли думите назад към Мери Попинз и побърза да се извърне, за да не срещне гневния й поглед.

— Джейн — каза той, — няма мляко с ориз.

— Не ме прекъсвай, броя — каза Джейн и притисна нос в стъклото така, че той стана съвсем чип и сплескан на върха.

— Какво броиш? — запита не много заинтересуван той. Умът му беше в млякото с ориз и мед.

— Падащите звезди. Виж, ето още една. Седмата. И още една. Осем. И една над парка — девет!

— О-о-о! Една падна в комина на адмирал Бум! — Майкъл се изправи, забравил напълно вечерята.

— И една мъничка, виждаш ли я — лети право към улицата. Какви студени светлини! — извика Джейн. — О, как бих желала да сме навън. Защо падат звездите, Мери Попинз?

— Може би ги изстрелват с топ? — запита Майкъл.

Мери Попинз изсумтя презрително:

— Вие какво си мислите, че аз съм енциклопедия от А до Я? — ядоса се тя. — Елате да си изпиете чая! — и като ги побутна към столовете, тя спусна транспаранта. — Без глупости. Бързам!

Накара ги да ядат толкова бързо, че те се уплашиха да не се задавят.

— Мога ли да си взема още едно парче? — помоли Майкъл и протегна ръка към филийките хляб с масло.

— Не! Яде повече отколкото е полезно. Вземи си един бисквит и — в леглото.

— Но…

— Никакво „но“, иначе ще съжаляваш. — Мери Попинз го изгледа строго.

— Ще ми се разстрои стомахът, знам си! — каза Майкъл на Джейн, но шепнешком, защото когато Мери Попинз гледаше така, беше по-добре изобщо да не се говори.

Джейн не му обърна внимание. Тя дъвчеше бавно бисквитата си и през една пролука на транспаранта се взираше внимателно в зимното небе.

— Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет…

— Не казах ли вече „в леглото“? — запита познатият глас зад тях.

— Добре! Ей сега, Мери Попинз.

Те хукнаха с викове към спалнята, а Мери Попинз, която бързаше зад тях, изглеждаше просто страшна.

След по-малко от половин час тя вече ги завиваше и подпъхваше одеялата и чаршафите под дюшеците им с резки, гневни движения.

— Ето! — каза тя, процеждайки думите през зъби. — Това е всичко за тази вечер. И ако чуя само една дума… — Тя не довърши изречението, но погледът й допълни необходимото.

— Ще си имаме неприятности! — завърши Майкъл вместо нея.

Но той го прошепна безгласно в одеялото си, защото знаеше какво ще се случи, ако го каже високо.

Мери Попинз изхвърча от стаята, като шумеше и скърцаше с колосаната си престилка, и затвори вратата със силно хлопване. Те чуха леките й забързани стъпки надолу по стълбата — троп, троп, троп — от площадка на площадка.

— Тя забрави да запали нощната лампа — каза Майкъл, надзъртайки зад ъгъла на възглавницата си. — Трябва много да бърза. Къде ли отива?

— А, не е спуснала и транспаранта! — каза Джейн и седна в леглото. — Ура! Ще можем да наблюдаваме падащите звезди.

Заострените покриви на улица Черешова лъщяха заскрежени, а лунната светлина се плъзгаше по блесналите им стрехи и падаше безшумно в тъмните бездни между къщите. Всичко светеше и сияеше — и земята, и небето.

— Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет. — Джейн продължаваше да брои звездите, които падаха. Щом една изчезнеше, друга идваше на нейното място и цялото небе сякаш беше оживяло и танцуваше с ярката светлина на падащите звезди.

— Като фойерверк — каза Майкъл. — О, виж тази! Или като в цирк? Как мислиш, дали на небето има цирк, Джейн?

— Не съм сигурна — каза Джейн колебливо. — Има Голяма мечка, Малка мечка, разбира се, и Бик, Лъв, но за цирк не знам.

— Мери Попинз сигурно знае! — Майкъл поклати мъдро глава.

— Да, но няма да ни каже — заключи Джейн и се обърна пак към прозореца. — Докъде бях стигнала? Двайсет и една ли бяха? О, Майкъл, каква красота, виж! — Тя подскочи в леглото, сочейки прозореца.

Една много светла звезда, по-голяма от всички, които бяха наблюдавали досега, летеше от небето право към улица Черешова номер седемнайсет. Тя се различаваше от другите и защото, вместо да скача направо в тъмнината, се въртеше непрекъснато и правеше странни завои във въздуха.

— Завий се през глава, Майкъл! — внезапно извика Джейн. — Идва насам!

Те се мушнаха под одеялата и заровиха глави под възглавниците.

— Дали си е отишла вече? — по едно време приглушено прозвуча гласът на Майкъл. — Почти се задуших.

— Разбира се, че не съм! — му отговори тъничък, ясен глас. — За каква ме мислиш?

Много озадачени, Джейн и Майкъл отметнаха завивките и седнаха в леглата. На перваза на прозореца, на самия ръб, кацнала върху блестящата си опашка и засияла ярко към тях, стоеше звездата.

— Хайде, вие двамата! Побързайте! — каза тя, осветявайки стаята със студената си светлина.

Майкъл я зяпна.

— Искаш да кажеш, че трябва да дойдем с теб? — запита Джейн.

— Разбира се. Не забравяйте да се облечете добре. Студено е!

Те скочиха от леглата и изтичаха за палтата си.

— Имате ли пари? — без заобикалки запита звездата.

— В джоба ми трябва да има два пенса… — започна Джейн несигурно.

— Метални? Няма да свършат работа. Ето, дръжте! — и като запращя подобно на запален фишек на фойерверк, звездата изпусна сноп искри. Две от тях прелетяха през стаята и кацнаха — едната на дланта на Майкъл, другата на дланта на Джейн.

— Бързайте, че ще закъснеем!

Звездата прекоси стаята, мина през затворената врата, спусна се надолу по стълбите, а Джейн и Майкъл, стиснали здраво звездните си пари, я последваха.

— Дали не сънувам? — чудеше се Джейн, докато бързаха през градината.

Звездата стигна края на улицата, където зимното небе бе слязло да се съедини с паважа.

— След мен! — извика тя, подскочи във въздуха и изчезна.

— След мен! След мен! — чуха те пак гласа й. — Просто стъпете върху някоя звезда.

Джейн стисна ръката на Майкъл и несигурно повдигна крак от тротоара. За нейна изненада откри, че лесно достигна най-ниската звезда на небето. Тя се покачи предпазливо и внимателно. Звездата беше устойчива, не помръдна.

— Хайде, Майкъл!

Те забързаха нагоре по студеното небе, като прескачаха над тъмните бездни между звездите.

— След мен! — подвикваше гласът далеч пред тях.

Джейн спря и със затаен дъх погледна надолу, за да види колко високо са. Улица Черешова, всъщност целият свят изглеждаше съвсем малък и блестеше под тях като играчка на новогодишна елха.

— Вие ли ти се свят, Майкъл? — запита тя и скочи върху една голяма плоска звезда.

— Н-н-е. Не, ако ме държиш за ръка.

Те спряха. Зад тях огромната звездна стълба слизаше до земята, но пред тях не се виждаше нищо, освен плътно късче небе.

Ръката на Майкъл затрепери в ръката на Джейн.

— И-и-какво ще правим сега? — Той положи усилие да прикрие треперенето на гласа си.

— Елате! Елате! Елате и вижте! Платете и изберете! Двуопашатият змей или крилатият кон! Вълшебните чудеса! Чудесата на вселената! Елате! Елате!

Силният глас викаше до самите тях. Огледаха се. Нямаше никой.

— Идвайте всички! Не изпускайте златния бик и смешния клоун. Световноизвестната трупа на съзвездията изпълнители. Веднъж видени, те са незабравими. Дръпнете завесата и влезте!

Гласът се чуваше съвсем наблизо. Джейн протегна ръка. За нейна изненада се оказа, че гладкото късче звездно небе е наистина плътна завеса. Натисна я и почувства, че се поддава. Тогава улови една гънка и теглейки Майкъл след себе си, дръпна завесата.

Яркият блясък на светлината за миг ги заслепи. Когато отново можеха да виждат, разбраха, че се намират край една арена, покрита с лъскав пясък. Голямата тъмна завеса обгръщаше арената от всички страни, а горе на върха беше събрана като шатра.

— Най-после! Знаете ли, че почти закъсняхте? Взехте ли си билети?

Те се обърнаха. До тях стоеше необикновен гигант, чиито искрящи крака хвърляха отблясъци върху пясъка. Той приличаше на ловец, защото на рамото му беше наметната леопардова кожа, обсипана със звезди, а на колана, украсен с три големи звезди, висеше бляскав меч.

— Билети, моля! — Той протегна ръка.

— Страхувам се, че нямаме. Виждате ли, не знаехме… — започна Джейн.

— Боже, боже, колко небрежни! Не можем да ви пуснем без билети. Но какво държите в ръцете си?

Джейн подаде златната искра.

— Е, че ако това не е билет, какво е? — Той постави искрата между своите три звезди. — Още една златна монета за пояса на Орион! — забеляза той доволен.

— Това вие ли сте? — запита Джейн.

— Разбира се, не знаеш ли? Но, извини ме, трябва да обслужвам входа. Минавайте, моля!

Децата срамежливо тръгнаха, уловени за ръка. От едната им страна се издигаха, един над друг, редове със седалки, а от другата, златен кордон ги отделяше от арената. Самата арена гъмжеше от необикновена колекция животни, всички блестящи, сякаш направени от злато. Кон с големи златни криле препускаше върху искрящи копита. Златна риба вдигаше прах по арената с опашката си. Три козленца лудуваха наоколо, стъпили на два крака, вместо на четири. И когато ги разгледаха по-отблизо, на Джейн и Майкъл им се стори, че всички животни са направени от звезди. Крилете на коня не бяха от пера, а от звезди. Трите козлета имаха звезди на нослетата и опашките си, а рибата беше покрита с блестящи звездни люспи.

— Добър вечер — каза тя и се поклони любезно на Джейн, когато мина покрай нея. — Хубава нощ за представлението.

Но преди Джейн да успее да отговори, рибата избърза нататък.

— Колко необикновено! — каза Джейн. — Никога не съм виждала подобни животни.

— Защо да е необикновено? — каза някакъв глас зад тях.

Две деца, момчета, малко по-големи от Джейн, им се усмихваха. Бяха облечени в лъскави туники, а островърхите им шапки завършваха с по една звезда вместо помпон.

— Извинявам се — каза Джейн учтиво, — но разбирате ли, ние сме свикнали на кожа и пера, а тези животни са направени от звезди.

— Но, естествено! — каза първото момче и разтвори учудено очи. — От какво друго? Та нали са съзвездия?

— Но дори прахът на арената е златен… — започна Майкъл.

Второто момче се засмя.

— Имаш предвид звездния прах? Не си ли бил на цирк друг път?

— Не на такъв.

— Всички циркове си приличат — каза първото момче. — Нашите животни са по-лъскави, това е всичко.

— Но кои сте вие? — запита Майкъл.

— Близнаците. Той е Полукс, а аз съм Кастор. Винаги сме заедно.

— Като сиамски близнаци?

— Да. Но повече. На сиамските близнаци телата са съединени, а ние имаме общо сърце и ум. Всеки знае мислите на другия и сънува сънищата му. Но ние не бива да стоим повече на приказки тук. Трябва да се приготвим — довиждане!

Близнаците тичешком изчезнаха в някакъв вход на завесата.

— Ало! — мрачен глас се чу откъм арената. — Предполагам, че ви се намира някоя кифла със стафиди из джоба?

Един дракон с две големи, подобни на перки опашки пристъпи тежко към тях, издишвайки пара през ноздрите си.

— Съжалявам, нямаме — каза Джейн.

— Нито бисквити? — запита драконът с надежда.

Те поклатиха глави.

— Така си и мислех — изстена той и отрони една златна сълза. — Винаги е така, когато играем в цирка. Не ме хранят, преди да свърши представлението. При нормални обстоятелства вечерям по едно хубаво момиче.

Джейн бързо се дръпна, теглейки и Майкъл.

— О, не се плаши! — успокои я драконът. — Ти си твърде малка. Освен това си човек, значи не си вкусна. Държат ме гладен — обясни той, — за да си изпълня номерата по-добре. Но след представлението, хм! — Очите му блеснаха лакомо и той се потътри нататък с изплезен език, като повтаряше „хм, хм“ лакомо, с тих, съскащ глас.

— Доволна съм, че сме хора. Ужасно би било да те изяде дракон! — Джейн се обърна, но Майкъл беше избързал напред и разговаряше оживено с трите козлета.

— Как започва? — питаше той, когато Джейн го настигна.

И най-голямото козле, което очевидно беше предложило да рецитира нещо, прочисти гърлото си и започна:

Рог и копито,

копито и рог…

— Ей, козлета! — силният глас на Орион го прекъсна. — Ще си кажете номера, когато му дойде времето. Сега се пригответе, защото започваме. След мен, моля! — каза той на децата.

Те заприпкаха послушно след излъчващата сияние фигура, а животните се обръщаха да ги гледат. На минаване чуха откъслечни думи от прошепнати разговори:

— Кои са? — запита звездният Бик и спря да бие с копита в звездния прах, за да ги погледне. Лъвът се извърна и прошепна нещо в ухото му. Те доловиха само думите „Банкс“ и „свободна вечер“, и нищо повече.

Сега всяко място на всеки ред беше заето с блестящи звездни фигури. Бяха останали само три свободни места и Орион ги поведе към тях.

— Ето тук! Запазихме ги за вас. Точно под царската ложа. Ще виждате отлично. Започва!

Джейн и Майкъл се обърнаха и видяха, че арената е празна. Докато те бяха заемали местата си, животните бяха излезли. Децата разкопчаха палта и се наведоха напред възбудени.

Отнякъде зазвучаха тромпети, после гръмна силна музика, която закънтя в шатрата, а над всичко се издигна високо, мелодично цвилене.

— Кометите! — каза Орион, който бе седнал до Майкъл.

На входа се показа буйно мятаща се глава и една по една на арената излязоха в галоп девет комети. Гривите им бяха сплетени със златни нишки, а на главите си имаха сребърни пера.

Внезапно музиката гръмна още по-високо и като една кометите коленичиха и наведоха глави. Топъл полъх повя откъм арената.

— Колко горещо стана! — каза Джейн.

— Шт! Той идва! — извика Орион.

— Кой?

— Царят на арената.

Орион кимна към входа. Оттам блесна светлина, която затъмни сиянията на съзвездията. Светлината се усили.

— Ето го! — В гласа на Орион се чувстваше необикновена нежност.

Между завесите се показа висока златна фигура с пламтящи къдрици около главата и широко лъчисто лице. Заедно с него нахлу и огромна гореща вълна, която се изсипа върху арената и бързо се разля на концентрични кръгове чак до Джейн и Майкъл, и Орион. Несъзнателно, сънливи от топлината, децата смъкнаха палтата си.

Орион скочи на крака и вдигна ръка над главата си.

— Здравей, Слънце, здравей! — извика той.

И звездите, заели местата в редиците, повториха като ехо:

— Здравей!

Слънцето огледа широката арена и в отговор на поздрава размаха три пъти златен камшик над главата си. Камшикът се изви във въздуха и кратко, остро изплющя. Веднага кометите скочиха и запрепускаха. Сплетените им опашки се люлееха буйно, а украсените им с пера глави бяха високо вдигнати върху изпънатите им шии.

— Ето ни пак, ето ни пак! — чу се висок дрезгав глас и премятайки се във въздуха, на арената излезе комична фигура с нарисувано сребърно лице, широка червена уста и огромни сребърни рюшчета около врата.

— Сатурн — клоунът! — пошушна Орион на децата, закрил уста с ръка.

— Кога една врата не е врата? — запита клоунът публиката, докато се премяташе и заставаше на една ръка.

— Когато е открехната! — отговориха високо Джейн и Майкъл.

Върху лицето на клоуна се изписа разочарование.

— О, знаете го! — укорително каза той. — Не е честно!

Слънцето изплющя с камшика.

— Добре, добре! — каза клоунът. — Имам друга. Защо кокошката прекосява пътя? — запита той и се тръшна върху звездния прах.

— За да мине на другата страна! — извикаха едновременно Джейн и Майкъл.

Камшикът се изви и докосна коленете на клоуна.

— О-о-х! Недей! Ще нараниш бедния Джо. Виж как ми се смеят онези горе! Но аз ще ги наредя! Слушайте.

Той направи двойно салто във въздуха.

— Какъв конфитюр поискало пилето, когато излязло от яйцето? Кажете де!

— От портокали!

— Махай се! — извика Слънцето и го перна по раменете с камшика си.

Клоунът обиколи арената, като подскачаше и викаше:

— Бедният стар Джо! Отново се провали! Знаят най-хубавите му шеги, бедният стар човек, бедният стар… О-о, извинете, мис, извинете.

Той прекъсна, защото като направи салто, едва не се блъсна в Пегас, крилатият кон, който току-що влизаше и носеше на гърба си сияеща фигура.

— Венера, вечерницата — обясни Орион.

Затаили дъх, Джейн и Майкъл наблюдаваха звездната фигура, която яздеше грациозно. Тя обиколи арената няколко пъти и всякога, когато минеше покрай Слънцето, му се покланяше. После Слънцето застана пред нея и в протегнатата си ръка държеше голям обръч, покрит с тънка златна хартия. Тя се изправи на пръсти за няколко мига. „Хоп“ — извика Слънцето и Венера крайно грациозно скочи през кръга и отново стъпи върху гърба на Пегас.

— Ура! — извикаха Джейн и Майкъл и звездната публика отекна „ура“.

— Нека да опитам! Нека бедният Джо пробва само веднъж, мъничко, че да разсмее и котката! — извика клоунът.

Но Венера само тръсна глава, засмя се и излезе яздешком от арената.

Едва тя изчезна и трите козлета се втурнаха. Доста смутени на вид, те несръчно се поклониха на Слънцето. После застанаха едно до друго пред него, изправиха се на задните си крака и с високи, тънки гласчета издекламираха:

Рог и копито,

копито и рог,

всяка нощ

три козлета са добити

трите с лъскави нослета

и със светли опашлета.

Синьо, тъмно,

тъмно, синьо

е небето, на което

се явяват три козлета

трите с лъскави нослета

и със светли опашлета.

Като май сияйни,

цяла нощ не спят,

три козлета сучат

от млечния път;

трите с лъскави нослета

и със светли опашлета.

Нощем по небето

от здрач до зора

пасат три козлета

звездните поля;

трите с лъскави нослета

и със светли опашлета!

Последният стих те завършиха с едно проточено дълго „а-а-а“ и танцувайки, излязоха.

— Какво следва? — запита Майкъл.

Нямаше нужда от отговора на Орион, защото драконът вече беше на арената, от ноздрите му излизаше пара, а двете му опашки вдигаха звезден прах.

След него вървяха Кастор и Полукс, които носеха голям бял светещ глобус с неясни очертания на планини и реки.

— Прилича на луната! — каза Джейн.

— Разбира се, че е луната! — каза Орион.

Драконът се изправи на задните си крака и започна да балансира с Луната, която Близнаците поставиха върху носа му. За момент тя подскочи несигурно нагоре-надолу, после застана спокойно и драконът започна да танцува валс. Той се завъртя много внимателно и сигурно един, два, три пъти.

— Достатъчно! — каза Слънцето и изплющя с камшика. С въздишка на облекчение драконът замахна с глава и запрати луната извън арената. Тя тупна в скута на Майкъл и леко подскочи.

— Божичко! — сепна се той. — Какво ще правя с нея?

— Каквото искаш! — каза Орион. — Смятам, че си я пожелал.

Майкъл си спомни за своя разговор с Мери Попинз тази вечер. Той беше поискал луната и сега я получи. А не знаеше какво да прави с нея. Колко неудобно!

Но нямаше време да се тревожи за това, защото Слънцето отново изплющя с камшика.

Майкъл нагласи луната върху коленете си, обгърна я с ръце и се обърна отново към арената.

— Колко са две и три? — запита Слънцето дракона.

Двете опашки изплющяха пет пъти върху звездния прах.

— А шест и четири?

Драконът се замисли малко. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет… опашките спряха.

— Грешно! — каза Слънцето. — Съвсем грешно! Никаква вечеря тази нощ.

Драконът избухна в плач и побърза да излезе от арената, като ридаеше:

Горко ми, уви,

бу-ху, бу-ху!

Той плачеше горчиво:

Девойче желаех,

поднесено в сос,

крехко и сладко, и сочно,

с две звезди в очите точно,

наместо коса — комета,

две да са — дайте и двете,

че си умирам от глад.

Бу-ху! Бу-ху!

— Няма ли да му дадат поне едно малко момиченце? — запита Майкъл, на когото домъчня за дракона.

— Шт — каза Орион, защото нещо ослепително скочи на арената.

Когато облакът звезден прах се разнесе, децата се дръпнаха назад сепнати. Беше лъвът. Той ревеше тъй свирепо, че Майкъл се притисна към Джейн.

Лъвът се движеше бавно, дебнешком, докато стигна Слънцето. Дългият му червен език се показа от устата и се разлюля застрашително. Но слънцето само се засмя, вдигна крак и нежно потърка златния нос на Лъва. Звездното животно подскочи и изрева като опарено. Слънцето му подхвърли въже за скачане и като го улови с предните си лапи, Лъвът запя:

Аз съм лъвът, Лео — лъвът,

красив и наперен, наконтен лъв.

Ще ме откриете по небесата,

в студените нощи на Орион в краката,

блестящ и светъл, не ще намерите

по-хубава гледка из атмосферата.

Накрая на песента той размаха въжето и заскача в кръг около арената, като въртеше очи и ревеше страшно.

— Побързай, Лео, наш ред е! — избоботи глас зад завесата.

— Хайде, голяма котко! — добави писклив гласец.

Лъвът пусна въжето и с рев се хвърли към завесата, но двете фигури, които излязоха на арената, внимателно се отдръпнаха, тъй че той ги пропусна.

— Голямата мечка и Малката мечка! — каза Орион.

Двете мечки влязоха бавно и тромаво, уловени за лапи и танцуващи под звуците на бавен валс. Те обиколиха арената сериозни и тържествени, а след свършването на танца, направиха несръчен поклон към публиката и издекламираха:

Мечка пресипнала и мечка прегракнала,

да чуят, съзвездия, очакват,

не сте ли открили някъде скрита

една четвъртита медена пита,

за мечка пресипнала и мечка прегракнала,

за събрания в пещерата им синя запас

или за

или за

или за…

Голямата мечка и Малката мечка се запънаха, запелтечиха и се спогледаха.

— Не помниш ли как беше нататък? — изръмжа Голямата мечка.

— Не! — Малката мечка поклати глава и загледа усърдно надолу в звездния прах, като че ли търсеше липсващите думи там.

Но в този критичен момент публиката спаси положението. Дъжд от медени питки полетя надолу покрай ушите на двете мечки. Те се спогледаха с облекчение, наведоха се и започнаха да ги събират.

— Хубава е… — изръмжа Голямата мечка, забила нос в една пита.

— Превъзходна! — изписка Малката мечка, която опитваше друга.

После с омазани с мед носове те се поклониха на Слънцето и излязоха тромаво.

Слънцето махна с ръка и в шатрата прокънтя тържествена музика.

— Това е сигналът за Големия парад — каза Орион.

Кастор и Полукс влязоха с танцова стъпка, следвани от останалите съзвездия. Върнаха се и мечките, танцувайки като двойка, и Лео лъвът, все още сърдито ръмжащ и пухтящ по петите им. Влезе и един звезден Лебед, който пееше с висок ясен глас.

— Лебедовата песен — каза Орион.

След Лебеда дойде Златната рибка, която водеше трите козлета със сребърна верижка, после — драконът, все още горчиво хлипащ. Силен и страшен звук почти заглуши музиката. Това беше ревът на Таурус бикът, който скочи на арената, като се опитваше да хвърли от гърба си Сатурн клоуна. Едно след друго съзвездията излязоха и заеха местата си. Арената се превърна в разлюляна златна маса от копита, рога, гриви и опашки.

— Това ли е краят? — прошепна Джейн.

— Почти — отвърна Орион. — Днес ще свършат рано. Тя трябва да се прибере в десет и половина.

— Кой трябва? — запитаха децата едновременно.

Но Орион не ги чу. Той се беше изправил и махаше с ръка.

— Хайде, побързайте вие там, влизайте! — викаше той.

Влезе Венера върху крилатия си кон, следвана от звездната змия, която захапа опашката си и се затъркаля по арената като колело.

Последни влязоха кометите, гордо препускащи покрай завесите с размахани сплетени опашки. Сега музиката стана по-силна и жива, от звездния прах се вдигна облак златен дим, докато съзвездията с викове и песни, ревове и ръмжене, се наловиха в кръг. В средата те оставиха празно място около Слънцето, сякаш не се осмеляваха да пристъпят твърде близо до него.

А то, извисило се над всички и със сгънат камшик в скръстените си ръце, кимаше леко на всяко съзвездие, а те минаваха край него с наведени глави. После Джейн и Майкъл видяха как искрящият му поглед се вдигна от арената, обиколи публиката и се спря на царската ложа. Когато лъчите му паднаха върху тях, те почувстваха, че им става още по-горещо. Сепнати от изненада, видяха, че Слънцето вдига камшика и кимва с глава към тях.

При вдигането на камшика всяка звезда и съзвездие застана на мястото си, извърна се към тях и после всички едновременно се поклониха.

— Възможно ли е да се кланят на нас? — прошепна Майкъл, стиснал здраво луната.

Познат смях прокънтя зад тях. Те се обърнаха бързо. В царската ложа седеше добре известната им фигура със сламена шапка, синьо палто и златен медальон на врата.

— Здравей, Мери Попинз, здравей! — извикаха в хор гласовете от арената.

Джейн и Майкъл се спогледаха. Значи това правеше Мери Попинз през свободните си вечери! Не можеха да повярват на очите си, но да — това беше Мери Попинз, цяла-целеничка със своя израз на превъзходство.

— Здравей! — долетя викът отново.

Мери Попинз вдигна ръка за поздрав. После, пристъпвайки предвзето и важно, тя излезе от ложата. Никак не се изненада, че ги вижда, но на минаване край тях изсумтя:

— Колко пъти — каза тя над главата на Орион — ви е казвано, че е невъзпитано да се зяпа?

Тя ги отмина и слезе на арената. Голямата мечка вдигна златното въже. Съзвездията отвориха път и Слънцето направи крачка напред. А когато заговори, гласът му беше топъл и мил:

— Мери Попинз, скъпа, добре дошла!

Мери Попинз направи дълбок реверанс.

— Планетите те приветстват, съзвездията те поздравяват. Стани, дете мое!

Тя се изправи пред него, почтително навела глава.

— За теб, Мери Попинз — продължи Слънцето, — звездите се събраха в тъмносинята шатра, за тебе тази нощ те се оттеглиха и не светят на света. Вярвам, че си доволна от свободната си вечер!

— Никога не съм прекарвала по-добре. Никога! — каза Мери Попинз, повдигна глава и се усмихна.

— Мило дете! — Слънцето се поклони. — Минутите на нощта изтичат, а ти трябва да се прибереш до десет и половина! Така че, преди да си тръгнеш, нека ние всички, в името на доброто старо време, изиграем танца на въртящото се небе.

— Слизайте! — каза Орион на изненаданите деца и леко ги побутна.

Те се запрепъваха надолу по стъпалата и почти паднаха на арената от звезден прах.

— Къде останаха обноските ти, ако мога да запитам? — изсъска добре познатият глас в ухото на Джейн.

— Какво трябва да направя? — избъбри Джейн.

Мери Попинз я стрелна с поглед и леко кимна към Слънцето. Изведнъж Джейн разбра. Тя улови ръката на Майкъл и коленичейки, го дръпна долу до себе си. Топлината на Слънцето ги плисна като огнена ласка.

— Станете, деца — каза Слънцето любезно. — Вие сте добре дошли. Познавам ви добре. Гледал съм ви отгоре през много летни дни.

Джейн се изправи на крака и направи движение към него, но Слънцето я спря с камшика си:

— Не ме докосвай, земно дете! — извика Слънцето предупредително и й направи знак да се отдалечи. — Животът е мил и никой човек не трябва да приближава Слънцето. Не ме докосвай!

— Вие наистина ли сте Слънцето? — запита Майкъл, зяпнал в него.

Слънцето разпери ръка.

— О, звезди и съзвездия — каза Слънцето. — Кажете! Кой съм аз? Тези деца искат да знаят.

— Господарят на звездите, Слънцето! — отговориха хиляди звездни гласове.

— Той е цар на Юга и Севера — извика Орион, — и владетел на Изтока и Запада. Той стига до най-крайната точка на света и полюсите се стопяват от славата му. Той издърпва листото от семето и покрива земята с благодат. Той наистина е Слънцето!

Слънцето се усмихна на Майкъл.

— Сега повярва ли?

Майкъл кимна.

— Тогава засвирете! А вие, съзвездия, изберете си партньори.

Слънцето махна с камшика. Музиката отново засвири бърза, весела танцова мелодия. Майкъл започна да танцува, прегърнал Луната. Но изглежда я стисна малко повече, защото внезапно нещо пукна и Луната започна да намалява.

— Ох, ох! Вижте какво стана! — извика Майкъл почти плачешком.

Все по-малка, все по-малка, по-малка — Луната се свиваше, докато заприлича на сапунен мехур, после на петънце светлина и после в ръцете му остана само въздух.

— Не може да е била истинската луна, нали? — запита той.

Джейн погледна въпросително Слънцето през облака от звезден прах.

То отметна глава назад и нежно й се усмихна.

— Какво е истинско и какво не е? Можете ли да ми кажете, или пък аз на вас? Навярно никога няма да научим повече от това, че като мислиш за едно нещо, ти го правиш истинско. И тъй, ако Майкъл е мислил, че държи в ръце истинската Луна, той наистина я е имал.

— Тогава — каза Джейн озадачена — вярно ли е, че ние тази нощ сме тук или не е?

Слънцето отново се усмихна малко тъжно.

— Дете, не търси по-нататък. От началото на света всички хора си задават този въпрос. И аз, който съм господар на небето, дори аз не зная отговора. Сигурен съм само, че днес е свободната вечер и че съзвездията греят в твоите очи, и това е вярно, ако ти мислиш, че е…

— Елате да танцувате с нас, Джейн и Майкъл! — извикаха Близнаците.

Джейн забрави въпроса си, когато четиримата се включиха в танца в такт с небесната мелодия. Но едва бяха направили половин кръг и Джейн политна и замръзна на място.

— Виж, виж, тя танцува със Слънцето!

Майкъл проследи погледа й и също застана неподвижен на късичките си дебелички крака, с отворена от изненада уста.

Мери Попинз и Слънцето танцуваха заедно. Не както Джейн и той танцуваха с Близнаците — гърди срещу гърди и крак до крак. Мери Попинз и Слънцето не се докосваха, но валсуваха с протегнати един срещу друг ръце, спазвайки съвършено такта, въпреки разстоянието помежду им.

Около тях се въртяха танцуващите съзвездия: Венера с ръце около шията на Пегас, Бикът и Лъвът ръка за ръка, а трите козлета подскачаха едно зад друго. Блясъкът от движението просто заслепяваше децата, застанали върху звездния прах и загледани в танцуващите.

Внезапно танцът прекъсна и музиката замря. Слънцето и Мери Попинз, заедно и все пак разделени, застанаха неподвижни. Всички животни спряха да танцуват и чакаха търпеливо на място. Цялата арена притихна.

Слънцето заговори:

— А сега — каза Слънцето спокойно, — вече е време. Обратно по местата си в небето, мои звезди и съзвездия. Вкъщи в леглата, мои трима земни гости. Мери Попинз, лека нощ! Не казвам „сбогом“, защото пак ще се срещнем. Но за известно време — довиждане, довиждане!

С широко и грациозно движение на главата Слънцето се наведе през разстоянието, което го отделяше от Мери Попинз, и много тържествено, внимателно, леко и бързо докосна с устни бузата й.

— Ах! — извикаха съзвездията завистливо. — Целувката! Целувката!

При докосването обаче, ръката на Мери Попинз полетя към бузата й, като че ли целувката я парна. За миг на лицето й се изписа болка, после тя се усмихна и вдигна глава към Слънцето.

— Довиждане! — каза тя нежно с глас, който Джейн и Майкъл не бяха чували.

— Тръгвайте! — извика Слънцето и протегна камшика.

Съзвездията послушно се втурнаха да излизат от арената. Кастор и Полукс се уловиха за ръце и заградиха децата, да не би да ги докосне Голямата мечка, която тромаво минаваше, или Бикът с рогата си, или пък Лъвът да ги нарани.

Джейн и Майкъл чуваха звуците от арената все по-слабо. Главите им натежаха и клюмнаха на раменете. Някакви ръце ги обгърнаха и като насън те доловиха гласа на Венера, която казваше: „Дайте ги на мен. Аз съм звездата покровителка на домашното огнище. Аз връщам агнето на стадото и детето на майката“.

Те се отпуснаха в нейните обятия и леко се залюляха заедно с нея, както лодката се люлее от прилива. Напред-назад, напред-назад.

Над очите им проблесна светлина. Дали това беше драконът, искрящ при всяко движение, или лампата в детската стая, която светеше над леглата им?

Напред-назад, напред-назад.

Сгушиха се в меката, сладка топлина. Ласкавата топлина на Слънцето ли беше това или пухената завивка на леглата им?

— Трябва да е Слънцето — помисли Джейн сънливо.

— Трябва да е леглото ми — помисли Майкъл.

Някакъв далечен глас, като в сън, като дихание, извика тихо, тихо: „Това е, което мислиш, че е. Довиждане… Довиждане…“.

Майкъл се събуди с вик. Беше си спомнил нещо.

— Палтото ми! Палтото ми! Оставих го под царската ложа!

Той отвори очи. Видя нарисуваното патенце на леглото си. Видя полицата над камината с часовника и рисуваната чиния, и буркана от конфитюр, пълен със зелени листа. И видя, окачено на обичайната кука, палтото си и над него шапката.

— Но къде са звездите? — извика той, седна в леглото си и учудено ококори очи. — Искам звездите и съзвездията!

— О, нима? — каза Мери Попинз, която тъкмо влизаше в стаята и цялата изглеждаше много бяла и колосана с чистата си престилка. — Това ли е всичко? Питам се, няма ли да поискаш и луната?

— Но аз вече я поисках! — напомни й той с укор. — И я получих! Но я стиснах много силно и тя се пукна!

— Пукна се!

— Да, пукна се!

— Сутрин ли е вече? — Джейн огледа стаята много изненадана, че е в собственото си легло. — Но как се върнахме? Аз танцувах със звездните Близнаци — Кастор и Полукс.

— Вие двамата с вашите звезди! — ядоса се Мери Попинз и отметна завивките. — Ще ви озвездя! Веднага ставайте. Вече закъснях.

— Смятам, че и вие танцувахте снощи! — каза Майкъл, смъквайки се неохотно на пода.

— Танцувала ли съм? Хм, големи възможности имам за танци, след като трябва да се грижа за петте най-лоши деца на света!

Мери Попинз изсумтя самосъжалително. Тя наистина изглеждаше недоспала.

— Но нали вие танцувахте валс през свободната си вечер? — каза Джейн. Тя добре си спомняше как Мери Попинз валсуваше със Слънцето в средата на арената от звезден прах.

Мери Попинз отвори широко очи.

— Надявам се — изпъна се тя високомерно, — че имам по-добри неща да правя през моите свободни вечери, отколкото да се въртя като пумпал.

— Но аз ви видях! — каза Джейн. — Горе на небето. Вие скочихте от царската ложа и отидохте да танцувате на арената.

Притаили дъх, тя и Майкъл наблюдаваха как лицето на Мери Попинз се изчерви от гняв.

— Според мен ти си имала кошмари. Кой някога е чувал аз, дама с такова достойнство, да скачам от…

— Но аз имах същия кошмар — прекъсна я Майкъл. — И беше много хубаво. Джейн и аз ви видяхме!

— Как, да скачам?

— Ъъ, да, и да танцувате.

— На небето? — Тя се приближи към него и той потрепери. Лицето й беше мрачно и страшно. — Още една обида — каза тя заплашително, — само още една и ще затанцуваш в ъгъла. Предупреждавам те!

Той побърза да извърне очи, а Мери Попинз, чиято престилка чак скърцаше от яд, изфуча към другия край на стаята, за да събуди близнаците.

Джейн седна в леглото и загледа как Мери Попинз се навежда над креватчетата. Майкъл бавно нахлузи чехлите си и въздъхна.

— В края на краищата, изглежда, че сме сънували — каза тъжно той. — Иска ми се да е било истина.

— Истина беше — предпазливо прошепна Джейн, вперила очи в Мери Попинз.

— Откъде знаеш? Сигурна ли си?

— Виж! — Главата на Мери Попинз беше наведена над креватчето на Барбара. Джейн кимна натам. — Погледни лицето й! — пошушна тя в ухото на Майкъл.

Майкъл се загледа в лицето на Мери Попинз. Ето я черната коса, прибрана зад ушите, познатите сини очи като на холандска кукла и вирнатият нос, и розовите бузи.

— Не виждам нищо особено — започна той, но внезапно спря, защото в този миг Мери Попинз извърна глава и той сега можа да види това, което беше видяла Джейн.

В средата на бузата й пламтеше малко ярко петно, сякаш от изгорено. То имаше интересна форма — кръгло, с къдрави краища като пламъчета — същинско малко слънце.

— Виждаш ли? — каза Джейн тихо. — Слънцето я целуна точно там.

Майкъл кимна веднъж, два пъти, три пъти.

— Да — каза той много тихо, загледан в Мери Попинз. — Виждам, виждам…