Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins Comes Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз се завръща

ИК „Пан“, София, 2003

Редактор: Костадин Костадинов

Илюстрации: Мери Шепард

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-098-2

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Историята на Робъртсън Ай

— Вървете по-бързо, моля ви! — каза Мери Попинз, която буташе детската количка към любимата си пейка в парка. В единия край на количката тя бе настанила близнаците, а в другия — Анабел.

Пейката беше зелена, до самото езеро. Беше я избрала, защото от време на време можеше да се навежда и да се любува на собственото си отражение във водата. Лицето й, блеснало между две водни лилии, винаги й доставяше радост и удоволствие.

Майкъл се тътреше последен.

— Винаги бързаме — измърмори той, но шепнешком и много внимателно, за да не го чуе Мери Попинз, — пък никога никъде не стигаме.

Мери Попинз се извърна и го стрелна с поглед.

— Оправи си шапката!

Майкъл нахлупваше шапката над очите си, защото искаше лентата с надпис „кралски тръбач“ да се вижда, пък и според него така му стоеше по-добре. Но Мери Попинз изгледа и него, и Джейн неодобрително.

— Хм! — каза тя. — Трябва да ви призная, че сте голяма картинка! Влачите се като два охлюва, а на всичко отгоре обущата ви не са лъснати.

— Днес Робъртсън Ай има почивен следобед. Предполагам, че не е успял да ги лъсне, защото е бързал да излезе.

— Пфуй! Мързелив безделник, лентяй, това е той. Бил е винаги и ще бъде! — каза Мери Попинз безмилостно и продължи да бута количката към зелената пейка.

След като извади близнаците и притегна краищата на одеялцето плътно около Анабел, тя погледна огряното си от слънцето отражение в езерото, усмихна се с чувство на превъзходство и пооправи новата панделка на шията си. После извади кошничката с плетката от количката.

— Откъде знаете, че той винаги е безделничел? Познавате ли го отпреди да дойдете тук? — запита Джейн.

— Не задавай въпроси и няма да те лъжат — отвърна Мери Попинз поучително и продължи да намята бързо бримките на вълнената жилетка, която плетеше за Джон.

— Тя никога нищо не ни казва — измърмори Майкъл.

— Зная — въздъхна Джейн.

Скоро обаче те забравиха Робъртсън Ай и започнаха да играят на мистър и мисис Банкс и техните две деца. После станаха индианци, а Джон и Барбара — техни жени. После решиха да са въжеиграчи и гърбът на зелената пейка им послужи за въже.

— Внимавай за шапката ми, ако обичаш! — каза Мери Попинз. Тя беше кафява и в панделката й беше пъхнато гълъбово перо.

Стъпка по стъпка Майкъл премина внимателно по ръба на облегалката. Когато стигна края, свали шапка и я размаха.

— Джейн! — извика той. — Аз съм кралят на замъка, а ти си…

— Чакай, Майкъл — прекъсна го тя. — Погледни ей там!

По пътеката край езерото се приближаваше висок слаб човек, облечен необикновено: носеше чорапи на жълти и червени райета, червено-жълта туника с бродерия по ръбовете, а на главата му стърчеше червено-жълта шапка с голяма периферия и високо заострено дъно.

Джейн и Майкъл наблюдаваха с интерес как той се приближава към тях. Движеше се с ленива, небрежна походка, с ръце в джобовете и шапка, нахлупена ниско над очите.

Той подсвиркваше високо, а когато приближи, те видяха, че бродерията на туниката и периферията на шапката му завършват с малки звънчета, които подрънкваха мелодично при движенията му. Никога не бяха виждали по-странен човек, а въпреки това в него имаше нещо познато.

— Струва ми се, че съм го виждала някъде. — Джейн събра вежди и се опита да си припомни.

— Аз също. Но не мога да се сетя къде. — Майкъл продължаваше да се крепи върху облегалката на пейката, зяпнал от любопитство.

Подсвирквайки и подрънквайки, необикновената фигура стигна до Мери Попинз и се наведе над количката.

— Здрасти, Мери! — каза той и докосна лениво периферията на шапката си с пръст. — Как се чувстваш?

Мери Попинз вдигна очи от плетката.

— Не по-добре поради твоя въпрос — каза тя със силно сумтене.

Джейн и Майкъл не можеха да видят лицето на човека, защото шапката му беше ниско нахлупена, но от начина, по който звънчетата задрънкаха, те разбраха, че се смее.

— Както винаги, а, заета? — Той погледна към плетивото й. — Но ти открай време си беше такава, дори в кралския двор. Ако не бършеше праха на трона, оправяше леглото на краля, а когато не правеше това, лъскаше скъпоценните камъни на короната. Не познавам толкова работлив човек.

— Е, това не би могло да се каже за теб! — ядосано отвърна Мери Попинз.

— А — засмя се непознатият, — точно тук грешиш! Аз винаги съм зает. Да не вършиш нищо, е нужно много време, фактически цялото време на човек отива, когато не върши нищо.

Мери Попинз сви устни и не отговори. Непознатият се закикоти весело.

— Е, трябва да вървя — каза той. — Ще се видим пак някой ден.

Той прекара пръст по звънчетата на шапката си и тръгна лениво, като си подсвиркваше.

Джейн и Майкъл го наблюдаваха, чак докато се скри от погледа им.

— Мръсен нехранимайко!

Гласът на Мери Попинз прозвуча зад тях. Обърнаха се и видяха, че тя също гледа подир непознатия.

— Кой беше този човек, Мери Попинз? — запита Майкъл и заскача възбудено върху пейката.

— Току-що чу. Ти каза, че си кралят на замъка, а не си в никакъв случай. Но той наистина е мръсният нехранимайко.

— Имате предвид онзи от книжката със стихове? — запита Джейн с притаен дъх.

— Но стиховете в книжката не са истински — възрази Майкъл. — Ако са истински, кой тогава е кралят на замъка?

— Шт! — Джейн постави ръка върху рамото му.

Мери Попинз беше пуснала плетивото в полата си и беше вперила поглед някъде отвъд езерото, в нещо много далечно.

Джейн и Майкъл приседнаха до нея тихичко, с надежда, че ако не издадат звук, тя ще им разкаже цялата история. Близнаците се сгушиха в единия край на количката и тържествено загледаха Мери Попинз. Анабел, в другия край, спеше дълбоко.

 

 

— Кралят на замъка — започна Мери Попинз, скръстила ръце върху кълбото прежда и загледана право през децата, като че ли те съвсем не бяха там, — кралят на замъка живял в една толкова далечна страна, че повечето хора не са чували за нея. Помислете си за най-далечното нещо, което знаете, а тя е още по-далеч от него; помислете за най-високото нещо, което знаете — тя е по-високо; помислете за най-дълбокото нещо — тя е по-дълбоко и от него.

— И — продължи тя, — ако трябва да ви изброя колко богат бил той, ще се наложи да седим тук до следващата година и едва ли ще съм ви описала половината от съкровищата му. Той бил страхотно, абсурдно, необикновено богат. Всъщност само едно-единствено нещо на света не притежавал. Това било мъдростта.

Земята му била пълна със златни мини, хората били любезни, благосъстоятелни и общо взето прекрасни. Имал си добра жена и четири дебели деца, а може би пет. Той никога не помнел цифри, защото паметта му била слаба.

Замъкът му бил направен от сребро и гранит, хазната му била пълна със злато, а диамантите на короната му били големи като патешки яйца.

Той притежавал много приказни градове и кораби в моретата. Дясна ръка му бил върховният съветник, който знаел точно кое какво е, кое какво не е и съответно съветвал краля.

Но самият крал нямал ум. Той бил напълно и абсолютно глупав, и при това го знаел. Наистина едва ли би могъл да не знае, след като всеки — от кралицата и върховният съветник надолу, непрекъснато му напомняли това. Дори кондукторите на автобусите и машинистите, и продавачите не можели да се въздържат и му показвали, че знаят за глупостта му. Те не го мразели, просто го презирали.

Кралят не бил виновен, че бил глупав. Той се опитвал многократно да се научи на мъдрост. Още от малко момче. Но посред уроците, дори когато пораснал, той избухвал в плач и като бършел очи в хермелиновия си шлейф, той викал:

— Зная, че никога няма да се науча, никога! Защо ме тормозите?

Въпреки всичко неговите учители продължавали да правят усилия. От цял свят идвали професори, които се опитвали да научат краля на замъка на нещичко, дори колко прави две и две или как се пише „котка“, но никой не постигнал ни най-малък успех.

Тогава кралицата решила:

— Да предложим — казала тя на върховния съветник — награда на професора, който успее да научи краля на малко мъдрост. Ако след месец той не успее, главата му ще бъде отрязана и набучена на копие край вратите на замъка, като предупреждение към другите професори, за да знаят какво ще им се случи, ако се провалят.

И тъй като повечето професори са бедни, а наградата била голяма, професорите продължавали да идват и все не успявали, губели всякаква надежда и главите си. И броят на копията край вратата на замъка се увеличавал.

Нещата вървели от лошо към по-лошо. Най-сетне кралицата казала на краля:

— Етълбърт! (Това било името на краля.) Аз наистина мисля, че ще е по-добре да оставиш управлението на кралството на мен и върховния съветник, защото ние двамата знаем доста от работите на кралството.

— Но няма да е честно! — казал кралят. — Все пак това е мое кралство.

Обаче в края на краищата той отстъпил, защото знаел, че тя е по-умна от него. Но се чувствал обиден, че друг заповядва в неговия собствен замък. Не му давали даже да държи истинския скиптър, защото имал навик да гризе топката му. Можел да се забавлява само с един полускъпоценен, поизвит скиптър. Затова кралят продължил да приема професори, опитвал се да научи мъдрост и плачел, като разбирал, че не може. Той оплаквал както тяхната участ, така и своята, защото се чувствал нещастен, като гледал главите им край портата.

Всеки нов професор пристигал, изпълнен с надежда и увереност, и започвал с въпроси, които предишният не бил задавал.

— Колко е шест и седем, Ваше Величество? — запитал един млад и хубав професор, дошъл от много далече.

Кралят напрегнал всички сили и мислил известно време. После се наклонил напред и отговорил прилежно:

— Но, дванайсет, разбира се!

— Тц, тц, тц! — казал върховният съветник, застанал зад трона на царя.

Професорът изстенал.

— Шест и седем е тринадесет, Ваше Величество!

— О, съжалявам! Опитайте с друг въпрос, професоре, моля ви! Сигурен съм, че сега ще улуча.

— Е, добре, колко прави пет и осем?

— Хм, ъъ, чакайте да видя. Не ми казвайте, на върха на езика ми е! Да, пет и осем е единадесет!

— Тц, тц, тц! — казал върховният съветник.

— Тринадесет! — извикал младият професор обезсърчен.

— Но, драги приятелю, вие току-що казахте, че шест и седем правят тринадесет, тъй че как може пет и осем също? Положително не може да има две тринадесетици, нали? — запитал кралят.

Младият професор само поклатил глава, разхлабил яката си и тръгнал покорно след палача.

— Но нали има само едно число тринадесет? — запитал пак кралят нервно.

Върховният съветник се извърнал с отвращение.

— Съжалявам — си казал кралят. — Толкова ми хареса това лице. Жалко, че трябва да отиде край вратите на замъка.

След този случай той наистина започнал да работи много усърдно върху аритметиката с надежда да отговори правилно на следващия професор.

Сядал на едно кресло на най-горната площадка на стълбите, точно зад подвижния мост, с таблицата за умножение на колене и си я повтарял наум. И докато гледал в книгата, всичко вървяло добре, но щом затворел очи и се опитвал да запомни, всичко се обърквало.

— Едно по седем — седем; две по седем — тридесет и три; три по седем — четиридесет и пет — започнал той един ден, и когато разбрал, че пак греши, захвърлил книгата с отвращение и заровил глава в мантията си.

— Няма смисъл! Няма смисъл! Никога няма да поумнея — заплакал той отчаяно.

После, защото иначе би могъл да плаче до безкрай, той избърсал очи и се облегнал назад в златното си кресло. И когато направил това, се сепнал изненадан, защото един странник, който някак си успял да се промъкне край стражата, сега идвал по пътеката към него.

— Ей, кой си ти? — казал кралят, защото не помнел лица.

— Е, ако ще питаме така, кой пък си ти? — отвърнал странникът.

— Аз съм кралят на замъка — казал кралят, вдигнал извития скиптър и се опитал да изглежда важен.

— А аз пък съм мръсният нехранимайко — бил отговорът.

Очите на краля се разширили от изненада.

— Ти ли си? Наистина? Интересно! Много ми е приятно да се запозная с теб. Знаеш ли колко прави седем по седем?

— Не. Защо трябва да зная?

При този отговор кралят извикал от удоволствие, затичал се надолу по стъпалата и прегърнал странника.

— Най-сетне! Най-сетне! Намерих си другар. Ще живееш при мен. Всичко мое е и твое. Ще прекараме живота си заедно.

— Но, Етълбърт — запротестирала кралицата. — Това е един обикновен човек. Ти не можеш да живееш с него тук!

— Ваше Величество — казал върховният съветник строго, — това не може да стане.

За пръв път кралят му се противопоставил:

— Ще стане, и то много хубаво! — казал той царствено. — Кой е крал тук — ти или аз?

— Е, така да се каже, вие сте, Ваше Величество, но…

— Много добре! Поставете на този човек шапка със звънчета и той ще бъде моят шут.

— Шут ли! — закършила ръце кралицата. — Нима ни трябват още?

Но кралят не отговорил. Той прегърнал странника и двамата тръгнали с танцова стъпка към вратата на замъка.

— Ти пръв! — казал любезно кралят.

— Не, ти! — казал странникът.

— Тогава двамата! — казал кралят великодушно и те влезли едновременно.

От този ден нататък кралят не се опитвал да учи. Той събрал всичките си книги на куп, подпалил ги сред двора, а той и новият му приятел танцували около огъня и пеели:

Цар съм аз в своя палат,

а ти — негодник познат!

Един ден шутът го запитал:

— Това ли е единствената песен, която знаеш?

— Да, страхувам се, че е единствената — казал кралят доста натъжен. — Ти знаеш ли други?

— О, боже, да! — отвърнал шутът и запял сладко:

Поспри крилата,

пчелице златна,

пусни капка мед

за вечеря да хапна!

На зигзаг покрай брега

крачат раци

по снега —

знаеше ли до сега?

и

Момчета, момичета почват игра

по хълми, рътлини, в бездънна гора,

овце — по ливадите, крави в обора,

а бебето слиза с люлката в двора!

— Прекрасно! — извикал кралят и плеснал с ръце. — Сега слушай! Току-що се сетих една:

Всеки булдог — тумба-лумба-тум,

мрази жабок — тумба, лумба, тум!

— Хм — казал шутът, — не е лоша!

— Чакай малко! — казал кралят. — Сетих се друга. Мисля, че е по-хубава. Слушай внимателно! — и запял:

Откъсни си цвете

и звезда хвани,

задуши и двете

в масло и катран,

петмез им ливни.

Тра-ла, ла-ла-ла!

Сладко си хапни!

— Браво! — извикал шутът. — Да ги изпеем заедно.

Той и кралят затанцували из двореца и пеели една след друга двете песни на краля с много особена мелодия.

А когато се уморили от пеене, строполили се един връз друг насред главния коридор и заспали там.

— Той става все по-зле! — казала кралицата на върховния съветник. — Какво ще правим?

— Току-що чух — отвърнал върховният съветник, — че най-мъдрият човек в кралството, професорът на професорите, пристига утре. Може би той ще ни помогне.

На следващия ден главният професор пристигнал. Той пристъпвал елегантно по пътеката към замъка и носел малка черна чанта. Ръмял дъжд, но целият двор се бил събрал на най-горната площадка на стълбите, за да го посрещне.

— Носи мъдростта в чантата си, нали? — пошушнал кралят, но шутът, който играел на ашици зад трона, само се усмихнал и продължил да хвърля.

— Сега, ако Ваше Величество благоволи — казал главният професор делово, — да се заемем първо с аритметиката. Може ли Ваше Величество да отговори на следното: ако двама мъже и едно момче търкалят ръчна количка по една ливада с детелина през февруари, колко крака общо ще имат те?

Кралят го изгледал внимателно и почесал буза със скиптъра си. Шутът подхвърлил един ашик и го уловил грациозно върху дланта си.

— Има ли значение? — казал кралят и се усмихнал.

Главният професор се сепнал и погледнал краля изненадано.

— Всъщност — казал той спокойно — няма. Но аз ще задам на Ваше Величество друг въпрос. Колко дълбоко е морето?

— Достатъчно дълбоко, за да плава един кораб.

Главният професор отново се стъписал и дългата му брада затреперила. Той се смеел.

— Каква е разликата, Ваше Величество, между звездата, камъка, птицата и човека?

— Никаква, професоре. Камъкът е звезда, която не свети. Човекът е птица без криле.

Главният професор се приближил и загледал учудено краля.

— Кое е най-хубавото нещо на света? — запитал той тихо.

— Да не правиш нищо — отвърнал кралят и размахал извития скиптър.

— О, боже, о, боже! — захленчила кралицата. — Това е ужасно.

— Тц, тц, тц! — казал върховният съветник.

Но главният професор изтичал по стъпалата и застанал до кралския трон.

— Кой ви научи всичко това, Ваше Величество? — запитал той.

Кралят посочил със скиптъра шута, който си подхвърлял ашиците.

— Него — казал той граматически неправилно, защото, разбира се, трябвало да каже „той“.

Главният професор повдигнал рошавите си вежди. Шутът го гледал и се усмихвал. Той подхвърлил един ашик, а професорът се навел напред и го уловил в ръката си.

— Ха! — извикал той. — Познах те! Дори с тази шапка и звънчета познах мръсния нехранимайко!

— Ха, ха! — разсмял се шутът.

— Какво друго ви научи той, Ваше Величество? — Главният професор отново се обърнал към краля.

— Да пея — отвърнал кралят. И той станал и запял:

Черно-бяла крава,

легнала сред храст,

ако аз бях тя,

тогава, не ще бъда вече аз!

— Много добре! — казал главният професор. — Друго?

Кралят запял отново с приятен треперлив глас:

Земята бързо се върти,

но без да се накланя,

да не се разплиска

по нея океана.

— Точно така прави — забелязал професорът. — Още нещо?

— О, божичко, да! — казал кралят, очарован от успеха си. — И тази:

Мога да се уча,

млад съм и зелен,

но тогаз за мисъл

не ми остава нито ден.

— Или, професоре, може би ще предпочетете:

Да не се въртиме

във кръг по света,

че ще спрем отново

до свойта врата!

Главният професор заръкопляскал.

— Има още една — казал кралят, — искате ли да я чуете?

— Моля, изпейте я, сър!

Кралят наклонил глава към шута, усмихнал се лукаво и запял:

Професорите главни

е трябвало

да бъдат

удавени

в детството им ранно!

На края на песента главният професор се разсмял високо и коленичил пред краля.

— О, кралю! — казал той. — Бъди жив навеки! Ти не се нуждаеш от мен.

И без дума повече той слязъл тичешком по стълбите, хвърлил палтото, сакото и жилетката си, проснал се на тревата и си поръчал ягоди със сметана и една голяма бира.

— Тц, тц, тц! — казал ужасен върховният съветник, защото всички царедворци затичали надолу по стълбите, свалили палтата си и се затъркаляли по мократа от дъжда трева.

— Ягоди и бира! Ягоди и бира! — крещели те, защото били ожаднели.

— Дайте наградата на него — казал главният професор, и смучейки бирата си през сламка, кимнал към шута.

— Пфуй! — казал шутът. — Аз не я искам. Какво ще правя с нея?

Той се изправил бавно на крака, пуснал ашиците в джоба си и тръгнал надолу по пътеката.

— Хей, къде отиваш? — извикал изплашено кралят.

— О, навсякъде, къде да е! — казал шутът безгрижно и продължил да крачи по пътеката.

— Чакай ме, чакай ме! — извикал кралят и забързал надолу по стъпалата, като се препъвал в шлейфа си.

— Етълбърт! Какво правиш? Самозабравяш се! — извикала ядосано кралицата.

— Не, мила! — отвърнал кралят. — Обратно, опомням се. За първи път!

Той изтичал по пътеката, настигнал шута и го прегърнал.

— Етълбърт! — отново извикала кралицата.

Кралят не й обърнал внимание.

Дъждът бил спрял, но във въздуха все още се чувствала влага. Внезапно от слънцето се изсипала дъга и се извила като огромна арка над пътеката на замъка.

— Мисля, че можем да тръгнем по този път. — Шутът посочил дъгата.

— Кой? По дъгата? Достатъчно ли е здрава? Ще ни издържи ли?

— Опитай!

Кралят изгледал дъгата и нейните искрящи райета от виолетово, синьо, зелено, жълто, оранжево и червено. После погледнал шута.

— Добре, съгласен! — казал той. — Хайде, идвай! — и той стъпил върху пъстроцветния път. — Ще издържи! — извикал кралят очарован и затичал бързо нагоре по дъгата, уловил шлейфа си в ръка.

— Аз съм кралят на замъка! — пеел победоносно той.

— А аз съм мръсният нехранимайко! — викал шутът и тичал след него.

— Но, но това е невъзможно — ахнал върховният съветник.

Главният професор се засмял и лапнал още една ягода.

— Как може нещо, което наистина става, да бъде невъзможно? — запитал той.

— Но е! Трябва да е! Това е против законите! — Лицето на върховния съветник почервеняло от гняв.

Кралицата надала вик:

— Ох, Етълбърт, върни се! — молела тя. — За мен няма да има значение, че си глупав, само се върни.

Кралят погледнал през рамо надолу и поклатил глава. Шутът високо се изсмял. И тръгнали те заедно нагоре, нагоре, все по дъгата.

Нещо лъскаво паднало в краката на кралицата. Било извитият скиптър. След миг го последвала кралската корона.

Кралицата протегнала умолително ръце. Но отговорът на краля била една песен, изпята с неговия тънък треперлив глас:

Сбогом, мила,

не плачи,

ти си разумна,

като теб съм и аз!

С жест на презрение шутът й хвърлил един ашик. После сбутал леко краля и го подканил да побърза нататък.

Кралят грабнал шлейфа си в ръка и затичал, а шутът пристъпял след него. Вървели, вървели по блестящата многоцветна пътека. Един облак застанал между тях и земята. Кралицата, която ги наблюдавала, вече не можела да ги вижда.

Ти си разумна,

като теб съм и аз!

Долетяло ехото от песента на краля. Кралицата чула последния замиращ звук, след като самият крал бил изчезнал.

— Тц, тц, тц! — казал върховният съветник. — Такива неща просто не се правят!

Кралицата седнала на празния трон и заплакала.

— Ай! — вайкала се тя тихичко, заровила лице в ръцете си. — Моят крал си отиде и аз съм много самотна и никога няма да е пак същото.

Междувременно кралят и шутът стигнали върха на дъгата.

— Какво изкачване! — изпъшкал кралят, седнал и се завил с мантията си. — Смятам да поседя тук малко, а може и повече. Ти продължавай.

— Няма ли да си самотен? — запитал шутът.

— О, боже, не! Защо да бъда? Тук горе е много спокойно и приятно. Мога да си мисля или, по-добре, да спя! — и като казал това, той се изтегнал върху дъгата и поставил мантията под главата си.

Шутът се навел и го целунал.

— Тогава сбогом, кралю! — казал той нежно. — Ти вече нямаш нужда от мен.

Той оставил заспалия крал и заслизал по другата страна на дъгата, като си подсвирквал.

И отново заскитал по света, както правел в дните, преди да срещне краля, пеел и свирел и живеел ден за ден.

От време на време служел при някой друг крал или големец, понякога дружил с обикновени хора, които живеят в малките и тесни улички. Понякога се обличал в разкошни ливреи, понякога в бедняшки дрипи. Но независимо къде отивал, той винаги носел щастие и късмет на дома, който го подслонявал…

 

 

Мери Попинз спря разказа си. Ръцете й лежаха неподвижни в скута й, а очите й гледаха, без да виждат, през езерото.

После въздъхна, разтърси рамене и се изправи.

— А сега — каза рязко тя, — ходом марш към къщи!

Когато се извърна, тя откри, че Джейн я гледа втренчено.

— Надявам се, че ще ме запомниш добре! — забеляза тя язвително. — А ти, Майкъл, слизай веднага от пейката! Искаш да си счупиш врата и да ме караш да викам полицая?

Тя завърза близнаците в количката и я забута пред себе си бързо и нетърпеливо.

Джейн и Майкъл закрачиха в такт отзад.

— Питам се къде ли е отишъл кралят, когато дъгата е изчезнала? — каза Майкъл замислено.

— Отишъл е с нея, там където тя е отишла — отвърна Джейн. — Но аз се чудя какво е станало с нехранимайкото.

Мери Попинз беше свила с количката по брястовата алея и когато децата стигнаха до завоя, Майкъл улови Джейн за ръката.

— Ето го! — извика той развълнувано, сочейки надолу по брястовата алея към входа на парка.

Слаб, висок човек, облечен необикновено в жълто и червено, приближаваше важно към входа. Той спря за миг, огледа улица Черешова и подсвирна. После се промъкна до отсрещния тротоар и лениво се прекачи през една от градинските огради.

— Нашата — каза Джейн, познавайки я по липсващата тухла. — Влезе в нашата градина. Тичай, Майкъл! Да го стигнем!

Те запрепускаха след Мери Попинз и количката.

— Хайде пък сега! Никаква игра на коне, моля ви! — каза Мери Попинз и здраво стисна ръката на Майкъл, когато той изтича край нея.

— Не, ние искаме… — започна той.

— Какво казах? — Тя го погледна тъй гневно, че той не посмя да не я послуша. — Върви до мен, моля те, като човек. Джейн, ти можеш да ми помагаш да бутаме количката.

Джейн тръгна неохотно в крак с нея.

По правило Мери Попинз не позволяваше на никой да бута количката. Но днес, според Джейн, тя умишлено им пречеше да избързат напред. Защото Мери Попинз, която обикновено ходеше тъй бързо, че беше трудно да вървиш с нея, сега се движеше по брястовата алея като охлюв, на всяка крачка спираше да разглежда нещо и цяла минута стоя пред едно кошче за смет.

Най-сетне, след — както им се стори — часове, те стигнаха до входа на парка. Тя ги задържа при себе си до самата градинска врата на номер седемнайсет. Тук те се откъснаха от нея и полетяха из градината.

Втурнаха се зад люляка. Нямаше го!

Претърсиха сред рододендроните, в парника, бараката за инструменти, под варела за вода. Дори надникнаха в улука. Мръсният нехранимайко го нямаше. В градината имаше само един човек и това беше Робъртсън Ай. Той спеше дълбоко по средата на моравата, подпрял буза върху косачката за трева.

— Изтървахме го! — каза Майкъл. — Трябва да е пресякъл и излязъл от задната страна. Никога вече няма да го видим.

Той се обърна към косачката.

Джейн стоеше до нея и гледаше нежно Робъртсън Ай. Старата му филцова шапка беше нахлупена върху лицето му, дъното й беше смачкано и образуваше висок връх.

— Дали е прекарал добре свободния си следобед? — прошепна Майкъл, за да не го обезпокои.

Но колкото и тих да беше шепотът, Робъртсън Ай трябва да го беше чул, защото се размърда в съня си и се нагласи по-удобно върху косачката. При движението му прозвуча слаб звън, сякаш някъде наблизо нежно забиха камбанки.

Джейн се сепна и погледна Майкъл.

— Чу ли? — пошушна тя.

Той кимна учудено.

Робъртсън Ай отново се размърда и замърмори нещо насън. Те се наведоха и заслушаха.

— Черно-бяла крава — мърмореше той неясно. — Седеше на дърво… м-м-м не може да съм аз! Хм!

Над заспалия мъж Джейн и Майкъл се спогледаха, ококорили учудено очи.

— Хм! Това съвсем му подхожда, трябва да ви кажа.

Мери Попинз беше застанала зад тях и също гледаше Робъртсън Ай.

— Мързеливият, ленивият нехранимайко! — каза тя сърдито.

Но едва ли беше толкова ядосана, колкото се правеше, защото извади носната си кърпичка и я пъхна между бузата му и косачката.

— Когато се събуди, лицето му ще е чисто. И това ще го изненада! — каза тя язвително.

Обаче Джейн и Майкъл забелязаха колко внимаваше тя да не събуди Робъртсън Ай и колко нежни бяха очите й, когато се извърна.

Те се отдалечиха на пръсти след нея, кимайки си мъдро. Всеки знаеше, че другият е разбрал.

Мери Попинз избута детската количка по стълбата в антрето. Входната врата се затвори с тихо щракане. Вън в градината Робъртсън Ай продължаваше да спи…

Вечерта, когато Джейн и Майкъл отидоха да кажат „лека нощ“ на мистър Банкс, той бушуваше от гняв. Обличаше се, за да отиде на вечеря, и не можеше да намери най-хубавото си копче за яка.

— Ей, най-сетне. Ето го! — извика той внезапно. — В кутията за боя за печка, и то върху тоалетната ми маса. Това е работа на Робъртсън Ай. В най-скоро време ще го освободя. Той не е нищо друго, освен един мръсен нехранимайко!

И мистър Банкс не разбра защо при тези негови думи Джейн и Майкъл избухнаха във весел смях…