Памела Травърз
Мери Попинз се завръща (10)

Десета глава
Въртележката

Беше тиха утрин.

Учудени, минувачите по улица Черешова поглеждаха над оградата на номер седемнайсет и си казваха: „Колко необичайно! Никакъв шум!“.

Дори къщата, която не се вълнуваше от нищо, започна да се безпокои.

— Боже! Боже! — си каза тя, заслушана в тишината. — Надявам се, че не се е случило нещо лошо!

Долу в кухнята мисис Брил с очила, кацнали на върха на носа, дремеше над вестника.

На площадката на първия етаж мисис Банкс и Елън подреждаха шкафа за бельо и брояха чаршафите.

Горе в детската стая Мери Попинз безшумно раздигаше масата от обеда.

— Днес се чувствам много добра и мила — забеляза Джейн сънливо, изтегнала се на една слънчева ивица на пода.

— Това наистина е промяна — изсумтя Мери Попинз.

Майкъл извади последното парче шоколад от кутията, която леля Флоси му беше подарила миналата седмица. Дали да го предложи на Джейн? Или на близнаците? Или на Мери Попинз?

Не! В края на краищата рожденият ден си беше негов.

— Последното! — смотолеви той и бързо го напъха в устата си. — Ех, да имаше още! — добави той, загледал със съжаление празната кутия.

— Нищо хубаво не е вечно — каза Мери Попинз поучително.

— Само вие! — отвърна той дръзко. — А вие сте нещо много хубаво.

Зачатъци на доволна усмивка проблеснаха в ъглите на устните й, но изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили.

— Не се знае — отговори тя. — Всичко си има край.

Джейн се сепна. Ако всичко си има край, значи ли, че Мери Попинз…

— Всичко ли? — запита тя неспокойно.

— Всичко! — отряза Мери Попинз.

И сякаш отгатнала мислите на Джейн, тя отиде до полицата над камината и взе огромния си термометър. После измъкна чантата — килимче изпод походното легло и пъхна вътре термометъра.

Джейн бързо седна.

— Мери Попинз, защо правите това?

Мери Попинз я изгледа странно.

— Защото — отвърна тя важно — винаги са ме учили да бъда прибрана! — И отново пъхна чантата под леглото.

Джейн въздъхна, но сърцето й се сви и натежа в гърдите й.

— Тъжно ми е и ми е тежко! — прошепна тя на Майкъл.

— Предполагам, че яде твърде много пушена наденица — отвърна й той.

— Не, не е от това — започна Джейн, но не довърши, защото на вратата се почука.

Чук! Чук!

— Влез! — извика Мери Попинз.

Робъртсън Ай застана на прага и както винаги преди да проговори, се прозя.

— Знаете ли какво? — каза сънливо той.

— Не, какво?

— В парка има въртележка.

— Ама че новина! — сряза го Мери Попинз.

— И панаир? — Майкъл се развълнува. — С люлки като лодки?

— Не — отвърна Робъртсън Ай и тържествено поклати глава. — Само въртележка. Нощес е пристигнала. Помислих, че ви интересува.

Той се потътри лениво към вратата и я затвори след себе си.

С един скок Джейн се изправи, забравила напълно тревогата си.

— О, Мери Попинз, може ли да отидем?

— Кажете „да“, Мери Попинз, кажете „да“! — развика се Майкъл и заскача около нея.

С поднос, пълен с чинии и чаши, Мери Попинз спря до вратата и се обърна.

— Аз отивам — рече тя спокойно, — защото имам билет. За вас не знам.

— Имам шест пенса в касичката! — побърза да каже Джейн.

— О, Джейн, заеми ми два пенса! — замоли я Майкъл. Той беше изхарчил всичките си пари предишния ден за някаква ликьорена пръчка.

Вперили очи в Мери Попинз, децата неспокойно чакаха да вземе решение.

— Да не съм чула за заеми в тази детска стая, моля! — намуси се тя. — Ще платя по едно возене на всеки. Но само по едно!

И излезе от стаята, отнасяйки натоварения със съдове поднос.

Децата се спогледаха в недоумение.

— Какво й става? — каза Майкъл, който на свой ред се разтревожи. — Досега тя не ни е плащала нищо!

— Да не би да не сте добре, Мери Попинз? — запита той неспокойно, когато тя се върна.

— Никога в живота си не съм била тъй добре! — отвърна тя и вирна глава. — И ще ти бъда благодарна, ако престанеш да стърчиш тук, да се взираш в мен и да ме оглеждаш, сякаш съм восъчна статуя. Върви да се обличаш!

Погледът й бе тъй строг, очите толкова пронизващо сини, и говореше по своя така познат начин, че тревогата на децата се разсея и те хукнаха с викове да си вземат шапките.

Най-сетне тишината в къщата се наруши: врати се тряскаха, гласчета викаха, крачета затрополиха.

— Боже! Боже! Какво облекчение! Толкова се разтревожих! — си каза къщата, щом чу Джейн, Майкъл и близнаците да рипат и скачат надолу по стълбите.

Мери Попинз се спря за миг да хвърли един поглед в огледалото.

— О, Мери Попинз, идвайте! Изглеждате добре! — каза нетърпеливо Майкъл.

Тя се завъртя на петите си. Лицето й изразяваше едновременно яд, разочарование и изненада.

„Добре? Хайде де! Гледай го ти! Само «добре»? С този син жакет със сребърни копчета? Само «добре» със златния медальон на врата! И с този чадър с папагалска глава под мишница!“

— Достатъчно съм те слушала! Нито дума повече! — Въпреки че можете да сте сигурни, че едва ли смяташе казаното от Майкъл съвсем, съвсем достатъчно…

Но Майкъл беше тъй развълнуван, че не й обърна внимание.

— Хайде, Джейн! — завика той на сестричката си, като подскачаше от нетърпение. — Просто не мога да чакам! Хайде!

И двете деца изтичаха напред, без да дочакат Мери Попинз, която още нагласяваше близнаците. После градинската врата щракна зад гърба им и те хукнаха към въртележката.

Откъм парка долиташе далечна музика. Тя бръмчеше приглушено като свирещ пумпал.

— Добър ден. Как сме днес? — поздрави ги пискливият глас на мис Ларк, която идваше насреща им с двете си кучета. Но преди да успеят да й отговорят, тя продължи: — Отивате на въртележката, предполагам. Андрю, Желания и аз току-що бяхме. Много превъзходно забавление. Толкова хубаво и чисто. И толкова любезно обслужване! — Тя изфуча покрай тях, а двете кучета подтичваха след нея. — Довиждане! Довиждане! — извика им през рамо и изчезна зад ъгъла.

— Всички на помпата! Вдигайте котва!

Добре познатият глас прогърмя откъм парка и след миг на входа се появи адмирал Бум. Лицето му беше силно зачервено и той вървеше със стъпките на моряшки танц.

— Йо-хо-хо! И бутилка ром! Адмиралът беше на въртележката. Изгребете водата от лодката! Миди и стриди! Хубаво е като далечно плаване! — поздрави той гръмогласно децата.

— Ние също отиваме! — каза развълнуван Майкъл.

— Какво? Отивате? — Адмиралът остана безкрайно учуден.

— Да, разбира се! — каза Джейн.

— Но… но положително не до края, нали? — Адмиралът погледна въпросително Мери Попинз.

— Те ще направят една обиколка, сър! — обясни тя важно.

— Ах, добре! На добър час! — каза той с глас, който за него беше почти нежен.

После, за изненада на децата, той се изпъчи, вдигна ръка към челото си и изкозирува на Мери Попинз.

— Хмм-мм-м! — изръмжа той в носната си кърпичка. — Надувайте платната! Вдигайте котва! И сбогом, любов, сбогом!

И като махна с ръка, адмиралът отмина, клатушкайки се по тротоара и пеейки дрезгаво с цяло гърло: „Всяко хубаво момиче люби моряк!“.

— Защо ви каза „сбогом“ и ви нарече „любов“? — попита Майкъл, като тръгна с Мери Попинз, все още загледан след адмирала.

— Защото той мисли, че съм напълно заслужаваща уважение личност! — отсече тя. Но очите й гледаха нежно и замечтано.

Джейн отново изпита необяснимата тъга и сърцето й пак се сви.

— Какво ли ще се случи днес? — запита се тя тревожно и побърза да постави ръка върху ръката на Мери Попинз, която лежеше върху дръжката на количката. Почувства топлота, сигурност и успокоение.

— Колко съм глупава! — измърмори тихичко тя. — Няма нищо лошо!

И закрачи бързо покрай количката, която се търкаляше към парка.

— Момент само! Момент само! — чу се някакъв задъхан глас зад тях.

Майкъл пръв се обърна.

— Но това е мис Тартлет!

— Всъщност не е мис Тартлет — едва успя да издума останалата без дъх мис Тартлет. — Мисис Търви е!

И тя погледна поруменяла мистър Търви, който стоеше до нея и се усмихваше малко глуповато.

— Не е някой от вашите втори понеделници, нали? — запита Джейн и си помисли, че щом мистър Търви стои върху краката си, положително не е.

— О, не! Слава богу, не! — побърза да я увери той. — Ние, хм, ние просто идваме да ти се обадим, Мери.

— Тъй ли, братовчеде Артър?

Те се ръкуваха.

— Да не би да си тръгнала за въртележката? — запита той.

— Да, там отивам. Всички отиваме.

— Всички? — Веждите на мистър Търви литнаха към върха на главата му. Толкова много се изненада от думите й.

— Те ще се завъртят по веднъж! — Мери Попинз кимна към децата. — Стойте мирно, моля! — сгълча тя близнаците, които се бяха надигнали неспокойно. — Не сте дресирани мишлета!

— О, разбирам. А после те ще слязат, така ли? Е, довиждане, Мери, и bon voyage! — Мистър Търви повдигна шапка високо над главата си. Много тържествено, наистина.

— Довиждане… И благодаря, че дойдохте — каза Мери Попинз и грациозно се поклони на мистър и мисис Търви.

— Какво значи bon voyage? — запита Майкъл, загледал през рамо двете отдалечаващи се фигури: мисис Търви, кръгла и къдрава, и мистър Търви, много изправен и тънък.

— Приятно пътуване. Нещо, което няма да ти се случи, ако не се размърдаш! — сряза го Мери Попинз и той забърза след нея.

Сега музиката се чуваше по-силно. Бумкаше, та чак кънтеше във въздуха и ги притегляше като магнит.

Мери Попинз почти тичешком свърна с количката пред входа на парка, но рязко спря, защото там, върху тротоара, съзря цяла редица рисунки.

— За какво пък спира сега? — пошушна раздразнено Майкъл на Джейн. — С това темпо никога няма да стигнем!

Художникът току-що бе завършил една серия плодове, нарисувани с цветни тебешири: ябълка, круша, слива и банан.

Под тях точно изписваше думите:

ВЗЕМЕТЕ СИ

— Здравей! — каза Мери Попинз и се изкашля много женствено.

Художникът рипна на крака и Джейн и Майкъл видяха, че това беше най-добрият приятел на Мери Попинз — Кибритопродавача.

— Мери! Най-сетне! Чакам те цял ден!

Кибритопродавача сграбчи двете й ръце и я загледа с възхищение.

Мери Попинз изглеждаше много смутена и доста доволна.

— Е, Бърт, ние сме тръгнали за въртележката — каза тя и се изчерви.

Той кимна.

— Знаех. И те ли идват с теб? — добави той и посочи с пръст децата.

Мери Попинз тайнствено поклати глава.

— Само за една обиколка — побърза да добави тя.

— Аха! — Той сви устни. — Разбирам.

Майкъл се опули. Че какво друго биха могли да правят на една въртележка, освен да се повозят малко? Ама че чудна работа!

— Хубави картини имаш! — каза Мери Попинз, загледала с възхищение плодовете.

— Заповядай, вземи си! — каза Кибритопродавача гордо.

При тази покана Мери Попинз се наведе и пред смаяните очи на децата вдигна от паважа нарисуваната слива и изискано отхапа малко от нея.

— Ти не искаш ли да си вземеш? — обърна се Кибритопродавача към Джейн.

— Нима мога? — струваше й се невероятно.

— Опитай!

Джейн се наведе към ябълката и тя просто подскочи в ръцете й. Момиченцето захапа червената й буза. Беше много сладка.

— Как го правите? — запита Майкъл, втрещен от почуда.

— Не аз — отвърна Кибритопродавача, — тя го прави. — Той кимна към Мери Попинз, която стоеше важна до количката. — Случва се, само ако тя е наблизо, вярвай ми!

После се наведе, вдигна крушата от тротоара и я предложи на Майкъл.

— Ами за вас? — запита момченцето, защото макар че искаше крушата, искаше да бъде и възпитан.

— Няма значение! Винаги мога да си нарисувам друга! — и като каза това, Кибритопродавача откъсна банана, обели го и го раздели на две за близнаците.

Ясните, нежни звуци на музиката долетяха и прозвучаха подканящо.

— Е, Бърт, наистина трябва да вървим! — разбърза се Мери Попинз и прикри костилката от сливата между железните пръчки на оградата на парка.

— Трябва ли, Мери? — каза Кибритопродавача тъжно. — Е, довиждане, скъпа. И всичко хубаво.

— Но нали пак ще го видите? — запита Майкъл, влизайки подир Мери Попинз в парка.

— Може би да, може би не! — каза тя кратко. — А това не е твоя работа.

Джейн се обърна и погледна назад. Кибритопродавача стоеше до кутията с тебешири и не можеше да откъсне поглед от Мери Попинз.

— Днес е странен ден! — заключи тя и се намръщи.

— Какво му е на деня, моля? — изгледа я Мери Попинз.

— Е, всички ви казват „сбогом“ и ви гледат особено.

— Всеки може да си приказва каквото ще — безплатно е. И котката може да гледа краля, нали? — отсече Мери Попинз.

Джейн замълча. Знаеше, че няма полза да разпитва, защото Мери Попинз никога нищо не обясняваше.

Само въздъхна. И понеже не знаеше защо всъщност въздиша, започна да тича, втурвайки се покрай Майкъл, Мери Попинз и количката към зовящата ги музика.

— Чакай ме! Чакай ме! — изпищя Майкъл и хукна след нея. А зад него подрънкваше количката, тикана от забързаната подире им Мери Попинз.

Ето, въртележката, разположена върху моравата сред липите. Беше нова, съвсем прясно боядисана и лъскава, с кончета, които препускаха нагоре-надолу, закрепени към пиринчените си пилони. На покрива се развяваше раирано знаме, а цялата въртележка беше пищно украсена с позлатени ленти, сребърни листа, пъстроцветни птици и звезди. Всъщност изглеждаше точно както мис Ларк я бе описала, и по-хубава дори.

При пристигането им въртележката намали ход и спря. Пазачът на парка дотича делово и улови един от пиринчените пилони.

— Идвайте! Идвайте! Три пенса едно возене! — извика той с важен вид.

— Зная кой кон ще си взема! — каза Майкъл и се втурна към един кон, боядисан синьо и червено. На златния му нашийник пишеше „Весели крачета“. Майкъл се покатери на гърба му и стисна пилона.

— Пазете чистота и спазвайте правилата! — важно подвикна пазачът на забързалата покрай него Джейн.

— Аз ще се кача на „Блещукаща светлина“ — извика му тя и се покатери на гърба на едно ослепително бяло конче, чието име бе изписано на червения му нашийник.

Тогава Мери Попинз извади близнаците от количката и постави Барбара пред Майкъл, а Джон зад Джейн.

— За колко пени? Една, две, три, четири или пет? — запита разпоредителят, който дойде да събира парите.

— За шест! — отвърна Мери Попинз и му подаде четири монети по шест пенса.

Децата ахнаха от почуда. Никога досега не се бяха возили на въртележка за шест пенса.

— Пазете чистота! — извика пазачът с поглед в билетите, които Мери Попинз държеше в ръка.

— А вие няма ли да дойдете? — извика й Майкъл.

— Дръжте се здраво, моля! Дръжте се здраво! Аз ще се кача после!

Чу се изсвирване. Музиката гръмна. И бавно, бавно кончетата се задвижиха.

— Дръжте се, моля! — извика строго Мери Попинз.

Те я послушаха.

Дърветата затичаха край тях. Металните пилони се плъзгаха нагоре-надолу през гърбовете на конете. Лъчите на залязващото слънце изсипаха ослепителен блясък върху им.

— Не мърдайте на седлата! — отново се разнесе гласът на Мери Попинз.

Децата и този път я послушаха.

Сега дърветата се движеха по-бързо, въртяха се в кръг около тях, а въртележката продължаваше да набира бързина. Майкъл стисна по-силно Барбара през кръста. Джейн протегна ръка назад и улови по-здраво Джон. Ездата продължаваше все по-бързо и по-бързо. Вятърът развяваше косите им и брулеше лицата им. „Весели крачета“ и „Блещукаща светлина“ се въртяха кръг след кръг с децата на гръб и с разлюляния, свеждащ върхари, парк край тях.

Струваше им се, че никога няма да спрат, че времето не съществува, че светът не е нищо друго, освен кръг светлина и група боядисани кончета.

Слънцето потъна на запад и мракът потръпна под тях. Но те продължаваха да препускат, все по-бързо и по-бързо, докато накрая не можеха да различават дърветата от небето. Цялата просторна земя се въртеше около тях с плътно бръмчене, като въртящ се пумпал.

Никога Джейн, Майкъл, Джон и Барбара нямаше да се чувстват толкова близо до центъра на света, както по време на този шеметен въртеж. И те го знаеха.

„Никога вече! Никога вече!“ — тази мисъл бе заседнала в сърцата им, докато земята се въртеше около тях и те препускаха ли, препускаха сред падащия мрак.

Най-после във въртящото се зелено петно на дърветата започнаха да се различават стволове и клони. Небето се отдръпна от земята, паркът спря да кръжи. Кончетата намалиха своя бяг — по-бавно, по-бавно, докато най-сетне въртележката спря.

— Насам! Насам! Само три пенса! — Пазачът на парка викаше някъде в далечината.

Схванати от продължителната езда, четирите деца едва се смъкнаха на земята. Но очите им блестяха и гласовете им трепереха от възторг.

— Ах, хубаво, хубаво, хубаво! — извика Джейн, като слагаше Джон в количката и погледна Мери Попинз със светнали очи.

— Ех, да можехме да не слизаме! — възкликна Майкъл и нагласи Барбара до Джон.

Мери Попинз ги изгледа, а очите й бяха необичайно нежни и меки в падащия мрак.

— Нищо хубаво не трае вечно! — каза тя за втори път този ден.

После отметна глава и погледна въртележката.

— Мой ред е! — извика тя весело, наведе се и взе нещо от количката.

След това се изправи и за миг ги прониза с онзи странен поглед, който проникваше в тях и виждаше всичко, което мислят.

— Майкъл! — Тя леко го помилва по бузата. — Бъди послушен!

Той вдигна очи към нея, обзет от неспокойство. Защо направи тя това? Какво ставаше?

— Джейн! Грижи се за Майкъл и близнаците! — каза Мери Попинз. После вдигна ръката на Джейн и нежно я постави върху дръжката на количката.

— Всички да се качват! Всички да се качват! — извика разпоредителят.

Светлините на въртележката лумнаха.

Мери Попинз се обърна.

— Идвам! — викна тя, размаха чадъра с папагалската глава и се втурна в гъстата ивица на мрака, която разделяше децата от въртележката.

— Мери Попинз! — Гласът на Джейн потрепери, защото изведнъж, без тя самата да знае защо, се уплаши.

— Мери Попинз! — изпищя Майкъл, сякаш заразен от страха на Джейн.

Мери Попинз обаче не им обърна внимание. Тя скочи грациозно върху платформата, покатери се на гърба на едно пъстро конче на име „Карамел“, и седна елегантно и гордо.

— Отиване, или отиване и връщане? — запита разпоредителят.

Тя сякаш се поколеба за миг: погледна децата, после разпоредителя.

— Човек никога не знае — отвърна замислено. — Може да ми потрябва. Ще взема отиване и връщане.

Разпоредителят продупчи един зелен билет и го подаде на Мери Попинз.

Джейн и Майкъл забелязаха, че тя не му го плати. След това музиката отново гръмна — в началото по-тихичко, после все по-високо, буйно, победоносно. Боядисаните кончета бавно се раздвижиха.

Мери Попинз, която гледаше право пред себе си, мина покрай децата. Папагалската глава на чадъра се гушеше под мишницата й. Ръцете й в хубавите ръкавици стискаха металния пилон, а пред нея, на шията на кончето…

— Майкъл! — извика Джейн — и стисна ръката му. — Виждаш ли? Трябва да я беше скрила под одеялцето на количката! Чантата й!

Майкъл се ококори.

— Ти мислиш… — започна той шепнешком.

Джейн кимна.

— Но… но тя носи медальона! Верижката не е скъсана! Аз добре видях.

Зад тях близнаците започнаха да хленчат, но Джейн и Майкъл не им обърнаха внимание. Те гледаха тревожно към осветения кръг с кончетата.

Сега въртележката се движеше по-бързо и скоро децата не можеха да различават кое конче какъв цвят има, нито дори „Весели крачета“ от „Блещукаща светлина“. Те виждаха само някакво въртящо се светло петно и сред него единствено се различаваше тъмната фигура, изправена и спокойна, която минаваше покрай тях и пак изчезваше.

Ритъмът на музиката ставаше все по-жив. Въртележката се въртеше все по-бързо. Тъмната фигура пак профуча край тях, яхнала пъстрия кон. Този път, когато тя се приближи, нещо лъскаво се откъсна от врата й, проблесна във въздуха и тупна в краката им. Джейн се наведе и го вдигна. Беше златният медальон, окачен на скъсана верижка.

— Тогава е истина, истина! — разплака се Майкъл. — О, Джейн, отвори го!

С разтреперани пръсти Джейн натисна закопчалката и медальонът се отвори. Светлините от въртележката паднаха върху стъклото и децата видяха снимка на собствените си лица, скупчени около една личност с права черна коса, строги сини очи, лъскави розови бузи и вирнат нос като на холандска кукла. Джейн разчете ситния надпис под снимката:

— Това значи имало вътре! — каза Майкъл и се почувства много нещастен, защото разбра, че вече няма никаква надежда…

Джейн затвори медальона и го постави в джоба си. Двете деца отново вдигнаха очи към въртележката. Сълзите им пречеха да виждат ясно, но те продължаваха да се взират във въртящата се светлина, която ги заслепи и зашемети, защото сега кончетата летяха по-бързо от всякога, а музиката кънтеше с пълна сила.

И тогава се случи нещо необикновено. Тромпетите гръмнаха, въртележката се откъсна от земята и, като продължи да прави кръгове, започна да се издига нагоре, все по-високо. Боядисаните кончета препускаха начело с „Карамел“ и Мери Попинз. Въртящият се осветен кръг се движеше сред дърветата и светлината му позлатяваше листата по пътя си.

— Отива си! — каза Майкъл.

— О, Мери Попинз, Мери Попинз! Върнете се! Върнете се! — плачеха двете деца с протегнати към нея ръце.

Лицето на Мери Попинз обаче беше неподвижно и тя гледаше строго над главата на коня си, без да даде някакъв знак, че ги чува.

— Мери Попинз! — това беше последният отчаян вик.

Никакъв отговор от въздуха.

Сега въртележката беше над дърветата и правеше своите кръгове право към звездите. Все по-далечна и по-далечна, все по-малка и по-малка ставаше тя, докато най-сетне фигурката на Мери Попинз се превърна в мъничка точка сред светлото петно.

Нагоре, нагоре се вдигаше въртележката, пронизвайки небето и отнасяйки Мери Попинз със себе си. Накрая се превърна в блещукащо петно съвсем подобно на звезда, само малко по-голямо.

Майкъл подсмърчаше и тършуваше из джобовете си за носна кърпичка.

— Изкриви ми се вратът — каза той, за да обясни смъркането си и издебна, когато Джейн не го гледаше, за да си избърше очите.

Джейн, вторачена в сияйното петно, въздъхна. После се извърна.

— Трябва да се прибираме — заяви тя кратко, спомняйки си, че Мери Попинз й бе заръчала да се грижи за Майкъл и близнаците.

— Насам, насам! Три пенса едно возене!

Пазачът на парка, който прибираше отпадъците в кошчетата за смет, се появи отново. Той погледна към мястото, където стоеше въртележката и се сепна слисан. Огледа се наоколо и устата му се отвори от почуда. Вдигна очи към небето и те просто щяха да изскочат от главата му.

— Слушайте! — изкрещя той. — Това няма да го бъде! Преди една минута тук, след минута я няма. Това е против правилата. Ще искам намесата на закона! — Той размаха гневно юмрук към небето. — Никога не съм виждал подобно нещо. Никога, дори когато бях момче. Ще напиша доклад! Ще кажа на кмета!

Мълчаливи, децата се обърнаха. Въртележката не беше оставила никаква следа върху тревата, дори детелината не беше смачкана. С изключение на пазача, който крещеше и размахваше ръце, зелената морава беше пуста.

— Тя поиска отиване и връщане — каза Майкъл, пристъпвайки бавно към количката. — Значи ли това, че ще се върне? Как смяташ?

Джейн се замисли за миг.

— Вероятно. Ако достатъчно силно я искаме, ще се върне… — промълви тихо тя.

— Да, вероятно… — повтори Майкъл, въздъхна леко и не продума чак докато се прибраха в детската стая…

— Слушайте! Слушайте! Слушайте!

Мистър Банкс се зададе тичешком по градинската алея и се втурна вкъщи.

— Ей! Къде сте? — извика той, взимайки по три стъпала наведнъж.

— Какво се е случило? — запита мисис Банкс, която избърза разтревожена да го посрещне.

— Най-чудното нещо! — извика мистър Банкс и отвори със замах вратата на детската стая. — Появи се нова звезда! Чух го на път за вкъщи. Най-голямата. Взех от адмирал Бум телескопа, за да я видим. Елате да погледнете!

Той изтича до прозореца и залепи телескопа на окото си.

— Да! Да! — каза той, подскачайки възбудено. — Ето я! Чудна! Красота! Приказка! Бижу! Вижте сами!

Той подаде телескопа на мисис Банкс.

— Деца! — извика той. — Вижте! Нова звезда.

— Знам — започна Майкъл, — но това не е истинска звезда. Това е…

— Знаеш? И не е истинска? Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Не му обръщай внимание. Прави се на глупав — каза мисис Банкс. — Та къде е звездата? О, виждам я! Много красива! Наистина най-блестящата на небето! Чудя се, откъде се е появила. Ето, деца.

Тя подаде телескопа първо на Джейн, после на Майкъл. През увеличителното стъкло децата ясно различиха кръга с боядисаните кончета, пиринчените пилони и тъмното петно, което за миг се мярваше пред погледа им и веднага изчезваше.

Децата се спогледаха и си кимнаха. Те знаеха какво е тъмното петънце — спретната, гордо изпъчена фигура в синьо палто със сребърни копчета, с твърда сламена шапка и чадър с дръжка — глава на папагал под мишница. Тя беше дошла при тях от небето и пак там си отиде. Джейн и Майкъл нямаха намерение да обясняват това на никого, защото знаеха, че около Мери Попинз има неща, които не могат да се обяснят.

Някой почука на вратата.

— Извинете, мадам — каза мисис Брил, втурвайки се в стаята със зачервено лице, — но мисля, че трябва да знаете: Мери Попинз отново си отиде!

— Отишла си? — Мисис Банкс не можеше да повярва.

— С всичките си партакеши! — каза мисис Брил победоносно. — И без дума или предупреждение. Точно както последния път. Даже походното й легло и чантата ги няма! Дори албума с пощенски картички не остави за спомен. Това е то!

— Боже, боже! — каза мисис Банкс. — Колко неприятно! Колко необмислено! Колко… Джордж! — обърна се тя към мистър Банкс. — Джордж, Мери Попинз си отишла пак!

— Кой? Какво? Мери Попинз? Е, няма значение. Имаме нова звезда.

— Новата звезда няма да мие и облича децата! — Мисис Банкс наистина се ядоса.

— Ще ги гледа нощем през прозореца! — извика мистър Банкс щастливо. — Това е по-хубаво от миенето и обличането.

И отново се зае със своя телескоп.

— Нали, чудесна моя? Нали, приказната ми? Красавицата ми! — каза той, без да откъсва очи от звездата.

Джейн и Майкъл дойдоха и се притиснаха в него, загледали през прозореца вечерното небе.

А високо над тях светлото петно сияеше и кръжеше в безбрежната тъмнина, запазило тайната си от всеки и завинаги, завинаги…