Памела Травърз
Мери Попинз се завръща (5)

Пета глава
Новата

— Но защо да отиваме на разходка с Елън? — изръмжа Майкъл и тръшна вратата. — Не я обичам. Носът й е много червен.

— Шт! — каза Джейн. — Ще те чуе!

Елън, която буташе детската количка, се обърна.

— Ти си жестоко, нелюбезно момче, мастър Майкъл! Аз само изпълнявам задълженията си. Никак не ми е приятно да се разхождам в тази жега, тъй да знаеш!

Тя изсекна носа си в една зелена кърпичка.

— Тогава защо тръгваш? — настояваше Майкъл.

— Защото Мери Попинз е заета. Тъй че да вървим. Ако си добро момче, ще ти купя ментови бонбони за едно пени.

— Не искам ментови бонбони! — измърмори Майкъл. — Искам Мери Попинз.

Туп! Туп! Бавно и тежко кънтяха стъпките на Елън по улицата.

— През всяка пролука в сламата на шапката си мога да виждам по една дъга — каза Джейн.

— Аз не мога — каза сърдито Майкъл. — Виждам само копринения хастар.

Елън спря на ъгъла и страхливо се огледа да не идва някоя кола.

— Да ви помогна ли? — запита полицаят, който изведнъж изскочи до нея.

— Ах — изчерви се Елън, — ще ви бъда задължена, ако ми помогнете да прекосим улицата. Толкова съм настинала, а трябва сега да се грижа и за четирите деца. Съвсем не съм на себе си и просто не зная какво да правя. — И тя отново се изсекна.

— А трябва да знае! Трябва само да се огледа! — каза Майкъл и си помисли колко ужасна беше Елън.

Обаче полицаят очевидно не мислеше така, защото с една ръка улови здраво Елън под мишница, а с другата забута детската количка и я преведе през улицата така нежно, сякаш беше младоженка.

— Ползвате ли свободни дни? — запита той, загледал с интерес червеното лице на Елън.

— Ах — отвърна Елън, — по-скоро полудни. Всяка втора събота. — И издуха неспокойно носа си.

— Странно — каза полицаят. — Това са и моите почивни дни. Около два часа следобед се навъртам насам.

— Ах! — отвърна Елън и разтвори уста, при това доста широко.

— И тъй! — каза полицаят и й кимна любезно.

— Ще видя — каза Елън. — Довиждане.

И тя закрачи тежко нататък, но не забравяше от време на време да се обърне, за да види дали полицаят все още е там. А той беше и продължаваше да я гледа.

— Мери Попинз никога няма нужда от полицай — се оплака Майкъл. — С какво може тя да е заета?

— Нещо важно става вкъщи — забеляза Джейн. — Сигурна съм в това.

— Откъде знаеш?

— Усещам някаква особена празнота в стомаха.

— Пфуй! Предполагам, че си гладна. Елън, не може ли да вървим по-бързо?

— Ах, това момче! — оплака се Елън на железния парапет на парка. — Има каменно сърце. Не, не можем, мастър Майкъл, заради краката ми.

— Какво им е?

— Не могат да се движат по-бързо!

— О, мила Мери Попинз! — горчиво въздъхна Майкъл и тръгна след количката.

Джейн вървеше до него и броеше дъгите през пролуките на сламената си шапка.

Бавните крака на Елън пристъпваха тежко пред тях. Едно-две. Туп-туп! Туп-туп!

А далеч зад тях на улица Черешова ставаше нещо наистина важно.

Погледната отвън, къщата с номер седемнайсет изглеждаше мирна и сънлива, досущ като съседните къщи. Но зад спуснатите завеси цареше такава суматоха, такова суетене, че да не беше лято, всеки минувач би се обзаложил, че вътре се прави пролетно почистване или се подготвят за Нова година.

Самата къща обаче, притворила очи, се грееше на слънцето и не обръщаше внимание на суетнята. В края на краищата, мислеше си тя, аз съм виждала такива вълнения преди, вероятно ще ги виждам още много пъти, защо тогава да се тревожа?

Точно в този миг мисис Брил отвори припряно входната врата и доктор Симпсън излезе бързо. Мисис Брил, пристъпвайки възбудено на пръсти, наблюдаваше как той се отдалечава по градинската алея, размахал малката си черна чанта. После изтича до килера и извика:

— Къде си, Робъртсън Ай? Идвай, ако ще идваш!

Тя хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, а след нея Робъртсън Ай шумно се прозина и протегна.

— Шт! — изсъска мисис Брил. — Шт!

Поставила пръст на устните си, тя се приближи тихо до вратата на мисис Банкс.

— Тц, тц! Вижда се само гардеробът — оплака се мисис Брил, наведена над дупката на ключалката. — Гардеробът и малко от прозореца.

Но в следващия миг тя стреснато се дръпна, защото вратата рязко се отвори.

— Божичко! — изписка тя и падна върху Робъртсън Ай.

На прага, обрамчена от светлината, стоеше Мери Попинз и гледаше строго и подозрително. В ръцете си много грижливо носеше някакъв вързоп от одеяла.

— О! — каза мисис Брил. — Вие ли сте? Точно се канех да лъсна бравата на вратата с малко пуцинг. Когато вие излязохте, искам да кажа…

Мери Попинз погледна бравата. Беше много мръсна.

— Бих казала, по-скоро ключалката на бравата! — забеляза тя саркастично.

Но мисис Брил не й обърна внимание. Тя гледаше с нежност вързопа. С голямата си напукана ръка отмести една гънка на одеялото и върху лицето й се разля доволна усмивка.

— Ах! — изгугука тя. — Ах, агънцето! Ах, пиленцето! Ах, съкровището! И хубаво като слънчице!

Робъртсън Ай отново се прозина и загледа вързопа с полуотворена уста.

— Още един чифт обуща за почистване! — каза жално той и се подпря на перилата на стълбите.

— Внимавайте да не го изпуснете! — подвикна загрижено мисис Брил на Мери Попинз, която отмина важно покрай нея.

Мери Попинз ги изгледа презрително.

— Ако бях на мястото на някои хора, щях да си гледам собствената работа!

После оправи отново гънката върху вързопа и се заизкачва към детската стая.

— Извинете ме, моля! Извинете ме! — Мистър Банкс се втурна тичешком откъм стълбите и само дето не събори мисис Брил, за да влезе по-скоро в спалнята на мисис Банкс.

— Е! — каза той и седна на леглото. — Това е много неудобно! Неудобно наистина. Не зная дали мога да си го позволя. Не съм се пазарил за пет.

— Съжалявам! — каза мисис Банкс и му се усмихна щастливо.

— Не съжаляваш. Ни най-малко, фактически си много доволна и горда с него. А няма причини. Много е мъничко.

— Обичам ги такива — каза мисис Банкс. — А освен това ще порасне.

— Да, за съжаление! — отвърна мистър Банкс с горчивина. — И ще трябва да му купувам обувки и дрехи, и велосипедче. Да, и да го пратя на училище, и да му осигуря добър старт в живота. Много скъпа процедура. А после, след всичко това, когато остарея и седна край камината, то ще си отиде и ще ме остави. Не си мислила върху това, предполагам.

— Не — каза мисис Банкс и се опита да изглежда разкаяна, но не успя. — Не съм.

— Така си и помислих. Е, няма как. Но предупреждавам те! Сега няма да мога да си позволя да сменям плочките в банята.

— Не се безпокой! — утеши го мисис Банкс. — Аз наистина харесвам старите плочки. Предпочитам ги дори.

— Тогава ти си наистина глупава жена, това мога да ти кажа.

И мистър Банкс излезе от стаята, но продължи да мърмори и фучи из къщи. Когато се намери пред входната врата обаче, той изправи рамене, изпъчи гърди и налапа една голяма пура. Скоро след това го чуха да съобщава новината на адмирал Бум и гласът му звучеше много силно и самодоволно, и гордо…

Мери Попинз се наведе над новата люлка, поставена между креватчетата на Джон и Барбара и положи внимателно вързопа в нея.

— Ето те, най-сетне! Кълна се в клюна и опашката си, мислех, че никога няма да дойдеш! Какво е? — извика дрезгав глас откъм прозореца.

Мери Попинз вдигна очи.

Скорецът, който живееше на комина, подскачаше възбудено по перваза на прозореца.

— Момиче, Анабел — кратко отвърна Мери Попинз. — И мисля, че трябва да си по-тих. Какво зацвърка и заграка тук като цяло ято свраки!

Но скорецът не я слушаше. Той започна да се премята презглава, като бурно размахваше и пляскаше криле всеки път, когато стъпваше на перваза.

— Какво удоволствие! — изпъшка той задъхан, когато най-сетне спря. — Какво удоволствие! О, бих могъл да запея!

— Не би могъл, не! Дори ако се напъваш до второто пришествие! — присмя му се Мери Попинз.

Но скорецът беше твърде щастлив, за да й забелязва.

— Момиче! — писукаше той и подскачаше на пръсти. — Този сезон имахме три люпила и — би ли повярвала — все момчета. Но Анабел ще ми навакса за тях!

Скорецът подскокна един-два пъти по перваза и после пак избухна:

— Анабел! Хубаво име! Имах една леля на име Анабел. Живееше на комина на адмирал Бум и умря, бедничката, от зелени ябълки и неузряло грозде. Предупреждавах я! Предупреждавах я! Но тя не ми вярваше и разбира се…

— Е, ще млъкнеш ли? — Мери Попинз замахна с престилката си към него.

— Няма! — изкрещя скорецът и се изви пъргаво. — Не е време за мълчание. Смятам да разнеса новината.

Той литна от прозореца, но не пропусна да изцвърчи през рамо:

— След пет минути съм тук!

Мери Попинз се движеше тихо из детската стая и подреждаше новите дрешки на Анабел в спретната купчинка.

Слънчевата светлина се плъзна по прозореца и пропълзя през стаята до люлката.

— Отвори очички — каза нежно тя — и аз ще поставя блясък в тях.

Завивката в люлката потрепна. Анабел отвори очи.

— Добро момиче! — каза слънчевата светлина. — Сини са, виждам. Любимият ми цвят. Ето! Няма да има по-блестящи очи от твоите! — Тя се спусна леко от очите на Анабел надолу по люлката.

— Много благодаря! — каза учтиво Анабел.

Топъл бриз раздвижи муселинените волани на шапчицата й.

— Къдрици или права? — прошепна бризът и се наведе над люлката.

— О, къдрици, моля! — тихичко каза Анабел.

— Спестява грижи, нали? — съгласи се бризът. И мина над главичката й, за да подвие пухкавите краища на косата й, преди да излезе с лек трепет от стаята.

— Ето ни! Ето ни!

Дрезгавият глас изкрещя откъм прозореца. Скорецът се беше върнал. На перваза зад него, препъвайки се несигурно при кацането, се показа малко птиченце.

Мери Попинз тръгна към тях застрашително.

— А сега марш оттук! — ядоса се тя. — Не искам никакви врабци да мърсят детската стая…

Но скорецът, последван от малкото скорче, изпърха високомерно покрай нея.

— Бъди любезна и запомни — каза той с леден глас, — всичките ми деца са отлично възпитани! Да мърсят, ама че приказки!

Той кацна елегантно върху ръба на люлката и помогна на новоопереното си пиленце да се закрепи до него. То се огледа наоколо с кръгли, любопитни очи. Скорецът подскокна към възглавницата.

— Анабел, миличка — започна той с дрезгав, примамлив глас. — Имам голяма слабост към парченца хубави, крехки, хрупкави бисквити. — Очите му замигаха лакомо. — Не ти се намира някое, предполагам?

Къдрокосата главичка се размърда върху възглавницата.

— Не? Е да, малка си още за бисквити навярно. Сестра ти Барбара е мило момиченце и беше много щедра и приятна. Тя не ме забравяше. Тъй че ако в бъдеще ти можеш да отделяш трошичка или две за стария приятел…

— Разбира се — отвърна Анабел сред диплите на одеялото.

— Чудесно момиче! — изграка одобрително скорецът. Той килна глава на една страна и я загледа с кръглото си блестящо око. — Надявам се — продължи той учтиво, че не си много уморена след дългото пътуване.

Анабел поклати глава.

— Откъде идва? От някое яйце ли? — изцвърча внезапно скорчето.

— Ха-ха! — присмя се Мери Попинз. — Ти да не мислиш, че тя е врабче?

Скорецът й хвърли обиден и високомерен поглед.

— А тогава какво е тя? И откъде е дошла? — настоя пискливо новоопереното пиленце, изпърха с късите си крилца и загледа люлката.

— Кажи му ти, Анабел! — изграка скорецът.

Анабел размърда ръчички под одеялото.

— Аз съм земя и въздух, огън и вода — каза тихичко тя. — Идвам от мрака, там, където е началото на всичко.

— Ах, какъв мрак! — тихо каза скорецът и склони глава върху гърдите си.

— В яйцето също беше тъмно! — изцвърка пиленцето.

— Идвам от морето и неговите приливи и отливи — продължи Анабел. — Идвам от небето и неговите звезди. Идвам от слънцето и неговия блясък.

— Ах, какъв блясък! — кимна скорецът.

— Идвам от горите на земята.

Като насън Мери Попинз залюля люлката напред-назад, напред-назад, безспирно, унасящо.

— Да? — прошепна пиленцето.

— Най-напред се движех бавно — каза Анабел, — непрекъснато спях и сънувах. Помнех всичко, което съм била, и мислех за всичко, което ще бъда. И когато изсънувах съня си, събудих се.

Тя спря за миг. Сините й очи бяха пълни със спомени.

— А после? — подкани я пиленцето.

— Чух звездите да пеят и почувствах топли криле да ме обгръщат. Отминах зверовете в джунглите и дойдох през тъмната, дълбока вода. Дълго пътуване беше.

Анабел замълча.

Скорецът я гледаше с блестящите си любопитни очи.

Ръката на Мери Попинз стоеше спокойно върху люлката. Беше престанала да я люлее.

— Дълго пътуване, наистина! — тихо каза скорецът и вдигна глава от гърдите си. — А уви, тъй бързо се забравя!

Анабел се размърда под пухената завивка.

— Не! — каза тя непоколебимо. — Аз никога не ще забравя.

— Краставици на търкалета! Глупости! Разбира се, че ще забравиш. Преди да измине седмицата няма да си спомняш и дума от това какво си и откъде си дошла!

Анабел яростно се разрита в бархетните пелени.

— Ще помня! Ще помня! Защо да забравя?

— Защото всички забравят! — захили се дрезгаво скорецът. — Всяко глупаво човешко същество, с изключение на — той кимна към Мери Попинз — нея! Тя е изключението, тя е сбъркана…

— Ах ти, врабецо! — извика Мери Попинз и се хвърли към него.

Но той се изсмя грубо, подбра пиленцето си от ръба на люлката и литна с него към перваза на прозореца.

— Върнах ти го тъпкано! — каза той дръзко, когато изпърха край Мери Попинз. — Ах, какво е това?

Вън на площадката се чуха гласове и по стъпалата затропаха крака.

— Не ти вярвам! Не ти вярвам! — заплака Анабел ожесточено.

В този момент Джейн, Майкъл и близнаците се втурнаха в стаята.

— Мисис Брил каза, че имате да ни покажете нещо! — каза Джейн и с бързо движение махна шапката си.

— Какво е това? — Майкъл с любопитство оглеждаше стаята.

— Покажи и на мен! И на мен! — запискаха близнаците.

Мери Попинз ги стрелна с поглед.

— Това детска стая ли е или зоологическа градина? — ядосано запита тя. — Моля да ми отговорите!

— Зоологическа градина… ъ-ъ… искам да кажа… — Майкъл млъкна, доловил погледа на Мери Попинз. — Искам да кажа детска стая… — завърши той неубедително.

— О, виж, Майкъл, виж! — Джейн се развика развълнувано. — Казах ти, че става нещо важно. Ново бебе! Ах, Мери Попинз, мога ли да го подържа?

С гневен поглед Мери Попинз се наведе, вдигна Анабел от люлката и седна с нея в креслото.

— Внимателно, моля, внимателно! — предупреди тя децата, които се струпаха около нея. — Това е бебе, а не боен кораб.

— Момче? — запита Майкъл.

— Не, момиче — Анабел.

Майкъл и Анабел се загледаха един в друг. Той пъхна пръст в ръчичката й и тя го стисна здраво.

— Кукличката ми! — каза Джон, напирайки към коляното на Мери Попинз.

— Зайченцето ми! — каза Барбара, като дърпаше одеялцето на Анабел.

— О! — Джейн със затаен дъх докосна косичката, която вятърът беше накъдрил. — Толкова мъничка и сладка. Като звезда. Откъде дойде, а?

Много доволна, че я питат, Анабел започна историята си отначало.

— Дойдох от мрака… — задекламира тя нежно.

Джейн се засмя.

— Какви смешни звуци! Иска ми се да можеше да говори и да ни разкаже.

Анабел се ококори от изненада.

— Но аз ви разказвам! — запротестира тя и зарита.

— Ха-ха! — изкрещя скорецът грубо от прозореца. — Какво ти казах? Прощавай, че се смея!

Новоопереното скорче се закикоти зад крилото си.

— Може би от някой магазин за играчки — каза Майкъл.

С гневно движение Анабел отблъсна пръста му.

— Не бъди глупав! — каза Джейн. — Трябва доктор Симпсън да я е донесъл в малката кафява чанта!

— Прав ли бях или не? — Старите тъмни очи на скореца заблестяха насмешливо към Анабел. — Кажи ми де! — присмиваше се той и пърхаше победоносно с криле.

Вместо отговор Анабел извърна лице към престилката на Мери Попинз и заплака. Първият й плач, тъничък и самотен, прокънтя пронизително в къщата.

— Е! — каза скорецът дрезгаво. — Недей де! Не можеш нищо да направиш. В края на краищата ти си само едно човешко дете. Следващия път може би ще повярваш на по-умните. По-възрастните и по-умните! — и той закрачи самодоволно напред-назад.

— Майкъл, моля те, вземи четката за прах и измети тези птици от перваза! — каза Мери Попинз заплашително.

Явно развеселен, скорецът изграка.

— Можем сами да се изметем, Мери Попинз, благодаря. Ние без друго си тръгваме. Хайде, момче!

И кикотейки се весело, скорецът избута пиленцето си от перваза и се гмурна с него навън…

За много кратко време Анабел се приспособи удобно към живота на улица Черешова. Приятно й беше да е център на внимание и винаги се радваше, когато някой се наведеше над люлката и казваше колко е хубава, колко е добра, кротка.

— Продължавайте да ми се възхищавате! — насърчаваше ги тя с усмивка. — Толкова ми е приятно!

След това всички бързаха да кажат колко е къдрава косата й, колко са сини очите й, а Анабел се усмихваше с такова задоволство, че те се развикваха: „Колко е умна! Може човек да си помисли, че ни разбира!“.

Тези думи винаги я възмущаваха и я караха да се извръща с негодувание, което беше глупаво, защото когато се сърдеше, тя изглеждаше тъй очарователна, че те съвсем оглупяваха.

Анабел навърши седмица, преди скорецът да се върне. В приглушената светлина на нощната лампа Мери Попинз нежно полюшваше люлката, когато той се появи.

— Пак ли се върна? — сряза го Мери Попинз, щом го видя. — По-досаден си от конска муха.

— Зает бях — отвърна скорецът. — Трябва да поддържам работите си в ред. А това не е единствената детска стая, за която се грижа, добре знаеш! — Черните му валчести очи премигваха коварно.

— Хм! — отвърна само Мери Попинз. — Жал ми е за другите.

Той се закикоти и тръсна глава.

— Несравнима е! — изчирика той на пердето. — Няма равна на нея! Готов отговор за всичко! — Той наклони глава към люлката. — Е, как е? Спи ли Анабел?

— Ако спи, то не е благодарение на теб.

Скорецът се направи, че не чува. Той подскокна на ръба на люлката.

— Ще я пазя — прошепна той. — Ти слез да пиеш чай.

Мери Попинз стана.

— Но внимавай и не я буди!

Скорецът се засмя снизходително.

— Мило момиче, досега в живота си съм отгледал не по-малко от двадесет поколения пиленца. Не е нужно да ми се казва как да се грижа за едно обикновено бебе.

— Хм! — Мери Попинз отиде до бюфета и много подчертано пъхна кутията с бисквити под мишница. После излезе и затвори вратата след себе си.

Скорецът закрачи напред-назад по перваза, напред-назад, прибрал върховете на крилете си под опашката.

Анабел се размърда в люлката и отвори очи.

— Здравей! — каза тя. — Знаеш ли, чаках те да дойдеш.

— Ха! — каза скорецът и литна към нея.

— Има нещо, което искам да си спомня! — каза Анабел и се намръщи. — И си помислих, че можеш да ми помогнеш.

Скорецът се ококори. Черните му очи заблестяха.

— Какво е то? — запита той тихичко. — Да не почва така? — и той захвана с дрезгав шепот: „Аз съм земя и въздух, огън и вода…“.

— Не, не! — нетърпеливо го прекъсна Анабел. — Разбира се, че не!

— Е — каза разтревожено скорецът, — да не би да е за пътуването ти? Ти дойде от морето и неговите приливи и отливи, от небето и…

— О, не бъди толкова глупав! — извика Анабел. — Единственото пътуване, което съм направила досега, е до парка и обратно. Не, не, беше нещо важно! Нещо, което започваше с буквата „б“.

Изведнъж тя изписка:

— Сетих се! Бисквити! Има половин бисквита на камината. Майкъл я остави там след вечеря.

— Това ли е всичко? — запита тъжно скорецът.

— Да, разбира се! — каза Анабел раздразнено. — Не е ли достатъчно? Мислех, че ще си доволен от парче бисквита.

— Доволен съм, доволен съм — побърза да каже скорецът.

Тя извърна глава върху възглавничката и затвори очи:

— Не говори повече, моля те! Искам да спя!

Скорецът погледна към камината, после към Анабел.

— Бисквити! — Той поклати глава. — Уви, Анабел, уви!

Мери Попинз влезе тихо в стаята и затвори вратата.

— Събуди ли се?

Скорецът кимна.

— Само за минута — каза той тъжно. — Но беше достатъчно дълго.

Очите на Мери Попинз изразиха въпрос.

— Забравила е! — обясни той със свито гърло. — Всичко е забравила. Знаех си го, но, мили боже, колко е жалко!

— Хм!

Мери Попинз се движеше тихо из детската стая и разтребваше играчките. Погледна скореца, кацнал на перваза на прозореца с гръб към нея. Пъстрите му рамене потрепнаха.

— Да не си настинал пак? — саркастично запита тя.

Той се извърна.

— Положително не! Сигурно е… от нощния въздух. Доста мразовит, нали знаеш. Насълзяват ти се очите. Е, да тръгвам! — Той се поклати нерешително на ръба на перваза. — Остарявам — изграка тъжно скорецът. — Това е причината. Не сме вече тъй млади, а, Мери Попинз?

— Не зная за теб — Мери Попинз се изпъчи надменно, — но аз съм все така млада, благодаря!

— Ах! — каза скорецът, поклащайки глава. — Ти си чудото. Истинското, абсолютното, приказното чудо, така ли? — Кръглото му око премигна лукаво. И като литна от прозореца, извърна се и подвикна грубо: — Но аз не мисля, че е така!

— Нагъл врабец! — изкрещя подире му Мери Попинз и с трясък затвори прозореца.