Памела Травърз
Мери Попинз се завръща (4)

Четвърта глава
Топси Търви

— Вървете до мен, моля! — каза Мери Попинз, когато слезе от автобуса и отвори чадъра си, защото валеше силно.

Джейн и Майкъл се измъкнаха след нея.

— Ако вървя до вас, капките от чадъра ще се стичат във врата ми — възропта Майкъл.

— Не ми се сърди тогава, ако се загубиш и се наложи да питаш полицая! — сряза го Мери Попинз и сръчно избегна една локва.

На ъгъла пред аптеката тя спря, за да се огледа в трите огромни бутилки на витрината, защото там можеше едновременно да вижда три Мери Попинз: една зелена, една синя, една червена. И всяка една от тях носеше съвсем нова кожена чанта с метални копчета.

Мери Попинз се огледа в трите бутилки с щастлива и доволна усмивка. После няколко минути мести чантата от дясната ръка в лявата и обратно, пробвайки всички положения, преди да реши как й стои най-добре. Накрая стигна до заключение, че най-ефектно е под мишницата и я остави така.

Застанали зад нея, Джейн и Майкъл не смееха да се обадят — само се споглеждаха и безмълвно въздишаха, а от двете страни на нейния чадър с папагалската глава дъждът се стичаше неприятно във вратовете им.

— Хайде, не ме карайте повече да ви чакам! — най-сетне каза Мери Попинз ядосано и се откъсна от зелено-синьо-червените си отражения.

Джейн и Майкъл се спогледаха. Джейн поклати глава и направи знак на Майкъл да мълчи, но той избухна:

— Ние не се спряхме, вие ни карате да чакаме!

— Тихо!

Майкъл не посмя да каже нищо повече. Той и Джейн продължиха от двете страни на Мери Попинз. Дъждът шуртеше и отскачаше от чадъра й връз шапките им. Джейн стискаше под мишница рисуваната чиния, грижливо увита в два листа хартия. Носеха я на братовчеда на Мери Попинз — мистър Търви, чието занятие, както тя обясни на мисис Банкс, беше да поправя всякакви вещи.

— Добре — беше казала мисис Банкс не съвсем убедена, — надявам се, че ще я направи задоволително, защото докато не бъде поправена, не бих могла да погледна пралеля Каролина в лицето.

Пралеля Каролина й беше подарила чинията, когато мисис Банкс била на три години, и ако сега разбереше, че е счупена, положително щеше да направи някоя от нейните прочути сцени.

— Членовете на моето семейство, мадам — беше отвърнала Мери Попинз троснато, — винаги дават задоволителна работа.

И на лицето й се беше появил такъв обиден израз, че мисис Банкс от смущение седна и позвъни за чаша чай.

Пльос!

Джейн се намери в средата на една локва.

— Гледай къде стъпваш, моля те! — изфуча Мери Попинз, размаха чадъра и капките се изсипаха върху Джейн и Майкъл. — Този дъжд е достатъчен, за да се пукне сърцето на човек.

— А мистър Търви ще може ли да го поправи? — запита Майкъл. Той искаше да разбере дали мистър Търви поправя всякакви счупени неща или само някои.

— Още една дума и се връщаш обратно вкъщи! — каза Мери Попинз.

— Аз само попитах! — нацупи се Майкъл.

— Тогава не питай!

С гневно сумтене Мери Попинз зави елегантно край ъгъла, отвори някаква стара желязна порта и почука на вратата на една порутена сграда.

Чук-чук-чук! Звукът от чукчето прокънтя в къщата някак празно.

— О, боже! — прошепна Джейн на Майкъл. — Колко ужасно ще бъде, ако е излязъл.

В този миг се чуха тежки стъпки, те се приближаваха към тях и вратата се отвори със силен трясък.

Кръгла, червендалеста жена, приличаща по-скоро на две ябълки, поставени една връз друга, отколкото на човешко същество, застана на входа. Правата й коса беше прибрана в кок на върха на главата й, а тънките й устни бяха свити в заядлива гримаса.

— Аха! — опули се тя. — Да не се казвам Тартлет, ако това не сте вие.

Не изглеждаше особено възхитена от появата на Мери Попинз. Нито пък Мери Попинз особено се зарадва, като я видя.

— Вкъщи ли е мистър Търви? — запита тя, без да обръща внимание на думите на жената.

— Ами, не съм много сигурна. — Гласът на жената не беше приятелски. — Може да е, може и да не е, зависи как гледате на това.

Мери Попинз прекрачи прага и се озърна.

— Тази шапка нали е неговата? — запита тя и посочи стара филцова шапка, окачена на закачалката в антрето.

— Да, разбира се, така да се каже — неохотно потвърди кръглата жена.

— Тогава той е вкъщи! — каза Мери Попинз. — Членовете на моето семейство не излизат без шапка. Те държат твърде на достойнството си.

— Е, всичко, което мога да ви кажа, е това, което той ми каза тази сутрин — отговори кръглата жена. — „Мис Тартлет, каза той, днес може да съм вкъщи, а може и да не съм. Невъзможно ми е да кажа.“ Така рече той. Но по-добре е да се качите и да видите сама. Аз не съм алпинист.

Кръглата жена погледна надолу към кръглото си тяло и поклати глава. Джейн и Майкъл разбраха, че човек с нейните размери и форма едва ли би имал желание да се катери често по тясната, паянтова стълба на мистър Търви.

Мери Попинз изсумтя.

— Следвайте ме, моля! — Тя изсъска думите към Джейн и Майкъл и те затичаха нагоре по скърцащите стъпала.

Мис Тартлет остана в антрето и оттам ги наблюдаваше с високомерна усмивка.

На най-горната площадка Мери Попинз спря и почука на вратата с дръжката на чадъра си. Никакъв отговор. Тя почука отново — още по-силно. Пак никакъв отговор.

— Братовчеде Артър! — извика тя в ключалката. — Братовчеде Артър, вътре ли си?

— Не, вън съм! — отвърна далечен глас отвътре.

— Как може да е вън? Чувам го! — прошепна Джейн на Майкъл.

— Братовчеде Артър! — Мери Попинз затропа с дръжката. — Зная, че си вътре.

— Не, не, не съм! — долетя далечният глас. — Навън съм, казвам ти. Днес е вторият понеделник.

— О, боже! Забравих! — каза Мери Попинз ядосано, завъртя дръжката и отвори рязко вратата.

Джейн и Майкъл видяха пред себе си голяма стая, съвсем празна на пръв поглед, с изключение на дърводелския тезгях в единия ъгъл. Върху него беше струпана странна колекция от предмети: порцеланови кучета без носове, дървени кончета без опашки, нащърбени чинии, счупени кукли, ножове без дръжки, столчета само с един-два крака. С една дума, всичко на света, което се нуждае от поправка.

Околовръст стените имаше полици — от пода до тавана, също отрупани със счупени порцеланови предмети и разнебитени играчки.

Но никаква следа от живо същество.

— О — каза разочаровано Джейн, — май че той наистина не си е вкъщи!

Мери Попинз обаче се беше втурнала към прозореца.

— Веднага влизай, Артър! Може ли да стоиш така на дъжда, ти, с твоя бронхит от по-миналата година!

За свое изумление Джейн и Майкъл видяха как тя улови някакъв дълъг тънък крак, който се подаваше от перваза на прозореца и изтегли навътре висок, слаб, тъжен мъж с дълги увиснали мустаци.

— Засрами се! — каза Мери Попинз ядосана, с една ръка стиснала здраво мистър Търви, докато с другата затваряше прозореца. — Донесох ти важна работа, а ти се държиш така!

— Не зависи от мен! — каза мистър Търви извинително и избърса тъжните си очи с голяма носна кърпа. — Казах ти, че днес е вторият понеделник.

— Какво означава това? — запита Майкъл, загледал мистър Търви с интерес.

— Ах — каза мистър Търви, обърна се към него и несръчно се ръкува. — Мило е от твоя страна, че питаш, много мило. Ценя това, наистина. — Той спря, за да избърше отново очите си. — Разбираш ли, работата е такава: през втория понеделник на месеца всичко с мен става наопаки.

— Какво всичко? — запита Джейн. Стана й много мъчно за мистър Търви, но същевременно изпитваше голямо любопитство.

— Ето, например днес! — каза мистър Търви. — Случи се да е вторият понеделник на месеца. И понеже исках да съм си вкъщи — имам толкова много работа — автоматично се озовах вън. А ако бях пожелал да съм вън, бъди сигурна, че щях да съм вътре.

— Разбирам — каза Джейн, въпреки че й беше много трудно да разбере. — Значи затова…

— Да — кимна мистър Търви, — чух, че идвате по стълбите и толкова се зарадвах, че съм си вкъщи, че веднага се случи това нещо, и аз се намерих вън. И още щях да съм там, ако не ме беше уловила Мери Попинз. — Той въздъхна дълбоко. — Разбира се, не е непрекъснато така, само между три и шест часа следобед, но и това ми стига. Толкова е конфузно!

— Сигурно — каза Джейн съчувствено.

— И не е само с вън или вътре — продължи мистър Търви нещастно. — И други неща също. Ако се опитам да се кача по стълбите, оказва се, че слизам. Само да трябва да се обърна надясно, намирам, че вървя наляво. И не мога да тръгна на запад, без незабавно да се отправя на изток.

Мистър Търви издуха носа си.

— А най-лошото е — продължи той и очите му отново се напълниха със сълзи, — че и характерът ми се променя. Погледнете ме сега — едва ли ще повярвате, че съм наистина щастлив и доволен човек, нали?

И наистина, мистър Търви изглеждаше тъй меланхоличен и нещастен, че не бихте допуснали някога да е бил весел и доволен.

— Но защо? Защо? — настояваше Майкъл, вперил поглед в него.

Мистър Търви поклати тъжно глава.

— О — каза той тържествено, — трябвало е да бъда момиче.

Джейн и Майкъл го погледнаха, после се спогледаха. Това пък какво значеше?

— Виждате ли — обясни мистър Търви, — майка ми искала момиче, но когато съм се появил, оказало се, че съм момче. Така от самото начало съм наопаки, от самия ден на раждането ми, може да се каже. А това е било вторият понеделник на месеца.

Мистър Търви отново заплака и захълца тихо в кърпичката си.

Джейн го потупа мило по ръката. Стана му приятно, въпреки че не се усмихна.

— И, разбира се — продължи той, — това е много лошо за работата ми. Погледнете!

Той посочи една от най-големите полици, на която бяха строени редица сърца с различни размери и цветове, нащърбени, пукнати или напълно счупени.

— Всички тези — каза мистър Търви — са много спешни. Нямате представа колко се ядосват хората, ако не им върна сърцата бързо. Най-много шум вдигат за тях. А аз не смея да ги докосна преди шест часа. Ще ги разваля както ей тия неща.

Той кимна към друга полица. Джейн и Майкъл видяха, че тя беше отрупана с лошо поправени предмети: порцеланова овчарка беше разделена от порцелановия си овчар и ръцете й бяха залепени около врата на някакъв пиринчен лъв; един моряк играчка, който нечия ръка беше изтръгнала от лодката, стоеше здраво забучен насред чиния с нарисувани върбови клонки по ръба, а в лодката, залепен с лейкопласт и с хобот, навит около мачтата, стърчеше слон от сив плюш. Парчетата на различни счупени чаени чинийки бяха разменени.

— Виждате ли? — запита мистър Търви и отчаяно махна с ръка.

Джейн и Майкъл кимнаха. Много, много им беше мъчно за мистър Търви.

— Добре, това сега няма значение — прекъсна ги Мери Попинз нетърпеливо. — Сега важното е чинията. Донесохме я за поправка.

Тя взе чинията от Джейн и като продължаваше да държи мистър Търви с една ръка, с другата започна да развързва канапа.

— Хм! — каза мистър Търви. — Рисувана чиния. Лошо пукната. Като че ли някой е хвърлил нещо върху нея.

При тези думи Джейн почувства, че се изчервява.

— Все пак, ако беше друг ден, щях да я поправя, но днес… — Той се поколеба.

— Глупости, съвсем проста работа е! Трябва само да поставиш по едно нитче тук и тук, и тук! — каза Мери Попинз.

Тя посочи местата върху пукнатината и за да направи това, пусна ръката на мистър Търви. Той веднага започна да се върти във въздуха и да се обръща на една страна, сякаш прави циганско колело.

— Ох! — изписка мистър Търви. — Защо ме пусна? Бедният аз!

— Бързо затваряйте вратата! — извика Мери Попинз.

Джейн и Майкъл се втурнаха и успяха да я затворят, точно преди мистър Търви да стигне вратата. Той се удари в нея, отскочи и се превъртя във въздуха с много тъжно лице.

После рязко спря, но в много странно положение: вместо нагоре с главата — нагоре с краката, застанал върху темето си.

— Боже, божичко! — каза мистър Търви, ритайки гневно с крака. — Боже, божичко!

Но краката му не искаха да слязат на пода. Те се махаха безшумно във въздуха.

— Е — каза мистър Търви с меланхоличен глас, — предполагам, че трябва да съм доволен. Можеше да е и по-лошо. Наистина, за предпочитане е така, отколкото да вися вън на дъжда без палто и без да има къде да седна. Виждате ли — той погледна към Майкъл и Джейн — моята съдба? Защото толкова исках да съм с главата нагоре, сега съм с главата надолу. Е, няма значение. Би трябвало да съм свикнал — четиридесет и пет години вече. Подайте ми чинията.

Майкъл изтича, взе чинията от Мери Попинз и я постави на пода край главата на мистър Търви. И щом го направи, Майкъл почувства, че нещо странно става с него. Сякаш подът оттласна краката му и ги вирна нагоре във въздуха.

— О! — извика той. — Чувствам се така странно! Нещо необикновено става с мен…

И вярно, защото сега и той направи циганско колело и се понесе нагоре-надолу из стаята, докато най-сетне се приземи на пода върху главата си до мистър Търви.

— Ама че работа! — извика мистър Търви, изгледал Майкъл с ъгъла на окото си. — Не знаех, че е прилепчиво. Ти също? Хей, мирувай! Ако не внимаваш, ще изриташ стоката и ще трябва да плащам счупеното. Какво правиш?

Това сега се отнасяше до Джейн, чиито крака бяха отскочили от килима и сега се обръщаха над главата й така, че свят й се зави. Първо се завъртя през глава към тавана, после слезе надолу и застана с краката нагоре от другата страна на мистър Търви.

— Знаете ли — каза мистър Търви тържествено, — всичко е много странно. Не зная досега да се е случвало на другиго. Честна дума, не зная! Надявам се, че нямаш нищо против.

Джейн се засмя, извърнала глава към него с размахани във въздуха крака.

— Никак, благодаря ви! Винаги ми се е искало да се изправя на главата си, но не съм могла. Много е удобно.

— Хм — каза мистър Търви жално. — Доволен съм, че на някой това се харесва. Не мога да кажа, че изпитвам същото.

— Аз пък да — каза Майкъл. — Бих искал да мога да стоя така цял живот. Всичко изглежда толкова хубаво и различно.

И действително всичко беше различно. От своето необикновено положение на пода Джейн и Майкъл виждаха, че и предметите на тезгяха са наопаки — порцеланови кучета, счупени кукли, дървени столчета — всички те стояха на главите си.

— Погледни! — прошепна Джейн на Майкъл.

Той се завъртя колкото можеше на главата си. И ето, от една дупка на ламперията изпълзя малка мишка, преметна се през глава в средата на стаята и застана на носа си точно пред тях, балансирайки грациозно.

Децата я наблюдаваха изумени известно време, после Майкъл каза:

— Джейн, погледни през прозореца!

Макар и доста трудно, тя изви внимателно глава и с изненада видя, че всичко вън от стаята също беше различно. Къщите на улицата стояха върху покривите си, с комини върху тротоара, а стъпалата пред входните врати — във въздуха, и от тях се виеха нагоре тънки струйки дим. Една черква в далечината също се беше преметнала и доста трудно пазеше равновесие върху камбанарията си. А дъждът, който винаги струеше от горе надолу, сега течеше от земята към небето, досущ като равномерен душ на дъждовална машина.

— О — каза Джейн, — колко красиво и необикновено е всичко! Сякаш че съм в друг свят. Толкова съм доволна, че дойдохме днес!

— Е — каза мистър Търви тъжно, — много си мила. Трябва да призная, че умееш да утешаваш. А сега какво да правим с тази чиния?

Той протегна ръка, за да я поеме, но в този момент чинията подскочи и се обърна с дъното нагоре. И то така бързо и неочаквано, че Джейн и Майкъл не можаха да сдържат смеха си.

— На мен никак не ми е смешно — каза мистър Търви нещастно, — уверявам ви. Току-виж съм поставил нитовете неправилно. Но ако се покажат, да се покажат, не мога нищо да направя!

И като извади инструментите от джоба си, той поправи чинията, а докато работеше, тихичко плачеше.

— Хм! — каза Мери Попинз и се наведе да вземе чинията. — Е, стана. А сега да си вървим.

При тези думи мистър Търви се разхълца жално.

— Правилно, оставете ме! — каза той огорчен. — Не стойте при мен и не ми помагайте да забравя нещастието си. Не ми подавайте приятелска ръка. Не заслужавам. Надявах се, че ще ме уважите, като приемете да ви почерпя с нещо. На горната полица има кутия със сливова торта. Но нямам право да очаквам това. Вие си имате свой живот и аз не би трябвало да ви моля да останете, за да развеселявате моя. Днес не е щастливият ми ден.

Той бръкна за кърпичката си.

— Е — започна Мери Попинз, но спря, за да закопчае ръкавиците си.

— О, останете, Мери Попинз, останете! — извикаха Джейн и Майкъл едновременно и затанцуваха настоятелно върху главите си.

— Ако стъпите на стола, ще стигнете тортата — подсказа й Джейн.

За първи път мистър Търви се засмя. Доста меланхолично, но все пак беше смях!

— Тя няма нужда от стол! — каза той с мрачен гърлен кикот. — Тя ще вземе каквото иска и както тя си иска.

И в този миг, пред изумените очи на децата, Мери Попинз направи нещо необикновено. Тя се изправи на пръсти и за миг запази равновесие така. После много бавно и по най-изискан начин се обърна седем пъти във въздуха. Нагоре, нагоре, с прилично прибрани около глезените поли, със спретнато кацнала шапка на главата, тя се извъртя до най-горната полица, взе тортата, изтъркаля се надолу и се приземи грациозно на главата си пред мистър Търви и децата.

— Ура! Ура! Ура! — закрещя Майкъл възхитен. Но от пода Мери Попинз го изгледа така, че той съжали, загдето не си мълча.

— Благодаря ти, Мери! — рече тъжно мистър Търви, който не изглеждаше ни най-малко изненадан.

— Дръж! — каза рязко Мери Попинз. — Това е последното, което правя за теб днес.

Тя остави кутията с тортата пред мистър Търви.

Незабавно, с леко поклащане, кутията се търкулна и застана наопаки. Мистър Търви няколко пъти се опита да я постави както трябва, но тя все се обръщаше с дъното нагоре.

— Ах! — каза отчаяно той. — Трябваше да се сетя. Всичко е наопаки днес. Ще трябва да отворим кутията откъм дъното. Ще помоля…

Клатушкайки се върху главата си, той се отправи към вратата и завика през пролуката между вратата и пода:

— Мис Тартлет! Мис Тартлет! Съжалявам, че ви безпокоя, но можете ли, желаете ли, имате ли нещо против да донесете една отварачка?

Някъде далече отдолу гласът на мис Тартлет отвърна нещо неясно, което звучеше като възражение.

— Фуй! — каза високо дрезгав глас в стаята. — Фуй, глупости! Не безпокой жената! Дай на Поли! Хубавият Поли! Умният Поли!

Джейн и Майкъл обърнаха глави и с изненада видяха, че говори папагалската глава от чадъра на Мери Попинз, който в този момент се въртеше към тортата. Чадърът застана с глава върху кутията и за две секунди клюнът изряза голяма дупка на дъното.

— Ето! — изграка папагалската глава важно. — Поли я отвори! Хубавият Поли! — и една щастлива самодоволна усмивка се разля по клюна. После чадърът се настани с главата надолу на пода до Мери Попинз.

— Е, това е много мило, много мило! — каза мистър Харви с тъжния си глас, когато тъмната коричка на тортата се показа.

Той извади от джоба си нож и отряза бързо едно парче. Започна ентусиазирано, но после се вгледа внимателно в тортата, изви очи към Мери Попинз и каза с укор:

— Това е твоя работа, Мери! Не отричай. При отварянето на кутията тортата беше сливова, а сега…

— Пандишпановата е по-леко смилаема — каза Мери Попинз педантично. — Яжте бавно, моля! Не сте гладуващи диваци — предупреди тя строго и подаде по едно малко парче на Джейн и Майкъл.

— Много добре — изръмжа мистър Търви с горчивина и лапна парчето си на две хапки. — Но да си призная, аз обичам сливи. Е, днес не е щастливият ми ден! — Той спря, защото някой потропа силно на вратата.

— Влез! — извика мистър Търви.

Мис Тартлет, сякаш по-кръгла от всякога и задъхана от изкачването на стълбите, се втурна в стаята.

— Отварачката, мистър Търви — започна сърдито тя. После спря и се опули.

— Ай! — каза мис Тартлет, зяпна уста и отварачката падна от ръцете й. — Само такова нещо не съм очаквала.

Тя пристъпи крачка напред и загледа с възмущение четирите чифта размахани крака.

— С главите надолу, всичките, като муха на таван. И това ми било уважавани човешки същества. Не, тук не е мястото на дама с моето положение. Напускам къщата незабавно, мистър Търви. Моля, вземете си бележка.

Тя се хвърли ядосана към вратата. Както вървеше обаче, големите й бухнати поли се издуха около кръглите й крака и я повдигнаха от земята. Израз на смъртен ужас се появи на лицето й. Тя размаха диво ръце.

— Мистър Търви! Мистър Търви! Хванете ме, сър! Свалете ме на земята! Помощ! Помощ! — изпищя тя, защото започна да се върти в кръг. — Ох, ох, светът се обръща наопаки. Какво да правя? Помощ! Помощ! — изкрещя тя и се преметна отново.

Но докато се въртеше, някаква необичайна промяна настъпи в нея: кръглото й лице изгуби злобния й израз и засия в усмивка. Изумени, Джейн и Майкъл видяха, че от въртенето и подмятането из стаята, правата й коса се беше навила на безброй малки къдрички. Когато проговори отново, грубият й глас беше сладък като мед.

— Какво се случи с мен? — викаше новият глас на мис Тартлет. — Чувствам се като топка. Подскачаща топка. Или може би балон! Или черешов пай! — Тя избухна в щастлив смях.

— Божичко, колко съм весела! — чуруликаше тя, въртейки се и кръжейки във въздуха. — Никога досега не съм се забавлявала, но смятам вече да не преставам. Това е най-приятното усещане! Ще пиша на сестра си, на братовчедите, на чичовците, на лелите си. Ще им кажа, че единственият правилен начин да живееш, е с главата надолу, с главата надолу…

И пеейки весело, мис Тартлет продължи да се върти. Джейн и Майкъл й се радваха, а мистър Търви я наблюдаваше с изненада, защото той я познаваше само като злобна и враждебна личност.

— Много чудно! Много чудно! — си каза мистър Търви и поклати главата си, върху която стоеше.

Ново почукване на вратата.

— Някой на име Търви? — запита глас и на вратата застана раздавачът с писмо в ръка.

Той се опули от това, което съзряха очите му.

— Божичко! — каза той и килна фуражката на тила си. — Изглежда, че съм сбъркал. Търся един почтен, тих джентълмен на име Търви. Имам писмо за него. Освен това обещах на жена си да се прибера рано и не удържах на думата си. Мисля, че…

— Ха! — обади се мистър Търви откъм пода. — Нарушеното обещание е нещо, което не поправям. Не е по моята специалност. Съжалявам!

Раздавачът погледна надолу към него.

— Сънувам ли или не? — промърмори той. — Изглежда, че съм попаднал в компанията на въртящи се кресливи лунатици.

— Дайте ми писмото, драги раздавачо! Както виждате мистър Търви е зает. Дайте писмото на Топси Тартлет и се преметнете с мен.

Мис Тартлет се търкулна към раздавача и го улови за ръка. Щом го докосна, краката му се отделиха от пода и се вдигнаха във въздуха. И двамата, ръка за ръка, започнаха да се подмятат като футболни топки.

— Колко е хубаво! — извика мис Тартлет щастливо. — О, драги раздавачо, ние виждаме живота за първи път. И колко хубав изглежда. Хайде нагоре! Не е ли прекрасно?

— Да! — извикаха Джейн и Майкъл, които се присъединиха към въртящия танц на мис Тартлет и раздавача.

Мистър Търви също се присъедини, въпреки че доста несръчно се обръщаше и подмяташе във въздуха. Мери Попинз и чадърът й го последваха, превъртайки се равномерно и елегантно, с най-голямо достойнство. Ето ги, всички се въртят, подскачат, а светът отвън също се обръща наопаки. Щастливите викове на мис Тартлет кънтяха в стаята.

Градът се премята

надолу с главата!

пееше тя и подскачаше ли, подскачаше.

Горе по полиците спуканите и счупени сърца се въртяха като пумпали, овчарката и лъвът валсуваха грациозно, слонът от сив плюш, изправен върху хобота си в лодката, риташе с крака във въздуха, а морякът танцуваше моряшки танц не с крака, а на главата си и подскачаше много грациозно по чинията с нарисувани върбови клонки.

— Колко съм щастлива! — извика Джейн и запрепуска из стаята.

— Колко съм щастлив! — извика Майкъл и направи салто във въздуха.

Мистър Търви избърса очи с носната си кърпичка след едно отблъскване от стъклото на прозореца.

Мери Попинз и чадърът й нищо не казаха, но просто продължиха да се въртят спокойно надолу с главите.

— Колко сме щастливи всички! — извика мис Тартлет.

Но раздавачът, който най-сетне си възвърна способността да говори, не се съгласи с нея.

— Хей! — изкрещя той и се преметна отново. — Помощ! Помощ! Къде съм? Кой съм? Какво съм? Нищо не зная. Загубен съм! О, помощ!

Но никой не му се притече на помощ и стиснат здраво в обятията на мис Тартлет, той продължи да се върти.

— Винаги съм водил спокоен живот, винаги! — изстена той. — Държал съм се като почтен гражданин. О, какво ще каже жена ми? Как ще се прибера у дома? Помощ! Пожар! Крадци!

С голямо усилие той изтръгна ръката си от мис Тартлет, пусна писмото в кутията от тортата и се изтърколи през вратата към стълбите, като продължаваше да се премята през глава и да крещи с цяло гърло:

— Ще извикам полиция! Ще ги дам под съд! Ще говоря с началника на пощата!

Гласът му постепенно заглъхна с отдалечаването му по стълбата.

Пинг, пинг, пинг, пинг, пинг, пинг!

Часовникът на площада отмери шест часа. В същия миг краката на Джейн и Майкъл тупнаха на пода и те се изправиха, леко зашеметени.

Мери Попинз грациозно се преметна и застана като манекен на витрина. Чадърът се завъртя и се закова на върха си.

Със силен замах на краката си мистър Търви успя да стъпи на пода.

Сърцата върху полицата застанаха спокойно, не се движеха овчарката и лъвът, нито слончето от сив плюш, нито морякът. Като ги погледнете, никога не бихте допуснали, че миг преди това всички са танцували върху главите си.

Само мис Тартлет продължаваше да се върти и да се премята през глава из стаята, смееше се щастливо и пееше своята песен:

Градът се премята

надолу с главата,

надолу с главата,

надолу с главата!

— Мис Тартлет! Мис Тартлет! — извика мистър Търви и се втурна към нея с необикновен блясък в очите. Той я улови, когато тя мина край него, стисна я здраво за ръката и така тя най-сетне стъпи на краката си до него.

— Как казахте, че ви е името? — каза мистър Търви, задъхан от вълнение.

Мис Тартлет се изчерви и го погледна срамежливо.

— Но, сър, Тартлет. Топси Тартлет.

Мистър Търви отново я улови за ръката.

— Ще се омъжите ли за мен? Ако станете Топси Търви, ще ме възмездите за всичко преживяно. А вие изглеждате тъй щастлива, че вероятно ще бъдете мила и ща си затваряте очите за моите втори понеделници.

— Да си затварям очите? Но те ще са моето най-голямо забавление, мистър Търви — каза мис Тартлет. — Днес видях света с главата надолу и имам вече нова гледна точка. Уверявам ви, че ще очаквам с нетърпение всеки втори понеделник на месеца.

Тя се засмя срамежливо и подаде на мистър Търви и другата си ръка. Мистър Търви, Джейн и Майкъл бяха доволни и се засмяха също.

— Шест часът мина и мисля, че можем да го оставим вече сам — прошепна Майкъл на Джейн.

Джейн не отговори. Тя наблюдаваше мишката, която вече не стоеше на носа си, а бързаше към дупката си с голямо парче торта в уста.

Мери Попинз взе чинията и започна да я загъва.

— Приберете си кърпичките и си оправете шапките — строго каза тя, взе чадъра, а новата си чанта пъхна под мишница. — А сега…

— О, няма да си ходим още, нали, Мери Попинз? — запита Майкъл.

— Ако ти имаш навик да прекарваш цели вечери навън от къщи, аз нямам. — Тя го забута към вратата.

— Наистина ли трябва да тръгвате? — запита мистър Търви, но той май го каза повече от любезност, защото сега имаше очи само за мис Тартлет.

Самата мис Тартлет се приближи към тях, лъчезарно усмихната, тръскайки къдрици.

— Елате пак — каза тя и се ръкува с всички. — Непременно! Мистър Търви и аз ще сме вкъщи всеки втори понеделник, нали, Артър?

— Е, ще бъдем вкъщи, ако не бъдем навън, положително.

Той и мис Тартлет застанаха на площадката и помахаха за сбогом на Мери Попинз и децата — мис Тартлет щастливо зачервена, мистър Търви, уловил ръката на мис Тартлет, горд и тържествен.

— Не знаех, че е толкова лесно — каза Майкъл на Джейн, докато шляпаха в дъжда под чадъра на Мери Попинз.

— Какво? — запита Джейн.

— Да стоиш на главата си. Ще пробвам, като си идем вкъщи.

— Ех, да можехме и ние да имаме втори понеделници — каза Джейн замечтано.

— Качвайте се! — Мери Попинз затвори чадъра си и набута децата по извитите стъпала на автобуса.

Те се настаниха на седалката зад нея и заговориха тихичко за всичко, което се беше случило този следобед.

Мери Попинз се обърна и ги изгледа.

— Невъзпитано е да се шепне! — рече тя строго. — И си изправете гърбовете. Не сте брашнени чували.

Няколко минути децата мълчаха. Мери Попинз се поизвърна на седалката си и ги стрелна с гневни очи.

— Какви необикновени роднини имате — забеляза Майкъл, опитвайки се да завърже разговор.

Главата й подскочи.

— Необикновени? Какво искаш да кажеш, моля — необикновени?

— Е, странни. Например мистър Търви, който се премята и стои на главата си…

Мери Попинз го изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не разбирам какво говориш — започна тя, изговаряйки думите, сякаш ги захапваше. — Моят братовчед се премята? И стои на главата си?…

— Но той го направи — запротестира Майкъл нервно. — Ние видяхме.

— На главата си? Мой роднина да стои на главата си? И да се премята? Като в цирк? — Мери Попинз просто не можеше да повтори ужасното изречение.

Тя впери очи в Майкъл.

— Това е — започна тя и той се дръпна уплашено назад пред яростния, пронизващ поглед на очите й, — това е последната капка. Първо, ти си нахален с мен, второ, обиждаш мой роднина. Много малко още ми трябва, за да напусна. Предупреждавам те!

С тези думи тя се завъртя на седалката си и им обърна гръб. Но дори и по гърба й се познаваше, че е ядосана повече от всеки друг път.

Майкъл се наведе напред.

— Извинявайте — каза той.

Никакъв отговор от предната седалка.

— Извинявайте, Мери Попинз.

— Хм!

— Много съжалявам!

— И има защо! — тросна се тя и продължи да гледа право пред себе си.

Майкъл се наведе към Джейн.

— Но това, което казах, е вярно. Нали? — прошепна той.

Джейн поклати глава и постави пръст на устата си. Тя гледаше шапката на Мери Попинз. И едва когато се увери, че Мери Попинз не я вижда, посочи към периферията.

Там, върху черната лъскава слама имаше пръснати трохи — жълти трохички от пандишпанова торта, точно каквито човек може да очаква да намери на шапката на някой, който е пил чай, като е стоял на главата си.

Известно време Майкъл разглежда трохите, после се обърна и кимна на Джейн с разбиране.

Те седяха така, подрусвайки се нагоре-надолу, докато автобусът ръмжеше към къщи. Гърбът на Мери Попинз, изправен и сърдит, беше мълчаливо предупреждение. Не смееха да й проговорят. Но на всеки завой, който автобусът правеше, те виждаха как трохите се претъркулваха върху лъскавата периферия на шапката й…