Памела Травърз
Мери Попинз се завръща (2)

Втора глава
Чучулигата на мис Андрю

Беше събота следобед.

В хола на улица Черешова номер седемнайсет мистър Банкс тупаше по барометъра и обясняваше на мисис Банкс какво ще бъде времето.

— Умерен южен вятър, температура — около нормалната, на места — гръмотевици, бъдеща прогноза — неясна. Хей, какво е това?

От горния етаж долетя шум от блъскане, бутане и скачане.

На завоя на стълбата се появи Майкъл. Нацупен, очевидно в лошо настроение, той подскачаше тежко надолу по стъпалата. Зад него, с по едно близначе във всяка ръка, вървеше Мери Попинз, побутваше го с коляно в гърба и с рязък тласък го препращаше от едно стъпало на друго. Следваше ги Джейн, която носеше шапките.

— Добре започнатата работа е наполовина свършена. Слизай бързо! — казваше Мери Попинз хапливо.

Мистър Банкс извърна гръб на барометъра и ги загледа.

— Какво става с теб? — запита той сина си.

— Не искам да отивам на разходка. Искам да си играя с новия локомотив! — каза Майкъл, поемайки дъх, след като коляното на Мери Попинз го избута още едно стъпало надолу.

— Глупости, миличък! — каза мисис Банкс. — Разбира се, че искаш. Ходенето прави краката така дълги и силни.

— Но аз харесвам повече късите крака — изръмжа Майкъл и се смъкна тежко още едно стъпало.

— Когато бях малко момче — каза мистър Банкс, — аз много обичах да се разхождам. Всеки ден ходех с моята гувернантка до втория уличен стълб и обратно. И никога не мърморех.

Майкъл спря на стъпалото и погледна мистър Банкс недоверчиво.

— Нима си бил някога малко момче? — каза той силно изненадан.

Мистър Банкс се засегна много.

— Разбира се, че съм бил. Сладко малко момче с дълги златни къдрици, дантелена якичка, кадифени панталонки и високи обуща с копчета.

— Не ми се вярва — каза Майкъл и, загледан в мистър Банкс, забърза надолу по стълбата вече без подкана.

— Как се казваше твоята гувернантка? — запита Джейн, тичайки по стъпалата след Майкъл. — И беше ли хубава?

— Казваше се мис Андрю и беше самият ужас!

— Ш-шт! — каза мисис Банкс укорително.

— Искам да кажа — побърза да се поправи мистър Банкс, — че беше… хм… много строга. И винаги права. И обичаше да внушава на другите, че са криви. Караше ги да се чувстват като червеи. Ето такава беше мис Андрю.

Дзън, дзън, дзън!

Звънецът на външната врата прокънтя и отекна из цялата къща.

Мистър Банкс отиде да отвори. На прага с много важен вид стоеше пощенският раздавач.

— Бърза телеграма. За семейство Банкс. Ще има ли отговор? — Момчето подаде оранжевия плик.

— Ако новините са добри, ще получиш шест пенса — каза мистър Банкс, докато отваряше телеграмата.

Когато я прочете обаче, лицето му пребледня.

— Без отговор — отряза той.

— И без шест пенса?

— Положително без — каза мистър Банкс рязко.

Момчето го изгледа с укор и натъжено си тръгна.

— О, какво има? Някой да не е болен? — запита мисис Банкс.

— По-лошо! — отвърна нещастно мистър Банкс.

— Да не би да сме загубили всичките си пари? — Сега вече и мисис Банкс се уплаши и побледня.

— Още по-лошо. Не показа ли барометърът гръмотевици? И неясни бъдещи прогнози? Слушай!

Той разгъна телеграмата и зачете на глас:

Идвам да ви гостувам един месец. Пристигам днес следобед в три. Моля запалете камината в спалнята.

Юфемия Андрю.

— Андрю? Но това е същото име като на твоята гувернантка! — каза Джейн.

— Това е моята гувернантка — каза мистър Банкс и закрачи напред-назад, заровил нервно пръсти в това, което беше останало от косата му. — Малкото й име е Юфемия. Пристига днес в три! — Той изстена високо.

— Но аз не бих казала, че новината е лоша — въздъхна с облекчение мисис Банкс. — Трябва да приготвим стаята за гости, разбира се, но това не ми тежи. Приятно ще ми е да видя милата стара душица…

— Милата стара душица! — изрева мистър Банкс. — Не знаеш за кого говориш. Милата стара… господи, почакай да я видиш! Само почакай да я видиш.

Той грабна шапката и дъждобрана си.

— Но, мили! — извика мисис Банкс. — Ти трябва да си тук, за да я посрещнеш. Ще бъде толкова неучтиво. Къде отиваш?

— Където ми видят очите. Кажи й, че съм умрял! — остро отвърна той и излезе от къщи, нервен и потиснат.

— Божичко, Майкъл, каква ли ще е тя? — каза Джейн.

— Любопитството убива котката — сряза я Мери Попинз. — Сложете си шапките, моля!

Тя настани близнаците в количката и я забута по градинската алея. Джейн и Майкъл излязоха след нея на улицата.

— Къде ще отидем днес, Мери Попинз?

— През парка, по линията на автобус 39, нагоре по Хай стрийт, по моста и после обратно вкъщи през железопътната арка — отряза тя.

— Ако наистина го направим, ще има да ходим и цяла нощ — прошепна Майкъл, който вървеше неохотно най-отзад. — И ще изпуснем мис Андрю.

— Но тя ще ни гостува цял месец — напомни му Джейн.

— Да, ама аз искам да видя как пристига — оплака се той и провлече крака по тротоара.

— По-живо, моля ви! — строго каза Мери Попинз. — Все едно че се разхождам с два охлюва.

Но щом я настигнаха, тя ги накара да я изчакат цели пет минути пред магазина за пържена риба, за да се оглежда във витрината.

Беше с новата си бяла блуза с розови точки и лицето й, което се отразяваше върху купа пържен меджид, имаше самодоволен и одобрителен вид. Тя подръпна палтото си назад, така че блузата да се вижда повече, и си помисли, че общо взето, не е виждала никога Мери Попинз да изглежда толкова добре. Дори пържените риби, пъхнали пържени опашки в уста, я гледаха с ококорени и възхитени очи.

Мери Попинз кимна доволно на своето отражение и забърза нататък. Вече бяха минали Хай стрийт, прекосиха и железопътната арка. Джейн и Майкъл, които през целия път подскачаха нетърпеливо пред количката, сега затичаха към ъгъла на улица Черешова.

— Идва едно такси! — извика Майкъл възбудено. — Трябва да е мис Андрю.

Те спряха на ъгъла да изчакат Мери Попинз и същевременно наблюдаваха колата.

Таксито се движеше бавно по улицата и спря пред входа на номер седемнайсет. Моторът млъкна и колата изпъшка, изскърца. И нищо чудно, защото от кормилото до покрива тя беше тежко натоварена с багаж. Всъщност самото такси едва се виждаше от куфарите, които бяха натрупани върху покрива, върху багажника и покрай двете врати.

Куфари и кошници с капаци се подаваха от прозорците. Кутии за шапки бяха привързани към стъпалата, а два огромни сака заемаха дори седалката на шофьора.

В този момент самият шофьор се измъкна изпод тях, внимателно се спусна на земята, сякаш слизаше от стръмна планина, и отвори вратата.

Първо изхвръкна една кутия за обувки, след нея голям пакет в кафява хартия, после чадър и бастун, привързани заедно с канап. Най-после върху тротоара издрънча голяма теглилка и събори шофьора.

— Внимавай! — мощен глас проехтя от вътрешността на таксито. — Това е ценен багаж!

— И аз съм ценен шофьор — извика шофьорът, който стана и започна да търка глезена си. — Май че забравихте това, а?

— Път, моля, път! Излизам! — отново извика мощният глас.

И в този миг върху стъпалото на таксито се появи най-голямата обувка, която децата бяха виждали. Тя беше последвана от останалата част на мис Андрю.

Гувернантката беше увита в голямо палто с кожена яка, на главата стърчеше мъжка филцова шапка, а от шапката се развяваше дълъг сив воал. С една ръка тя придържаше диплите на полата си, а в другата се полюшваше цилиндричен предмет, покрит с кариран плат.

Децата внимателно пропълзяха покрай оградата, зазяпали с интерес огромната фигура с орлов нос, мрачно стиснати устни и малки очи, които надзъртаха сърдито иззад очилата. Почти ги оглуши гласът й, който спореше с шофьора.

— Четири шилинга и три пенса! — казваше тя. — Абсурд! Бих могла да пропътувам половината свят за такава сума. Няма да я платя. Ще те обадя на полицията.

Шофьорът сви рамене.

— Това е таксата — каза той спокойно. — Ако можете да четете, вижте брояча. Не можете да се возите на такси за мили очи, нали, най-малко с такъв багаж.

Мис Андрю изръмжа, пъхна ръка в грамадния си джоб, извади една много мъничка кесийка и подаде една монета на шофьора. Той я огледа и започна да я върти в ръката си като нещо много странно. После се изсмя грубо.

— Това за шофьора ли е? — запита той саркастично.

— Положително не! Това е таксата. Аз съм против бакшишите — каза мис Андрю.

— Положително! — каза шофьорът, като я гледаше в очите. А на себе си добави: „Багаж — да напълни половината парк, а не одобрява бакшиша — кръвопийка такава!“.

Но мис Андрю не го чу. Децата бяха стигнали до вратата и тя се обърна да ги поздрави. Краката й закънтяха по тротоара, а воалът се развяваше зад нея.

— Е — каза тя с оскъдна усмивка, — предполагам, че не знаете коя съм, а?

— О, знаем — каза Майкъл. Той говореше с най-дружелюбен глас, защото беше много доволен да се запознае с мис Андрю. — Вие сте самият ужас.

Тъмночервена вълна се надигна от врата на мис Андрю към лицето й.

— Ти си много грубо, непоносимо момче. Ще те обадя на баща ти.

Майкъл се изненада.

— Аз не исках да съм груб — започна той. — Татко го каза…

— Шт! Тихо! Не смей да спориш с мен — каза мис Андрю. После се обърна към Джейн. — А ти си Джейн, предполагам? Никога не съм харесвала името ти.

— Здравейте — каза Джейн учтиво, но тайно си помисли, че и тя не харесва името Юфемия.

— Тази рокля е твърде къса — избуча мис Андрю. — И трябва да носиш дълги чорапи. По мое време малките момичета никога не ходеха с голи крака. Ще поговоря с майка ти.

— Не обичам дълги чорапи. Нося ги само през зимата.

— Не ставай нахална! Децата трябва да се гледат, а не да се слушат — каза мис Андрю.

Тя се наведе над количката и вместо поздрав, с огромната си ръка ощипа близнаците по бузките. Джон и Барбара се разплакаха.

— Фу! Какво държание! — извика мис Андрю. — Очистително, ето какво ви трябва — продължи тя, като се обърна към Мери Попинз. — Никое добре възпитано дете не плаче така. Очистително им трябва. И то по-често. Не забравяй!

— Благодаря, мадам — каза Мери Попинз с ледена любезност, — но аз възпитавам децата по свой начин и не приемам съвет от никого.

Мис Андрю зяпна. Тя, изглежда, не можеше да повярва на ушите си.

Мери Попинз отвърна на погледа й спокойно и безстрашно.

— Млада жено — каза мис Андрю, изпъчвайки се, — вие се самозабравяте. Как се осмелявате да ми отговаряте така! Ще направя постъпки да бъдете махната от тази къща. Помнете ми думата!

Тя отвори градинската врата със замах и закрачи по алеята, като размахваше гневно цилиндричния предмет с карираната покривка и повтаряше непрекъснато: „Тц, тц, тц!“.

Мисис Банкс изтича да я посрещне.

— Добре дошла, мис Андрю, добре дошла! — любезно каза тя. — Колко мило, че решихте да ни посетите. Толкова неочаквано удоволствие. Надявам се, че сте пътували добре.

— Много зле. Не обичам да пътувам — каза мис Андрю.

Тя огледа със строги, пронизващи очи градината.

— Обидно неподредено — с отвращение отбеляза тя. — Послушайте съвета ми и изкопайте тези неща — тя посочи слънчогледите — и засадете там трайни, вечнозелени растения. Много по-малко грижи. Пестят се и време, и пари. И изглежда по-спретнато. А още по-добре — изобщо никаква градина. Просто обикновен двор с цимент.

— Но — възрази мисис Банкс деликатно, — аз обичам цветя.

— Смешни приказки! Фантазии и глупости! Вие сте глупава жена. А децата ви са невъзпитани. Особено момчето.

— О, Майкъл! Изненадана съм от теб. Нима си бил груб с мис Андрю? Трябва веднага да се извиниш. — Мисис Банкс се изплаши и смути.

— Не, мамо, не съм бил. Аз само… — започна да обяснява Майкъл, но гръмкият глас на мис Андрю го прекъсна.

— Много ме обиди — настояваше тя. — Той веднага трябва да бъде изпратен в пансион. А момичето трябва да има възпитателка. Аз лично ще я избера. А що се отнася до младата личност, която сте взели да се грижи за тях — тя кимна по посока на Мери Попинз, — вие трябва да я освободите на минутата! Тя е нагла, неспособна и напълно неблагонадеждна.

Мисис Банкс направо се ужаси.

— О, вие положително грешите, мис Андрю! Ние считаме, че тя е истинско съкровище.

— Вие нищо не разбирате, а аз никога не греша! Освободете я!

Мис Андрю се понесе по алеята. Мисис Банкс забърза след нея, загрижена и разтревожена.

— Аз, хм… се надявам, че ще се чувствате удобно при нас, мис Андрю — каза тя любезно, но в себе си беше започнала да се съмнява.

— Хм! Къщата не е кой знае каква — отвърна мис Андрю, — а е и в плачевно състояние. Навсякъде олющена и разнебитена. Трябва да повикате дърводелец. Откога не са белосвани тези стъпала? Много са мръсни.

Мисис Банкс прехапа устни. Мис Андрю превърна хубавата и удобна къща в нещо долно и порутено и я накара да се почувства много нещастна.

— Ще ги направим утре — каза тя кротко.

— Защо не днес? — настоя мис Андрю. — Не отлагай днешната работа за утре. И защо боядисвате вратата си бяла? Тъмнокафява — това е най-подходящият цвят за всяка врата. По-евтино и мръсното не личи. Вижте само тези петна?

И като постави на земята цилиндричния предмет, тя започна да посочва петната по входната врата.

— Тук! Тук! Тук! Навсякъде. Много излагащо!

— Ще се погрижа за това незабавно — каза мисис Банкс с отпаднал глас. — Не искате ли да се качите във вашата стая?

Мис Андрю пристъпи тежко след нея в хола.

— Надявам се, че огънят е запален.

— О, да, запален е. Оттук, мис Андрю. Робъртсън Ай ще качи багажа ви.

— Добре. Кажете му да внимава. Куфарите са пълни с шишета лекарства. Аз се грижа за здравето си.

Мис Андрю се придвижваше към стълбата, като оглеждаше хола.

— Тази стена се нуждае от нови тапети. Ще поговоря с Джордж. И защо, бих искала да зная, той не ме посрещна? Много грубо от негова страна. Виждам, че маниерите му не са се подобрили.

Гласът позатихна малко, когато мис Андрю последва мисис Банкс нагоре по стълбите. Децата чуваха нежния глас на майка си, кротко съгласяващ се да направи всичко, каквото мис Андрю пожелаваше.

Майкъл се обърна към Джейн.

— Кой е Джордж? — запита той.

— Татко.

— Неговото име е мистър Банкс.

— Да, но другото му име е Джордж.

Майкъл въздъхна.

— Един месец е ужасно дълго време, Джейн, нали?

— Да. Четири седмици и още малко — каза Джейн с предчувствието, че един месец с мис Андрю ще измине по-бавно от година.

Майкъл се доближи до нея.

— Аз мисля — започна той, шепнейки уплашен, — че тя не може да ги накара да изпъдят Мери Попинз, нали?

— Не, и аз не мисля. Но тя е много странна. Не се учудвам, че татко излезе.

— Странна!

Думата изгърмя зад тях като експлозия. Те се извърнаха. Мери Попинз гледаше след мис Андрю с поглед, който би могъл да я убие.

— Странна! — повтори тя и изсумтя продължително. — Това не е точната дума за нея. Хм! Аз не зная как да възпитавам деца, нали? Аз съм нагла, неспособна и напълно неблагонадеждна, нали? Ще видим тази работа.

Джейн и Майкъл бяха свикнали със заплахите на Мери Попинз, но днес в нейния глас имаше нотка, която никога преди това не бяха чували. Те я загледаха мълчаливо, питайки се какво ли ще се случи.

Слаб звук, почти въздишка и почти подсвиркване, увисна във въздуха.

— Какво е това? — попита Джейн бързо.

Звукът отново се чу, този път малко по-силно.

Мери Попинз изправи глава и се заслуша.

Отново слабо свиркане прозвуча откъм прага на хола.

— О! — извика Мери Попинз триумфално. — Как не се сетих!

И с рязко движение тя се втурна към цилиндричния предмет, който мис Андрю беше оставила, и дръпна плата. Под него се откри месингова клетка, много спретната и лъскава. На единия край на пръчицата, сгушена между крилата си, беше кацнала малка светлокафява птица. Тя замига, когато следобедната светлина се изсипа върху главата й. После огледа тържествено наоколо с едно кръгло черно око. Погледът й попадна върху Мери Попинз и сепвайки се, като при вида на нещо познато, птицата отвори човка и издаде тъжен, гърлен, кратък звук. Джейн и Майкъл никога не бяха чували толкова нещастно цвърчене.

— Тя ли го направи, наистина! Тц-тц-тц! Не думай! — каза Мери Попинз, клатейки съчувствено глава.

— Чик-чирик! — каза птицата и размаха криле в потвърждение.

— Какво? От две години? В тази клетка? Как не я е срам! — каза Мери Попинз на птицата и лицето й почервеня от яд.

Децата зяпнаха — птицата говореше с език, непознат за тях, а ето, Мери Попинз водеше с нея интелигентен разговор, сякаш я разбираше.

— Какво каза тя… — започна Майкъл.

— Шт! — каза Джейн и го ощипа по ръката, за да млъкне.

Те гледаха мълчаливо птицата. Тя подскочи малко по пръчката към Мери Попинз и изпя една-две ноти с тих, питащ глас.

Мери Попинз кимна.

— Да, разбира се, знам това поле. Там ли те улови?

Птицата кимна. После изпя една бърза фраза от трели, която прозвуча като въпрос. Мери Попинз се замисли за миг.

— Добре — каза тя. — Не е много далече. Можеш да го вземеш за около един час. Ще летиш на юг от тук.

Птицата изглеждаше доволна. Тя затанцува върху пръчицата и изпърха развълнувано с криле. После песента й отново прозвуча — поток от кръгли, ясни ноти, а очите й умолително гледаха Мери Попинз.

Тя извърна глава и погледна предпазливо към стълбата.

— Дали ще го направя? Как мислиш? Не чу ли, че ме нарече млада личност. Мене! — Тя изсумтя с отвращение.

Раменете на птицата се затресоха, сякаш се смееше.

Мери Попинз се наведе.

— Какво ще правите, Мери Попинз? — извика Майкъл, който не беше в състояние да се сдържа повече. — Каква е тази птица?

— Чучулига — каза Мери Попинз кратко, като завъртя дръжката на малката вратичка. — Вие виждате чучулига в клетка за първи и за последен път!

И като каза това, тя отвори вратата на клетката. Чучулигата изпърха с криле, изхвърча навън с пронизителен вик и кацна на рамото на Мери Попинз.

— Хм! — изви тя глава към птицата. — Така е по-хубаво, как мислиш?

— Чик-чирик! — съгласи се чучулигата, кимайки с глава.

— Е, по-добре е да изчезваш вече — предупреди я Мери Попинз. — Тя ще се върне всеки момент.

При тези думи чучулигата избухна в поток от бълбукащи звуци, като размахваше криле към Мери Попинз и й се кланяше с глава.

— Хайде, хайде — каза Мери Попинз сериозно. — Не ми благодари. Доволна съм, че го направих. Не мога да гледам чучулига в клетка! Освен това ти чу как ме нарече тя.

Чучулигата отметна глава назад и крилете й потрепнаха, сякаш се смееше от сърце. После наклони глава на една страна и се ослуша.

— О, аз съвсем забравих! — прокънтя отгоре гръмък глас. — Оставих Карузо навън. На онези мръсни стъпала. Трябва да отида да го прибера.

Тежката стъпка на мис Андрю прозвуча по стълбата.

— Какво? — извика тя в отговор на някакъв въпрос на мисис Банкс. — О, това е моята чучулига, моята чучулига Карузо! Наричам я така, защото беше толкова добър певец. Как? Но тя изобщо не пее сега, не пее откак я улових в полето и я поставих в клетка. Не мога да разбера защо.

Гласът приближаваше и ставаше все по-висок.

— Положително не! — отвърна той на мисис Банкс. — Аз ще я взема лично. Не се доверявам на тези невъзпитани деца. Перилата ви се нуждаят от лакиране. Трябва да го направите незабавно.

Троп, троп, троп — стъпките на мис Андрю кънтяха в хола.

— Тя идва! — изсъска Мери Попинз. — Изчезвай! — и разтърси леко рамото си.

— Хайде! — извика Майкъл уплашено.

— О, тръгвай! — каза Джейн.

С бързо движение чучулигата наведе глава и изскубна с човка едно перо от крилото си.

— Чик-чирик! — изпя тя и забучи перото в шапката на Мери Попинз. После разпери криле и се понесе във въздуха.

В същия момент мис Андрю се появи на прага.

— Какво? — извика тя, когато видя Джейн, Майкъл и близнаците. — Още ли не сте легнали? Това няма да се случва вече. Всички добре възпитани деца — тя погледна неприязнено Мери Попинз — трябва да си лягат в пет часа. Наистина ще трябва да поговоря с баща ви.

Тя се огледа наоколо.

— А сега да видя къде оставих аз… — Тя млъкна изведнъж. Непокритата клетка с отворената си врата стоеше до краката й. Тя се взря в нея, като че не можеше да повярва на очите си.

— Защо? Кога? Къде? Какво? Кой? — изфъфли тя.

После гласът й се възвърна.

— Кой вдигна тази покривка? — прогърмя тя.

Звукът накара децата да потреперят.

— Кой отвори тази клетка?

Никакъв отговор.

— Къде е моята чучулига?

Мълчание. Мис Андрю местеше поглед от едно дете върху друго. Най-сетне очите й загледаха обвиняващо Мери Попинз.

— Ти си го направила! — изкрещя тя, сочейки Мери Попинз с огромния си пръст. — Познавам по лицето ти! Как смееш! Ще се погрижа да напуснеш тази къща още тази вечер. С целия си багаж! Ти, нахална, непоносима, недостойна…

— Чик-чирик — от въздуха се чу кратка трела като смях.

Мис Андрю вдигна очи. Чучулигата се люлееше на крилете си точно над слънчогледите.

— О, Карузо, ето те! — извика мис Андрю. — Ела! Не ме карай да те чакам. Върни се в своята хубава, чиста клетка, Карузо, и ме остави да затворя вратата!

Но чучулигата просто висеше във въздуха и продължаваше да се смее, отметнала назад глава и пърхайки с криле.

Мис Андрю се наведе и вдигна клетката над главата си.

— Карузо, какво казах? Върни се веднага! — заповяда тя и размаха клетката към птицата, но тя прелетя край нея и докосна шапката на Мери Попинз.

— Чик-чирик! — каза чучулигата.

— Добре! — кимна й в отговор Мери Попинз.

— Карузо, чу ли ме? — изкрещя мис Андрю. Но в гласа й сега имаше нотка смущение. Тя остави клетката на земята и се опита да улови чучулигата с ръце. Но птицата се изплъзна, изпърха покрай нея и с един замах на крилете си се стрелна високо във въздуха.

Поток от бълбукащи звуци се изсипа надолу към Мери Попинз.

— Готово! — извика тя.

И тогава се случи нещо необикновено.

Мери Попинз закова очи върху мис Андрю, а мис Андрю, внезапно омагьосана от този странен, тъмен поглед, започна да трепери. Тя изпъшка, политна несигурно напред и със страшна бързина се втурна към клетката. После — дали мис Андрю стана по-малка, или клетката по-голяма — Джейн и Майкъл не бяха сигурни, но положително видяха, че вратата на клетката с леко щракане се затвори след мис Андрю.

— Ох, ох, ох! — изпищя тя, когато чучулигата се спусна и улови клетката за дръжката.

— Какво става с мен? Къде отивам? — крещеше мис Андрю, а клетката се люлееше във въздуха.

— Не мога да се помръдна, толкова е тясно! Не мога да дишам! — викаше тя.

— И тя не можеше! — каза спокойно Мери Попинз.

Мис Андрю затропа по пръчките на клетката.

— Отворете вратата! Пуснете ме да изляза ви казвам! Пуснете ме да изляза!

— Хм, едва ли! — каза Мери Попинз тихо, почти на себе си.

Нагоре, нагоре се издигаше чучулигата, все по-високо и по-високо, и пееше. А тежката клетка с мис Андрю вътре се полюляваше под нея, застрашително увиснала на ноктите й. По-силно от ясната птича песен те чуваха как мис Андрю тропа по пръчките и крещи.

— Аз, която съм добре възпитана, аз, която съм винаги права, аз, която никога не греша. Как можах да стигна до тук!

Мери Попинз се засмя тихо.

Сега чучулигата изглеждаше съвсем малка, но продължаваше да кръжи нагоре, като пееше високо и победоносно, а мис Андрю се полюляваше тежко в клетката под нея, накланяйки се ту на една страна, ту на друга, като кораб в буря.

— Пуснете ме да изляза ви казвам! Пуснете ме! — Гласът й писукаше надолу.

Внезапно чучулигата промени посоката. При резкия завой песента й секна за миг, но после отново зазвуча живо и ясно, след това птичката пусна халката на клетката и полетя на юг.

— Тя си отива — каза Мери Попинз.

— Къде? — извикаха Джейн и Майкъл.

— Вкъщи. В нейните ливади! — отговори Мери Попинз, загледана нагоре.

— Но тя пусна клетката! — каза Майкъл, загледан също нагоре.

И той беше видял добре, защото клетката вече летеше надолу, като се въртеше и се преобръщаше във въздуха. Всички ясно виждаха как мис Андрю заставаше ту на главата си, ту на краката си при премятането на клетката във въздуха. Тя падаше тежко като камък и накрая се пльосна пред входа на къщата.

С гневно движение мис Андрю отвори вратата и когато излезе, Джейн и Майкъл видяха, че на ръст е такава, каквато си беше преди, но на вид — много по-страшна.

За момент тя се спря задъхана, загубила дар слово, с лице по-червено от всякога.

— Как посмя! — прошепна тя дрезгаво, насочила треперещ пръст към Мери Попинз.

Джейн и Майкъл видяха, че в очите й вече нямаше гняв, а само обида и ужас.

— Ти, ти… — заекваше мис Андрю дрезгаво, — ти, жестоко, безцеремонно, нелюбезно, порочно, амбициозно момиче, как можа, как можа?

Мери Попинз я прикова с поглед. Известно време полуотворените й очи гледаха отмъстително.

— Вие казахте, че не зная как да възпитавам деца — каза тя, като изговаряше думите бавно и отчетливо.

Мис Андрю се сви, разтреперана от страх.

— Аз, аз… извинявайте — каза тя и преглътна.

— Че съм нагла, неспособна и напълно неблагонадеждна — продължаваше Мери Попинз.

— Сгреших. Съжалявам — запелтечи мис Андрю.

— Че съм млада личност! — Мери Попинз беше безмилостна.

— Вземам си думите назад — изпъшка мис Андрю. — Всичките, само ме пусни да си вървя! Не искам нищо повече. — Тя сключи ръце и загледа Мери Попинз умолително. — Не мога да остана тук — прошепна тя. — Не! Не! Не! Пусни ме да си вървя!

Мери Попинз я изгледа продължително и замислено. После махна с ръка:

— Вървете си!

Мис Андрю въздъхна с облекчение.

— О, благодаря! Благодаря! — Без да откъсва очи от Мери Попинз, тя запристъпя заднишком към стъпалата. После се обърна и тръгна по алеята, като се олюляваше.

Шофьорът, който през цялото време беше разтоварвал багажа, сега палеше мотора и се готвеше да тръгва.

Мис Андрю вдигна трепереща ръка.

— Чакай! — извика тя с пресипнал глас. — Чакай ме. Ще получиш бакшиш десет шилинга, ако ме откараш веднага.

Човекът я изгледа учудено.

— Наистина ще го направя! — бързо добави тя. — Ето, виж! — Тя трескаво бръкна в джоба си. — Ето! Взимай и тръгвай! — Мис Андрю се покатери в колата и се строполи върху седалката.

Шофьорът, все още зяпнал от изненада, затвори вратата след нея. После започна бързо да товари багажа. Робъртсън Ай беше заспал върху купчината куфари, но шофьорът не го събуди. Той просто го избута на пътеката и свърши работата сам.

— Изглежда, че старата дама нещо мръдна. Никога не съм виждал подобно чудо. Никога! — мърмореше си той, докато потегляше.

Но какво точно беше станало, шофьорът не знаеше и дори да живееше сто години, пак не би разбрал…

— Къде е мис Андрю? — попита мисис Банкс, забързана към входната врата да търси гостенката.

— Отиде си! — каза Майкъл.

— Какво искаш да кажеш? — Мисис Банкс се изненада много.

— Не пожела да остане — каза Джейн.

Мисис Банкс се намръщи.

— Какво означава това, Мери Попинз? — запита тя.

— Не бих могла да ви кажа, мадам, наистина — отвърна Мери Попинз безразлична, сякаш този въпрос съвсем не я интересуваше, и оправи една гънка на новата си блуза.

Мисис Банкс ги изгледа един след друг и поклати глава.

— Много странно! Нищо не разбирам!

Точно в този момент градинската врата се отвори и затвори с кротко щракане. Мистър Банкс се приближи по алеята, стъпвайки на пръсти. Когато всички се обърнаха към него, той се поколеба и застана нерешително на един крак.

— Е? Дойде ли? — запита той с плах шепот.

— Дойде и си отиде — отвърна мисис Банкс.

Мистър Банкс зяпна.

— Отишла си? Какво искаш да кажеш? Наистина ли мис Андрю си е отишла?

Мисис Банкс кимна.

— О, радост, радост! — извика мистър Банкс, улови с две ръце полите на дъждобрана си и започна да танцува по алеята. После рязко спря.

— Но как? Кога? Защо? — започна той.

— Току-що, с такси. Предполагам, защото децата бяха груби с нея. Тя ми се оплака от тях. Просто не виждам друга причина. А вие, Мери Попинз?

— Не, мадам, и аз не виждам — каза Мери Попинз, внимателно изчиствайки някаква прашинка от блузата си.

Мистър Банкс се обърна към Джейн и Майкъл с натъжено лице.

— Вие сте били груби с мис Андрю? Моята гувернантка? Тази мила, стара душа? Срамувам се от вас — наистина се срамувам. — Той говореше сериозно, но в очите му проблясваше смях.

— Аз съм много нещастен човек — продължи той и пъхна ръце в джобовете си. — Ето, ден след ден работя като роб, за да ви възпитам, а как ми се отплащате? Да бъдете груби с мис Андрю? Срамно! Вбесяващо! Не зная дали ще мога някога да ви простя. Но — продължи той, като извади две монети по шест пенса от джоба си и им подаде по една, — ще направя каквото мога, за да забравя! — и усмихнат, побърза да се извърне.

— Хей! — извика той, спъвайки се в кафеза. — Това пък откъде дойде? На кого е?

Джейн, Майкъл и Мери Попинз мълчаха.

— Е, няма значение — каза мистър Банкс. — Сега е мое. Ще го държа в градината за моите благородни секирчета.

И отнесе кафеза, като си подсвиркваше щастливо.

— Е — каза Мери Попинз строго, когато влезе след тях в детската стая, — хубава работа, няма какво! Да се държите така грубо с гостенката на баща си.

— Но ние не сме виновни! — Майкъл се опита да протестира. — Аз само казах, че тя е самият ужас, нали татко я нарече така.

— Да я отпратите по този начин, току-що пристигнала — това според вас не е ли грубо? — настояваше Мери Попинз.

— Но ние нищо не сме направили! — каза Джейн. — Вие…

— Какво аз? Аз ли съм била груба с гостенката на вашия баща? — Поставила ръце на кръста си, Мери Попинз изгледа Джейн свирепо. — Ти се осмеляваш да застанеш пред мене и да ми кажеш това?

— Не! Не! Вие не бяхте, но…

— И аз мисля, че не бях! — отсече Мери Попинз, свали си шапката и разгъна престилката. — Аз съм тъй добре възпитана! — добави тя, изсумтя и започна да съблича близнаците.

Майкъл въздъхна. Знаеше, че няма смисъл да спори с Мери Попинз. Той погледна Джейн. Тя въртеше своята монета от шест пенса в ръка.

— Майкъл, Майкъл! — каза тя. — Мисля си…

— Какво?

— Татко ни даде тези пари, защото мислеше, че ние сме отпратили мис Андрю.

— Знам.

— А не бяхме ние. Беше Мери Попинз.

Майкъл заудря с крак по пода.

— И ти мислиш — започна той несигурно с надежда, че тя не мисли това, което той предполагаше, че мисли.

— Да — кимна Джейн.

— Но, но аз исках да си изхарча моите.

— И аз. Но няма да е честно. Те са нейни, наистина.

Майкъл обмисля дълго, после въздъхна.

— Добре — каза той със съжаление и извади своите шест пенса от джоба си.

Те отидоха заедно при Мери Попинз.

Джейн подаде монетите.

— Ето парите! — каза тя със спотаен дъх. — Ние мислим, че те са ваши.

Мери Попинз взе монетите и ги заобръща върху дланта си. После ги погледна и им се стори, че погледът й прониква в тях и вижда какво мислят. Дълго стоя тя така, загледана в мислите им.

— Хм — каза тя най-сетне и пусна монетите в престилката си. — Капка по капка вир става.

— Надявам се, че ще ги оползотворите добре — каза Майкъл, загледан тъжно в джоба.

— Предполагам — отвърна язвително тя и отиде да отвори крана на ваната.