Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins Comes Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз се завръща

ИК „Пан“, София, 2003

Редактор: Костадин Костадинов

Илюстрации: Мери Шепард

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-098-2

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Лошата сряда

Тик-так! Тик-так!

Махалото на часовника в детската стая се клатеше напред-назад като глава на стара жена.

Тик-так! Тик-так!

После часовникът спря да тиктака, започна да бръмчи, да ръмжи, отначало кротко, след това все по-високо, сякаш нещо го боли. И бръмчейки, той се разтресе така силно, че всичко върху полицата над камината заигра: празният буркан от мармалад подскочи, заклати се и потрепери; четката за коса на Джон, оставена там вечерта, затанцува; рисуваната чиния, кръщелен подарък на мисис Банкс от пралеля Каролина, се килна настрана и трите малки момчета, които играеха на конче в нея, застанаха на нарисуваните си глави.

И след всичко това, точно когато всеки би очаквал той да се пръсне, часовникът започна да бие.

Един! Два! Три! Четири! Пет! Шест! Седем!

От последния удар Джейн се събуди.

През една пролука на пердетата слънцето нахлуваше в стаята й и изливаше златни струи върху юргана й. Джейн седна в леглото и огледа детската стая. Откъм леглото на Майкъл не се чуваше звук. Близнаците, захапали палци, спяха дълбоко в креватчетата си.

— Само аз съм будна — каза си Джейн доволна. — Мога да си лежа сама и да си мисля, да си мисля…

Тя сви колене към брадичката си и се спотаи в леглото като в гнездо.

— Сега съм птица! — каза си тя. — Току-що съм снесла седем хубавички бели яйца, завила съм ги с крилете си и ги мътя. Кър-кър! Кър-кър!

Тя издаде тих гърлен звук, наподобявайки гласа на мътеща птица.

— След дълго време, да кажем, половин час, ще се чуе тихо цвърчене, почукване и черупките ще се разчупят. Ще изскочат седем малки пиленца — три жълти, две кафяви и две…

— Време е да ставаш!

Мери Попинз се появи неочаквано отнякъде и смъкна завивките от раменете на Джейн.

— О, недейте, недейте! — заропта Джейн и ги дръпна обратно.

Тя много се ядоса на Мери Попинз, загдето така се втурна и развали всичко.

— Не искам да ставам! — заяви тя и зарови лице във възглавницата.

— Охо, нима? — Гласът на Мери Попинз беше спокоен, сякаш казаното не я интересуваше. Тя дръпна завивките от леглото и Джейн бързо-бързо стъпи на пода.

— О, боже! — захленчи тя. — Защо аз трябва винаги да ставам първа?

— Защото си най-голяма, ето защо! — Мери Попинз я побутна към банята.

— Но аз не искам да съм най-голяма. Защо Майкъл не е най-голям понякога?

— Защото ти си се родила първа.

— Е, аз не съм се молила за това. Омръзна ми да съм първородна. Исках да си мисля.

— Можеш да си мислиш, докато си миеш зъбите.

— Не същите неща.

— Че кой иска непрекъснато да мисли едно и също?

— Аз.

Мери Попинз я стрелна с мрачен поглед.

— Достатъчно, благодаря ти! — и от тона на гласа й Джейн разбра, че наистина не желае да я слуша повече.

Мери Попинз отиде да събуди Майкъл. Джейн остави четката за зъби и седна на ръба на ваната.

— Не е честно — замърмори тя, като тропаше с крак по линолеума. — Карат ме да върша всички противни неща, само защото съм най-голяма. Няма да си мия зъбите!

И веднага се изненада от себе си. Винаги й беше приятно, че е по-голяма от Майкъл и близнаците. Това я изпълваше с чувство за превъзходство и важност. А днес — какво ставаше днес, та беше толкова ядосана и заядлива?

— Ако Майкъл се беше родил пръв, щях да имам време да си измътя яйцата! — Тя продължаваше да си мърмори, недоволна, че денят й беше започнал зле.

За нещастие, вместо да се подобри, настроението й се влоши.

Когато започна да приготвя закуската, Мери Попинз откри, че има ориз само за трима.

— Добре, тогава Джейн ще трябва да яде каша! — заяви тя, докато нареждаше чиниите, и сърдито изсумтя, понеже не обичаше да прави каша — винаги оставаха много бучки.

— Но защо? — оплака се Джейн. — Аз искам ориз.

Мери Попинз я изгледа строго.

— Защото си най-голяма.

Ето, пак. Ах тази омразна дума! От яд тя ритна няколко пъти крака на стола си под масата с надежда, че ще издраска политурата и започна да яде кашата си съвсем, съвсем бавно. Превърташе я няколко пъти в уста и гълташе едвам-едвам. Нека да умре от глад. Така им се пада. Тогава ще съжаляват!

— Какъв ден е днес? — запита Майкъл весело и старателно обра с лъжицата си последните зрънца ориз.

— Сряда — каза Мери Попинз. — Моля, остави поне шарките на чинията!

— О, значи днес ще пием чай при мис Ларк!

— Ако слушате — каза Мери Попинз мрачно, сякаш не вярваше, че такова нещо е възможно.

Но Майкъл беше във весело настроение и не й обърна внимание.

— Сряда! — извика той и заудря с лъжицата по масата. — Джейн е родена в сряда. Родените в сряда са тъжни. Ето защо тя яде каша вместо ориз! — подразни я той.

Джейн се намръщи и се опита да го ритне под масата, но той си дръпна краката и се засмя.

— Родените в понеделник са красиви, родените във вторник са грациозни — запя той. — Това също е вярно. Близнаците са грациозни и са родени във вторник. А аз в понеделник и съм красив!

Джейн се изсмя презрително.

— Красив съм — настоя той. — Чух го и от мисис Брил. Тя каза на Елън, че съм хубав като нова пара.

— Е, това не е нещо много красиво! — каза Джейн. — Освен това носът ти е чип.

Майкъл я погледна с укор. И отново Джейн се изненада от себе си. Във всеки друг случай тя щеше да се съгласи с него, защото смяташе, че Майкъл е много хубаво момченце. Но сега повтори жестоко:

— Да, носът ти е чип. И имаш криви крака! Кривокрак!

Майкъл се спусна върху нея.

— Престани вече! — Мери Попинз изгледа ядосано Джейн. — Ако има някой красив в тази къща, това е… — Тя спря и погледна самодоволно усмихната собствения си образ в огледалото.

— Кой? — поискаха да знаят Майкъл и Джейн.

— Никой от семейство Банкс! — тросна се Мери Попинз. — Туй то!

Майкъл погледна към Джейн, както правеше винаги, когато Мери Попинз казваше нещо многозначително. Но макар да почувства погледа му, Джейн се направи, че не го забелязва. Тя се обърна и взе кутията с боички от шкафа за играчки.

— Не искаш ли да играем на влакчета? — опита да се сдобри с нея Майкъл.

— Не, не искам. Искам да съм сама.

— Е, милички, как сте тази сутрин?

Мисис Банкс се втурна тичешком в стаята и бързо ги целуна. Тя винаги беше много заета и просто нямаше време да ходи спокойно.

— Майкъл — каза тя, — имаш нужда от нови пантофи. Пръстите ти са изскочили. Мери Попинз, страхувам се, че ще трябва да отрежем къдриците на Джон. Барбара, съкровище мое, не си смучи палеца. Джейн, изтичай долу и кажи на мисис Брил да не прави глазура на сливовата торта. Искам я обикновена.

Ето ги, каза си Джейн, пак се набъркват в нейния ден. Щом започне да прави нещо, прекъсват я, за да направи друго.

— О, мамо, аз ли? Не може ли Майкъл?

Мисис Банкс се стъписа.

— Но аз мислех, че обичаш да помагаш. А и Майкъл винаги забравя поръчките. Освен това ти си най-голяма. Хайде, тичай!

Тя заслиза по стълбите колкото можеше по-бавно с надежда, че ще закъснее с поръчението и мисис Брил ще е направила вече глазурата.

И през цялото време сама се учудваше на държанието си. Сякаш вътре в нея имаше някакъв друг човек — с много лош характер и грозно лице, който я дразнеше.

Тя предаде поръчението на мисис Брил и с разочарование разбра, че е стигнала съвсем навреме.

— Добре, това ще ми спести малко труд! — зарадва се мисис Брил. — И, миличка — продължи тя, — би ли могла да надзърнеш в градината и да кажеш на този Робъртсън, че пак не е наточил ножовете. Краката ме болят, пък са ми единствени.

— Не мога. Заета съм.

Сега беше ред на мисис Брил да се изненада.

— О, бъди добро момиче, аз едва стоя права. Как да отида?

Джейн въздъхна. Уф! Защо не я оставят на мира? Тя ритна кухненската врата на излизане и бавно тръгна към градината.

Робъртсън Ай спеше посред алеята с глава върху лейката и тъй хъркаше, че правата му коса се повдигаше и падаше върху носа му. Може би си спомняте, че Робъртсън Ай имаше необикновената дарба да заспива където и да е, по което и да е време. Той просто предпочиташе спането пред всичко друго. Обикновено, когато имаха възможност, Джейн и Майкъл го прикриваха. Но днес беше различно. Лошата личност вътре в нея пет пари не даваше какво ще се случи с Робъртсън Ай.

— Мразя всички — каза тя и затропа силно по лейката.

Робъртсън Ай се изправи стреснат.

— Помощ! Убийство! Пожар! — развика се той и размаха ръце. После разтърка очи и видя Джейн.

— О, това си била ти! — каза той разочаровано, като че ли се бе надявал на нещо по-вълнуващо.

— Трябва да идеш и да подостриш ножовете! Веднага! — заповяда тя.

Робъртсън Ай се изправи и разтърси рамене.

— Ах — каза той тъжно, — винаги работа. Ако не една — друга. А би трябвало и да си почивам. Нямам миг покой.

— Имаш! — каза Джейн жестоко. — Ти нищо не правиш, освен да си почиваш. Само спиш.

Върху лицето на Робъртсън Ай се изписа обида и укор. Всеки друг път Джейн щеше да се засрами от себе си, но днес дори не съжали.

— Какви неща говориш! — й каза Робъртсън Ай натъжено. — И при това си най-голямата. Никога не бих повярвал, че си способна на това, никога, ако не бях го чул с ушите си.

Той я изгледа със съжаление и бавно затътри крака към кухнята.

Дали той ще й прости някога? — се запита Джейн. И като че ли в отговор лошото същество в нея каза: „Ако ще! Пет пари не давам!“.

Джейн тръсна глава и тръгна полека към детската стая. И разбира се, не пропусна да прокара изцапаните си ръце по прясно боядисаната чиста бяла стена, само защото й бе казано да не докосва с пръсти стената.

Мери Попинз бършеше прах.

— На погребение ли си тръгнала? — запита тя, когато Джейн влезе.

Джейн се нацупи и не отвърна.

— Зная едно момиче, което си търси белята. А който търси, намира.

— Не ме е грижа!

— Един на име „Не ме е грижа“ изпаднал в грижа — обесили го! — подигра я Мери Попинз и прибра четката за прах.

— А сега — тя изгледа предупредително Джейн, — отивам да обядвам. Ти наглеждай малките и само да чуя една-единствена дума… — Тя не довърши изречението, но изсумтя заплашително, докато излизаше от стаята.

Джон и Барбара изтичаха при Джейн и я уловиха за ръцете. Но тя разтвори пръстите им и ядосано ги отблъсна.

— Бих искала да съм единствено дете! — каза тя горчиво.

— Защо не избягаш? — предложи Майкъл. — Някой може да те осинови.

Джейн се стресна и изненадано го погледна.

— Няма ли да ти липсвам?

— Не, няма! Особено ако смяташ да си все така сърдита — каза той решително. — Освен това ще мога да взема твоята кутия с боички.

— Не, няма да можеш! — ревниво извика тя. — Ще я взема със себе си.

И за да му покаже, че кутията с боички е нейна, а не негова, тя извади четките и блокчето и ги разпростря на пода.

— Нарисувай часовника.

— Не.

— Добре, тогава момчетата от чинията.

Джейн вдигна очи. Трите момченца тичаха по поле, оградено от зеления ръб на чинията. Всеки друг път би одобрила идеята да ги нарисува, но днес не можеше да бъде приятна и любезна.

— Няма. Ще рисувам каквото аз искам!

И тя започна да рисува себе си, съвсем сама, как мъти яйцата си.

Майкъл, Джон и Барбара седнаха на пода да я наблюдават. Джейн беше толкова погълната от яйцата си, че почти забрави лошото си настроение.

risuvane.png

Майкъл се наведе напред.

— Защо не поставиш и една кокошка — ей тук! Той посочи празното бяло място, но при движението си неволно бутна Джон, който падна и катурна с крака си чашката. Оцветената вода се разля и намокри картината.

Джейн извика и скочи.

— О, не мога да издържам вече! Ти, нескопоснико! Ти развали всичко!

Тя се хвърли върху Майкъл и го ощипа така жестоко, че той политна и се строполи върху Джон. Близнаците запищяха от болка и страх, а сред гласчетата им се чуваха виковете на Майкъл: „Главата ми е счупена! Какво ще правя? Главата ми е счупена!“ — повтаряше той.

— Не ме е грижа! Не ме е грижа! — изкрещя Джейн. — Трябваше да ме оставиш на мира, а не да разваляш рисунката ми. Мразя те, мразя те, мразя…

Вратата рязко се отвори. Мери Попинз огледа сцената с гневни очи.

— Какво ти казах? — запита тя Джейн и гласът й беше толкова спокоен, та чак плашеше. — Че не искам да чуя нито дума, а какво намирам? И смяташ да ходиш на гости у мис Ларк? Не! Нито крачка извън тази стая днес следобед, или аз съм китайка!

— Не желая да ходя! Предпочитам да остана тук! — Джейн постави ръце зад гърба си и се отдалечи. Не изпитваше никакво съжаление.

— Много добре.

Гласът на Мери Попинз беше тих, но заплашителен.

Джейн наблюдаваше как тя облича децата за посещението. Когато ги приготви, Мери Попинз извади най-хубавата си шапка от кафявия книжен плик и я постави на главата си, наклонена много красиво на една страна. Тя закопча златния медальон около врата си, а над него зави шала на бели и червени карета, подарък от мисис Банкс. На единия край на шала бяха избродирани две големи бели букви — „М. П.“. Мери Попинз се усмихна на образа си в огледалото и нагласи шала така, че инициалите да не се виждат. След това извади от шкафа чадъра с папагалската глава, пъхна го под мишница и поведе малките надолу по стълбата.

— Сега ще имаш време да си мислиш! — забеляза тя язвително и със силно сумтене затвори вратата зад гърба си.

Джейн седя дълго, загледана пред себе си. Тя се опитваше да мисли за своите седем яйца. Но някак си те вече не я интересуваха.

Какво ли правят сега у мис Ларк? Вероятно играят с кучетата и слушат мис Ларк, която им разказва за прекрасното потекло на Андрю и за това, че Желания е кръстоска от овчарско и ловджийско куче и е съчетал най-лошото от двете породи. И после всички, включително кучетата, ще ядат шоколадови бисквити и орехова торта и ще пият чай.

— О, боже!

Мисълта за всичко, което пропускаше, я жегна, а когато си спомни, че тя си беше виновна, още повече се ядоса.

Тик-так! Тик-так! — обади се часовникът с висок глас.

— О, млъкни! — извика Джейн гневно, грабна кутията с боички и я запокити през стаята.

Кутията удари стъкленото лице на часовника, отскочи настрани и издрънча върху рисуваната чиния.

Прас! Чинията падна върху часовника.

Ой! Ой! Какво направи тя!

Джейн стисна очи. Не смееше да погледне натам.

— Знаеш ли как боли?

Ясен, изпълнен с упрек глас, прокънтя в стаята.

— Джейн, ти ме удари по коляното! — каза гласът.

Тя бавно вдигна глава. В стаята нямаше никой.

Изтича до вратата и я отвори. Пак никой!

Тогава гласът се засмя.

— Тук, глупачке! — каза пак той. — Погледни нагоре.

Тя погледна полицата над камината. До часовника лежеше рисуваната чиния с голяма пукнатина точно през средата. За своя изненада Джейн видя, че едното от момченцата беше пуснало юздите и наведено напред, държеше с две ръце коляното си. Другите две се бяха извърнали и го гледаха съчувствено.

— Но — започна Джейн полу на себе си, полу на непознатия глас, — не разбирам…

Момчето от чинията вдигна глава и се усмихна.

— Не? Така и предполагам. Забелязал съм, че вие с Майкъл често не разбирате и най-простите неща, нали? — Той се разсмя и се обърна към братята си.

— Не разбират — потвърди един от тях. — И нищо не умеят. Дори да успокояват близнаците.

— Нито да рисуват птичи яйца. Тя ги прави криви… — каза другият.

— Откъде знаете за яйцата и за близнаците? — Джейн се изчерви.

— Божичко! — каза първото момче. — Ти да не мислиш, че като през цялото време сме тук, не разбираме какво става в къщата? Е, не можем да виждаме в спалнята и в банята, естествено. Какъв цвят са плочките?

— Розови — отвърна Джейн.

— Нашите са сини и бели. Искаш ли да ги видиш?

Джейн се колебаеше. Беше толкова изненадана, че не знаеше какво да отговори.

— Хайде, ела! Уилиам и Евърард ще ти бъдат коне, а аз ще нося камшика и ще тичам край вас. Аз съм Валънтайн, ако не знаеш. Ние тримата сме близнаци. О, разбира се, имаме и сестра — Кристина.

— Къде е Кристина? — затърси Джейн из чинията. Но там се виждаше само зелена поляна, малка елшова горичка и Валънтайн, Уилиам и Евърард.

— Ела да видиш! — настоя Валънтайн и протегна ръка. — Защо само другите да се забавляват? Ти пък ела при нас — в чинията.

Тези думи я накараха да се реши. Щеше да докаже на Майкъл, че не само той и близнаците могат да ходят на гости. Щеше да ги накара да й завидят и да съжаляват, че са се отнесли така лошо с нея.

— Добре — подаде тя ръка, — идвам!

Протегнатата ръка на Валънтайн улови китката й и я дръпна към чинията. И изведнъж Джейн не беше вече в хладната детска стая, а сред просторна, обляна от слънце поляна. Вместо по изтъркания килим, краката й стъпваха по мека трева и маргарити.

— Ура-а-а! — извикаха Валънтайн, Уилиам и Евърард и затанцуваха около нея.

Тя забеляза, че Валънтайн куца.

— О — каза Джейн, — забравих! Коляното ти!

Той й се усмихна.

— Няма значение. От пукнатината е. Зная, че не си искала да ме нараниш.

Джейн извади носната си кърпичка и превърза коляното му.

— Така е по-добре! — каза той любезно и постави юздите в ръката й.

Уилиам и Евърард отметнаха глави, изпръхтяха и препуснаха през поляната, а Джейн подрънкваше с юздите след тях.

Край нея, накуцвайки с единия крак поради коляното, тичаше Валънтайн. Тичаше и пееше:

Сред росните китки най-свежа си ти,

мила, ти цвете си свежо;

С теб аз закичвам свойте гърди

и те обичам най-нежно!

Уилиам и Евърард пригласяха на рефрена:

и те о-би-и-чам най-нежно!

Джейн си помисли, че песента е доста стара, но и всичко в тримата близнаци беше старомодно — дългите коси, странните дрехи и учтивото им държание.

— Колко необикновено! — си помисли тя и също така си помисли, че тук е по-хубаво, отколкото у мис Ларк и че Майкъл ще й завиди, когато му разкаже всичко.

Кончетата тичаха и теглеха Джейн, отвеждайки я далеч от детската стая.

Най-после тя дръпна юздите, спря запъхтяна и погледна назад дирите, които бяха оставили по тревата. Зад себе си, на другия край на поляната, тя виждаше външния ръб на чинията. Изглеждаше малък и много далечен. Нещо в нея я предупреди, че е време да се връща.

— Сега трябва да си вървя — каза тя и пусна юздите.

— О, не, не, не! — завикаха близнаците и я заобиколиха.

Нещо в гласовете им я разтревожи.

— Ще ме търсят вкъщи. Страхувам се, че наистина трябва да си вървя — побърза да каже тя.

— Много е рано! — запротестира Валънтайн. — Те са още у мис Ларк. Ела! Ще ти покажа моите боички.

Джейн се изкуши.

— Имаш ли китайско бяло? — защото точно този цвят липсваше в нейната кутия.

— Да, в сребърна туба. Ела!

Против волята си Джейн му позволи да я поведе нататък. Тя възнамеряваше само да погледне кутията с боички и веднага да се върне. Дори нямаше да поиска да ги пробва как рисуват.

Те я поведоха под тъмните елшови клони. Мъртвите листа шумяха под краката им. От време на време див гълъб прелиташе от клон на клон със силно пляскане на крилете. Сред куп сухи вейки Уилиам показа на Джейн гнездо на червеношийка, а Евърард откърши клонче с листа и го сви като венец на главата й. Въпреки тяхната дружелюбност обаче, Джейн се притесняваше и плашеше и изпита облекчение, когато стигнаха края на гората.

— Ето ни! — махна с ръка Валънтайн.

И тя видя пред себе си огромна каменна къща, обрасла с бръшлян. Не беше виждала по-стара къща и й се стори, че се навежда към нея заплашително. От двете страни на стълбището имаше по един каменен лъв, свит, сякаш дебнеше подходящ момент за скок.

Джейн потрепери, когато сянката на къщата падна върху нея.

— Не мога да остана повече. Става късно — рече тя смутено.

— Само пет минути! — помоли я Валънтайн и я задърпа към входа.

Стъпките им прокънтяха високо по каменния под. Нямаше никакви хора. Само тя и тримата близнаци. Къщата изглеждаше изоставена. Студен вятър свистеше из коридора.

— Кристина! Кристина! — извика Валънтайн и затегли Джейн нагоре по стълбите. — Ето я!

Викът му отекна в къщата и всяка стена като че ли повтори застрашително: „Ето я! Ето я!“.

Чу се звук от забързани стъпки и една врата се отвори рязко. Момиче, малко по-високо от близнаците, облечено в старовремска рокля на цветя, се втурна към Джейн.

— Най-после! Най-после! — извика то победоносно. — Момчетата те наблюдават от сума време. Но не можеха да те уловят досега — ти винаги беше толкова щастлива.

— Да ме уловят ли? — каза Джейн. — Не те разбирам.

Тя започна да се плаши и да съжалява, че беше влязла с Валънтайн в чинията.

— Прадядо ще ти обясни — засмя се Кристина загадъчно. Тя задърпа Джейн и я поведе през площадката към вратата.

— Ай! Ай! Ай! Какво е това? — запита треперещ дрезгав глас.

Джейн се огледа и бързо се притисна към Кристина, защото в далечния край на стаята на едно кресло край камината седеше някаква фигура, която я изпълни с ужас. Отблясъците на огъня осветяваха много стар мъж, толкова стар, че беше повече сянка, отколкото човек. От тънката му уста се провисваше рядка сива брада и въпреки че на главата му имаше кепе, Джейн беше убедена, че е плешив като яйце. Облечен беше с дълъг старомоден халат от избеляла коприна и на тъничките му крака висяха бродирани чехли.

— Тъй — каза призрачната фигура и измъкна дълга извита лула от устата си, — Джейн пристигна най-сетне.

Той се изправи и тръгна към нея с усмивка, която я изплаши. Очите му горяха в орбитите си с ярък стоманен блясък.

— Тя пристигна през елшовата горичка с момчетата, прадядо — каза Кристина.

— Аха. А как я уловиха?

— Тя беше сърдита, че е най-голяма, хвърли кутията с боички по чинията и пукна коляното на Валънтайн.

— Тъй! — Страшният старчески глас подсвирна. — Характер, нали? Добре, добре. — Той се засмя пискливо. — Сега ще бъдеш най-малката, миличка. Моята най-малка правнучка. Но аз не разрешавам прояви на характер тук! Хе, хе, хе! О, боже, не! Е, ела седни край камината. Какво искаш — чай или черешово вино?

— Не, не! — избухна Джейн. — Страхувам се, че е станала грешка. Сега трябва да си вървя. Аз живея на улица Черешова номер седемнайсет.

— Живееше, искаш да кажеш — поправи я Валънтайн победоносно. — Сега живееш тук!

— Но вие не разбирате! Аз не искам да живея тук — каза Джейн отчаяно. — Искам да си ида вкъщи.

— Глупости! — изграка прадядото. — Номер седемнайсет е ужасно място. Глупаво, задушно, модерно. Освен това ти не си щастлива там. Хе! Хе! Зная какво значи да бъдеш най-голям — само работа и никакво удоволствие. Хе! Хе! Но тук — той размаха лулата си, — тук ти ще бъдеш глезената, милата, съкровището и никога няма да се върнеш при тях.

— Никога! — повториха Уилиам и Евърард и затанцуваха около нея.

— О, аз трябва! Аз искам! — извика Джейн и от очите й бликнаха сълзи.

Прадядото се усмихна с ужасяващата си беззъба усмивка.

— Мислиш ли, че ще те пуснем? — запита той. — Ти счупи чинията. Трябва да понесеш последствията. Освен това ни дължиш нещо — нарани коляното на Валънтайн.

— Аз ще му се реванширам. Ще му дам кутията с боички.

— Той си има.

— Колелото.

— Има много, които са му умалели.

— Добре — запъна се Джейн, — ще се оженя за него, когато порасна.

Прадядото се задави от смях.

Джейн погледна умолително Валънтайн. Той поклати глава.

— Страхувам се, че е твърде късно за това — каза той тъжно. — Отдавна пораснах.

— Тогава защо, тогава какво, ох, не разбирам. Къде съм? — извика Джейн, оглеждайки се в ужас.

— Далеч от къщи, дете мое, далеч от къщи — изграка прадядото. — Ти си в миналото — там, назад, където Кристина и момчетата бяха млади преди шестдесет години!

През сълзи Джейн видя жестокия блясък в очите му.

— Тогава как мога да си ида? — прошепна тя.

— Не можеш. Ще останеш тук. Няма друго място за теб. Ти си в миналото, помни! Близнаците и Майкъл, дори баща ти и майка ти не са още родени. Номер седемнадесети още не е построена. Не можеш да се върнеш вкъщи!

— Не, не! — извика Джейн. — Не е вярно! Не може да бъде! — Сърцето й се разтуптя силно. Никога да не види вече Майкъл, нито близнаците, нито баща си, майка си и Мери Попинз.

Изведнъж тя започна да вика и повишаваше глас така, че той прокънтя диво из каменните коридори.

— Мери Попинз! Съжалявам, че бях лоша! О, Мери Попинз, помогни ми, помогни ми!

— Бързо! Дръжте я! Заобиколете я!

Тя чу рязката заповед на прадядото. Почувства четирите деца до себе си. Стисна очи.

— Мери Попинз! — извика тя отново. — Мери Попинз!

Някой я улови и я отскубна от вплетените около нея ръце на Кристина, Валънтайн, Уилиам и Евърард.

— Ха! Ха! Ха!

Пресипналият смях на прадядото проехтя в стаята. Стискането върху ръката й стана по-силно и тя почувства, че я дърпат. Не смееше да погледне, страхувайки се от ужасните му очи, но ожесточено се дърпаше, за да се освободи от тегленето на ръката.

— Ха! Ха! Ха!

Смехът прозвуча отново и ръката я повлече надолу по каменните стъпала и кънтящите коридори.

Сега загуби надежда. Зад нея гласовете на Кристина и близнаците се отдалечаваха. Те не можеха да й помогнат. Тя се препъваше отчаяно след летящите стъпки. През затворените си очи усети тъмните сенки над главата и влажната пръст по краката си.

Какво става с нея? Къде е, къде я водят? Защо беше толкова сърдита днес, ах, защо беше!…

Силната ръка я дърпаше напред, просто я влачеше. Изведнъж тя почувства слънчева топлина върху бузите си и драскане на остра трева по краката си. После внезапно две ръце като железни куки се сключиха около нея, повдигнаха я и я залюляха във въздуха.

biagstvo.png

— О, помощ, помощ! — изпищя тя, задърпа се и се замята бясно в ръцете. Няма да се предаде без борба, ще рита, рита, рита и…

— Ще съм ти благодарна, ако не забравяш, че това е най-хубавата ми пола и трябва да изкарам с нея лятото — чу Джейн познат глас.

Тя се ококори. Чифт сърдити сини очи я гледаха твърдо.

Ръцете, които я държаха тъй здраво, бяха на Мери Попинз, а краката, които риташе така ожесточено, бяха краката на Мери Попинз.

— О, о! — зяпна тя. — Това сте вие! Мислех, че не сте ме чула, Мери Попинз. Мислех, че ще ме задържат там завинаги, мислех…

— Някои хора — забеляза Мери Попинз, като я постави внимателно на земята — мислят твърде много. Сигурна съм в това! Избърши си лицето, моля!

Тя пъхна носната си кърпичка в ръката на Джейн и започна да подрежда стаята за през нощта.

Джейн я наблюдаваше, докато бършеше измокреното си от сълзи лице с голямата синя кърпичка. После огледа познатата стая. Ето изтъркания килим и шкафа за играчки, и креслото на Мери Попинз. При тази гледка тя се почувства в безопасност, стоплена и утешена. Заслуша се в познатия шум от стъпките на Мери Попинз, която шеташе, и страхът й изчезна. Чувство на щастие я обгърна като вълна.

— Не е възможно аз да съм била толкова лоша — си каза тя. — Трябва да е бил някой друг.

И седнала така, тя се питаше кой беше този някой друг…

— Не може да се е случило наистина! — присмя се Майкъл по-късно, когато чу за приключението на Джейн. — Твърде си голяма, за да влезеш в чинията.

Тя се замисли за миг. След като разказа историята, и на нея самата тя й се стори невероятна.

— Предполагам, че си прав — съгласи се тя. — Но тогава изглеждаше съвсем наистина.

— Смятам, че просто си го мислила. Ти винаги мислиш разни работи. — Майкъл почувства своето превъзходство, защото самият той никога не мислеше.

— Стига вие двамата с вашето мислене! — каза сърдито Мери Попинз и ги разбута, за да постави близнаците в креватчетата им.

— А сега — продължи заядливо тя, след като нагласи Джон и Барбара, — може би ще ми оставите най-сетне една минута за себе си.

Тя извади иглите от шапката си и я прибра в кафявия книжен плик. Разкопча медальона и го постави внимателно в чекмеджето. После свали палтото си, изтърси го и го окачи на куката зад вратата.

— А къде е новият ви шал? — запита Джейн. — Да не сте го загубила?

— Не може да го е загубила. Тя го носеше, когато се прибирахме. Видях го.

Мери Попинз се извърна.

— Бъдете добри да се грижите за своите работи — сряза ги тя — и ме оставете да си гледам моите.

— Аз исках само да помогна… — започна Джейн.

— Мога сама да си помагам, благодаря — изсумтя Мери Попинз.

Джейн се обърна да размени поглед с Майкъл. Но този път той не я забеляза. Гледаше към полицата над камината и сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Какво има, Майкъл?

— Изглежда все пак, че не само си си го мислила — прошепна той, сочейки с пръст.

Джейн погледна полицата. Там лежеше нарисуваната чиния с пукнатината, тревата и горичката от елши. Трите малки момчета играеха на кончета, две отпред и едно, което тичаше зад тях с камшик в ръка. Обаче около крака на кочияша беше привързана малка бяла кърпичка, а върху тревата, сякаш изпуснат от някой, който е тичал, лежеше шал на бели и червени карета. На единия край имаше избродирани две големи бели букви: „М. П.“.

chinia.png

— Ето къде го е загубила! — поклати мъдро глава Майкъл. — Да й кажем ли, че сме го намерили?

Джейн се огледа. Мери Попинз си закопчаваше престилката и изглеждаше обидена на целия свят.

— По-добре не — каза тя тихо. — Предполагам, че тя знае.

За миг Джейн остана загледана в пукнатата чиния, привързаната кърпичка и шала. После се спусна през стаята и се хвърли върху бялата колосана фигура.

— О, Мери Попинз! — извика тя. — Никога вече няма да бъда непослушна.

Бледа, невярваща усмивка заигра по устните на Мери Попинз. Тя приглади гънките на престилката си и каза само:

— Хм!