Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шопинг маниачки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shoe Addicts Anonymous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Бет Харбисън. Клубът на анонимните шопинг маниачки

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Американска. Първо издание

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-261-047-2

История

  1. — Добавяне

Глава 4.

Лорна обикаляше из мола „Монтгомъри“ с чифт обувки в ръце, които, като се има предвид двата долара, внасяни ежемесечно за кредитната й карта, тъй като останалото отиваше за покриване на лихвата, щеше да изплаща цели дванайсет години. Направо отвратително.

В мола беше хладно и празнично, разнасяха се гласове и музика, носеше се аромат на шоколадови бисквити, хамбургери, пържени картофи и китайска храна. Обикновено оживлението я ободряваше, но докато се връщаше към щанда за обувки в „Ормондс“, имаше чувството, че на врата й тежи воденичен камък.

Налагаше се да се откаже от тях. Нямаше друг избор.

— Трябва да върна този чифт — каза, приближавайки към консултанта.

Беше Луис, продавачът, от когото ги бе купила — висок кльощав мъж с остри черти, малки очи и тъмна коса, зализана назад като на гангстер от четирийсетте години.

Мислено отбеляза, че не я гледаше така злобно, когато й предлагаше модела на „Делман“ с трийсет процента отстъпка.

— Но вие току-що ги купихте!

— Знам. — Отправи му усмивка, подсказваща недвусмислено: какво бихте могли да направите? — Но се налага да ги върна. Няма да ми вършат работа.

— Какво не им е наред?

Нямаше съмнение, че Луис не беше млад служител, който просто следва процедурата, без да приема проблема лично. Не, той щеше да спори, да стигне до дъното на нещата — вероятно по най-неприятния за нея начин, да се рови във финансовите й затруднения, преди най-сетне да я пусне да си върви с разписката за върната стока.

Въпреки че поведението му не я изненадваше — бе пазарувала твърде дълго, за да разпознае веднага търговеца, тръгнал на лов за поредната си комисиона — то все пак я притесняваше. Но най-много я тревожеше собственото й чувство, че трябва да даде на тази невестулка обяснение, което да не му позволи да я осъжда.

— Не подхождат на тоалета, за който ги купих.

Мъжът повдигна тъмните си вежди и тя си го представи как всяка сутрин скубе косъмчетата между тях пред огромно огледало.

— Те са от черна кожа.

— Да, така е. — Насили се да преглътне останалата част от обяснението. Синя рокля, мина през съзнанието й, но не каза нищо. Неподходящ нюанс на черното. Подметката е в сребристо, а аз обичам да нося злато. Хрумнаха й още милион плоски лъжи, но продължи да мълчи. Няма да му доставя удоволствие с неправдоподобно обяснение.

С неприкрито презрение Луис протегна ръка и Лорна му подаде касовата бележка и кредитната си карта. Остана да чака, молейки се на бога трансакцията най-сетне да бъде извършена, за да може да напусне магазина и никога повече да не се връща. Какво ставаше с „Ормондс“ впрочем? Не разполагаха ли с други консултанти в този отдел? При всяко идване се надяваше да види ново лице, но в деветдесет процента от случаите се натъкваше на Луис.

Той направи връщането на покупката, подаде й разписката и пое кутията, отправяйки й поглед, който тя определи като укорителен. Може би се дължеше на факта, че необходимостта да се откаже от обувките я бе направила по-чувствителна, но каквато и да беше причината, в момента, в който излезе от магазина, й се искаше да заплаче. Мразеше това усещане, още повече, когато на света имаше милиони хора с много по-сериозни проблеми.

Но Лорна не беше глупачка, въпреки че дълговете й вероятно крещяха за противното. Сега, когато бе наясно с положението си и бе осъзнала допуснатата колосална грешка, бе твърдо решена да я поправи. Ще се откаже от кредитните карти, ще си намери допълнителна работа и — по дяволите! — даже ще яде само грах и ориз, ако това е начинът да спести малко пари и да покрие задълженията си.

Единственото, което я засягаше, макар да си даваше сметка, че е жалко и унизително дори да си го мисли, беше колко трудно ще й бъде да престане да купува обувки. Те я караха да се чувства щастлива. И нямаше да се извинява заради това.

Някои хора пиеха, други използваха наркотици, трети бяха пристрастени към секса, да не говорим пък за онези, които наистина причиняваха отвратителни неща, на когото им падне, само и само да се почувстват по-добре. В сравнение с тях покупката на някой и друг чифт от известен дизайнер не беше никакъв грях.

А сега, не след дълго, всички обувки в гардероба й щяха да се износят и какво щеше да стане с нея тогава? Щеше да остане съвсем боса и прекалено бедна, за да си позволи нещо ново.

Щом се прибра вкъщи, прослуша телефонния секретар. Имаше съобщение от колегата й Джико, с когото щеше да работи в ресторанта същата вечер и който я молеше да поеме смяната му. Благодарна, че може веднага да задейства плана си за намаляване на дълговете, започна да се приготвя.

Девет часа по-късно седеше с последния си клиент — Рик — неприятен самохвалко, който се бе настанил на маса недалеч от бара и през цялата вечер не си поръча нищо, освен по една сода на час и порция резенчета от лук. И преди й се налагаше да го изчаква. Абсолютна загуба на време. Идваше поне веднъж седмично и винаги завършваше в нейния сектор. Проклет късмет. Рик никога не оставяше бакшиш.

Но най-лошото беше, че бе ужасно приказлив. Непрекъснато говореше, говореше и говореше. Искаше да узнае всичко за хората в ресторанта и на бара. Лорна си мислеше, че опитва да си уреди среща, но очевидно не му се удаваше. И нищо чудно. Едва ли някога бе плащал питиетата на дамите, с които бе излизал.

В този момент Рик беше единственото нещо, застанало между нея и така необходимата й почивка, затова я дразнеше двойно повече. Изпита истинско облекчение, когато най-сетне поиска сметката.

— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита с надеждата, че ще й откаже.

Това и направи.

— Не, само сметката.

Тя я измъкна от джоба си и я сложи на масата с думите:

— Ще се върна, когато сте готов.

— Почакай, миличка, ще ти платя веднага. — Взе листа, после отвори портфейла си и извади десетачка и няколко банкноти от по един долар. — Задръж рестото.

Мразеше да взема банкноти, но бе научена да бъде любезна на всяка цена.

— Благодаря — каза и прибра парите.

Ще изплаща дълговете дори с толкова малки приходи, щом се налага.

По-късно същата нощ тя седеше до бара с изтръпнали от умора крака и броеше заработеното.

— Слаба вечер? — изгледа я Бумър, барманът на заведението. Беше едър мъж с груби черти, но воднистите му сини очи винаги изглеждаха изпълнени със съчувствие. Носеше се слух, че преди няколко десетилетия е служил в специална военна част, но получил травма на някакъв тренировъчен лагер и оттогава работел в различни заведения.

Лорна не знаеше дали това е истина или не, защото Бумър никога не говореше за себе си или за миналото си, но като се имаха предвид размерите му, нищо чудно да е вярно.

— Хайде да видим — отвърна, поставяйки пачката сметки на плота. — От масата, където седяха играчите на „Хедърс“, които през цялата вечер мятаха влюбени погледи на певиците и изсмукаха спирт за триста долара, ми оставиха едва пет, а онзи кучи син Ърл Джофри ми подхвърли буквално жълти стотинки. Седемдесет и шест цента. — Ърл Джофри беше телевизионен водещ, който според Джико имаше репутацията на най-стиснат сред клиентите им.

— Върна ли му рестото в дребни пари? — попита Бумър, докато слагаше в мивката мръсните чаши. — Когато му носиш едри банкноти, направо побеснява.

— Знам. Веднъж му броих седемнайсет по един долар.

Барманът изпразни наполовина изпита бутилка бира и я пусна в кошчето за рециклиране.

— И все пак седемдесет и шест цента.

Лорна се засмя сухо.

— Седемдесет и шест цента. Стиснато копеле. Не гледай повече новините по шести канал.

— Никога не ги гледам.

— Нито пък аз — приближи се към тях колегата им Тод и остави на плота касова бележка. — Последната за тази вечер. Трийсет и четири процента бакшиш. Видях Ърл Джофри да влиза и се помолих да не седне в моя район. — Потупа я приятелски по рамото. — Съжалявам, миличка.

Тя изви очи към тавана и обви ръка около стегнатия му кръст.

— Изобщо не съжаляваш.

— Права си. И то, защото имам среща тази нощ.

— Сега? Толкова късно?

— Не за всички ни, мамче — засмя се Тод.

Лорна си спомни, че бе изпитвала същото вълнение преди всяка среща. Струваше й се, че е било преди стотици години.

— Случаят ме сблъска с най-страхотния мъж — продължи колегата й. — Ще се срещнем до „Стетсън“ в един и половина. А после… кой знае?

— Аз знам.

— Разби ме — смръщи се шеговито Тод. Той беше единственият, който не изпитваше неудобство да показва сексуалните си предпочитания. — Живей, обичай, смей се и винаги завършвай в леглото, нали така?

Тя мислено отбеляза кои от изброените неща не бе правила скоро и се почувства още по-потисната. Въпреки това целуна младежа за довиждане и му заръча да се забавлява и заради нея.

— Не знам нищо за онова момче — отбеляза Бумър, след като Тод тръгна. — Дано да внимават.

— Не се притеснявай. Поговорих с него. Той е плужек, но е предпазлив плужек. А аз, от друга страна, съм уморена монахиня.

— Което поне е безопасно за здравето ти — с обич й се усмихна барманът.

— И това е някаква утеха — въздъхна Лорна, прибра парите в портмонето си и се изправи. — Тръгвам си. Разгласи наоколо, че искам да работя извънредно. Ако някой има нужда, готова съм да поема смяната му.

Бумър спря да подсушава чашите за вино и я изгледа изпитателно.

— Да не би да имаш някакви проблеми, малката? Нещо по-сериозно от това, че си уморена и самотна?

Лорна се усмихна.

— Не, всичко е наред. Наистина.

Той не изглеждаше убеден.

— Тогава каква е тази необходимост да работиш извънредно? Ако ти трябват пари назаем, бих могъл…

— О, господи, не — засмя се тя. — Много си мил, но не. Благодаря ти. — Откъде идваше тази негова финансова стабилност, така и не успя да разбере. Вероятно беше свързана повече с миналото му в специалните части, отколкото със сегашната му заплата на барман. — Налага се да работя допълнително, за да си платя някои направени вече покупки.

— Аха — кимна енергично той. — Кредитни карти?

— И то няколко.

Бумър помълча, после продължи:

— Не искам да се меся в неща, които не ме засягат, миличка, но преди няколко седмици тук дойде нов клиент, който работел като кредитен инспектор.

Кредитен инспектор. Звучеше като нещо, което струва по сто и петдесет долара на час. И приемаше кредитни карти.

— Какво точно прави един кредитен инспектор?

— Пие много уиски като начало. Но това, което каза, бе, че компанията му помага на хора с много дългове, като ги събира в обща сметка и осигурява по-ниска лихва.

Лорна помисли за двете си кредитни карти с лихва над двайсет и девет процента и отново седна.

— Така ли? И как става това?

— Обясни ми всичко — мрачно кимна Бумър. — Имам предвид, наистина всичко. Сключват договори с компаниите. Банките със сигурност смятат, че е по-добре да получат парите си с пет процента отгоре, отколкото да си възвръщат кредитите с петнайсет процента за години наред или никога.

Петнайсет процента. Това би било истински подарък в положение като нейното. Но пет процента? Не й беше необходимо да ползва калкулатор, за да стигне до извода, че колкото по-малка е лихвата, толкова по-бързо ще реши проблемите си.

— Имаш ли някаква идея как се казва компанията?

— Остави ми визитна картичка. Трябва да съм я прибрал някъде тук. — Той отиде до касата, отвори я и измъкна визитката от едно от чекмеджетата. Подаде я на Лорна през бара.

„Фил Карсън, главен консултант. Консултантски услуги «Метро Кредит».“

Отдолу бе отбелязано, че фирмата не взема комисиона.

— Задръж я — каза Бумър, като я гледаше толкова настойчиво, че нямаше как да му откаже.

— Добре. Благодаря ти. — Пъхна картичката в портмонето си до мижавия бакшиш от вечерта, сигурна, че ще забрави за нея още преди да се прибере. — Впрочем, защо изобщо ти я даде?

Барманът се разсмя.

— Искаше да я предам на Марси. Струва ми се, че си е паднал по нея.

Естествено. Кой ли не си падаше? Марси беше руса сексбомба, която редовно отнасяше вкъщи няколкостотин долара бакшиш и от време на време — по някой богат възрастен джентълмен, чиито нужди включваха няколко кубика силикон и дискретност. А Марси им предлагаше и двете срещу определена цена. Цена, каквато едва ли бе по джоба на кредитния инспектор Фил Карсън, който на всичко отгоре не вземаше комисиона.

— В такъв случай може би трябваше да я дадеш на нея — отбеляза Лорна и отвори портмонето.

Бумър вдигна ръка, за да я спре.

— Направих го. Хвърли й един поглед и отсече: Няма начин. — Усмихна се накриво. — Струва ми се, че именно пояснението за комисионата я отказа.

Лорна се разсмя.

— Е, благодаря ти. Вероятно тук съдбата има пръст. Пропуснатото от Марси може да се окаже печеливш билет за мен. — За момент се замисли върху думите си. — Или пък още по-голяма загуба. Зависи как ще го погледнеш. — Въздъхна и продължи: — Е, вече наистина тръгвам. Нали няма да забравиш да ме имаш предвид за допълнителни смени?

— Няма — кимна Бумър. После сведе сините си очи към нея и тя усети за момент обзелата го тревога. — А ти няма да забравиш, че трябва да ми кажеш, ако имаш нужда от помощ, нали? Светът е доста жестоко място и не ми се иска да гледам как прекрасно дете като теб се бори само с него.

Тя се усмихна през сълзите, напълнили очите й. Импулсивно се протегна над бара и прегърна Бумър.

— Благодаря ти. Ти си най-страхотният човек, когото познавам.

Когато се отдръпна, видя, че лицето му е почервеняло чак до яката на ризата му.

— Тръгвай — махна с чашата за вино в ръка той. — Измитай се оттук.

Лорна се прибра вкъщи в два часа след полунощ. Веднага щом натисна копчето на лампата и с облекчение установи, че електричеството е пуснато, отиде до компютъра и въпреки умората го включи. Трябваше да откаже покупката на обувки от няколко интернет магазина.

Преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й, бързо отвори сайта, в който до неотдавна прекарваше дълги щастливи часове. Едно кликване върху „Моята сметка“ и на монитора се появи надпис: „Добре дошла отново, Лорна“.

Това обикновено я караше да се усмихва, но този път само още повече я натъжи. А съзнанието, че тъгува за нещо толкова незначително, я накара да се почувства още по-зле.

Маркира последните си поръчки, което не беше лесна задача, тъй като бяха повече от двайсет и пет, и погледна към бутона „Изтриване“. Той си беше на мястото. Твърде малък при това. Сякаш те познаваха своите клиенти и знаеха колко неприятно щеше да им бъде да го натиснат.

Кликна върху линка, отварящ поръчката й. Розови обувки на „Ферагамо“ с каишки отзад. Вече си се представяше с тях на някой чудесен пикник през лятото, на който мъжете щяха да приготвят барбекюто, препасани с престилки с надпис: „Целунете готвача“, а жените щяха да отпиват от виното и да се смеят на съпрузите си, докато децата обикалят наоколо, тичайки с викове под пръскачките. Това не беше лукс, а истинският живот. Истинският хубав живот.

Някъде в миналото тя сигурно е била едно от тези щастливи хлапета, защото идеята, че това е същността на живота на възрастните, бе дотолкова вгнездена в съзнанието й, че по никакъв начин не можеше да я изхвърли от него.

Обувките, които внезапно се оказаха по-важни от всичко друго, струваха триста и осемдесет долара, но сега можеха да бъдат купени за седемдесет и пет. Само толкова за тези винаги актуални, прекрасни произведения на изкуството! Те заслужаваха своето време и място в историята. Без тях щеше да изпита с нищо неоправданата увереност, че ще изгуби нещо. Да отмени поръчката беше като да се откаже от изгодна инвестиция. Все едно някой да бе казал на Бил Гейтс през седемдесета година на XX век, че идеята му е прекалено рискована.

Сигурно трябва да преосмисли решението си. Може би не е необходимо да се отказва от направената заявка, а вместо това — да даде обет никога повече да не разглежда каталози.

Като остави курсора да мига върху екрана, Лорна се изправи и закрачи из апартамента, обмисляйки възможностите. Нямаше никакво съмнение, че тези седемдесет и пет долара щяха да бъдат разумно похарчени пари. Всъщност, чисто теоретично, би могла да ги държи в кутията и след време да ги продаде дори по-скъпо. Това определено изглеждаше разумна инвестиция.

Реши да провери електронната си поща, за да види дали няма нещо още по-спешно, което да я отвлече от трудната дилема. Сметката за тока бе платена. Сигурна бе, че не дължи нищо и за газта. И като се има предвид, че от „Уест Бетесда Кредит Юниън“ бяха превели сумата на електрическата компания чрез една от кредитните й карти, значи поне тя все още можеше да се ползва.

Отиде до малката купчина пристигнали писма и започна да ги преглежда. Един от пликовете привлече вниманието й. „Капитал Аутокредит“. Стомахът й се сви болезнено.

Бяха изминали само един-два месеца, откакто направи последната вноска за новата кола. Компанията беше доста нехайна по отношение на длъжниците си и явно бе оставила този ангажимент на последно място. Тъй като лихвата беше едва шест процента, нямаше причина да плаща редовно.

Разкъса плика, очаквайки в най-лошия случай да прочете за не повече от двумесечно просрочие. Двеста седемдесет и осем долара на месец. Петстотин петдесет и шест за две вноски. Трябва да ги внесе… скоро.

Но когато разгърна писмото, плътно изписаните, надебелени букви сякаш заподскачаха пред очите й. Сериозно нарушение. Трето предупреждение. Предстои отнемане на 22 юли. Днес беше 22 юли. Значи щяха да отнемат колата й.

Лорна смачка листа и го запрати към стената, крещейки думи, за които в католическото училище би отнесла поне едномесечно наказание. Как, по дяволите, се стигна дотук? С биещо до пръсване сърце закрачи още по-бързо. В крайна сметка се озова на дивана — същия, който сигурно щяха да си вземат обратно другия месец, и обхвана главата си с ръце. Какво да прави?

Няма начин да се обърне отново към втората си майка. Лусил абсолютно ясно даде да се разбере, че заемът от десет хиляди долара, който й отпусна след смъртта на баща й, е последната помощ, на която може да разчита. Това беше единственото й наследство. И вероятно бе справедливо, като се има предвид, че по-голямата част от застраховката му „Живот“ отиде за погасяване на ипотеката за къщата му.

Тези десет хиляди долара преди седем години й се струваха животоспасяващи и въпреки че й бе неприятно да ги похарчи, за да заплати част от задълженията си, тя си даде клетва никога повече да не си вади кредитни карти.

Как го бе направила отново и отново, сега не можеше да си обясни. Но имаше няколко основателни причини за това — здравни осигуровки, необходимостта да се храни здравословно — които отново я бяха хванали в капан. Достатъчно, за да се озове в омагьосания кръг, обяснението за който бе още няколко долара са нищо.

Беше изпаднала във финансов колапс.

Събра пръстите на двете си ръце, размишлявайки усилено. Много усилено. Трябва да предприеме нещо. Каквото и да е. Може да продаде бижутата си, да работи допълнително, да ограби някой магазин…

Беше на път да загуби колата си! Как, по дяволите, щеше да се придвижва занапред?

Отговорът дойде — толкова бърз и ясен, че за момент дори я уплаши. Имаше нужда от чисто нов чифт обувки.

Това бяха глупости. Имаше сериозни проблеми.

Без да си позволи лукса да премисли, тя отваряше сайт след сайт, като отказваше всички направени от нея поръчки, плачейки като дете, което гледа как отнемат коледните му подаръци.

Последен затвори сайта за обувки и извади визитната картичка, дадена й от Бумър. Същата, която изобщо не смяташе да използва.

Фил Карсън, кредитен инспектор.

Осланяйки се на предпазливостта си, която й бе ръководно начало във всичко, освен в покупката на обувки, набра името му с намерението да провери доколко може да му се има доверие.

Компанията му беше регистрирана в Търговската камара. Това беше добър знак. Още по-хубавата новина беше, че данните му не фигурират в сайтовете за оплаквания. Очевидно беше добър служител и първото нещо, което щеше да направи сутринта, беше да му позвъни.

Е, разбира се, след като се свърже с „Капитал Аутокредит“ във връзка с колата й. Щеше да плати вноската по телефона през кредитната си карта.

И тогава, в тъмнината на нощта, чувствайки се по-нещастна и от времето, когато някой от близките й си бе отишъл от този свят, я осени идея.

Кликна върху Greeklist.biz — местен сайт, където местен обществен комитет публикуваше бюлетин, в който се предлагаше всичко — от детегледачки и домашни прислужници до използвани матраци. Дейността му варираше от продажба на произведения на изкуството до помощ за наркомани и хора с различни фобии и пристрастия.

Лорна не се съмняваше, че сред посетителите на сайта може да се намерят и такива, които ядат само оранжевата част на карамелизираните бонбони.

Всичко това го правеше за нея идеалното място за публикуване на съобщение, което с малко повече късмет щеше да помогне поне малка част от живота й да се върне в обичайните релси.

КЛУБ НА АНОНИМНИТЕ ШОПИНГ МАНИАЧКИ

„И вие ли сте като мен? Обичате обувките и не можете да устоите на изкушението да ги купувате? Ако носите трийсет и седми номер и проявявате интерес да размените своите «Маноло Бланик», «Мали» и т.н., елате във вторник в района на Бетесда. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.“

Накрая изписа електронния адрес и телефонния си номер.