Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (9)

Глава 8.

Лорна отнесе питието на Флорънс и видя ниска, доста закръглена жена с дълга светлокестенява коса, стигаща до средата на гърба й. Под гъстите вежди носеше старомодни очила с дебели рамки.

Домакинята се опита да прикрие изненадата си, но разликата между вида на непознатата и гласа й беше толкова шокираща, че я стъписа.

— Здравейте — каза, компенсирайки неловкото положение с широка усмивка. — Аз съм Лорна. А вие трябва да сте Сандра.

Другата докосна ухото си с трепереща ръка.

— Да. Сандра Вандерслайс. Надявам се, че не съм закъсняла. Или подранила? — Огледа евтините обувки, които Флорънс току-що бе престанала да подрежда. — Не съм донесла толкова много.

— Аз също нося само един чифт — бързо се намеси Хелън. — Е, два, ако се брои и този, с който съм обута.

Сърцето на Лорна заби учестено. Наистина ли новата й позната нямаше нищо против да размени този страхотен модел на „Пучи“?

— Желаете ли питие, Сандра? — попита тя, вече решена да си налее чаша вино. Имаше нужда да пийне. — Бира, вино, сода?

— Хммм. — Гласът й осезателно потрепери. По някаква причина момичето беше нервно като котка. — Една сода ще ми дойде добре. Благодаря.

— Може би кока-кола?

Сандра кимна и си пое дълбоко въздух.

— Хелън? Сигурна ли сте, че не искате нищо? Глътка вино?

— Знаете ли, сега, като поразмислих — отвърна Хелън, свеждайки очи толкова бързо, че домакинята почти не забеляза, — май няма да ви откажа.

— Е, в такъв случай и аз ще се присъединя — неуверено се обади Сандра и додаде: — Наред с колата. Ако не ви затруднява. — Отново вдигна ръка да докосне ухото си и доловила погледа на Лорна, цялата се изчерви и намести очилата на върха на носа си.

— Веднага. — Наля питиетата и ги поднесе на гостите.

Хелън вече вадеше кутията от найлоновата торба и Лорна видя, че бяха чифт розови сандали с висок ток.

— О, господи! — каза задъхано.

Другата се изправи стреснато.

— Какво има?

— Наистина ли са „Прада“? — посочи с ръка Лорна.

— А, да. Въпреки че модата им мина преди две години. Не знаех какво точно трябва да донеса.

Лорна беше на седмото небе.

— Обожавам ги! Толкова отчаяно исках да си ги купя, когато ги видях за първи път, но си изкълчих глезена… — Беше една от многото унизителни истории с обувки, които би могла да разкаже по-късно, ако срещата не потръгне. — Но застрахователната компания отказа да ми плати обезщетение, така че не можах да си ги позволя.

Разгледа ги по-отблизо. Без съмнение бяха в отлично състояние. Сякаш никога не бяха носени.

— Аз ги имам в черно — съобщи Сандра. — Както и чифт на Кейт Спейд^[1], които изглеждат подобни, обаче токчетата им не ми харесват.

О, беше невероятно!

Лорна прекара доста тежки часове, докато избираше между три чифта, които да представи за продан, защото като домакиня се чувстваше задължена да предложи нещо. Още повече че начинанието беше нейна идея, но сега си мислеше, че би трябвало да отиде до гардероба си и да извади още няколко.

— И така! — Флорънс плесна с ръце по бедрата си. — Как предлагате да го направим? Като на търг? — Взе фалшивите розови сандали на „Чу“. — Тези са много специални, както вече казах. Струва ми се, че ми се полагат поне два чифта в замяна, но тъй като останалите са донесли само по един-два, ще се задоволя и с един. Но само този път. — Протегна ги към останалите. — Е, някой иска ли ги?

Последва почтително мълчание.

Лорна се почувства неловко.

— Може ли да ги разгледам? — попита, въпреки че интересът й бе престорен.

Щом се озоваха в ръцете й, ниското им качество стана още по-очевидно, ако това изобщо беше възможно. Около подметката имаше засъхнало лепило, грубите шевове върху кожата бяха неравни. Не знаеше как да изкоментира дефектите, без да засегне гостенката си. За щастие забеляза, че на подметката е маркиран номер четиридесети — поредното несъответствие, което й предостави търсената възможност за измъкване.

— Размерът е по-голям — каза, внезапно обзета от съмнение. — Не съм ли споменала в съобщението, че става въпрос само за номер тридесет и седми? — Господи, дали не се бе объркала и не бе изгубила напразно времето на тези жени?

— Да — бързо се намеси Хелън. — Написано е. И точно затова донесох тези.

— Аз също — обади се и Сандра и допи виното си. Сега изглеждаше малко по-самоуверена.

Естествено, питието бе причината за това.

— О, я стига! — възрази Флорънс. — Като се имат предвид нитратите, които поглъщаме ежедневно, днешният четиридесети номер е предишният трийсет и седми. — Погледна собствените си безформени стъпала, заради които без съмнение правеше обувките си по поръчка.

Лорна тръгна към кухнята, за да донесе бутилката, като мимоходом подхвърли:

— Съжалявам, ако не съм била достатъчно ясна, Флорънс. Щом всички носим предишния трийсет и седми номер, значи не бихме могли да правим размяна за друг.

— Тук имам най-различни номера — раздразнено отвърна Флорънс и започна да рови из торбите. — Ето… чакайте да видя… пак четиридесети. Казвате, че не стават. Трийсет и пети. Ааа… и седми. — Задели този чифт. — Може да свършат работа. Човек никога не знае дали номерата съответстват.

— Изобщо не съм чувала за „Багело“ — заяви Сандра, разглеждайки надписа върху вътрешната страна на обувките.

— Това е верига универсални магазини — поясни Хелън, без нотка на упрек в гласа.

Флорънс й хвърли пронизващ поглед.

— Да не би да имате нещо против универсалните магазини?

— Абсолютно нищо — отвърна Хелън, едва потискайки напиращата на устните й усмивка. — Но се съмнявам, че номер трийсет и седми от такъв щанд би станал на някоя от нас. — Направи кратка пауза и добави: — Там тенденциозно занижават номерацията.

Лорна отново напълни чашата й с вино и се запита как е възможно толкова елегантна и очевидно доста начетена жена да знае нещо за модните тенденции в универсалните магазини.

— Ето — триумфално каза Флорънс, измъквайки чифт сиви платнени еспадрили. — В такъв случай „Ралф Лорън“ е напълно подходящ за вас. — Подаде ги на Хелън и се усмихна самодоволно. — Уверявам ви, струват доста пари.

Тя ги повъртя в ръцете си и кимна.

— Наистина са „Ралф Лорън“. Оригинални при това. Само дето са произведени през 1993 или 1994 година.

Флорънс изглеждаше много доволна от себе си.

Докато наливаше вино на Сандра, Лорна също ги разгледа.

— И така? Кой иска да направи сделка? — попита Флорънс.

Сандра, която вече бе надигнала чашата, заяви:

— Прекалено съм ниска, за да ходя на равна подметка.

Лорна погледна презрително обувките. Бяха изключително смачкани, но се опасяваше, че ролята на домакиня я задължава да приеме предложението.

Бе на път да го направи, когато се обади Хелън:

— Добре. — Очевидно просто се опитваше да бъде любезна. По лицето й ясно личеше, че искрено се забавлява, и дори не си направи труда отново да разгледа предлаганата стока. — Ще ги разменя за моите „Пучи“.

Лорна изпита почти физическа болка в гърдите си.

— О, не, не и за тези „Пучи“! Чакайте… Аз имам… — Започна да мисли трескаво. — Имам чифт на „Анджолини“, който сигурно ще ви хареса повече.

Флорънс местеше поглед от едната жена към другата.

Хелън се обърна към Лорна:

— Не, не. В никакъв случай на „Анджолини“. Неговите са много по-скъпи от тези. — И незабелязано смигна на домакинята.

Значи беше разбрала.

Сандра, от своя страна, изглеждаше напълно объркана.

Лорна веднага подхвана играта на Хелън:

— Може би сте права… — Беше сигурна, че Флорънс щеше да сграбчи възможността да вземе онзи чифт, който беше прекалено скъп, за да бъде разменян изобщо.

Затова за двете беше голям шок, когато Флорънс поклати глава:

— Съжалявам, дами. Тези еспадрили заслужават два чифта. При това дизайнерски — натърти ясно, сякаш останалите бяха донесли обувки, купени от магазини за втора употреба.

Хелън се изсмя неособено любезно.

— Прекалено богата сте за мен. — Наистина умееше да манипулира хората. — Не мисля, че съм в състояние да ви помогна.

— Аз също имам само няколко чифта — обади се Лорна, надявайки се, че носът й няма да започне да расте заради тази очевидна лъжа. — Мислех си, че просто ще поседим и ще си поговорим за страстта си към обувките. — Дано да бе разбрала правилно другите две жени, защото никак не й се искаше да ги подвежда.

— Добре — каза Сандра. Лицето й бе леко зачервено, вероятно от виното, и вече видимо бе започнала да се отпуска. — Знаете ли, че в дълбока древност човекът, измислил първите сандали, ги е направил, като привързал плоско дърво или животинска кожа към стъпалата си с черво от плячката си?

За момент настъпи тишина и всички се обърнаха изненадано към нея.

— Чела съм доста — сви рамене тя и лицето й стана тъмночервено като на герой от анимационен филм.

Лорна се усмихна.

— Тогава ни разкажете още нещо.

— Добре. Обувките са създадени доста по-късно от хора, живеещи в студен климат. Използвали за основа сандалите, като добавяли нагоре още животинска кожа. Също като в наши дни, ако се замислите по-сериозно по въпроса.

— Значи в социологичен план — опита се не съвсем удачно да импровизира Лорна — не сме толкова напред в развитието си, колкото си въобразяваме.

— Точно така! — възкликна Сандра. — Все още сме доста обвързани с праисторическите си предшественици.

— Много интересно. В такъв…

— Ей, я чакайте — вдигна ръка Флорънс. — Извинете. Аз трябва да си тръгвам. Започна безразборно да хвърля обувките обратно в торбите. — Нямах представа, че срещата ни ще се обърне на литературен клуб или нещо подобно. Това не е за мен.

Първият импулс на Лорна бе да се престори на разочарована и да възрази, но успя да го потисне.

— Съжалявам, че нищо не се получи — каза на Флорънс, докато я изпращаше към вратата, за да й попречи да премисли и да се опита да поднови сделката за чифта на „Емилио Пучи“, предложени от Хелън.

— Ами… ако все пак пожелаете някои от моите обувки, влезте в сайта ми в интернет. Търсете „Флорс Фешън“. Ще се спазарим бързо, защото вече знам, че живеете в града. — Напусна апартамента, подвиквайки през рамо: — Запомнете, „Флорс Фешън“.

Лорна затвори вратата след нея и пое дълбоко въздух, преди да се върне при двете жени и да види тяхната реакция.

Последва момент на напрегната тишина, през който си представи как всяка от тях се опитва да прецени останалите.

Най-сетне, след четири чаши вино, Сандра се обади първа:

— Жалко за обувките.

— Не защитавай обувките — бързо се отзова Лорна, използвайки една от най-забавните реплики на Тим Ган от Проект „Бягство“^[2]. Веднага обаче се сети, че не познава тези жени и вероятно щяха да я помислят за луда, затова побърза да обясни онова, което сега й се струваше неуместна шега. — Това е от шоуто…

— Проект „Бягство“! — обади се Сандра. — Господи, обожавам това предаване. И когато Тим Ган каза онова за Уенди…

— Невероятно попадение — намеси се и Хелън. — При това напълно си го заслужаваше, защото обувките й действително бяха старомодни.

Всички се разсмяха и облекчението се разля из стаята като топла вълна.

Точно в тази минута, когато обсъждаха нещо толкова незначително като някакво си телевизионно шоу, Лорна разбра, че идеята й наистина може да проработи. Беше обвързващ момент. Настроението се бе разведрило, всички се смееха и бъбреха за утвърдени и някои нашумели начинаещи дизайнери, за мига, в който бяха открили страстта си към обувките, и накрая за Флорънс.

— Направо изпадна в паника, когато й предложих брокатените „Пучи“, нали? — обърна се Хелън към Лорна. — Видях го в очите ти. Много съжалявам за това. — Измъкна обувките и ги подаде на домакинята. — Ето. Вземи ги. Заслужи си ги след всичко, през което премина, за да ни събереш тук.

Лорна още веднъж се улови да изговаря правилното нещо вместо онова, което си мислеше:

— Не, наистина. Благодаря ти, но не мога просто да ги взема. Не такъв е замисълът на срещата ни.

— Но аз нямам нищо против! — Хелън погледна към Сандра: — А ти?

Другата поклати глава.

— Абсолютно нищо. Дори съм готова да ти подаря и своите. Сигурно си била истински изумена, когато Флорънс е пристигнала и е започнала да разтоварва стоката си.

Лорна се разсмя.

— Бях малко нервна, че не съм обяснила намеренията си достатъчно ясно в съобщението.

— Миличка, винаги ще има хора, които няма да те разберат правилно — успокои я Хелън, сякаш се позоваваше на собствения си горчив опит. — Според мен си се справила много добре. Да не би случайно да се занимаваш с търговия?

Лорна поклати глава.

— Работя като сервитьорка в ресторант „Джико“ на Уисконсин Авеню.

— Значи ето къде си усвоила безценните си способности — усмихна се Хелън.

— А вие с какво се занимавате? — попита Лорна и отмести поглед от едната към другата. — Имам предвид и двете.

За момент Хелън замълча, а Сандра обясни охотно:

— Аз съм в телекомуникациите.

— В телекомуникациите?

Сандра кимна и изведнъж сякаш се почувства неудобно.

— Не е кой знае колко интересно, но ми позволява да плащам наема си. — Засмя се тихо. — И сметките за обувки.

Лорна кимна. Очевидно и трите бяха, така да се каже, в една лодка.

— Ами ти? — обърна се към Хелън.

Все същото колебание.

— Преди бях продавачка в „Гарфинкълс“. Искам да кажа, преди да фалират.

— Сериозно? В „Гарфинкълс“? — Лорна винаги бе смятала, че това е магазин за възрастни хора като родителите й, техните приятели и така нататък. И това беше до затварянето му преди около — колко? — повече от десетина години.

Хелън кимна.

— Бях в отдела за мъжки костюми. Имам предвид щандовете, а не в ателието. — Отново се усмихна и повдигна рамене. — Там се запознах със съпруга си, така че нещата сигурно са се развили точно според очакванията ми.

— Говориш за Деметриус Захарис, нали? — попита Сандра.

Другата я изгледа стреснато.

— Да. Откъде знаеш?

Сандра сви рамене.

— Много чета. Наистина много.

— И аз си помислих, че ми се струваш позната — обади се Лорна. — От време на време твои снимки се появяват в светските рубрики на списание „Стайл“.

Хелън за момент сведе очи, но каза с по-спокоен глас, отколкото можеше да се съди от изражението на лицето й:

— Тези снимки често са толкова отвратителни, че се надявам никой да не ме разпознае на тях. — Засмя се нехайно, но в смеха й се прокрадна хлад.

Лорна се съмняваше, че тази елегантна жена може да изглежда зле на снимка, но вече бе разбрала, че темата я притеснява, затова побърза да я промени:

— А сега ми позволете да донеса онзи чифт на „Анджолини“. И огледало. Тогава ще започне размяната!

Тя продължи само няколко минути, за разлика от разговора, който се проточи още час, и трите жени установиха, че с всяка минута и поредната изпита чаша вино се чувстват все по-добре заедно.

Когато изчерпаха всички възможни теми, Лорна попита:

— Кажете ми, разполагате ли с други обувки за размяна? Имам предвид, искате ли да се съберем отново? Нямам представа как бих могла да го организирам.

— Имам хиляди чифтове — охотно предложи Хелън. — А и, честно казано, приятно ми е да съм в среда, която е далеч от скованите политически каузи и показността.

— Чудесно! — Домакинята беше във възторг. Тъй като винаги се бе опасявала, че никой няма да дойде на организираните от нея партита, сега у нея растеше надежда, че нещата ще се случат. Обърна се към Сандра: — А ти?

Лицето на Сандра порозовя от неудобство.

— Аз не излизам често — отвърна, после повдигна рамене. — Но действително имам много обувки. — Въздъхна дълбоко и кимна: — Така че… разбира се. Може да ме броите.

— Страхотно! Съобщението още стои в сайта, така че може би е по-добре да не бързам да го свалям, в случай че има и други, които искат да се присъединят към групата.

Хелън се усмихна.

— О, има много. Въпросът е колко от тях с желание ще се измъкнат от претъпканите си килери, за да дойдат при нас.

След това разговорът стана по-лек и в края на вечерта трите жени се разбраха да се срещнат следващата седмица и да донесат повече обувки.

Когато Хелън и Сандра си тръгнаха, Лорна бе обзета от оптимизъм за бъдещето на Клуба на анонимните шопинг маниачки. Началото бе успешно. Тръгна с празните чаши към кухнята с различна походка от обичайната, което сигурно се дължеше на новите брокатени „Пучи“, и спря да погледа през прозореца как новите й приятелки вървят към осветения паркинг.

Точно когато понечи да се обърне, забеляза стоповете на колата, на която бе стоял облегнат непознатият мъж, да проблясват в тъмнината.

Интересно съвпадение.

Черно BMW бавно потегли от мястото си. Сигурно е на Хелън, помисли си Лорна. Минута по-късно и колата, която бе наблюдавала, напусна паркинга.

Остана до прозореца, очаквайки да види и Сандра да отпътува, но нищо такова не се случи. Тъкмо започна да се чуди дали пък мъжът не бе чакал момичето в колата през цялото време на срещата им, когато на вратата се почука.

Забърза да отвори, сложи веригата и я открехна само толкова, колкото да види, че Сандра се бе върнала.

— Забравила съм си чантата — поясни тя.

— О! Почакай. — Затвори вратата да свали веригата и отново я отвори. — Не съм забелязала. Заповядай.

Сандра влезе.

— Извинявай, че те притеснявам толкова късно.

— Не се тревожи за това. Всъщност имам един въпрос. Направи ли ти впечатление мъж в малка синя кола, докато беше на паркинга?

Другата се замисли.

— Не, мисля, че не. Защо?

— О, нищо особено. — Лорна се поколеба. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като параноя и да изнерви Сандра, и то защо? Непознатият бе изчезнал. Проследи го как се отдалечава с колата си. — Стори ми се, че видях стар приятел, но може да съм се припознала. — Насили се да се засмее. — Бездруго не беше някой, когото си струва да преследваш.

Сандра я изгледа подозрително.

— Сигурна ли си?

— О, да. Нищо особено.

— Преследването е нещо, с което шега не бива — съвсем сериозно продължи Сандра. — Ако се съмняваш, че този мъж може да представлява някаква заплаха за теб, по-добре да се обадим в полицията.

Лорна беше трогната. От завършване на гимназията не бе имала истински приятелки и макар това все още да не можеше да се нарече близко, а още по-малко пък истинско приятелство, Сандра и Хелън й бяха допаднали и се радваше, че ще ги види отново идната седмица.

— Честна дума, няма нищо — увери я тя. После, за да придаде на нещата по-безобиден вид, додаде: — Похотливи мисли навярно.

— Аха — кимна с разбиране Сандра. — Е… извинявай. Но щом сте скъсали, може би ще е по-добре да не е бил той.

— Може би — мрачно се усмихна Лорна.

Сандра взе чантата си и каза:

— Ще се видим другата седмица.

— Вече нямам търпение.

На вратата гостенката се поколеба и се обърна към нея:

— Искам да ти благодаря, че организира тази среща. — Усмихна се едва забележимо. — Не мислех, че ще дойда тук повече от веднъж. Както вече споделих, не излизам често. А това… беше ми изключително приятно.

Лорна почувства как у нея се разлива топлина.

— Много се радвам.

Сандра си тръгна и Лорна се върна на дивана, замислена върху думите й. Даже повече над това как бе изглеждала. Сякаш наистина мислеше всичко, което беше изрекла.

Започна всичко това като някакъв начин да разреши собствените си проблеми и да се почувства поне малко по-добре. И изобщо не бе допускала, че глупавата, дребна размяна на обувки може да означава толкова много за някого.