Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (23)

Глава 22.

— Значи се е опитвал да те уреди с някаква лесбийка — попита Лорна, опитвайки се да обобщи странната история, която Сандра току-що им разказа.

— Да. Точно така. Време ли е да си изплакна косата?

Хелън погледна часовника си.

— Още пет минутки. Все още смятам, че трябва да отидеш при Денис.

Сандра поклати глава.

— В момента, в който осъзнах, че изглеждам като зеленокоса лесбийка, не можех да прекарам и секунда сред непознати хора. Впрочем от последния път минаха няколко седмици. Сигурно вече е безопасно. А ако не е, няма нищо страшно в това да си обръсна главата. Поне ще привличам по-малко внимание. — Тя потръпна. — Господи, направо не мога да повярвам.

— Значи изобщо не си подозирала, че е гей?

— Като се обръщам сега назад, виждам очевидни знаци, на които не съм обръщала внимание. Например това, че си скубе веждите или че се обезкосмява. — Въздъхна тежко. — А и фактът, че е гледал „Гордост и предразсъдъци“ цели три пъти.

Лорна смръщи лице.

— Колин Фърт, Матю Макфейдън или Лорънс Оливие?

— Фърт.

Лорна си пое дълбоко въздух и каза през зъби:

— Това е ясен знак. Мъж с усет към красивите мъже винаги е сигнал за опасност.

— Горе главата — обади се Джос. — Поне си имаш Карл.

Сандра се изчерви.

— Въпреки че е много спорно какъв мъж е той, щом си е паднал по зеленокоса лесбийка.

— Но ти не си такава! — възрази момичето. — Само след няколко минути косата ти отново ще е кестенява.

В стаята настъпи напрегнато от очакване мълчание.

— И вече няма да изглеждаш като обратна! — засмя се Джос.

— Знаеш ли, Сандра — каза Хелън, като не откъсваше поглед от нея. — Всичко ще се оправи. Опасявах се, че това ще те сломи. Както би станало с всяка от нас.

Сандра кимна:

— Знам. Нямам представа какво ми стана. То е нещо като… Е, добре, в началото ударът наистина беше тежък. Искам да кажа, че винаги оставаш разочарована, когато мечтаният мъж не се интересува от теб, но когато не проявява интерес към никоя друга жена, истината се приема по-лесно.

— Вярно е — съгласи се Лорна. — Не можеш да се питаш постоянно какво щеше да се получи, тъй като няма да постигнеш друго, освен да ти израсне пенис.

— Права си — ентусиазирано я подкрепи Сандра. — За първи път си давам сметка, че вината не е лично у мен. Въпреки това, не знам как да ви го обясня, но чувствам, че съм се променила. Толкова много неща напоследък тръгнаха в друга посока, което ме кара да мисля, че всичко в живота ни се случва, независимо от нас.

— Което отново ни връща към Карл — подметна Лорна. — Кой е той? Умишлено ли си го крила от нас?

— Съвсем умишлено — възбудено обясни Джос. — Живее в апартамента отгоре, много е сладък и е луд по нея. Личи си от начина, по който я гледа.

— Канил ли те е на среща? — попита Хелън. Забелязала новопридобитата самоувереност на Сандра, сама започваше да вярва в съдбата. Нямаше търпение да чуе още добри новини.

Сандра я погледна и се засмя.

— Ще ми позволите ли да ви обясня?

— Извинявай — усмихна се Джос и додаде тихо: — Но наистина е много готин.

— Значи ти е предложил да излезете и ти си приела, така ли? — повдигна вежди Лорна.

Сандра и Джос си размениха многозначителни погледи.

— Предложи ми да се видим, но аз му отказах, защото не исках приятелят ми гей да ревнува.

— В такъв случай му кажи, че си променила решението си — предложи Хелън. — Може да се измъкнеш с нещо такова, че си мислила за него през цялото време и ти се иска да го опознаеш по-отблизо.

Сандра я погледна с възхищение.

— Чудесна идея. Ще свърши работа.

— Направи го тогава! — насърчи я Лорна. — Майната му на твоя хомосексуалист.

— Амин. Което ми напомня, че трябва да ви покажа нещо. — Хелън бръкна в чантата си и извади нещо увито.

— Ти си като Мери Попинс — отбеляза Сандра. — Да не извадиш лампа?

— Нещо много по-добро. — Хелън държеше снимка на тъмнокос мъж. Силуетът му сякаш бе издялан от мрамор, а маслиненочерните му очи категорично подсказваха италианския му произход. Беше красив. Направо неустоим. — Е, това е Филипе Карфани.

Всички жени въздъхнаха едновременно.

В този момент специално нагласеният часовник иззвъня.

— Време е да се изплакнеш — обърна се Лорна към Сандра, все още загледана във фотографията.

— Добре. — Сандра се изправи и зави плътно хавлията около тялото си, пристъпвайки към Джос. — Като се видим следващия път, ще бъда… как го нарекохте? Кестенява. — И изчезна към банята.

— Я дай да погледна отново тази снимка — протегна ръка Лорна и Хелън й я подаде. — Знаете какво трябва да направим, нали?

Хелън кимна:

— Да го изведем на светло. Вече съм готова за това. Другата седмица ще има благотворителна вечеря в „Уилард“. Това място винаги привлича филмови звезди, които, от своя страна, привличат пресата. Ще го поканя да дойде в града по този повод.

— Ще ни бъде от полза, ако измислим някаква страхотна история… — Лорна млъкна по средата на изречението. Беше й хрумнала идея. При това страхотна. — Я чакайте малко. Нищо не допада на хората повече от някоя сочна клюка.

Хелън се намръщи.

— Накъде биеш?

— Защо да не подхвърлим нещичко на „Сити Пейпър“? Вярно, не е „Поуст“, но може да свърши работа.

— За какво? — попита Хелън и лицето й пребледня.

В първия момент Лорна не можа да разбере какво разстрои приятелката им толкова, но после си спомни.

— О, не за теб — опита се да я успокои тя. — Имах предвид да споменем нещо за Филипе. За кой красив млад дизайнер на обувки се говори, че ще пристигне в града ни за голямото събитие?… Нещо такова. Може да ни дойде и по-добра идея, но да е все в този дух.

— На мен ми харесва — отбеляза Джос.

— А как ще накараш някой журналист да го напише и да го публикува?

Лорна се засмя.

— Чела ли си някога светските рубрики? Много често в тях се пише за политиците. Драскачите с удоволствие ще захапят по-пикантната новина. — Ако се наложи, щеше да я измисли сама.

— Ще направим от него непоправим романтик — подметна Хелън.

Лорна махна с ръка към снимката.

— А какво друго би могъл да е? Та той е роден Ромео. Откъдето — обърна се тя към Джос — започва твоята част от работата.

— Моята? — Момичето притисна ръка към гърдите си. — Да не би да искате от мен да го взема от летището?

— Впрочем идеята ти съвсем не е лоша — засмя се Хелън. — Но истината е, че очакваме да го накараш да те покани на вечеря.

— О, я стига! Аз?

Останалите жени си размениха многозначителни погледи, след което Лорна каза:

— Какъв ти е проблемът, Пепеляшке? Наистина ли не искаш да прекараш вечерта с чаровния принц?

Джос погледна снимката, на която бе запечатан образът на жив бог.

— Няма начин да изляза с мъж, който изглежда по този начин. Просто ще се разтопя. Ще изглеждам смешно в евтините си обувки. — Поклати категорично глава. — Не става.

— Напротив, ще се справиш отлично — опита се да я убеди Хелън, след което се обърна към Лорна: — Представяш ли си го?

Другата кимна уверено.

— Двамата ще изглеждате страхотно заедно. Фотографите направо ще полудеят.

Лицето на Джос стана тъмночервено.

— Фотографите? Давате ли си сметка с кого си имате работа? Чакайте да ви покажа снимката на шофьорската ми книжка.

— Не се притеснявай, на тях са им платили да направят така, че да изглеждаш зле — каза Хелън и извади мобилния си телефон. — Ще ти запиша час при Денис. Колкото по-скоро те представим пред клиентите като наш говорител, толкова по-добре. А когато се появи Филипе… — Тя щракна с пръсти. — Ще бъде като истинска магия.

 

 

Наистина беше като магия.

В момента, в който погледът й се спря върху Филипе Карфани, изпита нещо, което никога досега не бе усещала. Похот.

Стоеше отвън пред главния терминал на летище Дълес, носеща в ръце голям плакат с името му, върху който бе нарисувана обувка — нещо, за което особено упорито бе настояла Лорна, и настойчиво се опитваше да зърне лицето му сред тълпата.

Когато той най-сетне се появи, тя установи, че няма смисъл да се напряга толкова. Беше все едно да търси лупата насред обсипаното със звезди небе. Беше по-красив, отколкото изглеждаше на снимката, а хората се отдръпваха да му направят път, може би, за да го огледат по-добре.

Щом очите му се спряха върху Джос, мъжът се усмихна и се приближи до нея с лек мелодичен смях.

— Обувката — каза със силен италиански акцент, който личеше дори в изричането на тази единствена дума. — Много мило. Страхотно.

Тя отвърна на усмивката му.

— Страхотно.

— Значи, вие сте… Джослин? Така ли?

От начина, по който произнесе името й, кожата й настръхна.

— Да. Филипе?

Той отново се засмя. Зашеметяващо. Зашеметяващо. Наистина ли чуваше музика?

— Филипе Карфани. — Повдигна ръката й към устните си, без да откъсва очи от нейните. После отстъпи назад, спря и се загледа в краката й. — Вие имате трийсет и осем крака, нали?

Лицето й пламна.

— Какво? Не. Само два — показа с пръсти и запристъпя неловко на място.

Мъжът отново се усмихна и прокара ръка през косата си, която се къдреше над яката на ризата му.

— Не, не, скъпа — измърмори той на италиански. — Мярка?

Някак си не можеха да се разберат.

— Мярка?

— Обувка. — Започна да й показва с ръце, сякаш мереше дължината на риба, която току-що бе уловил. — Номер.

— Номер… О, размер! — въздъхна с облекчение Джос и събу едната си обувка, за да му покаже отпечатаната от вътрешната страна цифра трийсет и шест. — Не нося трийсет и девет. — Мили боже, колко ли големи би трябвало да бъдат такива крака? Очевидно не говореше за нейните. Просто се шегуваше. При това малко неумело. И какво от това? Беше страхотен.

Той се намръщи и върху безупречно гладкото му чело се образува тънка бръчка. После повдигна рамене.

— О, няма значение — каза тя. — И бездруго хубавите обувки никога не ми стават.

— Не… не стават? — повтори Филипе и поклати глава.

Джос кимна и показа с ръце:

— Прекалено са големи. — Спомни си уроците по испански, които бе вземала в десети клас, и реши да се възползва от наученото: — Гранде!

— Гранде? — Той се засмя и целуна върха на пръстите й. — Не, скъпа… мои обувки за теб. Перфект.

Това беше нещо, което разбра.

Оттам нататък започна истинската приказка. Когато обувката ти пасне, непременно намираш своя чаровен принц. Само дето в нейния случай се бе наложило първо да открие него, а едва след това — подходящата обувка.

 

 

Когато по обед Хелън най-сетне тръгна към града, денят вече й се струваше прекалено дълъг. Толкова много емоции, въпроси, работа… Беше изтощена.

Вероятно щеше да се прибере направо у дома, за да си легне, но реши, че ще бъде по-добре преди това да се отбие в офиса на Джим и да му каже какво става. Ако той имаше представа какво бе замислила като бизнес и тя знаеше какви бяха плановете му в политиката, може би все още имаше шанс да останат и занапред заедно, продължавайки да се крият зад фалшивата фасада, представяща ги за щастливо семейство.

Това не беше най-добрият избор, поне що се отнася до нея, но сега трябваше да мисли и за бъдещото си дете, за което беше най-добре да бъде с майка си и с баща си поне в началото на живота си, отколкото да бъде отглеждано само от единия родител.

Такива мисли я занимаваха, преди да се качи до кабинета му. Фасада. Засега това беше достатъчно.

Но когато застана на прага, стаята се оказа празна. Всеки би могъл да нахълта, да захвърли шепа прах, съдържащ антракс, и да си излезе необезпокояван.

Внезапно разнеслият се иззад една от вътрешните врати глуповат кикот й показа, че все пак в офиса бе останал някой. При това беше сигурна кой е той.

Очакваше да я обладае ярост, което би било напълно естествено, но не усети нищо такова. Вместо това я обзе неизпитвано досега спокойствие. Това беше отговорът на всичките й въпроси. И мъглявата й надежда да продължи живота си с Джим зад измамната фасада буквално се изпари. Вече нямаше връщане назад.

Проблемът не беше само в това, че той се развлича със секретарката си, с Киара или с която му попадне — това така или иначе в един момент щеше да сложи край на брака им — но не това беше причината да няма претенции към него.

Не. Ставаше въпрос за абсолютната липса на дискретност, която се превърна в капката, преляла чашата.

Втурна се в кабинета му, който се оказа отключен, както можеше да се очаква, и го свари със свалени до глезените панталони, притиснал към бюрото момиче на не повече от осемнайсет години.

Изглеждаше толкова шокиран от появата й, че й идваше да се разсмее на глас.

— Както виждам, не си ме очаквал — отбеляза тя.

— Мамка му! Хелън, какво, по дяволите, търсиш тук?

Като че ли виновната беше тя.

— Причината, поради която реших да дойда, вече няма никакво значение — спокойно отвърна Хелън. — Това изцяло променя нещата.

Джим запъхтяно се мъчеше да вдигне панталона си.

— О, не си прави труда — каза тя. — Няма да ти отнема много време. Пък и доколкото мога да си спомня, това, с което си се заел, също. — Погледна към момичето, което досега не бе виждала. Сигурно беше някоя нова служителка. — Извинявай, миличка, но би ли се загърнала в нещо, за да ни оставиш сами, докато поговоря със съпруга си?

Непознатата кимна енергично и се заоглежда за дрехите си. Дори не ги облече, а само ги притисна към тялото си и изскочи от кабинета.

Хелън насочи цялото си внимание към стоящия като попарен Джим.

— Искам развод.

— Какво? — изгледа я той и челюстта му увисна.

— Сигурно желанието ми не те учудва.

— Даваш ли си сметка как това ще се отрази върху политическата ми кариера?

Тя цъкна с език.

— Хайде, хайде, скъпи. Ще се научиш отново да обичаш. Не се притеснявай.

— Един развод ще ме съсипе.

— О, няма. Това, което ти и твоите колеги трябва да разберете, е, че ние, обикновените хора, проявяваме разбиране към човешките слабости и житейски ситуации като развода и дори изневярата. Но не можем да приемем лъжата.

— Винаги си знаела, че има и други.

— Така ли? — повдигна вежди тя.

— Не се ебавай с мен.

Хелън се засмя.

— Очевидно аз съм единствената, която не го прави. А сега ти предлагам сделка. Искам развод, както и да освободиш къщата от присъствието си. Като компенсация ще ми дадеш два милиона долара с предварително платени данъци.

Джим я изгледа с неприкрита враждебност.

— Ти си кучка.

Тя присви очи.

— О, все още не си видял нищо. Само опитай да ме прецакаш — и ще оглася всичките ти похождения, така че действително няма да имаш никакво бъдеще повече.

Устните му се изкривиха в грозна гримаса.

— Току-що сама каза, че обществото би простило една изневяра.

— Нямах предвид бъдещето ти в политиката. Говорех буквално. Благодарение на детектива, който ти нае да ме следи, разполагам с няколко наистина ценни снимки, на които се виждаш ясно заедно с Киара Морнини. В нейното кръгло легло, застлано с червени сатенени чаршафи. Спомняш си, нали?

Лицето му пребледня като платно.

— Съмнявам се, че Антъни ще приеме новината със спокойствието, с което се отнесох аз към нея. — Хелън се изправи. — Надявам се, че сега ще приемеш условията ми, нали?

— И мога да разчитам на мълчанието ти, така ли? — намръщи се насреща й той.

Тя кимна, сякаш току-що се бяха уговорили да вечерят заедно.

— Абсолютно. За твой късмет, аз мога да бъда много по-дискретна от теб. — Извърна се да си върви и подхвърли през рамо: — Уведоми ме, когато се установиш, за да могат адвокатите ми да се свържат с теб.

Не изчака отговора му. Вече не я интересуваше. Имаше предимство и бе наясно с това. Напускаше предишния си живот с високо вдигната глава. И веднага щеше да се отправи към „Ормондс“, за да си купи онези зашеметяващи обувки на „Бруно Мали“.