Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (3)

Глава 2.

— Значи вземаш противозачатъчни и го оставяш да се заблуждава, че се опитваш да забременееш?

Хелън Захарис веднага наостри уши. Въпросът не беше насочен към нея, но като нищо можеше и да бъде. Всъщност беше толкова точно формулиран, че за момент се уплаши да не би някой да е разкрил конспирацията й и да е седнал срещу нея на масата, за да я изнудва.

Но не, разговорът се водеше между две около двайсетгодишни момичета, заели съседната маса в кафе „Руж“, където Хелън очакваше за обяд Нанси, съпругата на сенатор Кабът.

Нанси закъсняваше, което бе добре, тъй като бърборенето на двете момичета беше много по-занимателно за Хелън, отколкото онова, за което неминуемо щеше да разговаря с нея, например кой ще участва в надбягванията в Мидълбърг през октомври или коя политическа фигура напоследък е предложила нелепо понижаване на данъците. Или пък — повишаване. Или чий дебел задник е предизвикал интереса на хората в Белтуей^[1]. Нито една от тези теми не я вълнуваше.

— Не може да се каже, че се измъчва особено — отбеляза младата жена, която вземаше таблетките антибебе, като се засмя и отпи от розовото си питие. — Просто трябва да се постарае малко по-усърдно и… по-дълго.

Приятелката й се усмихна, сякаш й бе приятно да бъде въвлечена в пикантната тайна.

— Кога смяташ да престанеш?

— По някое време. Когато реша, че съм готова — нехайно отвърна първата.

Другата поклати глава:

— Не ти липсва кураж. Гледай само междувременно да не открие хапчетата.

— Няма начин.

— Къде ги криеш?

Прикрепени с тиксо към дъното на чекмеджето на нощното ми шкафче, мислено отбеляза Хелън.

— В дамската си чанта — поясни момичето с розовото питие. — Никога няма да потърси там.

Погрешна стъпка. Тотална неопитност. Мъжете проявяваха респект към този аксесоар само докато усетеха и най-малкото съмнение, че нещо става. Тогава първото място, където проверяваха, беше чантата. Дори най-глупавите действаха така.

Ако тя скриеше нещо там, Джим веднага щеше да го открие. Бе преминал през периода на куртоазия преди много време.

Потрепери при мисълта какво щеше да направи, ако разбере, че осуетява опитите му да се сдобие с наследник.

По този въпрос Хелън бе непоколебима. Не искаше бебе. Щеше да бъде абсолютно нечестно — преди всичко спрямо самото дете, тъй като единствената причина съпругът й толкова да го желае бе, че така ще може да демонстрира идеалното семейство, с което щеше да повдигне рейтинга си на следващите избори.

Кампания 2008.

Веднъж сънува, че има бебе. Това бе копнежът да притисне малкото топло телце, да целуне пълничките пръстчета на ръчичките и крачетата. Да прави сандвичи с фъстъчено масло за обяд всеки ден и да го изпраща на училище с неизбежното „Обичам те!“.

О, да, веднъж Хелън бе сънувала, че е майка. И има щастливо семейство. Както и много други сънища, които голямата политическа машина на Вашингтон бе смляла и изплюла. Нямаше желание да вкарва едно невинно същество в нея.

— Да ви донеса ли вече нещо за пиене? — попита младата сервитьорка. Имаше нервното изражение на човек, който току-що е започнал работа и се старае да я върши както трябва, но няма никаква представа как. Хелън разпознаваше тези симптоми. Преди петнайсет години бе в същото положение.

— Не, всичко е наред, благодаря. Просто чакам…

— Госпожице! — разнесе се пиянски глас през няколко маси. Някакъв мъж щракна с пръсти, сякаш привиква куче. — Колко пъти трябва да си поръчвам ирландско кафе, преди най-после да ми го донесете?

Сервитьорката неуверено премести поглед от Хелън към непознатия, после обратно, и очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, господине. Проверих няколко пъти, но още не е готово.

— Качеството изисква време — намеси се Хелън с най-очарователната си усмивка. Грубиянинът не заслужаваше подобна любезност, но ако някой бе недоволен, той би трябвало да заеме мястото на това момиче. — Днес поръчките за бара са особено много, така че вината не е нейна.

Точно както се очакваше, мъжът се разсмя, оголвайки грозни жълти зъби. Беше готова да заложи и последния си долар, че е страстен пушач.

— А ти си доста гореща, а? Позволи ми да те черпя едно!

Хелън отново се усмихна, сякаш беше изключително доволна от тази проява на мъжко внимание.

— Още едно — и няма да бъда в състояние да се прибера у дома — излъга тя. — Това мило момиче изминава разстоянието от бара до масите толкова пъти, че сигурно главата му се е замаяла. — Обърна се към сервитьорката и прошепна: — Засега не искам нищо. Благодаря.

Младата жена изглеждаше напълно объркана, но и изпълнена с благодарност, когато се обърна и се отдалечи.

— Ей, какво ще кажеш да се видим по-късно днес — предложи непознатият, но бе прекъснат от пристигането на приятелката на Хелън.

— Здравей, миличка. Извинявай, че закъснях. Едва успях да се измъкна от Джорджтаун тази сутрин.

Хелън се изправи, а Нанси Кабът млясна въздуха от двете й страни, пръскайки около себе си дъх на старомоден парфюм. Погледна към мъжа с жълтите зъби, който очевидно я позна, защото изкриви лице в гримаса и смигна на Хелън.

— Няма проблем — успокои я Хелън и двете седнаха. — Просто седях тук и се наслаждавах на атмосферата.

— Чудесно местенце, нали? — Нанси погледна през прозореца, където в далечината, на фона на бледосиньото небе, се очертаваше силуетът на паметника на Джордж Вашингтон.

Погледът й беше толкова съсредоточен, че за момент Хелън си помисли, че приятелката й е на път да каже някаква философска мъдрост за величието на града. Но тя не направи нищо подобно.

— Просто ми се иска да можехме да разчистим онези рушащи се сгради там. — Посочи с ръка на юг, където действително имаше доста порутен квартал, чиито жители обаче полагаха сериозни усилия за възстановяването му.

— Дай им малко време — небрежно отвърна Хелън, опитвайки се да прикрие колко дълбоко я засяга темата, още повече че изказаното от Нанси бе в противоречие с политиката, заявена от съпруга й през тази седмица. — Програмата за благоустрояването на града работи много добре.

Нанси се засмя, очевидно мислейки, че приятелката й влага в думите си и известна доза сарказъм. И че това е много забавно.

— Впрочем точно смятах да ти кажа нещо. Струва ми се, че най-сетне намерихме мястото за благотворителното набиране на средства за закупуване на дрехи за сираците.

— О! — Хелън се опита да си придаде заинтригувано изражение, за да не издаде сънливостта, която бе започнала да я обзема. Проявяваше интерес към подобни начинания точно толкова, колкото и Нанси към благоустройството на града. Разликата беше, че тя бе принудена да симулира заинтересованост, колкото и да й се искаше да сложи точка на разговора със смях, точно както преди малко бе направила събеседничката й. — Какво имаш предвид?

— Къщата на Хъчинсън в Джорджтаун — знаеш ли я? Онази, на ъгъла на „Галоуей“ и „Ем“.

— А, да. Много е красива. — Всъщност нямаше никаква представа за сградата, но беше наясно, че ако признае невежеството си, ще й се наложи да изтърпи безкрайна лекция за историята на къщата на Хъчинсън, за мебелировката й, за хората, които са живели в нея, и естествено — за стойността й. В интерес на истината, не беше сигурна колко още може да запази любезното изражение на лицето си.

— А сега за анонимния търг — подхвана Нанси, но разговорът им бе прекъснат от приближаването на сервитьорката. — За мен един „Манхатън“ — нареди тя и повдигна многозначително вежди към Хелън, за да й подскаже, че няма никакво намерение да пие сама.

— Аз ще си поръчам коктейл с шампанско — каза Хелън, мислейки, че това е последното нещо, което й се иска в момента. — И чаша вода — допълни, с доброто намерение да наблегне повече на безобидната напитка. — Благодаря.

Непознатият грубиян мина покрай масата им и за момент пиянският му поглед се спря върху нея.

— Мъжете определено те забелязват — изкоментира Нанси с неприкрито неодобрение в гласа.

За момент тропането на сребърните вилици по китайския порцелан и тихият шепот, разнасящ последните клюки в Белтуей, изпълниха пространството и сякаш се усилиха.

— Поръчах си шампанско — нехайно отвърна Хелън. — Това винаги кара хората да се питат какъв е поводът за празненството. И винаги привлича внимание.

Очевидно обяснението й задоволи Нанси.

— Да си дойдем на думата. Празнуваме това, че най-сетне намерихме подходящо място за набирането на средства за благотворителния фонд. А сега да поговорим за твоето участие, а?

Хелън не беше в настроение за това. Винаги бе мразила подобни разговори, свързани с помощта й за каузи, които изобщо не подкрепяше. Но нямаше друг избор, освен да предложи най-доброто, на което беше способна, за да не донесе някакви негативи и да не посрами фамилията Захарис. А това бе нещо, което я караше да мрази този фалш още повече.

Когато сервитьорката изпълни поръчката им, Хелън вдигна чашата си към Нанси за тост за настоящия президент на благотворителната организация — неприятна, приличаща на жаба жена, която веднъж бе изразила мнение пред техни общи познати, че „Хелън е била и винаги ще си остане проста продавачка“, след което отпи глътка с намерението да е единствена.

След двайсетминутния монолог на Нанси за достойнствата на покойния предишен президент на фондацията Хелън се предаде и пресуши коктейла.

Защо не? Питието й позволяваше да прави нещо друго, освен да кима глуповато срещу Нанси и да се смее престорено на плоските й шеги.

Учудващо беше колко често й се налага да води такива разговори, които на всичкото отгоре я караха да се чувства неловко. Още по-учудващ бе фактът, че околните очевидно забелязваха досадата й. Въпреки това, незначителните брътвежи бяха част от живота й и докато Джим продължаваше да се катери все по-нагоре и по-нагоре по политическата стълбица, краят им изобщо не се виждаше.

Затова Хелън прие кръста си колкото може по-спокойно. Хората от обкръжението на съпруга й се движеха в кръг, преследвайки собствените си интереси. Много рядко можеше да се види някой — без значение на възраст, пол, раса или сексуална ориентация — който не би минал и през трупа на родната си баба, за да достигне заветната си цел.

Всяка, която твърдеше, че не плаща висока цена за удобния живот на домакиня, беше изгубила разума си.

Нанси не спираше да говори.

Продължавайки да се усмихва, Хелън направи знак на сервитьорката да й донесе още едно питие.

По-късно щеше да си изпати, задето бе изключила телефона си.

Отпусна се върху облегалката на коженото кресло в отдела за обувки в магазин „Ормондс“ — наградата й за двучасовата среща с Нанси Кабът — и започна да върти из съзнанието си мисълта за гнева на съпруга си така, както допреди малко бе премятала между пръстите си бижуто, което бе решила да си купи.

Той мразеше, когато не можеше да се свърже с нея.

Тя, от своя страна, ненавиждаше, когато успяваше да я намери. А напоследък това се случваше все по-често и по-често. Без значение къде се намираше или какво правеше, телефонът й сякаш звънеше винаги в най-неподходящия момент.

Един път, когато бе натоварена с консервирани храни от Гръцката православна църква за една от обществените трапезарии, спря за момент да се полюбува на спокойната красота на новия витраж, изобразяващ Благовещение. В този момент телефонът й звънна.

Друг път, докато едва балансираше с книжните пакети, пълни с екологично чисти продукти — единствените, които Джим консумираше в последно време, поддавайки се на поредната мода, държеше едновременно дамската си чанта и ключовете и се опитваше да прекоси дългата алея до входната врата, телефонът й отново се раззвъня. Тъй като бе включен на вибрации, неочакваното движение я стресна толкова силно, че бе изпуснала торбата с яйца.

Веднъж поднасяше току-що затоплена на микровълнова фурна домашно приготвена пилешка супа на прикован към леглото пациент в болницата, когато мобилният й отново я накара да подскочи така, че заля с бульона пациента и което в случая не бе толкова важно — новите си лачени обувки.

Дори днес, по време на обяда й с Нанси, Джим й се обади, с което увеличи броя на безсмислените разговори от един на два, само за да й каже, че има късно съвещание и няма да се прибере за вечеря, така че нямало смисъл да го чака.

Нанси на няколко пъти бе отбелязвала колко е мило от негова страна, че си прави труда да я уведоми. Ала тя не владееше езика на Джим, следователно нямаше представа, че късно съвещание означава, че ще се прибере у дома, ухаейки на мартини и нечий чужд парфюм.

Струваше си към психологията да се изучава и раздел Лицемерие.

Джим Захарис (кръщелното му име беше Деметриус, но той бе решил, че звучи прекалено етническо за американски политик) беше харизматичен младши сенатор на Мериленд, но се готвеше за агресивно нашествие към по-висок пост. В град като Вашингтон всичко, което върши една политическа фигура или пък съпругата му, трябваше да бъде искрено и той не искаше Хелън да го излага.

Да, подобно на много други брилянтни, но глупави мъже наивно вярваше, че собствените му прегрешения остават невидими, като в същото време не преставаше да се притеснява какво прави съпругата му, докато е сред обществото.

Откакто се бе омъжила, тя никога не бе давала и най-малък повод за скандал. Никакви случайни запознанства в басейна, никакви лесбийски истории… нищо.

Което не означаваше, че си няма своите тайни. Но ги пазеше, заровени дълбоко в нея.

Междувременно бе сключила сделка още в деня на сватбата си, когато бе прекалено наивна, за да си дава сметка за цената. Не ставаше въпрос за живота й на заможна домакиня, а за нещо много по-лошо. Беше един вид трофей, което я задължаваше винаги да изглежда добре, от време на време да участва в благотворителни акции, понякога да обядва с останалите дами от висшето общество в клуба, да спонсорира различни прояви и — което беше най-важно от всичко — да си държи устата затворена, докато душата й се разпадаше на части.

И тя бе станала обезпокоително добра във всички тези преструвки.

— Хелън!

От размишленията я изтръгна нечий бодър, весел глас. Извърна се и видя Сузи Хауъл, председателката на градския съвет, придружавана от дъщеря си.

— Сузи.

— Спомняш си Луси, нали? — каза Сузи, сочейки към тийнейджърката с подпухнало лице и сплъстена коса, обезцветена от честото използване на силните бои, предлагани напоследък по магазините.

Момичето изглеждаше съвсем не на мястото си в скъпия магазин „Ормондс“ и което беше странно, очевидно си даваше сметка за това.

— Да, разбира се. — Хелън бе забравила името на дъщерята и бе благодарна, че майката сама го спомена. — Как си, Луси?

— Много…

— Тя е много добре — прекъсна я Сузи, отправяйки й поглед, който можеше да е много по-изразителен, ако лицето й не бе сковано от толкова много ботокс. — Всъщност приеха я в университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо. Била си там, нали?

О, не. Това не беше разговорът, който Хелън би желала да води. Най-малкото сега, когато беше още замаяна от обяда с Нанси Кабът.

— Естествено — отвърна, надявайки се двете да не усетят миризмата на шампанско в дъха й. След това, тъй като вероятно майката и дъщерята знаеха много повече за мястото, отколкото тя, додаде: — Ходила съм, докато учех в колежа.

— А, значи не си завършила образованието си в „Маями“?

— Не. Посещавала съм го в ученическите си години. Преди цял век.

— Виж ти — промълви разочаровано Сузи. — В такъв случай, къде си завършила?

Хелън си помисли, че би трябвало да си води бележки относно измислената си история.

— В университета „Маршал“ — отговори, защото Дейвид Прайс бе учил там и го бе посещавала достатъчно често, за да познава добре неговото студентско градче.

Дейвид Прайс, любовта на живота й, докато бе преценила, че заслужава повече, и го бе изоставила.

И наистина бе получила точно това, което заслужаваше.

— Намира се в Западна Вирджиния — завърши, усещайки меланхолията в собствения си глас.

— Западна Вирджиния! — Сузи я погледна, сякаш току-що й бе съобщила, че е учила някъде в страна от Третия свят. — Мили боже, как едно възпитано момиче от Охайо се е озовало там?

— Уместен въпрос — усмихнато отвърна Хелън.

— Аз пък не искам да ходя в Западна Вирджиния — изсумтя към майка си Луси, без дори намек за извинение, че би могла по този начин да засегне другата жена.

Това беше отношението към Западна Вирджиния на местните хора, все още вкопчени в закостенялото разбиране, че там живеят само беззъби туземци, които се женят за братовчедите си.

Сузи се разсмя на забележката на дъщеря си, давайки болезнено ясно да се разбере, че споделя нейното презрение към подобна възможност.

— Не се притеснявай, миличка, няма да се наложи. — После се обърна към Хелън със сияеща усмивка: — Би ли написала препоръчително писмо за дъщеря ми? Имам предвид, до университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо.

— С удоволствие. — Какво друго би могла да отговори? Нищо. Нейната работа беше единствено да казва „да“. — Но — додаде бързо — може би препоръката на Джим ще има повече тежест?

Радостен блясък озари очите на Сузи.

— Смяташ ли, че ще се съгласи да го направи заради нас? — Съвсем ясно беше, че това бе имала предвид още от самото начало, така че Хелън нямаше за какво да се притеснява.

— О, сигурно. — Всичко щеше да направи, стига името му да се разнася наоколо. Често му се налагаше да слага подписа си под документи, към чието съдържание нямаше никакво отношение.

Като под тяхното свидетелство за брак например.

— Ще кажа на секретарката му да ви се обади — обеща тя.

— Много ти благодаря, Хелън. — Сузи смушка с лакът дъщеря си в ребрата. — Нали? Не е ли много мило от страна на госпожа Захарис?

— Благодаря — равно повтори момичето.

— Няма за какво — отвърна Хелън с най-любезната си усмивка.

Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, Хелън си мислеше как напоследък животът й бе преизпълнен с подобни фалшиви отношения. Хората искаха единствено да я използват като връзка с влиятелните на деня, но това не я притесняваше, защото съпругът й се възползваше от всяка възможност да увеличи собствената си власт. А тя отдавна, много отдавна бе сключила сделка, че ще плаща цената на играта, срещу което ще получава финансов комфорт.

Това удовлетворяваше всички.

Всички, освен самата нея, както се оказа накрая.

Ако преди десетина години някой й бе казал в какво ще се превърне животът й, не би повярвала. Но всичко се бе променяло постепенно и малко по малко, докато един ден се събуди и откри, че живее в някаква налудничава, скалъпена приказка.

Това беше ужасяващо, но алтернативата — животът й, преди да се омъжи за Джим — все още блестеше като парещ спомен в съзнанието й.

Може би това я правеше слаба, но не можеше да мисли за цената, която трябва да плати, само и само да не се връща назад. А ако съпругът й знаеше истината за миналото й, би дал всичко, за да остане погребано.

В резултат Хелън можеше да си позволява каквото й хрумне и което си пожелае. Именно това я доведе тук, в секцията за обувки в магазин „Ормондс“, където идваше най-малко три пъти в седмицата.

Понякога удоволствието беше краткотрайно. Често изчезваше още преди да се прибере у дома с новите кутии и пакети, но първоначалната наслада от новата придобивка винаги я опияняваше.

Беше живяла прекалено дълго без това, за да го приема сега за даденост.

В този момент, докато чакаше, облегната в коженото кресло, тъмнокосият продавач (Луис ли му беше името?) да донесе камарата обувки, които бе пожелала да изпробва, започна да се чуди дали цената си заслужава.

Определено имаше какво да се каже за това, че сега бе в състояние да си купи всичко, което пожелае, особено след преживените трудни години. Сега нещата изглеждаха лесни. И това й носеше някаква утеха.

Тя не просто си купуваше разни неща. Дори в моментното си леко замайване от шампанското си даваше сметка за това.

Купуваше си хубави спомени.

В живот, лишен от емоционална топлина, правеше всичко възможно, за да си осигури мигове, които после щеше да си спомня с удоволствие. Като нещо, различно от обикновено губене на време между раждането и смъртта.

Толкова пъти беше привличана от невероятния аромат на парфюм, от натурален лосион за тяло, от тоалет, в който изглеждаше убийствено, или — през повечето време — от чифт обувки, които я извисяваха до върха на щастието в прекия и преносния смисъл на думата.

— Извинете ме, госпожо Захарис — прекъсна размишленията й нечий глас.

Луи. Или Луис? Или, дявол да го вземе, може би се казваше по съвсем друг начин. Навярно Боб?

— Да? — отвърна, като се стараеше да не се обръща към него персонално, тъй като вероятността да сгреши беше голяма.

— Опасявам се, че картата ви бе отхвърлена. — Подаде й нейната „Американ Експрес“, сякаш беше умрял паяк, който е открил в салатата си.

Отхвърлена? Не беше възможно.

— Трябва да има някаква грешка — възрази тя. — Опитайте отново.

— Направих го вече три пъти, мадам. — Мъжът се усмихна извинително и Хелън забеляза, че един от кътниците в устата му е съвсем почернял. — Сумата не може да бъде изплатена чрез нея.

— Шестстотин долара? — с недоумение възкликна тя. — Тази карта няма лимит!

Консултантът кимна утвърдително.

— Да не би да е била обявена за открадната, а вие не сте получили заместителя й?

— Не. — Бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше натъпкан с банкноти от по един и пет долара — стар навик, останал от времето, когато тези купюри я бяха карали да се чувства богата. Имаше още няколко други кредитни карти. Извади сребърната „Мастъркард“ и му я подаде. — Ще проверя по-късно. Опитайте с тази. Не би следвало да има проблеми. — В гласа й прозвуча рязкост, каквато не й бе присъща. В интерес на истината, в интонацията й често се прокрадваше нотка на нетърпение, която не можеше да обясни по друг начин, освен с неудобната теория, че е отражение на неудовлетворителния й личен живот, а може би и с недоволство от обслужването.

Тъмнокосият продавач (и защо ли в магазина нямаха практика служителите да носят табелки с имената си?) бързо пое обратно с другата кредитна карта, а Хелън се отпусна в креслото, убедена, че след минута ще се появи с чек, който да разпише, след което щеше да бъде свободна да си тръгне с покупките си.

Или с плячката, както терапевтката й — д-р Дейна Колобнър, ги наричаше на шега.

Наистина беше нещо като плячка. Даваше си сметка за това. Купуваше, за да задоволи апетита си. След няколко часа удовлетворението изчезваше и чувстваше необходимост от още. Е… не беше съвсем така. Необходимост беше прекалено силно казано. Беше реалистка дотолкова, че да прави разлика между желание и нужда.

Понякога й се струваше, че може да захвърли всичко това и да се присъедини към Корпуса на мира. Но на трийсет и осем години вероятно бе твърде стара. Може би това беше още една пропусната възможност, минала покрай нея, докато пропиляваше години от живота си с мъж, който не изпитва нищо към нея.

И когото тя също не обичаше. Вече не.

Продавачът се върна, изтръгвайки я от мислите й. Нещо в изражението му бе променено — бе изоставил заучената си любезност.

— Опасявам се, че и тази е невалидна — съобщи, стиснал картата между палеца и показалеца си.

— Тук има нещо нередно — възрази Хелън и в стомаха й се прокрадна добре познатото чувство на тревога. Измъкна картата, обслужвана от служебната сметка на Джим. Използваше я само в краен случай. Като този.

След не повече от две минути мъжът се появи отново и този път лицето му изразяваше презрение. Върна й картата… разрязана на четири равни части.

— Накараха ме да го направя — обясни рязко.

— Кой по-точно?

Той сви костеливите си рамене, върху които висеше прекалено широко сако.

— От банката. Твърдят, че картата е крадена.

— Крадена?

Продавачът кимна и повдигна грижливо изскубаните си вежди.

— Така казаха.

— Мисля, че щеше да ми е известно, ако картата ми е била открадната.

— И аз мисля така, госпожо Захарис. Въпреки това, съобщението беше недвусмислено и бях принуден да действам според разпореждането.

Тя се възмути от снизходителния му тон, но се опита да овладее гнева, който я обзе.

— Трябваше да говорите с мен, преди да разрежете картата.

Мъжът поклати глава.

— Опасявам се, че не сте права. Предупредиха ме, че ако не го направя, магазинът ще бъде глобен.

Глупости. Беше уверена, че е изпитвал удоволствие, докато разрязва картата, и още по-голямо, докато й подава частите. Познаваше този тип хора.

Отправи му смразяващ поглед и извади от чантата мобилния си телефон.

— Извинете ме. Трябва да се обадя.

— Разбира се.

Наблюдаваше го, докато се отдалечава, опасявайки се, че няма да преброи даже до пет и той ще се върне пак, за да я обсипе с нови обвинения. Но мъжът едва бе приближил до отдалечения край на помещението, когато някакво момиче подаде глава през вратата и подвикна:

— Хавиер е на телефона, Луис. Знае, че имаш проблем с фалшива карта.

Луис. Хелън запомни името, за да може да адресира персонално протестното писмо, което възнамеряваше да напише до управителя на магазина.

Извади от портфейла си една от отхвърлените карти и набра номера на банката, нетърпеливо минавайки от меню на меню, докато накрая успя да се свърже с живо същество.

— На телефона е Уенди Ноел. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се да сте в състояние да го направите, Уенди — подхвана Хелън с най-любезния тон, който можа да изцеди от себе си при тези обстоятелства. — По някаква причина картата ми бе отхвърлена в един магазин днес и не мога да си обясня защо.

— С удоволствие ще ви помогна, мадам. Бихте ли изчакали за момент?

— Естествено.

Хелън седеше с туптящо до пръсване сърце, докато в ухото й се разнасяше мелодия, която се смесваше с кънтящата в магазина музика.

— Госпожо Захарис? — разнесе се гласът на банковата служителка.

— Да?

— Картата ви е обявена за открадната, мадам. — Момичето се опитваше да бъде учтиво. В тона му се долавяше съчувствие и извинение. — Блокирана е.

— Но аз не съм я обявявала за изчезнала — възрази Хелън. — В момента се намирам в един магазин, където отказват да я приемат.

— Няма как да я използвате, щом е обявена за открадната.

Хелън поклати глава, въпреки че жената от другия край на линията не можеше да я види.

— Вероятно става въпрос за кражба на самоличност. — Това беше единственото логично обяснение на случващото се.

— Кой я е обявил за невалидна?

— Някой си… Диме… Демет… рис…

— Деметриус? — попита, невярваща на ушите си.

— Точно така. Деметриус Захарис — измърмори жената. — Обади ни се лично, за да обяви картата за открадната.

— Но защо? — промълви Хелън, преди да успее да се въздържи, тъй като знаеше, че на този въпрос няма отговор. Или поне такъв, който би могъл да я задоволи.

— Опасявам се, че не зная.

— Изпратен ли е заместител на картата? — Усещаше, че постепенно я завладява паника. — Бихте ли могли да гарантирате покупките ми с новия номер?

— Господин Захарис изрично разпореди да не изпращаме заместваща карта към този момент.

Смаяна, Хелън се поколеба за миг. Искаше да възрази, да каже, че е станала грешка, да предположи, че някой от обкръжението на Джим се е обадил да блокира картата, но дълбоко в нея нещо й казваше, че нещата не стоят така. Съпругът й бе сторил всичко това преднамерено.

Благодари на жената, затвори и веднага след това набра номера на Джим.

Той вдигна едва след четвъртия сигнал.

— Защо си обявил кредитните ми карти за откраднати?

— Кой се обажда?

Можеше да си представи самодоволното му ухилено лице.

— Защо — повтори тя рязко — си блокирал картите ми?

Чу как коженото кресло изскърца под тежестта му.

— Нека те попитам нещо — отвърна той с глас, натежал от сарказъм. — Има ли нещо, което би искала да ми споделиш? Нещо, което досега си крила от мен?

Стомахът й се сви на топка.

Какво ли беше открил?

— Накъде биеш, Джим? — Господи, имаше толкова много неща, които можеше да има предвид.

— Мисля, че много добре знаеш.

В съзнанието й нахлуха хиляди вероятности.

— Не. Не мога да се сетя за нещо толкова лошо, за което би искал да ме унижиш така на публично място. Смяташ ли, че е в твоя полза, ако се разчуе, че съпругата ти се опитва да пазарува с блокирани кредитни карти?

— Не чак толкова, колкото… ами… да бъда лишен от семейство.

Тишината, надвиснала помежду им, беше като топка за пинг-понг, до която никой от играчите не успява да стигне.

Джим я наруши пръв:

— Това говори ли ти нещо? — Креслото му изскърца отново и вече си представяше скованата му от гняв фигура. — А аз си мислех, че се опитваш да забременееш. Пък се оказва… — Почти виждаше как нехайно повдига рамене. — … че просто сме се чукали.

Хелън изкриви лице в гримаса от начина, по който буквално бе изплюл думата.

— Не останах с впечатление, че не ти беше забавно.

Не беше толкова лесно да го отклони от темата.

— Ти си ме лъгала, Хелън!

— И за какво по-точно?

— Като че ли не знаеш.

— Не си на себе си — подхвана тя, давайки си сметка, че най-добрата защита в случая беше обвинението.

— Не мисля.

— Тогава ми обясни за какво говориш!

Вече бе готова да отхвърли възраженията му за пушенето, когато той каза:

— Разбрах за таблетките.

Чувство за вина и гняв се разля във вените й.

— Каква работа имаш да се ровиш из нощното ми шкафче?

— Нощното ти шкафче? Днес трябваше да ми изпълнят рецепта в аптеката на Джи стрийт и аптекарят ме попита дали да ми даде и твоята поръчка.

О, по дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Бе проиграла картите си. Можеше да се измъкне с лъжа, като каже, че рецептата е стара или аптекарят е допуснал грешка, но вече се бе издала достатъчно. Бе попаднала в капан, от който няма измъкване.

— Чакай — каза, но вече бе твърде късно. — Какви хапчета?

— Противозачатъчни. Вземала си ги от месеци, затова не се опитвай да ме баламосваш!

Беше адски затруднена. Дали трябва да рискува, като се опита да отрече, или да признае цялата истина?

— Предписаха ми ги по здравословни причини. — Лъжата дойде на устните й съвсем естествено. — Трябваше да регулирам хормоните си, за да мога да забременея.

От другата страна на линията се разнесе неприятен смях.

— Ако беше така, щеше да ми кажеш.

— Защото си особено сговорчив и разговорлив в последно време! — заяде се тя.

— Ти си лъжкиня!

— Това е твоето мнение. И сега си решил да ме накажеш?

— Можеш да се обзаложиш.

Леденият му тон я накара да потръпне. Как, по дяволите, бе стигнала дотам да се омъжи за мъж като него?

— И за колко време?

— Колко, според теб, ще ти отнеме да забременееш?

— Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ да ме лишиш от всякакви средства дотогава? — За нищо на света няма да му позволи да го направи. Ще си намери работа. Няма да опропасти съдбата на едно дете заради собствената си слабост към пазаруването.

— Ще ти отпусна прилична издръжка — каза Джим. — Само за най-необходимото. Не повече от сто долара на седмица.

— Сто долара!?

— Знам, че съм прекалено щедър.

Това означаваше около шейсет цента на час заради факта, че е омъжена за него.

— Толкова си жалък — изсумтя тя и прекъсна връзката.

Огледа магазина и непретенциозните служители, въртящи се наоколо, които очевидно си спомняха богатата клиентка от последните няколко години, която винаги бе изглеждала безгрижна и добре осигурена. Поне някои от тях споделяха сегашното й неудобство.

Като жената там. Красива. Прекалено красива, за да се е родила богата. Просто е била купена. Сигурно имаше серийна татуировка на бедрото си. През годините Хелън се научи да различава оригинала от фалшификатите. Като нея самата.

Върху красивите лица на ментетата винаги имаше сянка на несигурност.

Точно както при Хелън. Някак си, независимо от банковата сметка, която делеше с Джим, никога не изпитваше задоволството от свободата да пазарува в „Ормондс“. Винаги над главата й висеше някаква заплаха. Заплахата от неодобрението на Джим.

Е, стига толкова. Няма намерение да живее от милостинята му и да се подчинява на поредната му прищявка. И в никакъв случай няма да позволи той да ръководи живота й.

Като в сън, тя се наведе и сложи обувките на „Джими Чу“ в кутията на „Бруно Мали“, после бавно затвори капака.

Изправи се, обзета от чувството, че я подтиква поредното неодобрение на съпруга й, изразено само с незначителен жест.

Да, беше я поставил на колене. Беше я унижил и бе предизвикал простия продавач да й съобщи за това. Но няма да го остави да спечели рунда. Няма да му позволи да я държи на каишка, като блокира кредитните й карти.

Направи крачка напред, мислейки много повече за символичното освобождаване от властта на Джим, отколкото за факта, че е обута с обувки, които все още не е платила.

Ще се върна, каза си мислено, правейки поредната крачка. В магазина никой няма да забележи, че си е тръгнала. Знаеше го от собствен опит в отдела за дрехи в „Гарфинкълс“^[2], където случайно се запозна с Джим. Сензорите за охрана бяха на нивото на гърдите, където обикновено крадците криеха откраднатата стока.

Тя не беше крадла, а редовен спонсор, налял вероятно хиляди долари в касата на „Ормондс“. Дявол да го вземе, дори беше оставила чифт страхотни обувки на „Джими Чу“, докато пробваше друг на „Мали“.

Имаше нужда да го направи. Обувките на „Бруно Мали“, които носеше в момента, бяха направо страхотни. Мнение, което не се споделяше от всички. Някои ги намираха за неудобни. Единствено хората със съвършени стъпала можеха да усетят превъзходството им над останалите марки. А кой не би искал да стъпва комфортно?

Е, в момента това не беше най-главното. Тя бързаше не защото обувките бяха неотразими, а защото бягството й доставяше удоволствие.

По-късно без проблем ще плати тези обувки. Веднага щом стигне у дома и се добере до някакви пари в брой или пък успее да налее здрав разум в главата на Джим дотолкова, че да активира кредитните й карта отново. Тогава щеше да се върне, да обясни, че е излязла несъзнателно, и щеше да плати. Без проблем.

Не беше като да краде, за бога. Едва не се задави от тази мисъл. През последните трийсет години не бе откраднала нищо, въпреки че някога бе много добра в занаята. Нямаше намерение да възкресява старите си навици.

Сърцето й биеше до пръсване и усети, че по страните й плъзва червенина. Този път Джим няма да спечели. Усещането беше ободряващо. Ще се добере до колата си, ще отвори бутилка шампанско и ще я изпие, докато се наслаждава на кацащите и излитащите самолети от летище Рейгън Нешънъл. Кой преди много години я покани на среща, за да й открие пръв величието на тази гледка? Уди? Да, точно той. Беше невероятен. Караше „Порше 914“ и тогава това се смяташе за тузарско. Какво ли е станало с него?

Беше почти излязла, загледана в обсипания със звезди оранжево-розов хоризонт, и почти усещаше освежаващия полъх на вятъра, когато зад гърба й се задейства аларма.

За момент застина на мястото си. Воят беше оглушителен. И наистина ли виждаше блещукащи светлини?

Внезапно я обзе чувство за вина, от което походката й стана по-скована, но се насили да продължи напред. Вървеше, опитвайки се да не обръща внимание на угнетяващия звук. В края на краищата в големите магазини винаги се случва нещо, което предизвиква тревога.

Но нямаше как да пренебрегне следващия сигнал — нечии бързи стъпки зад гърба й и мъжкия глас, който каза любезно:

— Извинете ме, мадам. Има малък проблем. Бихте ли се върнали с мен в магазина, моля?