Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (16)

Глава 15.

Някой определено преследваше Хелън.

Този следобед бе излязла, за да посети няколкото благотворителни организации, чийто патрон беше, при което забеляза малка синя кола без абсолютно никакви отличителни знаци да я следва между второто и третото спиране.

Ако Лорна не бе споделила с нея опасенията си, сигурно изобщо нямаше да обърне внимание. Не че шофьорът беше много напорист. Движеше се на разстояние от две-три коли след нея. И все пак я караше да се чувства неловко.

Не можеше да каже със сигурност как изглежда шофьорът й. Би могъл да е Джералд Паркс. Но не бе изключена и възможността да е Пат Сейджак. Просто никога не се приближаваше достатъчно, за да може да го огледа отблизо. Това нямаше значение, защото виждаше колата, на която често се натъкваше напоследък.

Като не изпускаше от очи пътя и държеше волана с една ръка, тя измъкна мобилния си телефон от чантата и набра 411 — номер на полицията, на който се съобщаваха не толкова спешни случаи, които все пак биха могли да представляват риск за гражданите. Не позвъни на 911, защото в задръстването и заключената й кола положението не й се струваше критично.

— Оператор 4601, разговорът ни ще бъде записан.

Хелън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше там.

— Здравейте — каза сковано. — Обаждам се, защото… ами, не е непременно спешно, но… както и да е, в момента съм на магистрала 270 и пътувам на север. Забелязах, че една кола ме следи.

— Шофьорът заплашвал ли ви е по някакъв начин?

— Не, не. Просто кара след мен от известно време.

— Можете ли да го видите, госпожо? Ваш познат ли е?

— Така ми се струва, но не съм сигурна. Не мога да го огледам добре.

Започна да се чувства наистина глупаво, въпреки че безпокойството й не намаляваше.

Отговорът на оператора не остави никакво съмнение какво си мисли той по въпроса.

— Вижте, госпожо, не можем да изпратим патрулна кола само защото друг човек се е озовал на същата магистрала и по същото време с вас. Ако някой упражнява физически или психически тормоз спрямо вас, по-добре се обадете на 911.

Чудесен, никого неангажиращ отговор. Нямаше обаче за какво да го обвинява, затова благодари и затвори телефона с надеждата, че разговорът няма да бъде проследен и да бъде включена в списъка като параноичка, чиито обаждания не бива да се вземат на сериозно.

Намали скоростта на изхода, все още виждайки синята кола зад три други, и пое обратно към шосе 355, което обикаляше цялата северна част на Мериленд и водеше към Джорджтаун, Вашингтон.

За момент си помисли, че го е изгубила, но минути след това видя синия автомобил да се появява отново, при това точно зад нейния. Опита се да огледа шофьора, за да може да го опише, ако й се наложи да потърси помощ от полицията, като в същото време не откъсваше поглед от извиващия се в многобройни завои път пред нея. Очевидно беше Джералд Паркс. Носеше огромни тъмни слънчеви очила и пръстите му здраво стискаха волана.

Премина с висока скорост по Фолс Роуд с малката надежда да бъде спряна от патрул по пътя, за да може да им посочи преследвача си и да ги накара да го задържат. Но знаеше, че сигурно той би минал покрай тях и тя щеше да изглежда като пълна глупачка в очите на пътните полицаи.

В огледалото за обратно виждане забеляза, че синята кола е спряла на червения сигнал на светофара. Зави към паркинга на търговския център и пое към отбивката за Ривър Роуд, за да се прибере у дома. След като измина два-три километра без преследвача си, почти се успокои, въпреки че сърцето й биеше до пръсване, заплашвайки да изхвръкне от гърдите й.

Щом премина главния булевард на столицата, тя пое дълбоко дъх, изпитвайки усещането, че най-сетне е в безопасност, и в същия момент го видя отново. Той се появи откъм магистралата „Дитъл Ривър“, което беше доста обходен маршрут, и отново се озова зад нея.

Докато оставаше неидентифициран, този негодник щеше да владее положението и да преследва жертвата си докрай. За първи път Хелън усети как гневът измества обладалия я страх. Част от нея искаше да препречи пътя му и да застане очи в очи с него, ала знаеше, че подобна дързост би била истинска лудост.

Когато зави по Ван Нес стрийт, където се намираше домът й, се запита дали трябва да го подмине, за да не разбере преследвачът адреса й, но се оказа, че няма смисъл, тъй като той зави наляво няколко пресечки преди нейната улица и изчезна.

Тя паркира колата и остана заключена в нея петнайсетина минути, опитвайки се да успокои дишането си. И тогава направи нещо, към което я подтикна само отчаянието. Обади се на Джим.

— Мисля, че някой ме следи — каза му веднага щом отговори на позвъняването й.

— Какво?

Предаде му набързо онова, което Лорна й разказа за колата от паркинга, и собствените си наблюдения, че някой я бе преследвал в продължение на четиридесет и пет минути. Пропусна да спомене, че се е обаждала в полицията. Излишно беше да му дава още един коз срещу нея.

— Искам лична охрана — завърши тя.

— Това са глупости — отсече Джим рязко.

Стомахът й се сви болезнено.

— Смяташ собствената ми безопасност за глупост в град, в който отвличанията и политическите убийства са ежедневие?

— Глупаво е да се притесняваш за това. Онзи не те е проследил до апартамента ни, нали?

— Точно така.

— Виж, градът е огромен. Не можеш да обвиняваш някого само защото се е озовал на една улица с теб.

— Даже ако става въпрос за десет улици, като през цялото време се движеше зад мен в протежение на двайсет и пет километра?

— Чисто съвпадение. Налудничавата идея, че някой е нарочил точно теб, се дължи на прекомерното ти самочувствие.

Това вече беше обидно.

— Когато някой ме следва по петите половин ден, сигурно става дума точно за мен, нали?

— Стига, Хелън, никой не те следи. Не се прави на глупачка.

— Да се правя на глупачка! — повтори тя, изумена. — И как?

— Ами като за начало, дори не си помисляй да се обаждаш в полицията.

Слава богу, че премълча за това.

— И защо не?

— Защото историята ще се разчуе и те ще хвърлят излишни пари и сили в търсене на нещо несъществуващо. А вестникарите седмици наред ще ме дъвчат за това.

— А моята сигурност? — попита, упреквайки се за слабостта и уязвимостта, прокраднали се издайнически в гласа й. Но наистина беше уплашена. Нямаше никакво съмнение, че някой я следи. Полицията не би могла да направи нищо по въпроса — дори да й повярваше, което беше малко вероятно, а нямаше възможност да наеме частен охранител, тъй като Джим бе ограничил до минимум личните й средства, а и сам не й вярваше. Или изобщо не го беше грижа.

Бе оставена изцяло на неговата милост и колкото и парадоксално да звучеше, той беше единствената й надежда.

— Ако трябва да се излагам на критиката на обществото всеки път, когато сънуваш кошмар, с политическата ми кариера е свършено — каза Джим. — Моля те, не ми го причинявай!

— Не става въпрос за теб! — Кога мъжът, за когото се беше омъжила, бе станал толкова безчувствен? — Уплашена съм, Джим. Повярвай ми!

Той изпуфтя и каза:

— Трябва да затварям. Заключи вратата и си пусни някой филм. Ще поговорим по-късно вечерта.

— По-късно вечерта може да се окаже прекалено късно — тросна се тя и пред очите й преминаха страховити заглавия от първите страници на вестниците.

Но Джим не я слушаше. Разговаряше с някой друг в стаята, най-вероятно с Пам. Сигурно бе пристигнала с вазелин и прашки, готова за предстоящия екшън.

— Налага се да прекъсна — каза в слушалката Джим. — Довечера ще закъснея. Не ме чакай.

Негодник. Ще поговорим за тревогите ти относно твоята сигурност довечера… О, само че няма да съм си вкъщи, затова направо си лягай. Беше толкова типично за него, че не би следвало да я наранява, но щом затвори телефона, й се искаше да се разплаче с глас. Наред с всичко останало, беше изтощена до смърт. Може би се дължеше на прекомерното количество адреналин по време на преследването или пък на факта, че се чувстваше нещастна и не виждаше изход от положението. Или пък нещо определено не беше наред.

Каквато и да беше причината, имаше нужда да се прибере и да полегне. И да не се събуди чак до следващата сутрин.

Когато отвори очи, отново беше сама.

 

 

Много по-лесно беше да се грижи за Барт в отсъствието на Колин, който го подстрекаваше да върши пакости.

Добрата новина беше, че по-голямото момче заминаваше на лагер, давайки по този начин възможност на Джос да извежда малкия сам в парка. Лошата обаче беше, че Дийна интерпретира това като нещо, което не е включено в договора, и се почувства по-свободна от всякога да я товари с допълнителни задачи.

Доказателството беше списъкът с хранителни продукти в джоба й — стоки от пет различни магазина. Поне вече имаше възможност да използва кола в рамките на официалното си работно време. Една неделя, когато Дийна я помоли на прибиране от среща на клуба по ски да вземе някакви продукти, без дори да си направи труда да я попита дали разполага с достатъчно пари, Джос се озова с две огромни и тежки торби в метрото.

Все пак във великолепен летен ден като днешния почти бе в състояние да забрави за това. За разлика от останалите бавачки и майки, бе тичала с Барт из площадката и бе изкачвала стъпалата на пързалките близо половин час.

— Много е забавно! — провикна се детето. — Какво да правя сега?

— Каквото искаш — огледа се наоколо Джос. — Може би ще отидем на люлките?

Барт изглеждаше въодушевен, но в следващия момент в очите му се появи колебание.

— Колин каза, че те са само за разглезени момичета.

О, пак този Колин. Идваше й да го удуши. Влияеше лошо върху по-малкия си брат. С всеки изминал ден все повече се уверяваше в това.

— Виждаш ли наблизо някакви разглезени момичета? — обърна се към него тя. Единственото дете на люлките беше момче с около две години по-голямо от самия него.

— Не — призна Барт.

— Може би ти говори такива неща само за да изглежда по-важен, задето сам не ходи там — подхвърли Джос. — Не че трябва да го прави или нещо такова. Ей, ами ако пък се страхува да се люлее? — Може би беше непочтено да очерня Колин, когато го няма наблизо, за да се защити, но беше уморена и ужасно разгневена от начина, по който той интерпретира всичко, което прави брат му.

Защото, честно казано, Колин беше един малък негодник.

— Аз харесвам люлките — отвърна Барт, загледан към тях.

— Е, аз също, така че да вървим. — Улови го за ръката и го поведе нататък, след което му помогна да се качи на едната и го залюля силно, докато детето се заливаше от смях.

— Виж колко съм високо, Джос! — крещеше той отново и отново.

Може би беше надвила лошото влияние на Колин. Във всеки случай бе уверена, че Барт си прекарва чудесно.

— Ти продължавай — каза след малко, вече останала съвсем без дъх, но продължавайки да се смее. — Аз ще седна да си почина.

— Искам да ме гледаш непрекъснато — подвикна малкият. — Виж, краката ми сякаш докосват небето.

— Страхотно! — помаха му с ръка Джос, докато минаваше покрай нея, преди отново да се издигне високо.

— Джослин?

Тя се извърна стреснато и се озова лице в лице с висока жена с черна коса и зашеметяващо сини очи.

— Д-да?

— Ти си Джослин, която работи у семейство Оливър, нали? — попита непознатата, сочейки с ръка към Барт, който продължаваше да й подвиква от люлката.

Тя усмихнато му помаха още веднъж, после се обърна към непознатата:

— Да. А вие коя сте?

— Фелиша Парсънс. А онзи хлапак там е синът ми Зак. — Посочи към тъмнокосо, около седемгодишно момче, което очевидно се караше с по-малко от него дете, а млада набита жена се опитваше да ги разтърве. — Имам нужда от бавачка и искам да знам каква е тарифата ви.

— Съжалявам, госпожо Парсънс, но вече имам работа. — Вярно, такава, която мразеше, ако трябваше да бъде откровена докрай. И би направила всичко възможно, за да се отърве от нея. Само че нямаше начин.

Фелиша я изгледа така, сякаш Джос бе малоумна.

— Това ми е известно. Само се интересувах дали още работите за семейство Оливър. Искам да знам колко ще ми струва да разваля договора им с вас.

Джос не можеше да повярва, че за втори път някой идва при нея и й предлага работа, въпреки известния факт, че работи за друг. Обаче договорът си беше договор и тези жени би трябвало да са наясно с това. Не би могла да приеме по-доброто предложение, колкото и да й се искаше да го направи.

— Наистина съжалявам — каза тя, като не откъсваше очи от Барт, който в момента се катереше по дебело въже. В същото време синът на новата й позната най-сетне бе откъснат от момчето след поредния опит на детегледачката. — Няма как да прекратя договора си. — Посочи с ръка към детето. — Струва ми се, че малкият има нужда от вас.

Жената се обърна в указаната посока, после махна с ръка пренебрежително.

— О, тя ще се справи с това.

„Защото бавачката си е бавачка, независимо дали работи за вашето семейство или не?“, мислено се запита Джос. Но премълча напиращия на устните й въпрос.

— Моля, имайте ме предвид, ако промените решението си — каза госпожа Парсънс. — Имате ли нещо, на което мога да ви запиша адреса и телефона си?

— Не, съжалявам.

Жената въздъхна драматично и започна да рови из чантата си, след което измъкна химикалка и парче от разкъсан плик, на гърба на който изписа данните на адвоката си.

— Ще ви дам и номера на мобилния си телефон. Търсете ме само на него. В никакъв случай не се опитвайте да откриете домашния, нито пък звънете на него при каквито и да било обстоятелства.

Нямаше такава опасност. Джос дори не докосна листа.

— Госпожо Парсънс, не искам да храните измамна надежда, че бих могла да ви се обадя, тъй като, честно казано, времето ми е изцяло ангажирано с грижите за семейство Оливър поне до следващия юни.

— Така говориш сега. — Жената буквално сграбчи ръката й и пъхна хартията в нея. — Но като нищо може да промениш решението си. — Тръгна към сина си, като говореше нещо на момичето, което се опитваше да му помогне.

Джос потръпна при мисълта да работи за човек като нея.

Върна се при Барт, но той вече се бе заиграл с червенокосо момиченце на име Кейт и не изглеждаше да има нужда от нея, затова само му каза, че ще си почива на пейката и ще го изчака там. Присъедини се към останалите детегледачки, като не откъсваше очи от играта на двете деца.

— Да не би Фелиша Парсънс да ти предлагаше работа в дома си? — обърна се към нея момиче от афроамерикански произход.

— Как се досети? — намръщено я попита Джос.

— Обръща се към всяка от нас. — Погледна към бавачката, която бе разтървала сина на госпожа Парсънс и другото момче. — Бедната Мелиса. Между другото, казвам се Мейвис Хикс — продължи, протягайки ръката си. — Не мисля, че сме се срещали преди.

— Джослин Боуен — прие здрависването Джос. — Какво имаше предвид с това бедната Мелиса? Да не би да е детегледачката на семейство Парсънс?

Другата кимна утвърдително.

— Много я бива в работата й, доколкото мога да преценя. Не мислиш ли така, Сюзън? — Потупа по рамото седналата до нея жена, прехвърлила вече трийсетте.

— Какво?

— Казвам, че Мелиса добре се справя с хлапето на Парсънс.

— О, да — отвърна Сюзън, едва сега забелязала Джос. — Да не би и вие да сте получили предложение от капризната Фелиша?

Джос кимна на свой ред.

— Да. Току-що. И се почувствах ужасно. — Хвърли поглед към Мелиса, която полагаше всички усилия да се наложи над тъмнокосия си довереник.

— Не се притеснявай, тя е съвсем наясно — уверено се обади Мейвис. — Не й се случва за първи път. Вероятно ще приеме първото предложение, отправено й от някой друг.

— Значи постоянно е така?

Сюзън и Мейвис я погледнаха едновременно, сякаш идваше от друга планета.

— Ама ти шегуваш ли се? — засмя се Сюзън.

— Е, не съвсем. — Нямаше смисъл да се преструва, че познава тази игра, защото това беше нещо съвсем ново за нея. И много объркващо. А тези жени биха могли да й помогнат да го проумее. — Само че ми се случва за втори път. Първият беше на един прием в дома на семейство Оливър.

Сюзън повдигна рамене.

— Всъщност става непрекъснато. Когато се разчуе за някоя добра детегледачка, всички искат да я имат в дома си.

Джос бе изненадана.

— Нямах представа, че госпожа Оливър е казала дори една добра дума за мен.

— Дори не си го помисляй — простичко й възрази Сюзън. — Никога не идва от работодателите. Мълвата се разнася сред самите майки. Те отблизо наблюдават коя бавачка какво прави, след това решават, че тяхната не е достатъчно добра, и се опитват да отмъкнат някоя от познатите им семейства.

— Но нали всички имаме подписани договори? — изуми се Джос. — Нима те не обвързват еднакво работодателите и служителите им? — Лично тя бе разгледала много подробно своя с баща си и двамата бяха стигнали до заключението, че й е гарантирана редовна заплата и подслон за период от една година.

Двете й нови познати се разсмяха в един глас.

Сюзън улови погледа й и каза:

— Сериозно ли говориш?

Джос се почувства неловко.

— Напълно.

— О, миличка, значи не знаеш?

Внезапно се почувства така, сякаш се намира в някаква паралелна вселена, където всеки е наясно какво става, с изключение на самата нея.

— Какво не знам?

Момичетата си размениха многозначителни погледи, после Сюзън кимна към Мейвис.

— На последния си прием госпожа Оливър ме попита дали не искам да работя за нея — обясни Мейвис. — Мислех, че са те уведомили.

Джос се опита да си припомни къде бяха ходили съпрузите Оливър през изминалата седмица и веднага се сети за поне три партита. И през цялото време тя бе изпълнявала системно пренебрегваните от тях родителски задължения.

Наистина ли бяха преценили, че тези момичета щяха да се справят по-добре от нея? Дали някоя друга детегледачка би вършила толкова неща в дома им през свободното си от работа време? Коя би тичала за готова храна, за вино, за дрехите от химическото чистене и за всичко, което можеше да хрумне на Дийна? Коя друга би понасяла отношението им и все пак би останала лоялна към работодателите си, вместо да се възползва от първата възможност да избяга от тях?

— Сигурна ли си? — обърна се тя към Мейвис. — Може би си я разбрала погрешно.

Отново тази размяна на многозначителни погледи, в които ясно се разчиташе паролата: „Ти ли ще й обясниш, или да го направя аз?“.

— Джос — започна Сюзън, импулсивно улавяйки ръката й. — Тя е напълно уверена. Както и аз впрочем. Преди три седмици Дийна Оливър ми предложи заплата и половина, за да започна веднага работа в дома й.