Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (8)

Глава 7.

— Първото, което трябва да направите, е да закриете кредитните си карти и да ми ги дадете.

Лорна се вторачи във Фил Карсън — нисък и плешив, сякаш току-що й бе предложил да пусне в миксера малко котенце и да приготви фрапе.

— Какво? Още сега?

Той се засмя. Беше любезен, но сякаш не осъзнаваше напълно колко й е трудно да изпълни искането му.

— Не, не.

— О! — Какво облекчение. — Слава богу!

— Първо трябва да ми продиктувате номерата и имената на банките. — Извади ножица от чекмеджето на бюрото си и й я подаде. — После ще ги срежете и ще ми ги предадете.

Отново го погледна с надеждата, че веднага след това ще се засмее и ще й каже, че се шегува, но малкото му кръгло лице беше безизразно, а тънките устни — стиснати решително.

Вече вземаше химикалка и буташе към нея черен кожен бележник.

— В този ред на мисли, първо ще се свържа с кредитните ви инспектори и ще договоря с тях по-ниски лихви и нови погасителни планове — продължи той. — В дългосрочен план това ще ви спести стотици, може би дори хиляди долари.

— Но… — Лорна знаеше, че онова, което й казва, е истина и не би трябвало да има никакви възражения. Ала все пак се чудеше. — Ами ако изпадна в крайна необходимост? Ще мога ли да използвам кредитните си карти?

Мъжът хвърли поглед към разпечатката на списъка с кредиторите и дълговете, които бе натрупала.

— Крайна необходимост? От това, което чета тук, не оставам с впечатлението, че сте ги използвали само в такива ситуации.

Е, разбира се, не можеше да се очаква от него да разбере как една дребна покупка може да я изтръгне от емоционална депресия. Достатъчно беше да го погледне човек! Беше облечен в очевидно евтин костюм, защото шевовете си личаха. Ами тези обувки! Мили боже, обувките му… сигурно бяха от магазин за един долар. Бяха в неестествен нюанс на бледокафяво, за който баща й казваше, че никой не би могъл да го докара, освен времето. Подобни груби шеги бяха често използвани в семейството й.

— Не че планирам да изпадна в такова положение — обади се тя, — но какво ще стане, ако изникне нещо, например… не знам… — Какво би могло да му се стори достатъчно разумен довод? — Ако например се озова извън града? Или пък ми се наложи да плащам разноски за лечение? Ами ако колата ми се повреди? — Нямаше намерение да му разкрива, че щеше да я ползва още най-много месец. — Нещо такова. — Дали не може тайно да задържи поне едната? За всеки случай. Но коя да избере? Тази на „Виза“, чиято лихва беше девет цяло и осем процента, но имаше кредитен лимит четири хиляди и двеста долара, или пък „Американ Експрес“ с шестнайсет процента лихва и десет хиляди лимит?

Беше също като „Изборът на Софи“^[1].

Фил Карсън я наблюдаваше през бюрото си. Беше дребен мъж, но върху хидравличния стол, който можеше да се повдига и снишава, приличаше на малко дете в огромно кресло, което не откъсваше очи от нея.

— Лорна, сблъсквал съм се с подобно нещо и преди. Свикнали сте да живеете по определен начин и се страхувате да промените жизнения си стандарт.

Беше абсолютно прав. А тя бе притисната до стената.

— Съвсем вярно. Няма ли друг начин да се излезе от положението?

Той поклати глава.

— Не и във вашия случай. — Взе един от документите. — Плащате лихва от почти трийсет процента. Минималните ви вноски изстрелват пропорцията между доходите и дълговете ви направо в стратосферата. Не съм психолог, затова не ме разбирайте погрешно, но да живеете по този начин само би задълбочило проблемите ви.

По незнайна причина последното му изречение или по-скоро начинът, по който го изрече, буквално я срина. За нейно най-голямо унижение, от очите й бликнаха горещи сълзи. Изтри ги рязко с ръка, сведе поглед, за да се стегне, и едва след това каза:

— Прав сте. Не мога да продължавам така. Ще направя всичко необходимо, за да приключа със задълженията си веднъж завинаги.

Фил се усмихна.

— А аз съм тук, за да ви помогна. И имам няколко идеи и предложения, за да стане всичко по-бързо.

— Така ли? — В гласа й се прокрадна надежда. — Например?

— Някога продавали ли сте нещо по интернет?

Никога не беше влизала в такива сайтове. Винаги бе смятала, че виртуалните търгове са за възрастни хора, които би трябвало да имат по-сериозни интереси от този да търгуват в мрежата.

Но може и да грешеше.

Мисълта да продава различни неща във виртуалното пространство, вместо да се натоварва с допълнителна работа, й се стори привлекателна.

— Какво предлагат или купуват хората там?

— Каквото и да е. Предмети за колекционери, домакински съдове, всякакви дреболии, дрехи, дори обувки…

Обувки!

О, не, не! Не би могла. Достатъчно й беше, че довечера вероятно щяха да дойдат хора, за да търгуват с тях. Не би могла да ги продаде на абсолютно непознати за пари. Пари, които на всичко отгоре щяха да потънат в тъмния дълбок ров от дългове, изкопан от собственото й безразсъдство.

Вече бе направила своето жертвоприношение — безкрайно дълги часове допълнителна работа. Можеше дори да гледа деца в свободното си време. Или да коси ливади, както правеше в гимназията.

Но за нищо на света нямаше да се откаже от обувките си.

В никакъв случай.

— Знаете ли, не мисля, че е по вкуса ми — прекъсна го рязко.

Мъжът млъкна, след това кимна:

— Добре. Забравете. Беше само едно предложение.

— Не ме разбирайте погрешно. Наистина го оценявам.

— Все ще измислите нещо — увери я той. — Хората имат различно ниво на възприятие към подобна необходимост. Знам, че е много трудно, когато за първи път се изправиш очи в очи с проблема си.

— Точно това правя — опита да се защити тя. — Гледам напред. Това също е начин да се изправя пред него.

Фил я погледна.

— Много добре.

Внезапно Лорна се почувства доста неудобно.

— Аз просто… — Думите някак й убягваха. Бе изговорила прекалено много, без всъщност да каже нещо съществено. Обикновено й се случваше, когато беше изключително изнервена. Сега беше по-добре да си затваря устата. Затова излъга: — И на мен ми хрумнаха няколко идеи как бих могла да увелича доходите си.

Е, поне имаше достатъчно добър план за това как да се добере до обувки, които не може да си позволи, но вътрешно нещо й подсказваше, че Фил Карсън няма да е особено впечатлен от него, още по-малко пък от факта, че се е сетила за това доста преди сериозно да помисли върху финансовото си състояние.

 

 

— Чудесно. А сега — прочисти гърлото си той и й протегна ръка, — ако сте готова да минете през процедурата с кредитните карти, можем да започнем…

— Ще поставя малка метална пластина в хрущяла на ухото ви — каза доктор Келвин Лий, натискайки меката част от ухото на Сандра.

— Ще боли ли? — попита тя. Глупав въпрос, като се има предвид, че лежеше на масата на специалист по акупунктура и към момента в тялото й вече бяха забодени повече от четиридесет игли.

Но Келвин Лий беше достатъчно тактичен да не наблегне на това.

— Вероятно малко, само докато я поставям. Няма да е по-силно от леко убождане.

— Колко време ще остане там? — Вече се чудеше дали петнайсетте минути, през които трябваше да търпи иглите, са изминали.

— Месец.

— Цял месец?

— Аурикуларната терапия е нещо съвсем различно от акупунктурата — обясни той търпеливо. — Действа, докато носите пластината.

Начинът, по който изрече думите докато носите пластината, я накара да си се представи като жена от негърско племе, която непрекъснато слага на ушите си все по-големи тежести, докато меките им части почти провиснат до съсухрените й гърди.

— Вижте, не знам…

— Уверявам ви, няма да ви причини никакъв дискомфорт.

Тя преглътна. Ако й помогне да събере кураж да излиза от апартамента си поне от време на време, изобщо не я интересуваше дали ще бъде болезнено или не.

— Добре — каза примирено и затвори очи. — Продължавайте. — Изчака за момент, докато той търсеше най-подходящата точка. — Може да го направите.

— Вече приключих. — Докторът се усмихна, излъчвайки такава спокойна увереност, че за момент се зачуди как изобщо бе могла да се усъмни в него.

Докосна с ръка ухото си и усети малка, подобна на обица метална пластина, прикрепена към вътрешната страна на меката му част.

— Това ли е?

— Това е — кимна той.

Остана неподвижна за момент, колкото да се увери, че не чувства нищо по-различно. Нищо такова.

— Кога ще усетя разликата?

— Не мога да кажа точно. За всеки пациент е строго индивидуално. По-вероятно е да забележите, че вече не усещате прилив на паника, когато сте на улицата, отколкото да се чувствате по-особено.

Три часа по-късно, въпреки голямата доза скептицизъм, Сандра започна да мисли, че може би лекарят е прав.

Не можеше точно да обясни какво се бе променило. Не беше като внезапна готовност да се качи в претъпканото метро, но мисълта да излезе и да отскочи до супермаркета например й се струваше много по-приемлива, отколкото предишния ден.

На следващата сутрин подобрението бе още по-голямо. По някакъв начин усещаше, че е готова да се влее във външния свят, но си даваше сметка, че в това има и известна доза фалшива самоувереност. Ако сега излезеше и скочеше в първия автобус, със сигурност щеше да си проправя път навън още на първата спирка.

Значи градският транспорт отпадаше. Затова пък разходката до близкия супермаркет й изглеждаше постижима. Тръгна да си купи салата и няколко фунийки сладолед. Макар да не бе кой знае какво забавление, поне не усещаше обичайните пристъпи на паника.

Върна се в апартамента си, чудейки се дали пластинката на ухото й действително притежава силата да й помогне да се пребори с фобията си.

Имаше прекрасен начин да го провери.

Следващият ден беше вторник — денят за среща на анонимните маниаци на обувки. Можеше да отиде поне веднъж. Ако се получи, толкова по-добре. Ако ли не, тогава можеше да се оправдае, че е опитала, и да продължи терапията при доктор Ратнър.

Щеше да го направи.

Поне веднъж.

Поне веднъж.

Повтаряше си тези думи като мантра, докато отиваше към телефона, за да позвъни.

Хората трябваше да започнат да пристигат след петнайсетина минути и Лорна бе налегната от сериозни съмнения. Ами ако не бяха тези, за които се представяха? А ако не бяха жени? Ако беше някакъв умопомрачен мъж, който има намерение да я удуши със собственото й бельо, да я ограби и да я остави да изгние в апартамента й, докато вонята привлече вниманието на съседите? Последното със сигурност щеше да отнеме доста време, като се имаха предвид струпващите се периодично под прозорците купчини боклук, когато фирмите по чистотата стачкуваха.

Не беше невъзможно. Ами онова момче, което й се обади? Беше наистина зловещо. Непрекъснато бе повтаряло, че има нужда да излезе навън и би могло да купи дамски обувки трийсет и седми номер, както и да участва в размяната. Сякаш ставаше въпрос за картички на бейзболисти или някакви лепенки, които могат да си разменят на игрището. Беше почти невъзможно да му се откаже. Може би беше неудачник, за когото това бе единствената възможност да се срещне с жени, но от друга страна, нищо чудно да беше някой психопат, имитиращ добре женски глас, само и само да се добере до адреса й и да й докара непредвидени неприятности.

Бе проявила достатъчно предпазливост, като публикува мобилния си телефон така, че никой да не може да я проследи, с което разбиваше на пух и прах теорията на Фил Карсън, че подвижната връзка само обременява разходите й. Но след като й се бяха обадили Хелън, Флорънс и Сандра, Лорна с готовност им бе съобщила адреса си само след кратък разговор.

Може би някоя от тях… като например Флорънс. Наистина ли съществуваше жена с такова име, или се бе поддала на уловка, хвърлена от умопомрачен маниак?

Със свит от притеснение стомах, Лорна отиде до вратата, за да се увери, че веригата е сложена. Можеше да погледне през шпионката и да се увери, че онзи, който я търси, изглежда… нормално.

И зачака.

Чу първото почукване в седем без три минути. Тя забърза към вратата и надзърна през шпионката. Беше висока слаба жена с прошарена коса, която й напомняше за Круела де Вил. Беше смръщена и носеше три големи пазарски чанти.

Лорна отвори вратата.

— Здравейте — каза, осъзнавайки внезапно, че не си е подготвила приветствие предварително. — Добре дошли в Клуба на анонимните шопинг маниачки. Аз съм Лорна.

— Флорънс Майърс — представи се непознатата, като се втурна в апартамента, удряйки домакинята с пълните торби, докато минаваше покрай нея. — Първото, което трябва да направим, е да сменим името.

— Да сменим името? — повтори Лорна.

— Точно така. Сегашното звучи като рехабилитационна програма за наркомани или алкохолици. Нямаме нужда от подобна реклама.

Всъщност според Лорна ставаше въпрос точно за нещо такова.

— Мислите ли?

— Аха. Какво мислят по въпроса останалите?

— Все още не зная.

— Искате да кажете, че не сте разговаряли с тях?

— Не. Не и на тази тема.

Флорънс изглеждаше раздразнена за момент, после сви рамене и додаде, повдигайки чантите:

— Къде да оставя това?

— Какво има в тях?

Гостенката я изгледа, сякаш току-що я бе попитала кое число следва след три.

— Обувки, разбира се!

Трябва да бяха много обувки.

— Във всички торби?

Флорънс започна да отваря чантите, да вади различни чифтове и да ги нарежда на пода. Някои от тях бяха доста смачкани, за което бе допринесъл и фактът, че бяха натъпкани сред останалите, но повечето бяха… ами, изключително грозни. И от нито една известна марка.

— Виждате ли тези? — Жената вдигна чифт, приличащ на кожени сандали, на който Лорна би могла да се възхити като дете. Бяха в цвят, който в днешно време се определя като бледорозово. — „Джими Чу“. Лимитирано производство.

— „Джими Чу“? — скептично повтори Лорна.

Другата кимна самодоволно.

— Никога не прави модели без токове.

— Ами, сигурно… — Нямаше смисъл да спори. Взе едната обувка и започна да я разглежда. Етикетът изглеждаше оригинален, но беше залепен малко разкривено. — Откъде ги взехте?

— От Ню Йорк — дръпна обувката от ръката й Флорънс. — На ъгъла на Четиридесет и осма улица и Пето Авеню.

— Съжалявам, но не познавам достатъчно добре Ню Йорк. Що за магазин е това?

— Изобщо не е магазин — прекъсна я гостенката, сякаш Лорна току-що бе изрекла нещо изключително глупаво. — Купих ги от един млад човек, който търгуваше с обувки и чанти. По-голямата част от тях продадох по интернет. Натрупах доста пари от това. Но тези — погледна с възхищение към въпросните сандали, — те са специални. Не се съмнявам, че ще се намери кой да ми предложи два чифта чисто нови за тях.

— Искате да кажете, че сте ги купили от уличен търговец?

Флорънс сви рамене.

— Знам, че вероятно са крадени, но това не ги прави по-малко ценни.

Лорна сдържа думите на върха на езика си, за да не й каже, че смачканият им вид напълно ги обезценява, но реши да премълчи. За своя беда, бе възпитана да бъде винаги любезна.

За щастие на вратата отново се почука и тя отиде да отвори. Страхът й от среща с опасен маниак бе изместен от опасението, че ще й се наложи да прекара вечерта в апартамента си с група изгубили ума си жени, които се опитват да разменят оранжеви, ръчно изработени боти за кожени ботуши на „Етиен Айгнер“.

Дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори вратата, за да се озове пред подобна на статуя червенокоса жена в ленена рокля с цвят на слонова кост и с отворени обувки на „Емилио Пучи“, пищно украсени с брокат. В едната си ръка държеше старомодна чанта тип плик, а в другата — неголяма найлонова торба.

Без съмнение вътре имаше кутия с обувки.

Лорна би забелязала това дори от километри.

Непознатата се усмихна, сякаш беше филмова звезда, и заговори:

— На правилното място ли съм попаднала? Вие ли сте Лорна?

Домакинята бе прекалено замаяна от появата й, както и от обувките, за да откликне веднага.

— Да — каза накрая. — Извинете ме, вие сте…?

— Хелън Захарис. — Извади от торбата бутилка вино, разкривайки загорялата си ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Не съм сигурна какво ще представлява срещата ни, но виното е подходящо за всички случаи.

— Много мило от ваша страна — топло стисна дланта й Лорна и отстъпи, за да й направи място да влезе. — Обожавам „Емилио Пучи“. Не мисля, че съм виждала този модел преди.

— И аз не съм попадала на него тук. Купих го в Лондон — усмихна се Хелън и погледна към Флорънс. — Здравейте.

— Флорънс Майърс — сухо се представи другата. — Не смятате ли, че трябва да променим името?

— Извинете…? — обърка се новодошлата.

— Клуб на анонимните шопинг маниачки. — Флорънс поклати глава. — Звучи ужасно.

Лорна потисна желанието да извие очи към тавана, за да не обиди гостенката си.

— Нямам нищо против. Беше просто нещо като… Не мога да обясня точно. Нещо като шега.

— Много е подходящо — увери я Хелън. — Харесва ми. Действително съм пристрастена към обувките. Не ми е удобно да ви разказвам до какви падения съм стигала заради тях. — Поколеба се, после отново се усмихна.

Кой знае защо й се струваше много позната, но не можеше да се сети откъде.

— Що се отнася до мен, бих могла да мина и без тях — с тон, по-остър от всякога, отбеляза Флорънс, — но клиентите ми ги харесват.

Лорна хвърли поглед към часовника на стената. Вечерта се очертаваше необичайно дълга. Дали щеше да дойде още някой? Може би Сандра?

— Какво да ви предложа за пиене? — попита учтиво. — Има бира, вино и безалкохолно. Хелън, може да отворим бутилката, която донесохте.

— Как ви се струва чаша „Дюбоне“^[2]? — предложи Флорънс.

— Имате ли от него?

„Дюбоне“. Господи, не се бе сещала за това от години. Всъщност някъде от седемдесетте, когато непрекъснато бяха играли хазартна игра с подобно име.

— Съжалявам, не. Но… — Какво, по дяволите, беше „Дюбоне“? Уиски? Бренди? — Може би нещо друго?

— Коктейл от шампанско и газирана вода — заяви Флорънс, като продължаваше да вади от найлоновите чанти чифт след чифт евтини обувки. — Обичате ли шпритцер? Би свършил работа в момента.

Лорна улови погледа на Хелън, докато отиваше към кухнята.

— Нещо за вас?

Жената й се усмихна съчувствено.

— Засега нищо, благодаря.

В тясната кухня Лорна погледна през прозореца и забеляза точно отдолу някакъв мъж, облегнат на невзрачна икономична кола, който гледаше към нейния апартамент.

Нервите й се обтегнаха. Дали не беше същият, който й се обади с признанието, че е пристрастен към дамските обувки? Възможно ли бе да се е засегнал дотолкова, задето го бе отпратила, че сега е дошъл да я следи?

Не, това беше налудничаво. Блокът беше голям и много хора идваха и си тръгваха през целия ден. Бе допуснала въображението си да я подведе. Все пак се опита да запомни как изглежда, ей така, като предпазна мярка, в случай че й потрябва по-късно. Спокоен, рус, със средно телосложение. Би могъл да бъде всеки.

Съсредоточи вниманието си към хладилника, търсейки сода за питието на Флорънс. Смеси я с шардоне, тъй като нямаше шампанско, а и се съмняваше, че гостенката й ще забележи разликата.

На вратата отново се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Хелън:

— Искате ли да отворя?

— Бихте ли ми направили тази услуга? — с благодарност отвърна Лорна. Втората посетителка вече бе започнала да й харесва. Беше от хората, които навсякъде се чувстват като у дома си и се разпореждат с единствената цел да направят живота на другите по-лесен.

Точно гостенка по вкуса й.

Докато Флорънс, от друга страна…

Отпи голяма глътка от виното, преди да го върне в хладилника. В гостната Хелън разговаряше с друга жена.

Много добре. Защото без съмнение новодошлата беше жена. Нито един мъж не би могъл да преправи гласа си толкова добре. Отново погледна през прозореца и забеляза, че макар колата да е все още там, шофьорът й бе изчезнал. Вероятно бе дошъл на гости на приятел.

Това не би трябвало да я притеснява. Поне засега. Разполагаше с прекалено много време за тревоги после, а и имаше основателни причини да се притеснява.