Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (2)

Глава 1.

Секс в кутия. Това беше. Предизвикващ изтръпване в гърба, спиране на сърцето, упадъчен секс в кутия.

Лорна Рафърти измъкна хартията и упоителната миризма на кожа изпълни ноздрите й, разнасяйки познатия трепет до мозъка на костите й. Тази възбуда никога не намаляваше, независимо колко пъти бе извършвала този ритуал.

Докосна изпънатата кожа на обувките и се усмихна. Не можеше да се въздържи. Това беше порочно удоволствие в своето чувствено, осезаемо, хедонистично превъзходство. И караше кожата й от главата до пръстите на краката й да настръхва.

Прокара по гладката повърхност дланта си, после я плъзна към грациозното стъпало, наподобяващо котка, изтегнала се на следобедното слънце. Усмихна се на острия, съвършен ток. Да. Дааа. Беше възбуждащо.

Естествено, знаеше, че това е греховно. Дванайсетте години в католическото училище не бяха пропилени и със сигурност щеше да плаща за тази си страст по-късно.

По дяволите, планираше това от години. Този дълг щеше да се трупа на сметката й заедно с още много други.

А междувременно Лорна разполагаше с тези отворени сандали на „Делман“^[1] с каишка, опасваща глезена й, с които да се утешава. Ако се наложеше, можеше още сега да тръгне към пламъците на ада с тези обувки, за които си струваше дори да се умре.

Едно от нещата, които можеше да си спомни за майка си, бяха обувките й. Предимно в черно и бяло. Малки розови сандали с кокетни токове. И любимите на Лорна — високи, тесни сатенени обувки с токчета като запетайки, леко извити откъм пръстите и поочукани отпред, датиращи от годината на сватбата й.

Ако затвореше очи, Лорна все още можеше да си представи собствените си крачета, пъхнати в тези обувки, чиито токове тракаха оглушително върху изтъркания персийски килим, докато обикаляше из спалнята на родителите си, носейки се към спомена за майка си — избледняващо петно от изгубили блясъка си златисти коси, широка усмивка и познатия парфюм.

От всички неща, които знаеше и помнеше, дори и онези, които бяха изтрити от паметта й, Лорна знаеше едно със сигурност: любовта й към обувките беше наследствена.

Бавно измъкна чифта на „Делман“ от кутията, отхвърляйки в съзнанието си спомена за това как бе извадила кредитната си карта и бе очаквала като комарджия, който е заложил всичко на червения цвят, дали покупката ще бъде одобрена или отхвърлена.

Този път отговорът беше „да“.

Подписа разписката, обещавайки (на себе си): „Ама, разбира се, ще платя тези обувки! Никакъв проблем! Следващият чек, който ще подпиша, ще бъде именно за тях!“, докато лицето й придоби изражението на човек, който редовно плаща вноските по разходите си и чийто живот по нищо не личеше да е изцяло подвластен на кредитната карта „Виза“.

Бррр.

Напълно пренебрегна другия глас, който й казваше: „Не трябваше да правя това и още тук и сега ще обещая пред Господ или пред когото и да е друг, че повече никога няма да харча пари, които не ми принадлежат!“.

По-добре беше да не задържа дълго мисълта си върху това ехо.

Ако опитите да се отхвърлят неприятните мисли за пари горяха калории, Лорна щеше да носи с два номера по-тесни дрехи.

Продължи да се любува на обувките в ръцете си още няколко минути, после ги обу.

Ах! Божествено!

Удоволствието от притежанието им траеше цял живот. Удоволствие, за което винаги бе готова и бе в настроение.

Какво толкова, че заради тях бе излязла на червено? От следващата си заплата ще внесе някаква сума в кредитната си карта. След две-три, най-много четири години, тъй като не беше особено разумна в харченето, дългът й щеше да бъде изплатен.

А тези обувки на „Делман“ и тогава щяха да бъдат толкова възхитителни, колкото и сега. И вероятно — два пъти по-скъпи. Дори повече. Бяха класически. Неподвластни на времето. Значи добра инвестиция.

Тази мисъл едва бе минала през съзнанието й, докато седеше в стаята, използвана едновременно за всекидневна и трапезария в малкия апартамент в Мериленд, когато токът спря.

В първия момент се уплаши, че са го прекъснали от електрическата компания. Но не… наскоро бе платила сметката си. Да не би да е имало гръмотевична буря, която не бе забелязала? Летата тук бяха изключително горещи и задушни и този ден в началото на август не правеше изключение. Хората като нея плащаха месечно за ползваното електричество, което от време на време — обикновено в най-неподходящия момент, бе спирано за часове, а понякога — и за цял ден.

Стана от дивана и се залюля на новите си обувки към телефона, поставен на масичка в коридора. Позвъни в компанията, очаквайки за пореден път да чуе, че включените на максимална степен климатици са претоварили мрежата и токът скоро ще бъде пуснат. Може да отиде в мола, за да убие час-два на хладно, преди да тръгне за работа, мислеше си разсеяно, докато набираше номера на розовия апарат, в чиято слушалка бе шепнала тайните си още като дванайсетгодишна.

Десетина минути по-късно, след като изслуша поне петнайсет автоматично записани мелодии, служителка от компанията, представила се само като госпожа Синклер, без малко име, даде тъкмо отговора, от който Лорна се опасяваше.

— Госпожо, електричеството ви е спряно заради неплатена сметка.

Така. Първо, това госпожо бе твърде снизходително. И второ — неплатена сметка? Не е възможно! Нали минаха само няколко седмици, когато след доста тлъсти бакшиши, дадени й в ресторанта, бе изплатила цял куп разписки? Кога беше това? В средата на юли? В началото? Определено беше след Четвърти юли.

Или — я чакай малко — май беше точно след Деня в памет на загиналите. Един от празниците, в които се устройваха пикници. Тогава носеше онези страхотни розови сандали на „Гучи“.

Погледна неуверено към масичката с купчина неразпечатани пликове, която се увеличаваше твърде бързо, и попита рязко:

— Кога е направено последното плащане?

— На двайсет и осми април.

Мислите й я върнаха назад, както се отваряше календар^[2] в нискобюджетен филм от трийсетте години. Добре де, бе получила премия през юли, но вероятно бе забравила сметката за тока. Може би бе плащала преди това, някъде… през юни? Възможно ли е да е било през май?

Но със сигурност не и през април! В никакъв случай! Беше сигурна, че е станала някаква грешка.

— Това е невъзможно! Аз…

— Пуснахме ви съобщение на петнайсети май, после още едно — на пети юли — с неприкрито неодобрение възрази госпожа Синклер. — А на девети юли ви изпратихме предупредително писмо, че ако не изплатите задълженията си до днешна дата, електричеството в апартамента ви ще бъде изключено.

Да, имаше смътен спомен, че в един момент бе готова да плати сметките си, когато от „Нордстром“^[3] пристигна каталогът за сезонната им разпродажба.

Беше страхотен ден. Двата чифта обувки на „Бруно Мали“^[4] бяха невероятни. Толкова удобни, че би могла да пробяга километри с тях. Определено.

Нима не бе платила?

— Изчакайте за момент да прегледам файловете си. — Отиде бързо до компютъра и натисна копчето, за да го включи. Минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че машината, в която съхраняваше всичките си сметки, се захранва с електричество, от което я бе лишила злобната жена от другата страна на линията. Сигурна съм, че щях да знам, ако бяхте ми изпратили предупредително писмо.

— Аха!

Лесно й беше да си представи госпожа Синклер като противно малко джудже, седнало под някакъв мост, със съсухрено лице и къдрава коса. Значи искаш ток? Първо ще трябва да минеш покрай мен. Отговори ми на тази гатанка: кога за последен път си плати сметката?

Лорна въздъхна раздразнено и посегна към портмонето си. И преди бе попадала в подобно положение.

— Добре, оставете това. Просто ми кажете колко ще ми струва да го пуснете. Мога ли да се разплатя по телефона?

— Да. Сумата е осемстотин и седемнайсет долара и двайсет и шест цента. Можете да използвате „Виза“, „Мастъркард“ или „Дискавър“.

Бяха й необходими няколко секунди, за да проумее чутото: Грешка. Грешка. Трябваше да има някаква грешка.

— Осемстотин долара? — повтори глуповато.

— Осемстотин и седемнайсет и двайсет и шест цента.

— Но мен ме нямаше цяла седмица през юни. — Оушън Сити. Седмица на еспадрили и гръцки сандали, която я бе накарала да се чувства, сякаш е на почивка на Средиземноморието. — Как бих могла да изразходвам електричество за осемстотин долара? Невъзможно е! — Нещо определено не беше наред. Вероятно бяха объркали сметката й с нечия чужда. Нямаше друго обяснение. Или пък бе сумата за консумирания ток от целия етаж на сградата.

— Това включва сто и петдесет долара такса за повторно включване и двеста и петдесет — депозит, които се прибавят към дължимите от вас триста осемдесет и девет долара и четиридесет и три цента, както и глобата от осем…

— Каква е тази такса за повторно включване? — Никога преди не й бяха искали такава.

— За да ви възстановим електрозахранването, след като вече е прекъснато.

Невероятно!

— Защо?

— Госпожо Рафърти, бяхме принудени да спрем тока в дома ви, а сега да го включим отново.

— И това само за да натиснете някакъв си бутон? — Можеше да си представи как сбръчканата госпожа Синклер седи до огромен пулт, излязъл сякаш от анимационен филм. — И искате от мен сто и петдесет долара за това?

— Госпожо… — Отново този отвратителен, снизходителен тон. — Може да постъпите, както решите. Ако искате токът да бъде пуснат веднага, ще ви струва осемстотин и осемнайсет долара и три цента…

— Ей, чакайте малко — прекъсна я Лорна. — Преди секунди ми казахте осемстотин и седемнайсет и нещо.

— Компютърът ни току-що актуализира информацията и към сумата бяха прибавени лихвите от днес.

В апартамента ставаше все по-горещо. Трудно можеше да се определи дали защото климатикът бе изключен, или защото Лорна бе прекалено разгневена на тази Синклер, за която, кой знае защо реши, че не е омъжена и използва всяка възможност да сложи госпожа пред името си, въпреки че всъщност не беше правила секс от години, ако изобщо й се бе случвало някога.

Вероятно дори името й не е Синклер. Сигурно го използва като псевдоним, така че хората да не я преследват и да не я убият пред дома й, след като са разговаряли с нея по телефона.

— Може ли да говоря с началника ви? — попита Лорна.

— Мога да уредя някой да ви се обади в следващите двайсет и четири часа, но това няма да намали сметката ви.

Само щеше да увеличи лихвите, естествено.

Извади кредитната си карта от портмонето. Беше още топла от последната покупка.

— Чудесно. — Битката бе свършила. Лорна бе победена. По дяволите, беше на път да изгуби цялата война. — Ще използвам „Виза“. — За постоянно растящата неустойка щеше да мисли по-късно.

В гласа от другата страна на линията се прокрадна задоволство:

— Бихте ли издиктували имената си така, както са изписани върху картата?

След като приключи с госпожа Синклер, Лорна реши да прегледа купчината писма до вратата и да провери дали наистина бе пристигнало предупредителното писмо. По някакъв начин до този момент бе почти убедена, че става въпрос за грешка.

Наистина имаше грешка. Всъщност, докато отвори всички пликове, до нея се образува грозна купчина от листове, доказващи грешки и всичките до една — нейни.

Честно казано, беше наясно, че отдавна трябваше да прегледа кореспонденцията си. Пликовете стояха до вратата и тя се опитваше да не им обръща внимание, както и на присвиването в стомаха си всеки път, когато минаваше край тях или щом се сетеше за тях нощем, напразно опитвайки се да заспи. Нямаше пари да плати разходите си, но винаги разчиташе, че скоро ще разполага с достатъчно. Една сметка се равняваше на един добър бакшиш. Но разточителството й бе излязло извън контрол и Лорна беше наясно и с това.

Само дето до този момент нямаше представа, че напълно е излязло от контрол.

Какво, за бога, бе купила с всичките тези пари?

И защо през цялото време все пак се чувстваше празна?

Не беше екстравагантна. Излизаше доста рядко и не можеше да се каже, че всеки път пиеше „Дом Периньон“. Единственото нещо от покупките й, което евентуално би могло да се нарече не от първа необходимост, бяха един-два чифта обувки, и то от време на време. В случай, разбира се, че обувките могат да са излишни.

Понякога, когато попаднеше на чифт, на който не можеше да устои, го купуваше ей така, за всеки случай. Като онези на „Мали“ миналото лято. Но те струваха колкото незначителна част от наема й. Как този каприз би могъл да допринесе за сметките й от стотици долари?

До този момент си въобразяваше, че може да се справи и да погаси дълговете си. Щеше да спечели достатъчно пари и да изплати всичко. От време на време в ресторанта имаше нощи, през които получаваше по двеста и петдесет, дори по триста долара бакшиш. Август по принцип беше мъртъв сезон за ресторантьорския бизнес, но щом дойдеше септември, нещата щяха да влязат в релси.

Но сега, гледайки разписките, за първи път осъзна, че никога няма да изкарва достатъчно, за да поеме нещата в свои ръце. Имаше лихви, такси за превишен лимит, финансови глоби… Върху две от кредитните й карти банките бяха завишили лихвите с близо трийсет процента. При вноска от сто шейсет и четири долара, сто шейсет и два отиваха само за тях. Дори на нея й беше ясно, че за да погаси с два долара месечно главницата, ще са й нужни десетилетия. И то в случай, че се откаже да ги използва в бъдеще. Беше изправена пред сериозен проблем. Толкова сериозен, колкото бяха дълговете й.

Всичко започна, когато магазините „Сиърс“ любезно й изпратиха тяхна кредитна карта още докато беше първокурсничка в колежа. Израснала сред комфорта на луксозно предградие в Потомак, Мериленд, винаги бе считала, че не само ще продължава да се радва на стандарта на средната класа, но дори ще го надхвърли. Това бе стартовата точка, а не върховото постижение в живота й.

Тъй че когато получи кредитната карта, реши, че е редно да излезе и да купи някои дребни неща за себе си, които да заплати сама.

Първата й покупка бе чифт червени маратонки. Забеляза ги на витрината на „Лусит“ и веднага си представи как изпъква сред компанията си на доковете на залива Чесапийк със загоряла от слънцето кожа, с блестяща от модната боя „Клерол“ №2 светлоруса коса, с новия си приятел — син на богат собственик на автосалони из целия щат — толкова запленен от нея, че е готов веднага да й предложи брак, след което всички заживяват щастливо до края на дните си.

С цена от единайсет долара и деветдесет и девет цента, плюс пет процента такса и близо шестнайсет процента лихва, червените маратонки й се сториха добра инвестиция. Освен това имаше намерение да направи вноската преди датата на падежа.

На излизане от магазина обаче още няколко дреболийки хванаха окото й. Страхотният уокмен „Сони“ за деветдесет и девет долара си беше направо без пари, а и кой можеше да я упрекне за малките сребърни обеци, оформени като джапанки… Никой, естествено.

За нейна беда, Лорна не беше много стриктна, когато трябваше да връща пари, а и приятелят й я изостави няколко седмици по-късно, след като й изневери с най-добрата й приятелка на един рожден ден. Прекара лятото, работейки на различни места на закрито. Затова кожата й не придоби бленувания бронзов загар, а дългата й светлокестенява коса беше изтощена и провиснала от изкуствената светлина и спарения въздух в помещенията, вместо да се вие на златисти вълни около лицето й и да се развява от вятъра, докато, изтегната на борда на лодката, плава към очакващото я щастие.

Но дойде есента и Лорна срещна друг мъж, който обичаше салсата. Обувките за популярния танц бяха изумителни — стегнати, бродирани! Новият любим й се струваше като сбъдната мечта. Увлечението никак не беше евтино, но кой би поставил цена на мечтата?

Естествено, един ден сънят свърши, Лорна се събуди и приключи обучението си в колежа като самотно момиче. Това съвсем не означаваше, че междувременно не се бе натъквала на неустоими обувки. Изтегли кредит, за да се запише на балет (не танцуваше с палци, но и пантофките й доставяха удоволствие), джаз (там имаше обувки с цяла и с раздвоена подметка, дори ботуши), степ (кожени и вдигащи доста шум). Беше ужасна танцьорка, но обувките… обувките!

Така Лорна крачеше към бъдещето си, сменяйки чифт след чифт, надявайки се през цялото време, че най-сетне ще срещне чаровния принц, който вървеше заедно с обувките. В замяна тя щеше да води лесния живот на средната класа, сред която беше израсла, с две или три хлапета, със златист ритрийвър, с огромен гардероб в спалнята си и без никакви финансови грижи.

Но не се получи така. Мъжете идваха и си отиваха. И пак идваха, и пак си отиваха, и то много преди времето, когато хората престанаха да казват: „Още си млада, целият живот е пред теб!“, а вместо това започнаха да я питат: „Е… кога най-сетне мислиш да се установиш?“. След раздялата с последния й приятел — приятния, но досаден до смърт адвокат Джордж Манинг, колежката й Бес я бе нарекла глупачка, след което бе добавила:

— Може и да е скучен, но се облича от „Брукс Брадърс“ и плаща редовно сметките си!

Това обаче не беше достатъчно за Лорна. Не можеше да остане с неподходящ човек само защото щеше да й осигури финансова стабилност, независимо колко изкусително беше като мисъл. Затова продължи да живее така, сякаш всеки момент очаква някакво чудо да изскочи пред нея иззад следващия ъгъл. Решенията винаги идват съвсем ненадейно, смяташе тя.

Междувременно не беше направила нищо, за да открие свое собствено решение и да престане да си създава проблеми, преди нещата да излязат от контрол. Като комарджия, който продължава да залага с надеждата, че голямата печалба тепърва му предстои, бе подминавала с лека ръка грижите, докато накрая, точно в този момент, осъзна, че държи губеща карта.

Намираше се в истинска криза. Ако не направеше промени, при това бързо, щеше да бъде разорена.

Нещата се свеждаха не просто до „Не можеш да си купиш тези сандали, беднячке!“ или „Няма как, през следващите няколко месеца ще трябва да ядеш само ориз и грах!“. Дойде време да си признае пред бога: кашоните от велпапе топлят повече при минусови температури, отколкото кутиите от шперплат, така че тичай бързо зад „Сиърс“ и вземи няколко опаковки от хладилници, преди някой да те е изпреварил.

Трябваше да предприеме нещо. И то незабавно.