Бет Харбисън
Клубът на анонимните шопинг маниачки (10)

Глава 9.

— Барт! Барт! Недей да ближеш това! — Джослин Боуен държеше с една ръка единия от поверениците си — дванайсетгодишния Колин Оливър, протягайки другата към десетгодишния Барт Оливър. Майка им даваше коктейл и както обикновено, двете момчета бяха решили да се измъкнат от леглата си и да заявят присъствието си, слизайки на долния етаж.

Провинението на Колин се състоеше в това, че плюеше към гостите през тясна сламка от масивно сребро. Барт облизваше старателно всяка от хапките със сирене и прилежно ги подреждаше обратно върху подноса.

— Извинете ме за момент. — Майка им — Дийна Оливър, всепризнат символ на новобогаташките домакини, привлечени от модния неотрадиционализъм, се втурна към децата си и Джослин, опитвайки да придаде сърдито изражение на натъпканото си с ботокс лице. Обърна се към момичето и изсъска през стиснати зъби: — Какво търсят тук?

— Сложих ги да си легнат, но бяха твърдо решени да се промъкнат долу, за да видят кои са гостите.

— И ти им го позволи?

На Джос много й се искаше да отбележи, че е само детегледачка и чисто технически, тъй като беше осем и половина вечерта, работният й ден е приключил, но по природа не беше конфликтна личност.

— Опитах се да им попреча, но щом влязох в стаята си, те се изстреляха от тяхната като куршуми. — Разхлаби хватката си върху рамото на Колин, който бе започнал да се дърпа още по-енергично. — Ще кажете ли на мама защо толкова много искахте да слезете тук?

— Аз исках само да й пожелая лека нощ.

— Вече си казахме лека нощ, Колин — скастри го Дийна със замръзнало лице, но очите й гневно святкаха. — Веднага след вечерята. Обясних ти, че очаквам гости и имам да свърша доста неща.

Една от сервитьорките минаваше покрай тях в този момент. Спря пред домакинята и й предложи чаша вино от подноса, от което тя побърза да се възползва. След това се обърна и към Джос.

Преди бавачката да успее да откаже, Дийна изсумтя:

— Тя е от прислугата, не ми е гостенка.

С пламнало лице сервитьорката побърза да се отдалечи.

— Моля те, отведи децата оттук — изсъска Дийна към Джос. — След това веднага се върни. Трябва да отскочиш до „Талбът“ за още вино. Оказа се, че нямаме достатъчно.

— Но ние искаме да кажем лека нощ — взе да хленчи Барт.

Майката спря, изви очи към тавана, след което потупа предпазливо синовете си по главичките и каза:

— Лека нощ, момчета. Не забравяйте, че утре трябва да прекарате заедно с Джослин няколко часа в библиотеката.

Това беше новина за детегледачката, също както нареждането да излезе да купи вино.

— Съжалявам, госпожо Оливър, но утре е почивният ми ден.

— О, така ли? — Дийна изглеждаше изненадана, сякаш и през ум не й бе минало, че Джос би трябвало да има и свободни дни. Всъщност, като се има предвид начинът, по който се отнасяше към нея, би могло да се предположи, че действително не бе мислила по въпроса, тъй като непрекъснато караше момичето да тича нагоре-надолу с различни поръчки, които не влизаха в договора му, при това без да се съобразява нито с деня, нито с часа.

— Точно така — отвърна Джос, прехапала език, за да не продължи с извиненията.

Домакинята я измери скептично с поглед.

— Имаш ли някакви планове?

Аха, бяха я хващали в този капан и преди. Като прекарваше почивния ден в стаята си или пък по някакъв друг начин издаваше, че няма сериозни ангажименти, неизбежно си бе осигурявала няколко часа допълнителна работа (без съответното заплащане естествено) при най-различни обстоятелства. Колкото и да беше трудно, постоянно се опитваше да избегне клопката — дори когато това означаваше просто да седи и да чете в библиотеката или да обикаля безцелно из мола.

Не че не й харесваше да се грижи за децата. Вярно, не бяха ангелчета — Господ й беше свидетел — но да прекарва времето си с тях беше по-приятно, отколкото да се опитва да убие осемте часа, сновейки по магазините.

Причината бе, че напоследък бе започнала да се оглежда за групи, с които би могла да прекарва свободното си време. В малкото градче Фелинг в Южна Вирджиния, откъдето идваше, имаше клуб на производителите на киви и нищо повече. В столицата обаче съществуваха най-различни групи по интереси: волейбол, софтбол, колоездене, писане, кукловодство и за каквото можеше да се сети човек. За своя беда, Джос не беше спортен тип, а общите терапевтични сеанси я натоварваха. Все пак трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от къщата, когато й се удава възможност, в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си в бъбрене с наследниците на Дийна Оливър.

Въпросът беше принципен. Щом не й плащат за извънредното време, нито за готвенето и миенето на съдове, значи повече няма да го прави.

Не беше нейна работа също така да пере, да лъска подовете, да взема дрехи от химическото чистене, да купува хранителни продукти, да боядисва кухните, още по-малко пък да сади цветя в градината, но по някакъв начин, независимо от твърдото й решение да откаже, всеки път нещата се извъртаха и тя неизменно се съгласяваше.

— Всъщност имам планове — насили се да каже. И наистина щеше да планира нещо за всички онези дни, така че да има къде да отиде и с какво да се занимава. Може би някой караоке клуб, въпреки че единствения път, когато бе ходила на такова място, през цялата вечер някакъв особено неприятен млад мъж я бе поздравявал с песни на непознатата за нея група „Еър Съплай“. — Имам… среща. Съжалявам.

Преди Дийна да успее да възрази или още по-лошо — да започне да я разпитва за подробности, Джос подкара децата нагоре по стълбите.

— Качвайте се, момчета. Време е за лягане! — Знаеше, че тези думи са като музика в ушите на майка им. И наистина, тя им обърна гръб и се отправи към гостите си.

Щом я изгуби от поглед, Джос си отдъхна.

— Изобщо не трябваше да слизате тук — обърна се към двете рижави, облечени в пижами хлапета, които шляпаха по стъпалата пред нея. — Тя ви каза, че ще има парти, и не биваше да го прекъсвате.

— И какво толкова? Винаги е заета с нещо. — Това беше Колин, по-големият от двамата, който бе започнал да разбира номерата на майка си.

— Някой в кухнята пушеше марихуана — съобщи Барт и скръсти ръце пред гърдите си.

Детегледачката се закова на мястото си.

— Какво?

Малкият кимна намръщено.

— Госпожа Прайър пушеше трева. Винаги го прави. Толкова е тъпа.

Джос се замисли за момент, после се сети за въпросната дама. Госпожа Прайър беше една от по-възрастните им, доста заможни съседки. Жена със синкава коса и толкова опъната кожа на лицето, че човек би могъл да проследи контурите на черепа й.

— Не, Барт. Не, миличък. Дамата е пушила цигара.

— Каква е разликата?

— Ами… — Интересно, как детето може да знае за марихуаната, а не е чувало за цигарите? Очевидно объркваше нещата. Налагаше се да му даде достатъчно информация, за да заглади недоразумението, но без да изпада в подробности. — Това е тютюн. Хората го пушат, но не е незаконен като тревата.

— Какво значи незаконен?

— Това е… — подхвана тя.

— Означава, че полицията може да те хване и да те тикне в затвора, идиот такъв — обади се Колин, като несъзнателно изразяваше раздразнението си ако не с изказа, то поне с жестовете и мимиките на майка си.

— Казваме за нещо, че е незаконно — започна Джос, като подкани с поглед момчето да замълчи, преди да се обърне към по-малкия му брат, — когато е против закона. И да, ако някой прави неща, които са против закона, полицията може да го арестува и да го отведе в затвора.

— Убийството незаконно ли е?

— Да. Едно от най-тежките престъпления.

— А кражбата?

— Кражбата също е незаконна.

— Значи ето защо нашият чичо Били е в затвора.

— Млъквай, глупако — прекъсна го Колин. — Не е вярно.

— Аха. Само че аз чух мама да казва на татко, че е крал кока-кола — изкриви лице Барт. — Защо на някого би му притрябвало да краде кока-кола?

Ооо, това беше незначителен факт, за който семейство Оливър не би желало да се разчува.

— Хайде да си лягате, момчета — нареди Джос, преди един от тях да повтори някои от думите си достатъчно високо, за да изложат Дийна и Кърт. Двамата се гордееха с високото си обществено положение в града, което се дължеше на разрастващия се бизнес на Кърт с внос на автомобили от Германия чрез фирмата му „Оливър Моторкарс“. Потръпна при мисълта какво бяха готови да сторят на децата си, ако ги чуят, само и само да ги накарат да престанат да говорят за влизането на чичо им в затвора.

Отведе ги горе, каза им, че не им е позволено да играят повече на компютърни игри, след което им нареди да измият лицата и зъбите си под личния й надзор. Повтори забраната да пускат компютъра, сложи ги в леглата, после остана заслушана до затворената врата, молейки се горещо да бъдат послушни, за да може и тя най-сетне да си отдъхне.

Знаеше, че трябва да бъде по-твърда с Дийна по отношение на служебните си задължения. Нямаше никакво значение — или поне не би трябвало да има — това, че живее в къщата. Според договорката, вечерите след осем часа бяха само нейни, както и вторниците и неделите, но всеки път, когато останеше в стаята си, неминуемо се озоваваше под разпорежданията на домакинята.

Стоя в коридора пред стаята на децата около десетина минути, загледана в часовника, отмерващ неумолимо отлитащото време, което уж трябваше да бъде само за нея. Щом се убеди, че момчетата нямат намерение да напускат леглата, се прибра в собствената си стая и отвори вестника „Сити Пейпър“, за да прочете с какво се занимават останалите хора на по двайсет и няколко години.

Беше абсолютно убедена, че повечето от тях за нищо на света не биха станали доброволни затворници в дома на някакви новобогаташи.

Около десет и половина вечерта коремът й започна да къркори и Джос си даде сметка, че не е хапвала нищо от следобеда, когато с момчетата бяха закусили със сандвичи с фъстъчено масло и плодово желе. Долу партито беше в разгара си, затова реши да се промъкне в кухнята през задния вход и да си отнесе нещо топло и вкусно, без Дийна да я забележи и да й поръча кой знае какво… например да окоси моравата или нещо подобно.

Когато влезе, чу две сервитьорки да разговарят помежду си.

— Каква кучка! — изруга брюнетка на средна възраст, чието изражение сякаш казваше, че е виждала такива неща и преди. — Тя е едно менте, което обича да крещи на прислугата пред гостите си, за да изглежда изискано.

— Трябваше да й предложим спаначни кюфтета, та да й заседне спанак между зъбите — съгласи се другата, доста по-млада, русокоса, но със същия израз на лицето. — А какво ще кажеш за челото й? Забеляза ли го? Наблъскано е с толкова колаген, та чак ти се струва, че ако го докоснеш — ще лепне!

Първата се разсмя.

— И вместо да се подмлади с едно десетилетие, тя изглежда поне с два милиона години по-възрастна.

Двете избухнаха в смях.

— Проблемът е — отбеляза русата, — че по телефона звучеше толкова любезно.

— Не е ли така с всички?

— Да, вероятно. Но нали трябва по някакъв начин да си създадем име. Дори ако това означава от време на време да търпим такива глупачки.

Брюнетката я сръга предупредително, забелязала влизането на Джос.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза детегледачката. — Надявах се, че ще намеря нещо за ядене.

— О, разбира се, миличка. — Тъмнокосата отиде до печката и започна да слага в чиния апетитни кюфтета и да ги полива със сос. — Когато дойде долу с децата, забелязах, че нищо не хапна.

Джос се усмихна.

— Като се изключи фъстъченото масло, пицата и спагетите, рядко ми се случва да се нахраня както трябва.

— Значи господарката на къщата те държи изкъсо, а? — обади се блондинката.

— Кари! — извика другата, шокирана от неблагоразумието на колежката си. — Простете за това… Приятелката ми понякога говори… — Отново й хвърли предупредителен поглед. — … без да мисли. Между другото, казвам се Стела.

— О, значи сте собственичка на компанията — отбеляза Джос, спомняйки си за минивана, паркиран пред входната врата, на който беше изписано името „Стела Инглиш“ и телефонен номер под него.

— Всъщност и двете сме — обади се Кари, поглеждайки по-възрастната жена с обич. — Нещо като семеен бизнес.

Не изглеждаха като семейство, но Джос не им зададе никакви въпроси. Храната беше много вкусна, а в момента само това имаше значение. Съсредоточи цялото си внимание върху сиренето, каквото не беше виждала досега, тънко нарязаните парчета месо, напомнящи бекон, и тестените топчета, които изглеждаха сладки, но ухаеха на чубрица. У дома във Фелинг никога не бяха сервирали подобни неща. Ако не бе виждала рекламни снимки по витрините на ресторанта, изобщо нямаше да подозира за съществуването им.

Вратата към помещението, което Дийна наричаше голямата зала, се отвори и една от гостенките нахлу в кухнята. Беше дребна жена с лъскава тъмна коса и зелена рокля, плътно прилепнала към стройното й тяло.

— Здравейте, дами — подвикна с подчертан южняшки акцент и погледът й се задържа върху Джос малко по-дълго, отколкото върху останалите две. — Свършили сте чудесна работа! Наистина чудесна. Имам предвид храната. Фантастично! Направо си изгубих ума по онези малки резенчета сирене, както и да се наричат.

— Имате предвид сиренето „Лорейн“? — подсказа Стела.

— Виж ти! Това ли било? А на мен ми го предлагат винаги едро нарязано. Е, както и да е, позволете да ви уверя, че са невероятни. — Отново изгледа детегледачката, този път още по-дълго. — Ама и теб си те бива.

Джос се почувства неловко.

— Имах предвид, когато се появи с момчетата — продължи жената. — Този Барт е наистина доста необуздан, веднага си личи. Учат в един клас с моята Кейти и, боже, на господин Хъдсън понякога му се налага да прекъсва урока по няколко пъти почти всяка сутрин.

Джос изобщо не се съмняваше. По свой си начин Барт наистина беше изключително палав. Понякога й се удаваше да го контролира, но Дийна неизменно проваляше работата й, като се правеше, че не забелязва лошото му поведение, когато се оказваше наблизо. Всеки път, щом Джос се опиташе да въведе някаква дисциплина чрез повече строгост, майката се възпротивяваше, твърдейки, че към него трябва да се подхожда с търпение, а не с раздразнение.

— О, съвсем забравих доброто възпитание! — възкликна жената. — Казвам се Луиз Брадли.

Джос бе чувала Кърт Оливър на няколко пъти да споменава успешния бизнес на Портър Брадли в оформлението на вътрешни дворове и басейни и предположи, че това е съпругата му.

— Джос Боуен. Приятно ми е.

Луиз сложи ръка върху гърба на Джос и я поведе по-далеч от Кари и Стела, в тъмния ъгъл на кухнята.

— Мога ли да направя нещо за вас? — неловко попита детегледачката. Нямаше представа какво иска тази жена, но в родния й град хората не се докосваха така свойски още на първата среща.

Но тук, на север, всичко беше по-различно.

— Всъщност можеш — сниши глас Луиз. — Освен това ми се струва, че и аз бих могла да направя нещо за теб.

Джос инстинктивно се огледа, търсейки изход или евентуално помощ от Кари и Стела. Но двете сервитьорки се суетяха около чиниите и не им обръщаха никакво внимание.

— Не ви разбирам — погледна отвисоко тя към жената, която се бе приближила обезпокоително близо до нея.

— Ако приемеш да работиш при мен, ще ти увелича заплатата с двайсет процента — прошепна Луиз, оглеждайки се предпазливо, както Джос преди минута. — И мога да ти гарантирам, че с моята Кейти ще ти бъде много по-лесно, отколкото с Барт и Колин Оливър. — Буквално изстреля имената на момчетата между стиснатите си зъби.

Джос беше стъписана.

— Боже мой, госпожо Брадли, много съм поласкана, но с всичко, което върша в тази къща, ми е абсолютно невъзможно да се захвана с втора работа.

— Няма да работиш вече тук…

Думите прозвучаха като ангелска песен.

— … а единствено за нас. Ще можеш да ползваш два почивни дни през седмицата по твое желание, въпреки че бих предпочела да си свободна само през уикендите…

Свободна през уикендите! Значи дори би могла да води някакъв социален живот.

— … плюс собствена кола и собствен апартамент в къщата…

Апартамент?

— … със собствен вход и отделна баня. — Млъкна и загледа младата жена в очакване. Беше като тишината между „Едно!“ и „Честита Нова година!“.

— Много ви благодаря за предложението, госпожо Брадли. — Беше болезнено. — Но не мога да напусна семейство Оливър. Договорът ми е за цяла година и изтича едва през юни.

Луиз я изгледа, сякаш току-що й бе казала, че предпочита катерица пред филе миньон.

— Да разбирам ли, че предпочиташ да работиш в дома на Оливър?

Господи, не, искаше й се да извика, но знаеше, че трябва да бъде по-скоро лоялна, отколкото искрена по отношение на работодателите си.

— Само това, че имам договор. През юни ще бъда свободна.

— И няма начин да те убедя да ги напуснеш?

— Съжалявам, не мога. — Не за първи път й се искаше изобщо да не бе подписвала документа, но той беше факт и в него имаше клауза за неустойка при предсрочното му прекратяване, която включваше дори забрана да работи в квартала в радиус от петдесет километра в рамките на една календарна година.

Изражението на Луиз беше смесица от разочарование и раздразнение, но в очите й блесна възхищение.

— Сега ми се иска да те бях открила първа — каза мрачно. — Моля те, поне помисли върху предложението ми.

Чуждо беше за Джос някой да я желае толкова силно. Дори Джоуи Макалистър не я бе гледал с такъв копнеж, въпреки че бяха излизали две години. Не бе чувала за презервативи, нито знаеше за евентуалните рискове за здравето й, докато Джоуи не я бе помолил да правят секс на задната седалка на неговата „Импала“, модел 1985 година, но дори и тогава не бе проявил такъв напрегнат интерес.

Беше много тъжно.

— Наистина съжалявам, госпожо Брадли.

Луиз бръкна в малката си дамска чанта, която държеше под мишница, и извади визитна картичка.

— Тук е домашният ми телефон и електронният адрес. Ако размислиш или просто пожелаеш да обсъдим възможностите, моля те, обади ми се. Ще бъда много дискретна.

— Не мисля, че бих… — Джос се опита да върне визитката, но другата я притисна към дланта й.

— Шшшт. Запази я. За всеки случай.

Вместо да спори, Джос реши да вземе картичката и да я изхвърли по-късно, за да не поставя никого в неудобно положение.

— Поласкана съм от интереса ви, госпожо Брадли. — Гласът й звучеше като на оператор, който се опитва да натрапи някому абонамент за списание или нещо подобно. — Благодаря ви!

Луиз си тръгна толкова бързо, колкото бе дошла, като пътьом й даде знак с ръка да скрие визитката в джоба си.

След като излезе и Джос остана за момент загледана в затворената врата, към нея се приближи Кари.

— Опита се да те примами, нали?

— Какво?

— Тази жена. Искаше да те отмъкне оттук и да те вземе на работа в дома си.

— Как разбра?

— О, миличка — присъедини се към тях Стела, държейки в ръце три чаши от шампанското на госпожа Оливър. — Наблюдаваме това през цялото време. Много повече бизнес връзки, отколкото можеш да си представиш, са създадени именно на такива безобидни богаташки соарета.

— Е, какво й отговори? — поинтересува се Кари.

— Обясних й, че имам договор със семейство Оливър — въздъхна Джос и взе чашата, която Стела й предложи. Никога не бе опитвала шампанско, макар винаги да й се бе искало. — Много неприятно, още повече че тя беше изключително мила.

— Те всички са мили, докато те уговарят — отбеляза Кари и Стела кимна в знак на съгласие. — Щом получат каквото искат, всичко се променя. Детегледачките винаги им се струват по-добри, когато са в чуждата къща.

В далечината, но достатъчно силно, сякаш беше в съседната стая, се разнесе нечий смях.

Колин!

Знаеше, ама наистина знаеше, че Дийна също го е чула и вече сигурно бърза нагоре по стълбите, за да смъмри бавачката, задето момчетата са толкова шумни.

— Трябва да бягам — каза тя и остави чашата, без дори да успее да отпие. Но нямаше време да съжалява за изпуснатата възможност. — Благодаря ви, момичета. Бяхте много мили.

— Късмет, миличка — подвикна след нея Стела, докато Джос вече тичаше навън.

— Какво правите вие двамата? — извика строго, когато намери децата пред компютъра в стаята си.

Две лица, осветени от приглушената зелено-бяла светлина на монитора, се извърнаха стреснато към нея.

— Нищо — отвърна Колин и мигом се наежи.

— Аха. Нищо — повтори Барт, без да помогне на брат си нито на йота.

— Хайде, момчета, дръпнете се. — За да не им остави възможност да реагират, Джос застана между тях и компютъра, преди да успеят да излязат от сайта, из който се ровеха. — Какво, по дяволите, е това Gregslisf! — попита повече себе си, отколкото тях, защото не очакваше да получи прям отговор.

— Аз само… ъъъ… проверявах дали не се продават мотоциклети втора ръка — изломоти Колин. — Мама смята, че си много тъпа.

— Очевидно ти също — тросна му се Джос, разглеждайки отблизо изписаното върху екрана, — освен ако използваният мотоциклет не е блондинка със сини очи и… — Наведе се напред и присви очи. — … и страстно обича да наблюдава звездите.

Колин се вторачи в нея със зяпнала уста.

Тя се обърна към Барт:

— Кой от двама ви написа на този мотоциклет съобщението: „Много ми харесаха циците ти. Ще те чакам до «Бейбс» в петък в седем часа“? — Отново насочи вниманието си към Колин. — Звучи ми много интересно.

— Не казвай на мама — импулсивно я помоли Барт. Той винаги първи се предаваше в критични ситуации.

Колин му направи с очи знак да мълчи, после каза на Джос:

— Дааа. Ще бъде бясна, задето си ни пуснала до компютъра си, така че наистина ще е по-добре да не й казваш.

— Много добре ти е известно, че не аз съм ви пуснала точно на този компютър — твърдо отвърна тя. — Предполагаше се, че и двамата сте си в леглата. И освен ако не съм останала с грешно впечатление, майка ви в този момент идва насам, за да разбере защо преди малко вдигахте толкова шум. — Замълча с надеждата да чуе забързани стъпки по стълбището, но не долови нищо. — Да, струва ми се, че я чувам.

Колин пребледня, сякаш бе видял призрак.

— Изчезвам оттук! — извика и изоставяйки брат си, се втурна към стаята си.

Барт остана на мястото си, очевидно скован от страх.

— Няма да й кажеш, нали?

Гневът й леко стихна. Бедният Барт бе най-честата жертва на лошото поведение на брат си. Винаги се оказваше този, когото улавяха при опита за бягство.

— Този път не — вече по-меко каза Джос. — Но сега наистина е време да си лягаш.

— Ще ми почетеш ли? — Инстинктивно погледна към вратата, надявайки се, че брат му не стои там и няма да му се подиграва заради тази молба.

— Разбира се — усмихна се Джос. Тези деца имаха нужда от толкова много… Ако можеше да им помогне поне малко, усилията й нямаше да отидат напразно. Откакто намери черна змия, завързана за рамката на леглото й с домакински канап, вече бе напълно уверена, че за Колин е прекалено късно, но за Барт все още има надежда. — Да вървим.

Отведе го в стаята, където той взе от лавицата книжка с картинки със заглавието „Един ден с Робинсън“. Беше за деца много под неговата възраст, но Джос реши, че не бива да пренебрегва избора му.

И зачете.

Барт заспа, преди да успее да прочете приказката втори път. Придърпа завивката до раменете му, точно както обичаше, угаси лампата и затвори вратата, чувствайки се свободна за първи път през този ден.

Върна се при компютъра и провери електронната си поща. Имаше писмо от майка й, в което й разказваше за новия проект на баща й: „Мустанг“, производство 1965 година, който поправял, за да могат да пътуват из страната.

Имаше и друго, от Роби Блеър — момчето, с което бе излизала след завършването на гимназията. Беше скъсала с него миналата Коледа, но той продължаваше да настоява да се съберат. Прочете съобщението със смесица от страх и меланхолия.

„Джос, майка ти ми каза, че не си особено щастлива там, за което много съжалявам. Надявам се, че скоро ще се прибереш у дома. Двамата с брат ми откриваме собствена фирма за водопроводни услуги, така че скоро ще мога да издържам съпруга. Ха-ха. Съвсем сериозно, бебчо, връщай се. Знаеш, че все още те обичам.“

Роби

Джос въздъхна. Той беше чудесно момче, затова чувството й на неистов ужас от завръщане във Фелинг и от превръщането й в госпожа Блеър беше абсолютно неоснователно. Но Роби не се стремеше към нищо повече от това да стане водопроводчик в родния си град, да има мила съпруга и две-три хлапета, да гледа телевизия с кутия бира в ръка всяка вечер и по цели дни през уикендите. В това, разбира се, нямаше нищо нередно, но нямаше нищо общо със собствените й желания.

Нейната мечта беше да пътува по света, да посети места, които беше виждала само във вехтите книги в общинското училище във Фелинг. Да отвори свой собствен бизнес, да направи живота си съвсем различен.

Да бъде госпожа Блеър в съзнанието й дотолкова се оприличаваше със смъртта, че стомахът й се свиваше болезнено дори от самата мисъл, че подобно развитие на нещата е възможно. Затвори електронната поща и понечи да изключи компютъра, когато забеляза, че прозорецът на сайта Gregslist, в който момчетата бяха поместили съобщението си, все още е отворен. Очевидно беше местен и бе пълен със светски събития и клюки.

Може би това беше нейният късмет.

Изписа в полето за търсене „Поддържаща група за неделни срещи“. Пред нея се разгърна дълъг списък.

О, страхотно!

Но щом го прегледа, установи, че в повечето случаи става въпрос или за религиозни сбирки, или за срещи на хора с проблеми. Не беше нито фанатично вярваща, нито страдаше от някакви зависимости. По дяволите, дори не бе имала възможност да изпие първата си глътка шампанско тази вечер, затова прецени, че приобщаването й към която и да било от тях би било катастрофа.

Имаше Клуб на скиорите, които се събираха в „Дюпон, Съркъл“ всяка неделя в три часа следобед. Ако вземеше метрото на отиване и на връщане, би могла да убие няколко часа. Пък и нямаше изгледи да отидат на ски скоро. В края на краищата беше лято и горещо като в ада.

Кликна върху линка и изписа електронния си адрес за повече информация.

После написа същата информация за евентуални срещи във вторник. Все същият асортимент от интереси — волейбол, бадминтон, софтбол и боулинг. Имаше и група към Епископалната църква, намираща се от другата страна на улицата, но вече бе опитвала и се бе оказало дори по-депресиращо, отколкото да прекарва времето си с Дийна Оливър. Продължаваше да сърфира, докато накрая видя най-странното и съдбовно съобщение, на каквото изобщо някога бе попадала.

Клуб на анонимните шопинг маниачки…

Прочете целия текст с нарастващ интерес. Фактът, че носеше номер трийсет и шест и половина, би могъл да се окаже проблем, но вероятността да става въпрос за група жени, които седят и разговарят за потискащи неща, не беше голяма. Все пак щеше предварително да се увери, че номерът на обувките й няма да представлява пречка. Наоколо имаше много първокласни магазини, където би могла да намери обувки с подходящия размер на немного висока цена. Щеше да й струва единствено повече търсене и доста ходене. За щастие и двете щяха да й осигурят възможност да прекара достатъчно време извън дома на семейство Оливър и дори само поради тази единствена причина начинанието й изглеждаше идеално.