Виктор Юго
Деветдесет и трета година (8)

II
Марат зад кулисите

Както бе съобщил на Симон Еврар, на другия ден след срещата на улица „Паун“ Марат отиде в Конвента.

В Конвента имаше един маркиз маратист — Луи дьо Монто, който по-късно поднесе на Конвента десетичен стенен часовник с бюста на Марат.

Тъкмо когато Марат влизаше, Шабо се приближаваше до Монто.

— Ей, бившият… — каза му той.

Монто вдигна очи.

— Защо ме наричаш бивш?

— Защото си.

— Аз?

— Защото си бил маркиз.

— Никога.

— Бре!

Моят баща е бил войник, а дядо ми е бил тъкач.

— Каква песен пееш ти, Монто?

— Не се казвам Монто.

— А как се казваш?

— Казвам се Марибон.

— Както и да е — каза Шабо, — все ми е едно.

После добави през зъби:

— Сега никой не ще да бъде маркиз.

Марат се бе спрял в левия коридор и гледаше Монто и Шабо.

Всеки път, когато Марат влизаше, се вдигаше някаква глъчка, но далече от него. Около него всички мълчаха. Марат не обръщаше внимание на това. Той презираше „врякането на блатото“.

Долу, в полумрака на тъмните пейки, Компе от Оаза, Прюнел^[1], епископ Вилар^[2], който по-късно стана член на Френската академия, Бутру^[3], Пти^[4], Плешар, Боне, Тибодо^[5] и Валдрюш си показваха Марат един на друг с пръст.

— Ето го Марат.

— Да не е болен?

— Сигурно, щом е с халат.

— С халат ли?

— Да, дявол да го вземе!

— Много си позволява!

— Как смее да идва така в Конвента!

— Щом един ден дойде тук с лавров венец на главата, защо да не дойде облечен с домашен халат!

— Бакърено лице, зеленясали зъби.

— Халатът му изглежда нов.

— От какъв плат е?

— Рипсов.

— Раиран.

— Погледнете реверите.

— От кожа са.

— Тигрова.

— Не, хермелинова.

— Изкуствена.

— С чорапи е!

— Чудно.

— И обувки с катарами.

— Сребърни!

— Ето затова няма да му простят дървените обуща на Камбулас.

По другите пейки се правеха, че не виждат Марат. Разговаряха за други неща. Сантона се приближи до Дюсо.

— Дюсо, вие знаете ли?

— Какво?

— Бившият граф дьо Бриен?

— Който бе в затвора Форс заедно с бившия херцог дьо Вилроа?

— Да.

— Познавах и двамата. Та какво?

— Те толкова много се страхуваха, че поздравяваха червените калпаци на всички ключари, а един ден се отказали да играят пикет, защото им били дали една колода карти с крале и кралици.

— И какво?

— Гилотинирали ги вчера.

— Двамата ли?

— Двамата.

— А как са се държали в затвора?

— Като страхливци.

— А на ешафода?

— Като храбреци.

И Дюсо възкликна:

— Да умреш е по-лесно, отколкото да живееш.

В това време Барер беше започнал да чете доклад за положението във Вандея. Деветстотин души от Морбиан бяха тръгнали с артилерия да подпомогнат Нант. Редон беше застрашен от селяните. Пембьоф беше атакуван. Край Мендрен кръстосваше една ескадра, за да предотвратява десантите. Цялото ляво крайбрежие на Лоара, от Енгранд до Мор, беше осеяно с роялистки батареи. Три хиляди селяни завладяха Порник. Те крещяха: „Да живеят англичаните!“ Едно писмо на Сантер до Конвента, което сега Барер четеше, завършваше така: „Седем хиляди селяни атакуваха Ван. Ние ги отблъснахме и пленихме четири оръдия…“

— И колко пленници? — прекъсна го нечий глас.

Барер продължи: „В послеписа на писмото е добавено: «Пленници нямаме, защото престанахме да пленяваме.»“^[6]

Марат, все така неподвижен, не слушаше, сякаш бе погълнат от сериозна мисъл.

Той държеше в ръка и мачкаше с пръсти един лист, на който някой, ако би могъл да го разгъне, би прочел следните няколко реда, написани от Моморо, вероятно отговор на поставен от Марат въпрос:

„Не мога да направя нищо срещу всемогъществото на комисарите-пълномощници, най-вече срещу пълномощниците на Комитета на общественото спасение. Напразно Женисийо каза на заседанието на 6 май: «Всеки комисар е повече от крал» — това нищо не помогна. Те имат власт над живота и смъртта. Масад в Анжер, Трюлар в Сент-Аман, Нион при генерал Марсе, Парен при армията в Сабл, Милиер при армията в Ниор са всемогъщи. Клубът на якобинците стигна дотам, че направи Парен бригаден генерал. Обстоятелствата оправдават всичко. Един делегат на Комитета на общественото спасение държи в шах един генерал-аншеф“.

Марат престана да мачка листа, сложи го в джоба си и бавно се насочи към Монто и Шабо, които продължаваха да разговарят и не бяха забелязали влизането му.

Шабо казваше:

— Марибон ли си или Монто, чуй какво ще ти кажа: идвам от Комитета на общественото спасение.

— Е, какво правят там?

— Повериха един благородник да бъде пазен от един свещеник.

— О!

— Един благородник като тебе…

— Аз не съм благородник — каза Монто.

— На един свещеник…

— Като тебе.

— Аз не съм свещеник — каза Шабо.

И двамата започнаха да се смеят.

— Разкажи точно този анекдот — подзе Монто.

— Ето какъв е случаят. Един свещеник, който се казва Симурден, е делегат с пълни права при някой си виконт на име Говен; този виконт командува експедиционната колона на крайбрежната армия. Целта е да се попречи на благородника да действува непочтено, а на свещеника да изменничи.

— Много проста работа — отвърна Монто. — Трябва само да се вкара и смъртта в играта.

— Аз съм дошъл за това — каза Марат.

Те вдигнаха глави.

— Добър ден, Марат — каза Шабо. — Ти много рядко присъствуваш на нашите заседания.

— Моят лекар ми препоръча вани — отвърна Марат.

— Трябва да се пазите от вани — подзе Шабо. — Сенека^[7] е умрял във вана.

Марат се усмихна:

— Шабо, тук няма Нерон^[8].

— Но ти си — каза един суров глас.

Беше Дантон, който минаваше край тях, отивайки на пейката си.

Марат дори не се обърна.

Той наведе главата си между лицата на Монто и Шабо.

— Слушайте, дошъл съм за нещо сериозно, трябва един от нас тримата днес да предложи на Конвента един проект за декрет.

— Не аз — каза Монто. — Мене не ме слушат, аз съм маркиз.

— И мене — каза Шабо — не ме слушат, аз съм капуцин.

— А и мене — каза Марат — не ме слушат, аз съм Марат.

И тримата замълчаха.

Когато Марат биваше загрижен, не беше лесно да му се задават въпроси. Все пак Монто се осмели да го попита:

— Марат, какъв декрет искаш да предложиш?

— Декрет, който да наказва със смърт всеки военачалник, който пусне да избяга някой пленен бунтовник.

Шабо се намеси:

— Такъв декрет съществува, гласувахме го в края на април.

— Обаче все едно че не съществува — каза Марат. — Навсякъде в цяла Вандея всеки пуска пленниците да бягат и това покровителство остава ненаказано.

— Марат, значи декретът не се прилага вече.

— Шабо, декретът отново трябва да влезе в сила.

— Разбира се.

— И затова трябва да се говори в Конвента.

— Марат, не е необходимо в Конвента; достатъчно е в Комитета на общественото спасение.

— Целта ще се постигне — добави Монто, — ако Комитетът на общественото спасение разлепи декрета из всички общини във Вандея и даде два-три хубави примера.

— С глави на големци — подзе Шабо. — Генералски.

Марат изръмжа:

— Наистина това ще бъде достатъчно.

— Марат — подзе пак Шабо, — иди в Комитета на общественото спасение и лично им кажи това.

Марат го погледна право в очите, което не бе приятно дори за Шабо.

— Шабо — каза му той, — Комитетът на общественото спасение е Робеспиер; аз не ходя при Робеспиер.

— Аз ще отида — каза Монто.

— Добре — каза Марат.

На другия ден беше изпратена по всички направления една заповед на Комитета на общественото спасение, който нареждаше във всички градове и села на Вандея да се разлепи и строго да се изпълнява декретът за смъртно наказание на всеки, който окаже съдействие при бягство на злодеи и пленени бунтовници.

Този декрет бе само първата крачка; Конвентът трябваше да отиде още по-далече. Няколко месеца след това, на 11 брюмер година II (ноември 1793 година), след като град Лавал отвори вратите си на вандейците бегълци, Конвентът издаде декрет, по силата на който ще се разрушава и срива до основи всеки град, който даде убежище на бунтовници.

От своя страна кралете в Европа с манифест на Брауншвайгския херцог, написан по внушение на емигрантите и редактиран от маркиз дьо Линон, интендант на Орлеанския херцог, заявиха, че ще бъде разстрелян всеки французин, заловен с оръжие в ръце, и че Париж ще бъде сринат наравно със земята, ако падне дори един косъм от главата на краля.

Диващина срещу варварство.