Виктор Юго
Деветдесет и трета година (2)

II
Нощ над кораба и над пътника

Вместо да тръгне на юг и да се отправи към Сент-Катрин, корветата се насочи на север, после зави на запад и решително навлезе във водите между Серк и Джърси, в пролива, наречен „Пътят на поражението“. Тогава нямаше фарове никъде по тия два бряга.

Слънцето отдавна бе залязло; нощта бе тъмна, по-тъмна, отколкото обикновено са летните нощи; трябваше да има луна, но огромни облаци, по-често явление при равноденствието, отколкото при слънцестоенето, покриваха небето и по всяка вероятност луната щеше да стане видима едва когато стигне до хоризонта, тоест при залязването й. Някои облаци висяха ниско до морето и го покриваха с мъгла.

Цялата тази тъмнина беше благоприятна.

Намерението на лоцмана Гакоал беше да остави Джърси вляво, а Гърнзи вдясно и със смела маневра да мине между Ханоа и Доувър, за да стигне до някой залив по крайбрежието на Сен-Мало — път, по-дълъг от тоя през Манкие, но по-сигурен, тъй като на френската ескадра беше заповядано особено да охранява водите между Сент-Елие и Гранвил.

Ако вятърът благоприятствуваше, ако не се случеше нещо непредвидено и ако използуват всички платна на корветата, Гакоал се надяваше да достигне брега на Франция на разсъмване.

Всичко вървеше добре; корветата отмина Гро-Не; към девет часа времето започна да се мръщи, както казват моряците, духна вятър и морето се раздвижи; обаче вятърът беше попътен, а и морето развълнувано, без да бъде яростно. Все пак при някои удари на вълните предницата на корветата биваше заливана с вода.

„Селянинът“, когото лорд Балкарас бе нарекъл „генерал“ и на когото принц дьо Латур-д’Оверн бе казал „братовчеде“, се държеше като моряк, спокойно и сериозно се разхождаше по палубата на корветата. Сякаш не забелязваше, че тя е доста силно разлюляна. От време на време той изваждаше от джоба на жакета си таблетка шоколад, която чупеше и дъвчеше на парченца; макар и с бели коси, всичките му зъби бяха здрави.

Той не говореше на никого, освен понякога тихо и кратко на капитана, който го слушаше с уважение и като че ли считаше, че този пътник има по-голяма власт от самия него.

Корветата „Клеймор“, умело направлявана, незабелязано приближи в мъглата стръмния северен бряг на Джърси, държейки се близо до сушата, за да избегне опасната подводна скала Пиер дьо Лик, която се намира по средата на пролива между Джърси и Серк. Гакоал, застанал прав при кормилото, съобщаваше едно след друго имената Грев дьо Лик, Гро-Не, Племон, плъзгаше корветата между тази верига от рифове почти опипом, но с увереността на човек, който се чувствува у дома си и познава океана. На носа на корветата нямаше фенери от страх да не бъде открито присъствието й в тези охранявани води. Радваха се на мъглата. Стигнаха до Гранд-Етап; мъглата бе толкова гъста, че едва се забелязваше високият силует на Пинакл. Чуха как камбаната на Сент-Уен удари десет часа, това значеше, че вятърът духа все откъм задната част на кораба. Всичко продължаваше да върви добре; морето ставаше все по-бурно поради близостта на Корбиер.

Малко след десет часа граф дю Боабертло и Шевалие дьо Лавийовил придружиха човека със селските дрехи чак до каютата му, която бе личната каюта на капитана. Преди да влезе, той им каза с тих глас:

— Вие знаете, господа, тайната трябва да се запази. Мълчание, докато избухне взривът. Тук моето име е известно само на вас.

— Ще го отнесем в гроба — отвърна Боабертло.

— И аз — добави старецът, — дори ако бъда изправен пред смъртта, не ще го кажа.

И влезе в каютата си.

III
Смешение на аристокрация и простолюдие

Капитанът и помощникът му отново се качиха на палубата и, разговаряйки, закрачиха един до друг. Говореха естествено за своя пътник и ето приблизително диалога, който вятърът разпръсваше в мрака.

Боабертло измърмори полугласно в ухото на Лавийовил:

— Ще видим дали е някакъв вожд.

Лавийовил отвърна:

— Засега е принц.

— Почти.

— Аристократ във Франция, но принц в Бретан.

— Каквито са хората от рода Латремуй^[7], а също и Роан^[8].

— Значи, техен съюзник.

Боабертло подзе:

— Във Франция и в кралските каляски той е маркиз, както аз съм граф и както вие сте Шевалие.

— Далече са каляските! — извика Лавийовил. — Ние сме до гальотите.

Настъпи мълчание.

Боабертло отвърна:

— По липса на френски принц вземат бретонски принц.

— Като няма риба и… Не, като няма орел, вземат гарван.

— Бих предпочел лешояд — каза Боабертло.

А Лавийовил добави:

— Наистина! С клюн и хищни нокти.

— Ще видим.

— Да — отвърна Лавийовил, — време е да има някакъв вожд. Аз съм на мнението на Тентениак: „Вожд и барут!“ Вижте какво, капитане, аз познавам почти всички вождове, подходящи и неподходящи; и вчерашните, и днешните, и утрешните; нито един не е военна глава, каквато ни трябва. В тази дяволска Вандея е необходим генерал, който едновременно да е прокурор; неприятелят трябва да бъде измъчван, да му се оспорва мелницата, горичката, ровът, камъкът, да му се устройват лоши свади, да му се отказва всичко, да се следи за всичко, да се избива, да му се дават примери, да не се оставя да спи, да не се жали. В този час в тази армия от селяни има герои, но началници няма. Д’Елбе^[9] е нула, Лескюр^[10] е болен, Боншан^[11] е много мекушав — добър е, но това е глупаво; Ларошжаклен^[12] е прекрасен младши лейтенант; Силз^[13] е офицер за равно поле, но не го бива за решителен бой. Катлино^[14] е наивен каруцар, Стофле^[15] е хитър ловен надзирател, Берар^[16] е бездарен, Буленвилие^[17] е за присмех, Шарет^[18] е страшен. Да не говоря за бръснаря Гастон^[19]. Защото, дявол да го вземе, защо да си играем на революция и каква е разликата между републиканците и нас, щом като оставяме аристократите да бъдат командувани от перукери?

— Защото тази кучешка революция и самите нас зарази.

— Като с краста цяла Франция!

— Краста по третото съсловие — подзе Боабертло. — Само Англия може да ни извади от това положение.

— Ще ни извади, не се съмнявайте, капитане.

— Да се чака е неприятно.

— Наистина, навсякъде селяндури; щом монархията има за главнокомандуващ Стофле, ловния надзирател на господин дьо Молеврие, ние нямаме никакво основание да завиждаме на републиката, че има за министър Паш^[20], син на портиера на херцог дьо Кастрие. Каква среща в тази Вандейска война: от едната страна Сантер пивоваря, от другата страна Гастон бръснаря!

— Скъпи мой Лавийовил, аз имам известно мнение на този Гастон. Той не се прояви лошо, когато командуваше боя при Гемене. Той много любезно разстрелял триста сини, след като ги накарал да си изкопаят сами гроба.

— На добър час, но и аз бих направил това не по-лошо от него.

— Бога ми, наистина! И аз също.

— Великите дела на войната — продължи Лавийовил — изискват благородство от тоя, който ги извършва. Това е работа за рицари, а не за перукери.

— Все пак в това трето съсловие — възрази Боабертло — има достойни за уважение хора. Ето например този часовникар Жоли^[21]. Той е бил сержант във фландърския полк; сега е вандейски военачалник; командува един брегови отред; той има син републиканец, така че докато бащата служи при белите, синът служи при сините. Среща. Схватка. Бащата пленява сина си и му пръска черепа.

— Този си го бива — каза Лавийовил.

— Един Брут-роялист^[22] — добави Боабертло.

— И все пак е непоносимо да те командува един Кокро, един Жан-Жан, един Мулен, един Фокар, един Бужю, един Шуп!

— Скъпи мой Шевалие, и в другата страна също така негодуват. У нас гъмжи от буржоа; у тях — от благородници. Вярвате ли, че санкюлотите^[23] са доволни, че ги командуват граф дьо Канкло^[24], виконт дьо Миранда^[25], виконт дьо Боарне^[26], граф дьо Валанс^[27], маркиз дьо Кюстин^[28] и херцог дьо Бирон^[29]!

— Каква каша!

— Ами херцог дьо Шартр^[30]!

— Синът на Егалите^[31]. Ех, пък тоя, кога ли ще стане крал?

— Никога.

— Крачи към трона. Възнасят го собствените му престъпления.

— А го дърпат надолу пороците му — каза Боабертло.

Пак замълчаха, после Боабертло продължи:

— Все пак поиска да се сдобри. Дойде да види краля. Аз бях там, във Версай, когато плюха в гърба му.

— Горе, от главната стълба?

— Да.

— Добре са направили.

— Ние го наричахме Бурбон Мръсника.

— Той е плешив, той има циреи, той е кралеубиец, пфу!

А Лавийовил добави:

— Аз съм бил с него при Уесан.

— На кораба „Свети дух“?

— Да.

— Ако бил следвал вятъра, както му бил сигнализирал адмирал д’Орвилие^[32], щял да попречи на англичаните да минат.

— Несъмнено.

— Истина ли е, че се бил скрил в трюма?

— Не. Но все пак е добре да се разправя така.

И Лавийовил прихна в смях.

Боабертло продължи:

— Има глупаци. Ето на̀ тоя Буленвилие, за когото вие говорихте, Лавийовил, аз съм го виждал отблизо. Отначало селяните бяха въоръжени с копия; не си ли втълпи той в главата да ги направи копиеносци? Искаше да ги обучи как се действува с копието встрани и напред. Мечтаеше да превърне тия диваци във войници от пехотата. Изискваше от тях да се научат как се затварят ъглите на едно каре и как батальоните остават празни в средата. Бърбореше им на стария военен език, на отдельонния командир казваше „кап д’ескадр“, както наричаха капоралите по времето на Луи XIV. Упорито се мъчеше да сформира полк от тези бракониери; той имаше и редовни роти, чиито сержанти всяка вечер се нареждаха в кръг, за да получат паролата и контрапаролата от сержанта на жената на полковника, който ги съобщаваше съвсем тихо на сержанта, на жената на лейтенанта, а той на съседа си, който ги предаваше на следващия и така нататък от ухо на ухо до последния. Той разжалва един офицер, който не бе станал гологлав, за да получи паролата от устата на сержанта. Сами съдете колко е успял в това отношение. Този простак не разбираше, че селяните искат да бъдат водени по селски и че не могат да свикнат с казармен режим хора, които са живели в горите. Да, аз познавах този Буленвилие.

Направиха няколко крачки, всеки потънал в мислите си.

После разговорът продължи:

— Ами потвърди ли се, че Дампиер^[33] е убит?

— Да, капитане.

— Пред Конде ли?

— В лагера Памар; от оръдейно гюлле.

Боабертло въздъхна.

— Граф дьо Дампиер. Това е още един от нашите, който бе на тяхна страна!

— На добър път! — каза Лавийовил.

— А принцесите? Къде са?

— В Триест.

— Все там ли?

— Все там.

И Лавийовил извика:

— Ах, тази република! Какви беди за нищо нещо! Като си помисли човек, че тази революция започна заради дефицит от няколко милиона!

— Опасни са малките причини — каза Боабертло.

— Всичко върви зле — отвърна Лавийовил.

— Да, Ларуари^[34] е мъртъв, Дюдрене^[35] е идиот. А колко жалки водачи са всички тия епископи: този Куси — епископ на Ларошел, този Бопоал Сент-Олер — епископ на Поатие, този Мерси — епископ на Люсон, любовник на госпожа дьо л’Есшасери…

— Която се нарича Вернослужителката, знаете ли, капитане? Л’Есшасери е светското й име.

— А този лъжеепископ от Агра, който е бил кюре бог знае къде!

— В Дол. Нарича се Гийо дьо Фолвил. Всъщност той е храбър, бие се.

— Все свещеници, а на нас ни трябват войници! Епископи, които не са епископи! Генерали, които не са генерали!

Лавийовил прекъсна Боабертло:

— Капитане, имате ли „Монитьор“^[36] в каютата си?

— Да.

— Какво ли играят сега в Париж?

— „Адел и Полин“ и „Пещерата“.

— Бих желал да ги гледам.

— Ще ги видите. Ще бъдем в Париж след един месец.

Боабертло помисли един миг и добави:

— Най-късно. Господин Уиндхъм^[37] го е казал на лорд Хууд^[38].

— Значи, капитане, всичко не върви така лошо?

— Всичко ще тръгне добре, дявол да го вземе, при условие, че войната в Бретан се води правилно.

Лавийовил поклати глава.

— Капитане — подзе той, — ще свалим ли на брега морската пехота?

— Да, ако брегът е с нас; не, ако е враждебен. Понякога е необходимо войната да разбива вратите, понякога да се изплъзва. Гражданската война трябва винаги да има в джоба си един фалшив ключ. Възможното ще бъде направено. Главното е водачът.

И, като се замисли, Боабертло добави:

— Лавийовил, какво мислите вие за Шевалие дьо Дийози^[39]?

— Младият?

— Да.

— Като командир?

— Да.

— Той също така е полеви офицер за открит бой. Гъстата гора признава само селянина.

— Тогава ще се задоволите с генерал Стофле и генерал Катлино.

Лавийовил помисли малко и каза:

— Необходим е принц, френски принц, чистокръвен принц. Един истински принц…

— Защо? Който казва принц…

— Казва страхливец. Зная, капитане. Но за да смайва опулените глупави очи на хлапаците.

— Мой скъпи Шевалие, принцовете не желаят да дойдат.

— Ще минем и без тях.

Боабертло машинално притисна с длан челото си, сякаш искаше да се сети за нещо.

После каза:

— В края на краищата ще опитаме с този тук генерал.

— Той е голям аристократ.

— Мислите ли, че той е подходящ?

— Стига да е добър! — каза Лавийовил.

— Тоест свиреп — каза Боабертло.

Графът и шевалието се спогледаха.

— Господин Боабертло, вие казахте думата. Свиреп. Да, такъв трябва да бъде. Войната е безмилостна. Настанал е часът на кръвожадните. Кралеубийците отсякоха главата на Луи XVI, ние ще откъснем четирите крайника на кралеубийците. Да, необходимият генерал е генерал Неумолими. В Анжу и в Горен Поату командирите се правят на великодушни; оплели са се в благодеяния; нищо не върви. В Маре и в района на Ретц командирите са жестоки и всичко върви. Защото Шарет е свиреп и се е опълчил срещу Парен^[40]. Хиена срещу хиена.

Боабертло нямаше време да отговори на Лавийовил. Думите на Лавийовил бяха прекъснати от един отчаян вик и в същото време се разнесе шум, който не приличаше на обичайните шумове, които се чуваха. Викът и шумът идваха от вътрешността на кораба.

Капитанът и помощникът се спуснаха към долната палуба, но не можаха да влязат. Всички артилеристи се изкачваха обезумели.

Нещо страшно се бе случило.

IV
Tormentum Belli^[41]

 

Една от каронадите на батареята, двадесет и четири милиметрово оръдие, се бе отвързало.

Това може би е най-опасната морска катастрофа. Нищо по-страшно не може да се случи на един боен кораб, плаващ в открито море с пълен ход.

Оръдие, скъсало въжето си, изведнъж се превръща в някакъв свръхестествен звяр. Машината става чудовище. Тази маса започва да тича с колелата си, прави движения като билярдна топка, наклонява се встрани, впуска се напред и назад, отива и се връща, спира се, сякаш обмисля нещо, после тръгва отново, преминава като стрела от единия до другия край на кораба, върти се в кръг, пак побягва, скрива се някъде, изправя дулото си, блъска, наранява, убива, унищожава. Прилича на стенобитна машина, която по свое хрумване разбива стена. Но имайте предвид, че стенобитната машина е от желязо, а стената е дървена. Това е освободената материя в действие; би могло да са каже, че този вечен роб си отмъщава; сякаш злобата, която се таи в така наречените от нас неодушевени предмети, изведнъж излиза и избухва; като че ли тази материя е загубила търпение и бърза да се отплати; нищо по-неумолимо от гнева на неодушевеното тяло. Тази освирепяла грамада скача като пантера, тежи като слон, провира се гъвкаво като мишка, упорствува като брадва, изненадва като морско вълнение, пронизва като светкавица, мълчи като гроб. Тежи десет хиляди, а отскача като детска топка. Въртенията й са резки, отсечени в прав ъгъл. И какво да се прави? Как да й се излезе насреща? Бурята престава, циклонът отминава, вятърът стихва, счупена мачта се подменя, дупка, през която нахлува вода, се запушва, пожар се гаси; но какво да се прави с този огромен бронзов звяр? По какъв начин да го хванеш? Можете да вразумите пес, да изненадате бик, да хипнотизирате боа, да изплашите тигър, да умилостивите лъв; но никакво средство няма срещу това чудовище — изтърваното оръдие. Вие не можете да го убиете, то е мъртво; а в същото време живее. Живее своя зловещ живот, даден му от безкрайността. Отдолу има под, който се люлее. Раздвижва го корабът, който е разклатен от морето, което е развълнувано от вятъра. Този изтребител е едновременно играчка. Корабът, вълните, вятърът го поддържат; от тях му е този ужасен живот. Какво да се направи с тази машина? Как да се обуздае този чудовищен механизъм, който може да причини корабокрушение? Как да се предугадят тия ходове напред-назад, тия връщания, тия спирания, тия блъскания? Всеки от тия удари в стените може да пробие кораба. Как да се предвидят тия ужасни лъкатушения? Как да се постъпи с един снаряд, който се двоуми, който сякаш размишлява и който всеки миг променя посоката си? Как да се спре това, от което трябва да се пазиш? Страшното оръдие беснее, напредва, връща се назад, удря вдясно, удря вляво, профучава, избягва клопката, унищожава препятствието, мачка хората като мухи. Целият ужас на положението е в подвижността на пода. Как да се преодолее една наклонена плоскост, която непрекъснато се изменя? Корабът, така да се каже, има в търбуха си пленена мълния, която се мъчи да се освободи — нещо като гръмотевица по време на земетресение.

За миг целият екипаж бе на крак. Виновен бе командирът на оръдието, който при връзването не бе стегнал добре гайката на веригата и не бе приковал здраво четирите колела на оръдието; поради това подложката се бе разклатила и бе разхлабила възела. После се бе скъсало въжето, така че оръдието не стояло вече здраво на лафета. По това време нямаше още постоянна спирачка, която да не позволява на оръдието да се връща назад. Морската вълна ударила борда, лошо вързаната каронада се плъзнала назад, скъсала веригата и започнала застрашително да шари из долната палуба.

За да видим картината на това необикновено плъзгане, нека си представим капка вода, която се стича по стъкло на прозорец.

В момента, когато въжето се скъсало, артилеристите били при батареята. Едните накуп, другите разпръснати, те били заети с работа, каквато извършват моряците, очаквайки бойна тревога. Каронадата, тласната от надлъжното клатене, се забила в купчината хора и изведнъж смазала четирима от тях, после, подета и изхвърлена от странично люлеене, разсякла на две пети нещастник, след което разбила едно от оръдията вляво. Поради тази причина се разнесъл отчаяният вик, който току-що бяха чули. Всички хора се спускат към въжената стълба. Батареята за миг остава безлюдна.

Огромното оръдие беше напуснато. Изоставено само на себе си. Господар на себе си и на кораба. То можеше да прави каквото си иска. Целият този екипаж, свикнал да се смее в битките, сега трепереше. А и не можеше да не изпадне в ужас.

Капитанът Боабертло и помощникът му Лавийовил, макар че и двамата бяха храбреци, се спряха горе пред стълбата и, онемели, пребледнели, нерешителни, гледаха към долната палуба. Някой ги отстрани с лакът и се спусна надолу.

Беше техният пътник, селянинът, човекът, за когото бяха говорили преди малко.

Стигнал до последното стъпало на въжената стълба, той се спря.

V
Vis et Vir^[42]

 

Оръдието сновеше напред и назад в междупалубното пространство. Сякаш бе живата колесница на Апокалипсиса^[43]. Морският фенер, разлюлян от разклатената батарея, засилваше изумителното клатушкане със сменянето на сянка и светлина. Формата на оръдието изчезваше в необуздания му бяг и то изглеждаше ту черно в светлината, ту със смътни бели отблясъци в тъмнината.

Оръдието продължаваше да тероризира кораба. Беше вече разчупило четири други оръдия и направило в стената два отвора, за щастие над ватерлинията, но при буря водата би нахлула през тях. То се хвърляше лудешки върху ребрата на кораба; здравите греди устояваха — необикновена е здравината на извитото дърво; обаче се чуваше пращенето им под натиска на тази огромна маса, която с нечувана упоритост удряше по всички страни едновременно. Дори оловно топче, разклащано в бутилка, не прави толкова безумни и светкавични движения. Четирите колела непрекъснато преминаваха през убитите хора, разсипаха ги, разкъсваха ги и ги раздробяваха така, че от петте трупа бяха направени двадесет парчета, които се търкаляха между батареята; мъртвите глави сякаш крещяха; потоци кръв течаха по пода в посока на клатушкането. Повредени на много места, дъските на вътрешната обковка бяха започнали да се разтварят. Целият кораб беше изпълнен с чудовищен шум.

Капитанът бързо възвърна хладнокръвието си и по негова заповед от каюткомпанията бяха хвърлили при батареята всичко, каквото можеше да смекчи и да спре главоломния бяг на оръдието — дюшеци, койки, резервни платна, ролки от дебели корабни въжета, моряшки торби, балички с фалшиви банкноти, каквито в корветата имаше цял товар, тъй като тази английска подлост се считаше за допустима при война.

Но какво можеха да сторят тези парцали? Никой не смееше да слезе, за да ги подреди както трябва, и затова след няколко минути всичко бе разкъсано.

Морето беше така развълнувано, че можеше да направи нещастието още по-голямо. Желателно бе да излезе буря; тя може би щеше да преобърне оръдието и щом то вирнеше четирите колела във въздуха, щяха да могат да го пленят. Обаче повредите се увеличаваха. Имаше драскотини, дори пукнатини по мачтите, които, закрепени в гредите на кила, преминават през етажите на кораба като големи кръгли колони. Под конвулсивните удари на оръдието предната мачта беше напукана, а и голямата мачта бе олющена. Батареята беше разбита. От тридесетте оръдия десет бяха извън строя; по обковката на кораба дупките се увеличаваха, корветата започна да се пълни с вода.

Старият пътник, слязъл на долната палуба, стоеше като каменна статуя в края на стълбата. Той гледаше опустошенията със строг поглед. Не се помръдваше. Изглеждаше невъзможно да се направи дори една крачка към батареята.

Всяко движение на освободилата се каронада ускоряваше гибелта на кораба. Още няколко мига и потъването беше неизбежно.

Трябваше или да загинат, или бързо да предотвратят катастрофата; беше необходимо някакво решение, но какво?

Колко войнствена беше тази каронада!

Трябваше да се спре това ужасно безумие.

Трябваше да се впримчи тази светкавица.

Трябваше да се сломи тази мълния.

Боабертло каза на Лавийовил:

— Вярвате ли в бога, Шевалие?

Лавийовил отвърна:

— Да. Не. Понякога.

— В буря?

— Да. Особено в такива моменти като този.

— Само бог всъщност може да ни измъкне оттук — каза Боабертло.

Всички мълчаха, оставяйки каронадата да вдига ужасен шум.

Навън ударите на вълните отвръщаха на ударите на оръдието. Сякаш два чука удряха един след друг.

Изведнъж в тази непристъпна арена, в която подскачаше изтърваното оръдие, се появи човек с железен лост в ръката. Беше причинителят на катастрофата, командирът на оръдието, провинилият се в небрежност и предизвикал нещастието, стопанинът на каронадата. Причинил злото, той искаше да го премахне. Хванал лост в едната си ръка, а в другата прът с подвижна примка, той беше скочил от каюткомпанията в междупалубното пространство.

И започна нещо жестоко; титанско зрелище; борба на оръдието с артилериста; битка между материята и разума, дуел между предмета и човека.

Човекът бе застанал на пост в един ъгъл с лоста и примката в ръце и, облегнал гръб на една греда, опрял се здраво на краката си, които приличаха на два стоманени стълба, чакаше смъртно бледен, спокоен, трагичен, сякаш пуснал корени в пода.

Той чакаше оръдието да мине край него.

Артилеристът познаваше своето оръдие и му се струваше, че и то трябва да го познава. Отдавна живееше с него. Колко пъти бе бъркал с ръката си в гърлото му! То беше домашният му звяр. Започна да му говори като на свое куче.

— Ела — казваше му той. Може би го обичаше.

Изглежда, че се надяваше да отиде при него.

Но да отиде при него значеше да отиде върху него. В такъв случай щеше да бъде загубен. Как да избегне смазването? Такъв бе въпросът. Всички гледаха ужасени.

Никой не дишаше свободно, с изключение може би само на стареца, който единствен беше в междупалубното пространство заедно с двамата сражаващи се — зловещ свидетел.

Самият той можеше да бъде смлян от оръдието. Той не помръдваше.

Под тях вълнението сляпо ръководеше борбата.

В момента, когато артилеристът се бе хвърлил в този ужасен ръкопашен бой и започна да предизвиква оръдието, при едно случайно затишие на морето оръдието за миг се спря неподвижно, като вцепенено. „Ела де!“ — казваше му човекът. То сякаш го слушаше.

Внезапно то скочи върху него. Човекът избягна удара.

И борбата започна. Борба нечувана. Уязвимият се опълчи срещу неуязвимия. Звероукротителят от плът и кръв атакува стоманения звяр. От едната страна сила, от другата душа.

Всичко това ставаше в полумрак. Беше като неясно видение на някакво чудо.

Една душа, странно нещо, защото би могло да се каже, че и оръдието имаше душа; но една душа с омраза и злоба. А изглежда, че имаше и очи. Защото чудовището сякаш дебнеше човека. Можеше да се повярва, че има и хитри замисли. То също избираше удобен момент. Наподобяваше някакво гигантско желязно насекомо, което имаше, или изглеждаше, че има, демонична воля. От време на време този колосален скакалец достигаше със скок ниския таван на помещението, после падаше върху четирите си колела като тигър върху четирите си лапи и отново започваше да тича срещу човека. А той, гъвкав, жилав, сръчен, се извиваше като пепелянка при всички тия мълниеносни движения. Той избягваше срещите, но ударите, от които се спасяваше, падаха върху кораба и продължаваха да го рушат.

Едно парче от скъсаната верига беше останало закачено на каронадата. Тази верига, кой знае как, се бе увила около един винт в задната й част. Така че единият край на веригата бе закрепен на лафета. Другият, свободният край, се въртеше лудешки около оръдието и увеличаваше опасността при всички скокове. Винтът я задържаше здраво като ръка и тази верига прибавяше към ударите на оръдието и удари с халката, създаваше около оръдието страшна вихрушка с този железен камшик в бронзова длан. Тази верига усложняваше борбата.

Въпреки това човекът се бореше. Дори от време на време нападаше оръдието; катереше се по борда с лоста и примката в ръце; а оръдието сякаш разбираше и побягваше, за да избегне засадата. Човекът, страшният, го преследваше.

Това не можеше да продължава дълго време. Като че ли оръдието си каза изведнъж: „Хайде, трябва да свършим!“ и се спря. Почувствува се приближаването и развръзката. Оръдието, като в недоумение, сякаш имаше или направо имаше, защото за всички то бе живо същество, някакъв жесток замисъл. Внезапно то се хвърли върху артилериста. Артилеристът се дръпна встрани, остави го да мине край него и му извика през смях: „Опитай се пак!“ Оръдието, сякаш разярено, разби още една каронада в левия борд; после, като изхвърлено от невидима прашка, то се хвърли към десния борд срещу човека, който успя да избегне опасността. Три каронади бяха разбити при този удар; след това като слепец, който не знае какво прави, то обърна гръб на човека, затъркаля се напред-назад и проби дупка в стената при носа. Човекът се бе укрил до стълбата, на няколко крачки от стареца-свидетел. Артилеристът държеше лоста отпуснат. Оръдието сякаш забеляза това и, без да си дава труд да се обърне, на заден ход със светкавична бързина полетя върху човека. Човекът, опрял се с гръб към борда, беше загубен. Целият екипаж нададе вик.

Но старият пътник, който дотогава стоеше неподвижен, се хвърли още по-светкавично от дивите набези на оръдието. Беше вдигнал една баличка с фалшиви банкноти и с риск да бъде смазан успя да я хвърли върху колелата на оръдието. Това решително и опасно движение не би могло да се извърши по-точно и безпогрешно дори от човек, усвоил всички упражнения, описани в книгата на Дюросел — „Изкуство да се управлява морско оръдие“.

Баличката подействува като буфер. Едно камъче задържа цяла канара, един клон отклонява цяла лавина. Оръдието залитна. Артилеристът, използувайки на свой ред това опасно спъване, заби своя железен лост между спиците на едно от задните колела. Оръдието се спря.

Беше се наклонило. Като натисна силно лоста, човекът го прекатури. Тежката маса се преобърна с трясък на падаща камбана, а човекът, облян в пот, се нахвърли върху него и постави примката на бронзовата шия на поваленото чудовище.

Борбата свърши. Човекът победи. Мравката повали мастодонта, пигмеят плени мълнията.

Войниците и моряците изръкопляскаха.

Целият екипаж се спусна с кабели и вериги и за миг оръдието бе вързано.

Артилеристът поздрави пътника.

— Господине — каза му той, — вие ми спасихте живота.

Старецът отново бе станал невъзмутим и нищо не отвърна.

VI
Двете блюда на везните

Човекът беше победил, но можеше да се каже, че и оръдието беше победило. Непосредственото корабокрушение бе избягнато, но корветата още не бе спасена. Повредата на кораба изглеждаше непоправима. По борда имаше пет дупки, от които едната доста голяма в предната част; двадесет каронади от тридесетте лежеха разбити на лафетите си. И заловената и отново вързана каронада беше негодна за използуване; винтът в задната част беше повреден и поради това не можеше да бъде насочвана. Батареята бе сведена до девет оръдия. Трюмът пропускаше вода. Трябваше незабавно да се вземат бързи мерки и да се пуснат в действие помпите.

Сега, когато можеше добре да се огледа, междупалубното пространство беше в отвратително състояние. Разярен слон не би могъл да разнебити така клетката си.

Колкото и необходимо да бе за корветата да не бъде забелязана, още по-повелителна сега бе необходимостта да бъде спасена незабавно. Трябваше да се освети палубата с няколко фенера, поставени тук-таме на борда.

Обаче през цялото време, когато се водеше тази трагична борба, от която зависеше животът или смъртта на екипажа, никой не се интересуваше от това, което ставаше вън от корветата. Мъглата бе станала по-гъста; времето се бе променило; вятърът си бе играл с кораба, както бе искал; бяха се отклонили от пътя, отдалечили се от Джърси и Гърнзи, намираха се по̀ на юг, отколкото трябваше, сред развълнуваното море. Големи вълни целуваха отворените рани на корветата — опасни милувки. Клатушкането на морето беше застрашително. Тихият бриз се превръщаше в силен северен вятър. Очертаваше се вихрушка, а може би буря. Не се виждаше по-далеч от четири вълни пред кораба.

Докато хората от екипажа бързаха за кратко време да поправят повредите в междупалубното пространство — запушваха дупките, през които нахлуваше вода, и подреждаха по местата им оцелелите оръдия, старият пътник се бе изкачил отново на палубата.

Беше се облегнал на голямата мачта.

Той съвсем не бе забелязал нещо, което ставаше на кораба. Шевалие дьо Лавийовил бе строил от двете страни на голямата мачта войниците от морската пехота, а след като боцманът даде знак със свирката си, зад тях се наредиха и дежурните матроси.

Граф дю Боабертло се насочи към пътника.

Зад капитана вървеше един разстроен, запъхтян човек, облечен небрежно, но въпреки това доволен на вид.

Беше артилеристът, който току-що се бе проявил като укротител на чудовища и бе победил оръдието.

Графът поздрави облечения като селянин старец по военному и му каза:

— Господин генерал, ето човекът.

Артилеристът стоеше прав, с наведени очи, както повелява уставът.

Граф дю Боабертло продължи:

— Господин генерал, след това, което извърши този човек, не смятате ли, че неговите началници трябва да направят нещо?

— Смятам — каза старецът.

— Благоволете да дадете разпореждания — продължи Боабертло.

— Вие трябва да ги дадете, вие сте капитанът.

— Но вие сте генералът — отвърна Боабертло.

Старецът изгледа артилериста.

— Приближете се — каза той.

Артилеристът направи една крачка.

Старецът се извърна към граф дьо Боабертло, откачи кръста „Сен-Луи“ от капитанския кител и го окачи на матроската куртка на артилериста.

— Ура! — извикала матросите.

Войниците от морската пехота взеха оръжието си за почест.

А старият пътник, показвайки с пръст смаяния артилерист, добави:

— Сега този човек да се разстреля.

Вцепенението замести възторга.

И тогава сред гробна тишина старецът повиши глас и каза:

— Една небрежност изложи на опасност кораба. В този час той може би е загубен. Да си в море значи да си пред неприятеля. Кораб на път е като армия, тръгнала да се бие. Бурята не вилнее, но е тук. Морето е като засада. Смъртно наказание за всяка грешка, извършена пред лицето на врага. Няма поправима грешка. Смелостта трябва да бъде възнаградена, а небрежността — наказана.

Думите падаха бавно и тежко една след друга с неумолима отмереност като удари на брадва върху дъб.

И, загледал се във войниците, старецът добави:

— Действувайте.

Човекът, на чиято куртка блестеше кръстът „Сен-Луи“, наведе глава.

По знак на граф дю Боабертло двама матроси слязоха на долната палуба и се върнаха оттам с морски саван; корабният свещеник, който още от тръгването четеше молитви в каюткомпанията, ги придружаваше; един сержант отдели от строя дванадесет войници, които строи в две редици — шест на шест; артилеристът, без да каже нито дума, застана между двете редици. Свещеникът, с кръст в ръка, отиде при него. „Ходом марш!“ — каза сержантът. Взводът с бавни крачки тръгна напред към носа на кораба. Двамата матроси, които носеха савана, вървяха след него.

Тягостно мълчание настъпи на корветата. Далечен ураган бучеше. Няколко мига след това в мрака се разнесе гръм, блесна светлина, после всичко затихна и се чу шум от падащо тяло в морето.

Старият пътник, все така облегнат на голямата мачта, беше скръстил ръце и размишляваше.

Боабертло, насочил към него показалеца на дясната си ръка, каза тихо на Лавийовил:

— Вандея има глава.

VII
Който разчита на платната, играе на лотария

Но какво щеше да стане с корветата?

Облаците, които цяла нощ се бяха размесвали с вълните, вече толкова много се бяха снишили, че хоризонтът не се виждаше и цялото море сякаш бе покрито с пелерина. Само мъгла. Положението беше опасно дори за кораби в пълна изправност.

Освен мъгла имаше и вълнение.

Бяха използували времето както трябва; бяха намалили товара на корветата, като хвърлиха в морето всичко, което можаха да разчистят от опустошението, направено от каронадата — разбитите оръдия, счупените лафети, изкъртените и откованите дъски, парчетата от дърво и от желязо; при отворите за стрелба бяха поставили дъски и по тях спуснаха във вълните труповете и човешките останки, увити в брезенти.

Морето ставаше все по-нетърпимо. Не защото предстоеше буря; напротив, като че ли се чуваше как стихва ураганът, който бушуваше зад хоризонта, и бурята — отминаваше на север; обаче вълните бяха все още много високи, което означаваше, че дъното на морето е лошо, а наранената корвета не беше устойчива на раздрусвания и големите вълни можеха да я погубят.

Гакоал стоеше замислен при кормилото.

Да изглеждат в добро настроение в лошо време — такъв е навикът на морските капитани.

Лавийовил, весел по характер човек дори и при опасност, се приближи до Гакоал.

— Ей, лоцмане — каза той, — ураганът нещо засече. Щеше да кихне, ама не можа. Ще се измъкнем. Ще имаме вятър. Това е.

Все така замислен, Гакоал отвърна:

— Има ли вятър, има и вълни.

Нито засмян, нито натъжен — такъв е морякът. Отговорът издаваше тревога. Защото при вълнение кораб, който пропуска вода, бързо се пълни. Гакоал беше подчертал тази прогноза с леко свиване на веждите. След нещастието с оръдието и артилериста може би Лавийовил беше избързал да каже тия почти весели и лековати думи. Има неща, които носят беда, когато си в открито море. Морето е потайно; никога не знаеш какво мисли. Трябва да се пазиш.

Лавийовил почувствува, че е необходимо да бъде сериозен.

— Къде сме, лоцмане? — попита той.

Лоцманът отвърна:

— Ние сме в ръцете на бога.

Лоцманът е господар; той винаги трябва да има свобода на действие, а и често свобода да говори.

Всъщност този тип хора малко говорят. Лавийовил се отдалечи.

Лавийовил бе задал на лоцмана въпрос, хоризонтът му отговори.

Морето изведнъж се разкри.

Мъглите, които лежеха над вълните, се разкъсаха, в полуздрача развълнуваното море се виждаше чак до хоризонта и ето какво можеше да се забележи.

Небето сякаш имаше похлупак от облаци; но облаците вече не докосваха морето; на изток светлееше зората, на запад бледнееше залезът на луната. Тия две сияния, застанали едно срещу друго, образуваха на хоризонта две бледи, тесни светлинни ивици между мрачното море и облачното небе.

Между тези две светлини се очертаваха отвесни и неподвижни черни силуети.

На запад, под осветеното от луната небе, се издигаха три високи скали, застанали като келтски долмени.

На изток, върху бледия утринен хоризонт, стърчаха осем кораба с платна, строени застрашително в боен ред.

Трите скали бяха риф; осемте кораба с платна — ескадра.

Така че зад корветата бе Минкие, подводна скала с лоша слава, а пред нея — френски кръстосвачи. На запад бездна, на изток — сеч; бяха между корабокрушение и битка.

За среща с рифа корветата имаше пробит кил, повредени принадлежности, разклатени в основата им мачти; за среща с неприятеля имаше батарея, от която двадесет и едно оръдия от тридесетте бяха изхвърлени, а и най-добрите артилеристи бяха загинали.

Едва се зазоряваше и около корветата още бе мрачно. Този мрак дълго време можеше да не се разсее, тъй като го предизвикваха облаците, които бяха високи, гъсти и дълбоки, наподобяващи масивен свод.

Вятърът, който бе отвял долната мъгла, отклоняваше корветата към Минкие.

Преуморена и разнебитена, каквато беше, тя почти не се подчиняваше на кормилото, въртеше се, вместо да плава, и, тласкана от вълнението, се оставяше да бъде водена от него.

Минкие, зловещият риф, беше много по-опасен по онова време, отколкото днес. Повечето от острите върхове на тази крепост над бездната са били изпилени от непрекъснатото разрушаване, което морето извършва; релефът на рифовете се изменя; ненапразно наричат вълните пили; всеки прилив и отлив действува като трион. По това време всеки допир до Минкие означаваше гибел.

А крайцерите бяха онази ескадра на Канкал, която впоследствие се прослави под командуването на онзи капитан Дюшен, когото Лекинио^[44] наричаше „татко Дюшен“.

Положението беше критическо. По времето, когато вилнееше каронадата, корветата незабелязано се бе отклонила и насочила повече към Гранвил, отколкото към Сен-Мало. Дори когато можеше вече да плава и да издуе платната си, Минкие й затваряше обратния път към Джърси, а ескадрата й преграждаше пътя към Франция.

Буря не излезе. Но, както бе казал лоцманът, имаше вълнение. Морето, развълнувано от суров вятър, беше диво над това раздиращо дъно.

Морето никога не казва веднага какво иска. От тази бездна може да се очаква всичко, дори заядливост. Би могло почти да се каже, че морето прави някаква шмекерия; то напредва и отстъпва, предлага и се отмята, предрича буря, после се отказва, обещава бездна, но не я разкрива, заплашва от север, а нанася удар от юг. Цялата нощ корветата „Клеймор“ беше в мъгла и се опасяваше от буря; морето излъга, и то по жесток начин; предвещаваше буря, а поднесе рифа. Всъщност пак крушение, но под друга форма.

И към гибелта върху подводните скали се прибавяше смърт в битката. Към единия неприятел се прибавяше друг.

Лавийовил извика, като безстрашно се засмя:

— Корабокрушение тук, битка там. И от двете страни сме шах и мат.

VIII
9=380

Корветата беше само остатък от боен кораб.

В бледата разсеяна светлина, в черната сянка на облаците, в смътната променливост на хоризонта, в загадъчната намръщеност на вълните имаше някаква зловеща тържественост. С изключение на вятъра, който духаше враждебно, всичко бе стихнало. От бездната с величие се извисяваше катастрофата. Тя наподобяваше повече призрак, отколкото нападение. Нищо не мърдаше в скалите, нищо не се движеше в кораба. Имаше някаква огромна тишина. Действителност ли беше това? Би могло да се каже, че е мираж над морето. В легендите има такива видения; корветата се намираше, така да се каже, между рифа-демон и флотата-фантом.

Граф дю Боабертло полугласно даде нареждания на Лавийовил, който слезе при батареята, а той взе далекогледа си и застана встрани зад лоцмана.

Гакоал полагаше всички усилия да поддържа корветата право срещу вълните, защото, ударена отстрани от вятъра и морето, тя неминуемо би потънала.

— Лоцмане — каза капитанът, — къде се намираме?

— При Минкие.

— От коя страна?

— Откъм лошата.

— Какво е дъното?

— Остра канара.

— Можем ли да пуснем котва?

— Винаги може да се умре — каза лоцманът.

Капитанът насочи далекогледа си към запад и огледа Минкие; после се обърна на изток и разгледа корабите, които се виждаха и с просто око.

Лоцманът продължаваше, сякаш говореше на себе си:

— Това е Минкие. Служи за почивка на чайката, когато отлита от Холандия, а също и на гларуса.

В това време капитанът преброи корабите.

Наистина имаше осем кораба, добре подредени, чиито бойни профили се отразяваха във водата. В средата се забелязваше високият корпус на кораб с три палуби.

Капитанът попита лоцмана:

— Познавате ли тия кораби?

— Разбира се! — отвърна Гакоал.

— Какви са?

— Ескадра.

— На Франция?

— На дявола.

Настъпи мълчание. После капитанът подзе:

— Цялата ескадра ли е тук?

— Не цялата.

Действително на 2 април Валазе^[45] бе съобщил на Конвента^[46], че десет фрегати и шест линейни кораба кръстосват водите на Ламанш. Капитанът си спомни това едва сега.

— Всъщност — каза той — ескадрата е от шестнадесет съда. А тук са само осем.

— Останалите — каза Гакоал — обикалят там по цялото крайбрежие и шпионират.

Капитанът, продължавайки да гледа с далекогледа си, прошепна:

— Един кораб с три палуби, две фрегати от първи ранг, пет от втори ранг.

— Ама и аз ги шпионирах — измърмори Гакоал.

— Хубави съдове — каза капитанът. — Аз съм командувал такива.

— Аз съм ги виждал отблизо — каза Гакоал. — Различавам ги един от друг. Помня отличителните им белези.

Капитанът подаде далекогледа си на лоцмана.

— Лоцмане, виждате ли добре кораба с високия борд?

— Да, капитане, това е корабът „Златен бряг“.

— Преименували са го — каза капитанът. — Преди се казваше „Бургундски щати“. Нов кораб. Сто двадесет и осем оръдия.^[47]

Той извади от джоба си бележник и молив и написа цифрата 128.

После продължи:

— Лоцмане, кой кораб е първият вляво?

— Това е „Опитни“.

— Фрегата от първи ранг. Петдесет и две оръдия. Преди два месеца ги монтираха в Брест.

Капитанът отбеляза в бележника си цифрата 52.

— Лоцмане — попита той пак, — кой е вторият кораб вляво?

— Фрегатата „Дриада“.

— Фрегата от първи ранг. Четиридесет осемнадесетмилиметрови оръдия. Беше в Индия. Има хубава бойна история.

И под цифрата 52 написа цифрата 40; после, като вдигна глава, каза:

— А сега вдясно.

— Капитане, всички са фрегати от втори ранг. Пет на брой.

— Коя е първата откъм кораба?

— „Решителна“.

— Тридесет и две осемнадесетмилиметрови оръдия. А втората?

— „Ришмон“.

— Същото въоръжение. След нея?

— „Атея“.

— Смешно име за морския флот. След нея?

— „Калипсо“.

— После?

— „Залавяща“.

— Пет фрегати с по тридесет и две оръдия всяка.

Капитанът написа под другите цифри числото 160.

— Лоцмане — каза той, — вие добре ги разпознавате.

— И вие — отвърна Гакоал — добре ги знаете, капитане. Да разпознаваш е нещо, но да знаеш е още по-добре.

Капитанът бе забил поглед в тефтерчето си и смяташе шепнешком.

— Сто двадесет и осем, петдесет и две, четиридесет, сто и шестдесет.

В този момент Лавийовил се изкачи на палубата.

— Шевалие — извика му капитанът, — ние се намираме пред триста и осемдесет оръдия.

— Добре — каза Лавийовил.

— Вие идвате от проверка, Лавийовил; всъщност колко оръдия, годни за стрелба, имаме ние?

— Девет.

— Добре — каза Боабертло.

Той взе далекогледа си от ръцете на лоцмана и погледна към хоризонта.

Осемте кораба, мълчаливи и мрачни, изглеждаха неподвижни, но ставаха все по-големи.

Те незабележимо се приближаваха.

Лавийовил отдаде чест.

— Капитане — каза Лавийовил, — ето моя доклад. Аз нямах доверие в тази корвета „Клеймор“. Винаги е неприятно да те накарат да отплаваш неочаквано с един кораб, който не ви познава и не ви обича. Английски кораб, изменник на французите. Дяволската каронада доказа това. Направих проверка. Хубави котви. Не са от обикновено желязо, изковани са с механични чукове от стомана. Халките на котвите са солидни. Въжетата са чудесни, лесно се размотават, обичайна дължина — сто и двадесет разтега. Достатъчно количество боеприпаси. Шест артилеристи убити. Всяко оръдие може да даде сто седемдесет и един изстрела.

— А ние имаме само девет оръдия — прошепна капитанът.

Боабертло насочи далекогледа си към хоризонта. Ескадрата продължаваше бавно да се приближава.

Каронадите имат предимството, че могат да се обслужват само от трима души; но техен недостатък е, че стрелбата им не е толкова далечна и толкова точна като на обикновените оръдия. Така че трябваше да се изчака ескадрата да се доближи до обсега на каронадата.

Капитанът даде заповедите си с тих глас. Настъпи тишина в кораба. Не звъниха бойна тревога, но всички се подготвяха. Корветата не беше годна за бой нито срещу хората, нито срещу вълните. Направиха всичко възможно с тази останка от боен кораб. Близо до мостчето между предната и задната палуба струпаха запасните въжета и кабели, за да укрепват при нужда мачтите. Подредиха пункта за ранени. По тогавашния морски обичай на палубата правеха с дебело платнище защитен заслон, който предпазваше от куршуми, но не и от гюллета. Донесоха и уреда за проверка на калибъра, макар че беше малко късно да се проверяват калибрите, но нали не бяха предвидили толкова премеждия. Всеки матрос получи по една паласка и постави на колана си чифт пистолети и кама. Сгънаха койките; насочиха артилерията; заредиха пушките; подредиха по местата им брадвите и канджите; поставиха в ред складовете за зарядните торбички и складовете за гюллета; отвориха барутния склад. Всеки зае мястото си. Всичко се извърши мълчаливо като в стая на умиращ. Бързо и мрачно.

После закотвиха корветата. Тя имаше шест котви като фрегатите. Хвърлиха и шестте; голямата котва отпред, стоп-котвата отзад, едната от малките котви на страната откъм открито море, другата към подводните скали, в дясната страна втората голяма котва, а вляво — запасната котва.

Деветте оцелели каронади бяха разположени като батарея — всички в една страна, към неприятеля.

Ескадрата също така мълчаливо беше извършила подготовката си. Осемте съда образуваха сега полукръг, в средата на чиято хорда попадаше рифът Минкие. Корветата „Клеймор“, затворена в този полукръг и освен това прикована от собствените си котви, опираше гръб на подводната скала, тоест на корабокрушението.

Това приличаше на хайка около глиган, която не лае, но показва зъби.

Изглежда, и едната, и другата страна се изчакваха.

Артилеристите на „Клеймор“ бяха при оръдията си.

Боабертло каза на Лавийовил:

— Държа аз да започна огъня.

— Прищявка на кокетка — каза Лавийовил.

IX
Някой се спасява

Пътникът не бе напуснал палубата, а равнодушно наблюдаваше всичко.

Боабертло се приближи до него.

— Господине — каза му той, — приготовленията привършиха. Сега сме приковани към нашия гроб, от който няма да се спасим. Пленници сме или на ескадрата, или на рифа. Да се предадем на неприятеля, или да загинем в подводните скали — друг изход нямаме. Остава ни само една възможност — да умрем. По-добре е да се бием, отколкото да претърпим корабокрушение. Аз искам да бъда застрелян вместо да се удавя; ако трябва да умра, предпочитам огъня пред водата. Да умрем — това е наша работа, но не ваша. Вие сте човекът, избран от принцовете, вие имате великата мисия да ръководите войната във Вандея. Без вас може би монархията ще загине; значи, вие трябва да живеете. В името на нашата чест ние трябва да останем тук, а ваш дълг е да се разделите с нас. Вие, господин генерал, трябва да напуснете кораба. Ще ви дам човек и лодка. Възможно е да се стигне брегът по околен път. Още не се е съвсем развиделило, вълните са високи, морето е тъмно, ще успеете да се измъкнете. Има случаи, при които бягството е равносилно на победа.

Старецът направи важно одобрителен знак с глава.

Граф дю Боабертло повиши глас:

— Войници и матроси! — извика той.

Навред в кораба хората се спряха и обърнаха лица към капитана.

Той продължи:

— Човекът, който е между нас, представлява краля. Той ни е поверен и ние сме длъжни да го запазим. Той е необходим на френския престол; при липсата на принц ние се надяваме, че по необходимост той ще бъде вожд на Вандея. Той е висш боен офицер. Трябваше да стигне във Франция заедно с нас, сега е необходимо да отиде без нас. Да спасим неговата глава значи да спасим всичко.

— Да! Да! Да! — извика в един глас целият екипаж.

Капитанът продължи:

— И той също ще премине сериозни опасности; не е лесно да се стигне брегът. Ще трябва лодката да бъде голяма, за да плава в открито море, а ще трябва да бъде и малка, за да избегне крайцерите. Необходимо е да стигне брега в някое безопасно място, но за предпочитане е брегът при Фужер, отколкото брега при Кутанс. Трябва един здрав моряк, добър гребец и добър плувец, местен човек, който познава всички проливи. Още е достатъчно тъмно, за да може лодката да се отдалечи от корветата, без да бъде забелязана. Освен това ще има дим, който ще я закрива. Малкият размер ще й помогне да премине плитките води. От капан, в който е хваната пантера, невестулката лесно се измъква. За нас няма изход; за лодката има. Тя ще се отдалечи с гребане; неприятелските кораби няма да я видят; и освен това ние през цялото време ще ги забавляваме. Ясно ли е?

— Да! Да! Да! — извика екипажът.

— Няма нито минута за губене — подзе капитанът. — Има ли доброволец?

От редиците в мрака излезе един матрос и каза:

— Аз.

X
Спасява ли се?

Няколко мига след това една от тия малки лодки, които моряците наричат „черупки“ и които са предоставени на разположение на капитана, се отдалечи от кораба. В тази лодка имаше двама души — старият пътник, който седеше отзад, и матросът-доброволец отпред. Беше още много тъмно. Матросът, изпълнявайки нарежданията на капитана, гребеше усилено в посока на Минкие. Всъщност нямаше никакъв друг възможен път.

В дъното на лодката бяха хвърлили малко провизии — торба със сухари, един пушен волски език и буренце с вода.

В момента, когато „черупката“ заплава, Лавийовил, присмехулник и пред опасността, се наведе над преградата при кормилото на корветата и за сбогом подхвърли шеговито към лодката:

— Добра за бягство и отлична за удавяне.

— Господине — каза му лоцманът, — вече не трябва да се смеем.

Отдалечаването ставаше бързо и за кратко време разстоянието между корветата и лодката се увеличи. Вятърът и вълнението улесняваха гребеца, малката лодка бързо плаваше, клатушкайки се в мрака, скривана в големите гънки на вълните.

Над морето витаеше някакво неясно очакване.

Изведнъж в мълчанието на този просторен и развълнуван океан се издигна глас, който, увеличен от рупора, приличащ на бронзова маска от антична трагедия, беше почти свръхчовешки.

Капитан Боабертло говореше.

— Матроси на краля — крещеше той, — вдигнете бялото знаме на голямата мачта. Ще видим за последен път изгрева на слънцето.

И оръдеен изстрел се разнесе от корветата.

— Да живее кралят! — извика екипажът.

След това от дъното на хоризонта се чу друг вик, огромен, далечен, смътен, но все пак отчетлив:

— Да живее Републиката!

И трясък, подобен на гръм от триста гръмотевици, отекна в океанските дълбочини.

Битката започваше.

Морето се покри с дим и огън. Струите пяна, които гюллетата вдигаха, падайки във водата, покриваха навред вълните.

„Клеймор“ започна да бълва огън срещу осемте кораба. В същото време цялата ескадра, разположена като полумесец около „Клеймор“, сипеше огън с всичките си батареи. Хоризонтът пламна като при пожар. Сякаш вулкан бе изригнал от морето. Вятърът огъваше тази огромна пурпурна картина на битката, в която корабите се появяваха и изчезваха като привидения. На преден план върху червения фон се очертаваше черният скелет на корветата.

На върха на голямата мачта се виждаше флаг с лилия.

Двамата мъже в лодката мълчаха.

Триъгълната плитчина при рифа Минкие, отсечен подводен конус, заема по-голямо пространство, отколкото целият Джърси; морето я покрива; от най-високата част на рифа, която се подава над водата и при най-високите приливи, стърчат на североизток шест огромни скали, подредени в права линия, които изглеждат като някаква голяма стена, срутена тук-таме. Проливът между високата част на рифа и шестте скали е достъпен само за най-плоскодънни лодки. След този пролив морето е дълбоко.

Матросът, който се бе наел със спасяването на пътника, вкара лодката в пролива. По този начин рифът Минкие попадна между сражаващите се и лодката. Тя се провираше пъргаво в тесния канал, като избягваше подводните камъни отляво и отдясно; скалите над водата сега закриваха битката. Блясъкът на хоризонта и яростният трясък на оръдията все повече отслабваха с увеличаването на разстоянието; но от продължителността на детонациите можеше да се разбере, че корветата добре се съпротивлява и че иска да използува напълно своите седемдесет и един залпа.

Скоро лодката навлезе в свободни води, извън рифа, извън битката, извън обсега на гюллетата.

Малко по малко мракът над водата се разпръскваше, бляскавите петна в тъмните води се разширяваха, пяната се разбиваше в светли пръски, по гребена на вълните се плъзгаха светлини. Денят започваше.

Лодката се намираше вън от досегаемостта на неприятеля; но оставаше по-трудното. Тя беше спасена от картеча, но не и от потъване. Тази незабележима черупка плаваше в открито море, без палуба, без платно, без мачта, без компас, без други възможности освен греблата срещу океана и урагана — една прашинка, предоставена на милостта на гиганти.

И тогава, в този безкраен простор, в това усамотение, човекът, който седеше отпред, вдигна лицето си, осветено бледо от утрото, погледна втренчело човека, който седеше отзад, и му каза:

— Аз съм братът на този, когото разстреляха по ваша заповед.