Виктор Юго
Деветдесет и трета година (15)

II
Военният съд

По това време всичко във военните съдилища се вършеше произволно. В Законодателното събрание Дюма беше нахвърлил един проект за военно законодателство, преработен по-късно от Тало в Съвета на петстотинте, но окончателният кодекс за военните съвети бе съставен едва по време на империята. Още от това време на империята, казано в скоби, съществува задължението, наложено на военните съдилища, гласуването да започва от долните чинове. През периода на революцията този закон не съществуваше.

През 1793 година председателят на един военен трибунал разполагаше почти пълновластно с целия трибунал; той избираше членовете, подреждаше ги по чин, установяваше начина на гласуването; беше едновременно съдия и господар.

Симурден беше посочил за зала на военния съд именно тази зала в приземния етаж, където бе ретирадата и където сега бе настанен караулът. Той искаше да съкрати всичко — пътя от затвора до трибунала и разстоянието от трибунала до ешафода.

По обед, съобразно неговите заповеди, съставът на съда се събра на заседание в следната обстановка: три сламени стола, една чамова маса, две запалени свещи, една табуретка пред масата.

Столовете бяха за съдиите, а табуретката за подсъдимия. В двата края на масата имаше две други табуретки — едната за комисаря на залата, който бе подофицер-артелчик, а другата за секретаря, който бе капорал.

На масата имаше дълго парче червен восък, медния печат на републиката, две мастилници, папка с бели листове и два печатни афиша, широко разтворени — единият беше за обявяването на подсъдимия извън закона, другият с декрета на Конвента.

Зад поставения по средата стол се издигаше сноп трицветни знамена; по това време на сурова и проста обстановка бързо можеше да се постави някакъв декор и за кратко време едно караулно помещение се преобразяваше в съдебна зала.

Столът по средата, предназначен за председателя, беше точно срещу вратата на карцера.

Публика бяха войниците.

Двама жандарми охраняваха скамейката за подсъдимия.

Симурден седна на стола по средата, от дясната му страна — капитан Гешан, първият съдия, а от лявата му страна — сержант Радуб, вторият съдия.

На главата си Симурден носеше шапка с трицветната кокарда, на кръста си — сабята, а на пояса — двата си пистолета.

Яркочервеният белег от сабления удар подсилваше свирепия му вид.

Радуб най-сетне се бе превързал. Главата му бе увита с кърпа, върху която бавно се разширяваше едно кърваво петно.

По обед заседанието не бе още открито, един вестоносец, чийто кон пръхтеше навън, стоеше до масата на трибунала. Симурден пишеше. Той пишеше следното:

„Граждани членове на Комитета на общественото спасение, Лантенак е заловен. Той ще бъде екзекутиран утре.“

Симурден постави датата и се подписа, сгъна, запечати с восък съобщението и го подаде на вестоносеца, който тръгна.

Свършил тази работа, Симурден каза с висок глас:

— Отворете карцера.

Двамата жандарми дръпнаха резетата, отвориха карцера и влязоха вътре.

Симурден вдигна глава, скръсти ръце, погледна вратата и извика:

— Доведете затворника.

Под свода на отворената врата между двамата жандарми се появи един човек.

Беше Говен.

Симурден изтръпна.

— Говен! — извика той.

И после продължи:

— Искам затворника.

— Аз съм — каза Говен.

— Ти?

— Аз.

— А Лантенак?

— Той е свободен.

— Свободен!

— Да.

— Избяга?

— Избяга.

Симурден измърмори с разтреперан глас:

— Наистина този замък е негов, той знае всички входове, тъмницата вероятно е свързана с някакъв изход, трябваше да се досетя за това, той е могъл да намери начин да избяга, без някой да му помогне.

— Беше подпомогнат — каза Говен.

— Да избяга?

— Да избяга.

— Кой му е помогнал?

— Аз.

— Ти!

— Аз.

— Сънуваш!

— Аз влязох в карцера, бях сам със затворника, свалих пелерината си, поставих я на гърба му, преметнах качулката върху лицето му, той излезе вместо мене, а аз останах вместо него. Ето ме.

— Ти не си направил това!

— Направих го.

— Невъзможно е.

— Естествено е.

— Доведете ми Лантенак!

— Той не е вече тук. Войниците, видели го с командирската пелерина, са го взели за мене и са го пуснали да излезе. Беше нощ.

— Ти си луд.

— Казах истината.

Настъпи мълчание, после Симурден измърмори:

— Тогава заслужаваш…

— Смърт — каза Говен.

Симурден пребледня като мъртвец. Седеше неподвижно, като човек, ударен от гръм. Сякаш не дишаше вече. Голяма капка пот блестеше на челото му.

Възвърнал гласа си, той каза:

— Жандармите да накарат подсъдимия да седне.

Говен седна на табуретката.

Симурден продължи:

— Жандарми, извадете сабите си!

Тази заповед се даваше, когато над обвинения висеше най-тежката присъда.

Жандармите извадиха сабите си.

Гласът на Симурден възвърна предишния си тон.

— Обвиняеми — каза той, — станете.

Той престана да говори на Говен на ти.

III
Гласуването

Говен стана.

— Как се казвате? — попита Симурден.

Говен отвърна:

— Говен.

Симурден продължи разпита:

— Кой сте вие?

— Аз съм командирът на експедиционната колона на Северното крайбрежие.

— Какъв сте на избягалия човек — роднина или съюзник?

— Аз съм внук на брат му.

— Известен ли ви е декретът на Конвента?

— Виждам афиша върху масата ви.

— Какво ще кажете за този декрет?

— Че съм го приподписал, че съм заповядал да се прилага и че лично съм наредил да се отпечати този афиш, под който стои името ми.

— Изберете си защитник.

— Ще се защищавам сам.

— Имате думата.

Симурден отново бе станал невъзмутим. Само че невъзмутимостта му подхождаше не толкова на спокоен човек, колкото на бездушна скала.

Говен постоя за миг мълчалив, сякаш съсредоточаваше мислите си.

Симурден подзе:

— Какво ще кажете във ваша защита?

Говен бавно вдигна глава, не погледна никого и отвърна:

— Ето какво: едно нещо ми попречи да видя друго нещо; едно добро дело, което видях съвсем отблизо, закри от очите ми сто престъпни деяния; от едната страна — старец, от другата страна — деца, и всичко това застана между мене и моя дълг. Аз забравих опожарените села, унищожените нивя, избитите пленници, доубитите ранени, разстреляните жени, забравих Франция, предадена на Англия; пуснах на свобода убиеца на родината. Аз съм виновен. Като говоря така, може да ви си стори, че говоря против себе си; това не е вярно. Аз говоря в своя защита. Когато виновният признава грешката си, той спасява единственото нещо, което заслужава да бъде спасено — честта.

— Това ли е всичко — попита Симурден, — което имате да кажете във ваша защита?

— Добавям, че като командир аз съм длъжен да дам пример, а и вие като съдия също сте длъжен.

— Какъв пример искате да дадете?

— Със смъртта си.

— Намирате ли, че ще бъде справедлива?

— И необходима.

— Седнете си.

Артелчикът, който изпълняваше длъжността комисар на заседателната зала, стана и започна да чете първо — постановлението, което поставяше извън закона бившия маркиз дьо Лантенак; второ — декрета на Конвента, който предвиждаше смъртно наказание за всеки, който улесни бягството на някой пленен бунтовник. Той приключи с няколкото реда, отпечатани в края на афиша с декрета, с които „под страх, от смъртно наказание“ се забраняваше да се оказва помощ и съдействие на гореспоменатия бунтовник, подписани от „командира на експедиционната колона ГОВЕН“.

Свършил четенето, комисарят на заседателната зала си седна.

Симурден скръсти ръце и каза:

— Обвиняемият да внимава. Публиката да слуша, да гледа и да мълчи. Пред вас е законът. Ще се пристъпи към гласуване. Решението зависи единствено от мнозинството. Всички съдии ще гласуват под ред, на висок глас, в присъствието на обвиняемия, правосъдието няма какво да крие.

Симурден продължи:

— Има думата първият съдия. Говорете, капитан Гешан.

Капитан Гешан като че ли не гледаше нито Симурден, нито Говен. Сведените му клепачи криеха неподвижните му очи, втренчени върху афиша с декрета като в бездна. Той каза:

— Законът е категоричен. Съдията е нещо повече и нещо по-малко от човек; той е по-малко от човек, защото няма сърце; той е повече от човек, защото има меч. В година 414 преди Христа Манлиус заповядал да убият сина му за провинението, че е победил без негово нареждане. Нарушението на дисциплината трябва да се изкупува. В случая законът е бил нарушен, а законът е още по-висш от дисциплината. Поради проява на милосърдие родината е обречена на опасност. Милосърдието може да има сила на престъпление. Командирът Говен е дал възможност на бунтовника Лантенак да избяга. Говен е виновен. Гласувам за смърт.

— Пишете — каза Симурден на секретаря на съда.

Секретарят записа: „Капитан Гешан е за смъртна присъда.“

Говен повиши глас.

— Гешан — каза той, — вие правилно гласувахте, аз ви благодаря.

Симурден подзе:

— Има думата вторият съдия. Говорете, сержант Радуб.

Радуб стана, обърна се към Говен и отдаде чест на подсъдимия. После извика:

— Ако е за това, гилотинирайте мене, защото тук аз давам в името на бога моята най-свята честна дума, че бих желал да съм направил най-напред това, което направи старецът, а после и това, което направи моят командир. Когато видях тази осемдесетгодишна личност да се хвърля в огъня, за да извади трита хлапенца, аз си казах: „Старче, ти си храбър човек!“ А когато научих, че моят командир го е спасил от вашето чудовище — гилотината, дявол да го вземе, аз си казах: „Командирю, вие трябва да бъдете генерал, вие сте истински човек и аз, гръм да ме порази, ако можех, щях да ви дам кръста «Сен-Луи», ако още се даваха кръстове и още имаше светии и ако имаше крале с името Луи!“ А така нима сега всички ще станем глупаци! Кажете ни направо дали за това сме спечелили битката при Жемап, битката при Валми, битката при Фльорюс и битката при Ватиньи. Така ли! Ето командирът Говен от четири месеца гони тия тъпаци роялистите и спасява със сабята си републиката, и проведе акцията в Дол, за което трябваше не малко ум, и пък вие, които имате този човек, се мъчите да го погубите! И вместо да го направите генерал, вие искате да му отрежете главата! Казвам, че е по-добре да се хвърлите от парапета на Пон-Ньоф, а пък на вас, гражданино Говен, моя командир, дори и вместо генерал да ми бяхте само капорал, бих ви казал, че изрекохте куп глупости преди малко. Старецът добре направи, като спаси децата, вие добре направихте, като спасихте стареца, и ако гилотинираха хората заради това, че са извършили добри дела, нека всичко отиде по дяволите, аз не мога вече нищо да разбера. Няма причина да става това. Не казвам ли истината? Искам да се ощипя, за да разбера, че не сънувам. Не разбирам нищо. Значи, трябвало е старецът да остави дечицата да изгорят живи, трябвало е, значи, моят командир да остави да отрежете врата на стареца. Хайде, гилотинирайте мене, това предпочитам аз. Да предположим, че дечицата бяха загинали, че батальонът „Червеният калпак“ беше опозорен. Това ли се е искало? Тогава нека се изядем едни други. Аз разбирам от политика толкова, колкото и вие, които сте тук, аз бях от клуба на секцията „Пик“. Дявол да го вземе, ние всички оскотяваме в края на краищата! Аз говоря така, както виждам нещата. Не обичам да се правят такива неща, от които нищо не можеш да разбереш. Тогава за какъв дявол сме тръгнали да ни убиват? Защо да се убие нашият командир? Не е за това Лизет. Аз си искам командира. Нужен ми е моят командир. Аз днес го обичам повече, отколкото го обичах вчера. Да го качите на гилотината — я не ме разсмивайте! Ние не искаме нищо подобно. Аз слушах това, което се говори. Нека си приказват каквото си искат. Обаче това е невъзможно.

И Радуб си седна. Раната му се бе отворила. Струйката кръв, която излизаше от превръзката, течеше по врата му от мястото, на което преди това се намираше ухото му.

Симурден се обърна към Радуб.

— Вие гласувате за оправдаването на обвиняемия?

— Гласувам — каза Радуб — за произвеждането му в генерал.

— Питам ви дали гласувате да бъде оправдан.

— Гласувам да го направят първия човек на републиката.

— Сержант Радуб, гласувате ли командирът Говен да бъде оправдан, да или не?

— Гласувам да отрежат моята глава вместо неговата.

— За оправдаване — каза Симурден. — Пишете, секретарю.

Секретарят записа: „Сержантът Радуб: за оправдаване.“

После той каза:

— Един глас за смъртно наказание. Един глас за оправдаване. Равенство.

Беше редът на Симурден да гласува.

Той стана. Свали шапката си и я постави върху масата.

Не беше нито бледен, нито посинял. Лицето му имаше землист цвят.

Дори ако всички присъствуващи бяха мъртъвци, завити в савани, тишината пак нямаше да бъде толкова дълбока.

Със суров, бавен и твърд глас Симурден каза:

— Обвиняеми Говен, делото е приключено. В името на републиката военният съд с мнозинство два гласа срещу един…

Той сам се прекъсна, сякаш за да има време да размисли. Двоумеше ли се той пред смъртта? Двоумеше ли се той пред живота? Всички едва дишаха. Симурден продължи:

— … ви осъжда на смърт.

Лицето му изразяваше мъката от зловещата победа. Навярно и Яков е имал такава страшна усмивка, когато в мрака принудил да го благослови ангелът, когото бе повалил на земята.

Но това бе само проблясък, който отмина. Симурден отново стана като мрамор, седна, сложи шапката на главата си и добави:

— Говен, вие ще бъдете екзекутиран утре при изгрев-слънце.

Говен стана, поздрави и каза:

— Благодаря на съда.

— Отведете осъдения — каза Симурден.

Симурден направи знак, вратата на карцера се отвори, Говен влезе, вратата се затвори. Двамата жандарми с извадени саби застанаха на пост от двете страни на вратата.

Изнесоха Радуб, който загуби съзнание.

IV
Съдията Симурден отново учител

Военният лагер е като гнездо на оси. Най-вече по време на революция. Гражданското жило на войника бързо и е удоволствие се подава, за да убоде без стеснение началника си, след като неприятелят е прогонен. Храбрата войска, която бе превзела Тург, започна да бръмчи по най-различен начин най-напред срещу командира Говен, когато научи за бягството на Лантенак. Щом видя Говен да излиза от карцера, в който вярваше, че е затворен Лантенак, сякаш електрически ток я разтърси и за по-малко от една минута всички вече знаеха. Малката армия започна да роптае и първият ропот бе: започват да съдят Говен. Но това е само привидно. Нима вярвате на бившите и на поповете! Току-що видяхме един виконт да спасява един маркиз, а сега ще видим как един свещеник опрощава един благородник!

А когато узнаха за осъждането на Говен, започна втори ропот. Това е вече прекалено! Нашият командир, нашият храбър командир, нашият млад началник е герой! Бил виконт, е добре, прави му още по-голяма чест, че е републиканец! Как може той, освободителят на Понтороон, на Вилдийо, на Пон-о-Бо, победителят при Дол и при Тург, този, чрез когото ние сме непобедими, този, който е мечът на републиката във Вандея, човекът, който от пет месеца дава отпор на шуаните и оправя всички глупости на Лешел и на другите, да бъде осъден от Симурден на смърт! И защо? Защото е спасил един старец, който спаси три деца! Свещеник да убива войник!

Така ръмжеше този победоносен и недоволен, лагер. Потиснат гняв заобикаляше Симурден. Четири хиляди души срещу един — това като че ли е сила, но всъщност не беше никаква сила. Тия четири хиляди души бяха тълпа, а Симурден беше воля. Всеки знаеше, че Симурден лесно смръщва вежди, и това беше достатъчно, за да държи армията в респект. В тия сурови времена достатъчно бе сянката на Комитета на общественото спасение да бъде зад някой човек, за да направи този човек страшилище и да превърне проклятието в шушукане, а шушукането в мълчание. Преди, както и след шушуканията, Симурден се разпореждаше със съдбата на Говен, както и със съдбата на другите. Знаеха, че е излишно да го молят за нещо и че той ще се подчинява само на съвестта си, на свръхчовешкия глас, който само той чуваше. Всичко зависеше от него. Това, което бе извършил като военен съдия, можеше да отмени само той като граждански делегат. Само той можеше да помилва. Той имаше пълни права: само с един знак можеше да пусне Говен на свобода; той беше господарят на живота и на смъртта; той командуваше гилотината. В този трагичен момент той беше човекът на върховната власт.

Оставаше само да се чака.

Нощта настъпи.

V
Карцерът

Съдебната зала отново бе станала караулно помещение; караулът бе удвоен, както предишната вечер; двама часовои охраняваха затворената врата на карцера.

Към полунощ един човек с фенер в ръка прекоси караулното помещение, представи се и заповяда да отворят карцера. Беше Симурден.

Той влезе и вратата остана полуотворена зад него.

В карцера беше тъмно и тихо. Симурден направи крачка в тъмнината, постави фенера на земята и се спря. В мрака се чуваше равномерното дишане на заспал човек. Симурден, замислен, се вслуша в този спокоен шум.

Говен беше в дъното на карцера, върху куп слама. Дишането му се чуваше. Той спеше дълбоко. Симурден напредна, без да вдига шум, доближи се съвсем близо до Говен и започна да го гледа; погледът на една майка, втренчен в спящата й рожба, не би изглеждал така нежен и така неизразим. Този поглед може би беше по-силен от Симурден; Симурден, както понякога правят децата, притисна очи с двата си юмрука и за миг остана неподвижен. После коленичи, леко вдигна ръката на Говен и сложи устните си върху нея.

Говен се раздвижи. Той отвори очи, смътно учуден от внезапното събуждане. Фенерът осветяваше слабо карцера. Той позна Симурден.

— Я — каза той, — вие сте били, учителю мой.

И добави:

— Сънувах, че смъртта ми целува ръката.

Симурден бе разтърсен така, както понякога внезапно ни разтърсва нахлула вълна от мисли; някой път тази вълна е толкова висока и толкова бурна, че сякаш може да погуби душата. Никакъв външен израз не прояви дълбоко развълнуваното сърце на Симурден. Той само каза:

— Говен!

И двамата започнаха да се гледат; Симурден с очи, изпълнени с ония пламъци, които изсушават сълзите, а Говен с най-нежната си усмивка.

Говен се привдигна на лакът и каза:

— Белегът върху лицето ви е от сабления удар, който получихте вместо мене. Ако провидението не бе ви поставило до моята люлка, къде ли щях да бъда днес? Някъде в мрака. Ако имам чувство за дълг, дължа го на вас. Бях роден рахитичен. Предразсъдъците са превръзки, от които ме освободихте, вие ми дадохте възможност да раста на свобода и от това, което приличаше на мумия, създадохте едно дете. На евентуално хилавото същество вие вдъхнахте съзнание. Без вас аз нямаше да израсна. Аз съществувам благодарение на вас. Бях само сеньор, вие направихте от мене гражданин; станах гражданин, вие направихте от мене разумен човек; вие ме направихте чист като човек на земния живот и като душа на небесния живот. Вие ми дадохте ключа на истината, за да тръгна в човешката действителност, и ключа на светлината, за да стигна още по-горе. О, учителю мой, аз ви благодаря. Вие ме създадохте.

Симурден седна върху сламата до Говен и му каза:

— Дойдох да вечерям заедно с тебе.

Говен разчупи черния хляб и му го предложи. Симурден взе едно парче; после Говен му подаде стомната с вода.

— Пий пръв — каза Симурден.

Говен пи и подаде стомната на Симурден, който пи след него. Говен бе изпил само глътка.

Симурден пи продължително.

В тази вечеря Говен ядеше, а Симурден пиеше, което свидетелствуваше за спокойствието на единия и за трескавото състояние на другия.

Някаква страшна безметежност витаеше в този карцер. Двамата мъже разговаряха.

Говен казваше:

— Очертават се велики събития. Загадъчно е това, което революцията прави сега. Зад видимото дело има невидимо дело. Едното прикрива другото. Видимото дело е свирепо, невидимото дело е възвишено. В този момент аз съвсем ясно различавам всичко. То е необикновено и красиво. Било е необходимо да си послужим с материали от миналото. И поради това е странна тази деветдесет и трета година. Върху една варварска основа се строи храмът на цивилизацията.

— Да — отвърна Симурден. — От това временно ще се роди трайното. Трайното — това значи правото и дългът, които вървят паралелно, пропорционалният и прогресивният данък, задължителната военна служба, равноправието без никакво отклонение и над всичко това тази права линия — законът. Република на абсолюта.

— Аз предпочитам — каза Говен — републиката на идеала.

Той замълча, после продължи:

— О, учителю мой, във всичко, което току-що казахте, къде поставяте предаността, саможертвата, себеотричането, взаимното великодушно доброжелателство, любовта? Да се постави всичко в равновесие е добре; да се постави всичко в хармония е още по-добре. Над везната има лира. Вашата република дозира, измерва и насочва човека; моята република го възнася в необхватния лазур; това е разликата, която съществува между една теорема и един орел.

— Ти блуждаеш в облаците.

— А вие в сметките.

— Хармонията е една мечта.

— И в математиката има мечти.

— Аз бих желал човекът да бъде създаден от Евклид^[2].

— А пак аз — каза Говен — предпочитам да е създаден от Омир.

Строгата усмивка на Симурден прониза Говен, сякаш за да възпре тази душа.

— Поезия. Пази се от поетите.

— Да, познати ми са тия думи. Пази се от полъха на вятъра, пази се от слънчевите лъчи, пази се от благоуханията, пази се от цветята, пази се от съзвездията.

— Нищо от това не може да те нахрани.

— Кой знае? Идеята също е храна. Да мислиш значи да ядеш.

— Без абстрактности. Републиката е две и две правят четири. Когато дам на всеки това, което му се полага…

— Ще трябва да дадете на всеки и това, което не му се полага.

— Какво разбираш под това?

— Разбирам огромната взаимна отстъпка, която всеки дължи на всички и всички дължат на всеки и която е същността на социалния живот.

— Извън строгия закон няма нищо друго.

— Има всичко.

— Не виждам нищо друго освен правосъдие.

— Аз пък виждам по-високо.

— Какво впрочем има над правосъдието?

— Справедливостта.

От време на време те се спираха, сякаш се разминаваха два лъча.

Симурден подзе:

— Бъди по-конкретен, моля те.

— Добре. Вие искате задължителна военна служба. Срещу кого? Срещу други хора. Аз не желая военна служба. Аз искам мир. Вие искате да подпомагате бедните, аз искам да се премахне бедността. Вие искате пропорционален данък, аз не искам никакъв данък. Аз искам обществените разходи да се сведат до минимум и да се изплащат от принадената стойност на обществените средства.

— Как смяташ да се постигне това?

— Така: най-напред да се премахнат всички форми на паразитизма: паразитизмът на свещеника, паразитизмът на съдията, паразитизмът на войника. След това да се използуват всички богатства; вие хвърляте тора в канала, хвърлете го в браздите. Три четвърти от земята са целини, обработете земята на Франция, премахнете излишните пасбища; раздайте общинските земи. Нека всеки човек си има земя и всяка земя си има стопанин. Вие сто пъти ще увеличите обществения продукт. В този час Франция дава на селяните месо само за четири дни в годината; а ако добре се обработва, ще изхранва триста милиона души, цяла Европа. Използувайте природата, тази огромна пренебрегната помощница. Впрегнете да работят за вас всички ветрове, всички водопади, всички магнетични потоци. Земното кълбо е огромна мрежа от подземни артерии; в тази мрежа има мощни залежи от вода, земно масло, огън; пробийте тези артерии, за да бликне тази вода във вашите резервоари, това земно масло във вашите лампи, този огън във вашите огнища. Помислете за силата на вълните, на прилива и отлива, за движението на водите. Какво е океанът? Една огромна неизползувана сила. Колко е глупава земята! Да не използува океана!

— Ти си потънал в мечти.

— Не, в самата действителност.

Говен подзе:

— А жената? Какво правите от нея?

Симурден отговори:

— Това, което си е. Слугиня на мъжа.

— Да, при едно условие.

— Какво?

— И мъжът да бъде слуга на жената.

— Така ли мислиш? — извика Симурден. — Мъжът слуга! Никога! Мъжът е господар. Аз приемам само едно кралство, кралството на семейното огнище. Мъжът в дома си е крал.

— Да. При едно условие.

— Какво?

— И жената да бъде кралица.

— Значи, ти искаш за мъжа и за жената…

— Равенство.

— Равенство! Мислиш ли, че е възможно? Те са две различни същества.

— Аз казах равенство. Не съм казал уеднаквяване.

Настъпи пак една пауза, сякаш примирие между тия два ума, разменящи си светкавици. Симурден наруши мълчанието.

— А детето! На кого го даваш ти?

— Най-напред на бащата, който го зачева, после на майката, която го носи в утробата си, после на учителя, който го възпитава, после на града, който го прави зрял, после на родината, която е върховна майка, после на човечеството, което е великото семейство.

— Ти не казваш нищо за бога.

— Всяка от тия степени баща, майка, учител, град, родина, човечество е едно от стъпалата на стълбата, която води до бога.

Симурден мълчеше, Говен продължи:

— Когато човек стигне горния край на стълбата, стигнал е бога. Бог се разтваря и той влиза.

Симурден направи жест като човек, който вика някого.

— Говен, върни се на земята. Ние искаме да осъществим възможното.

— Не започвайте с невъзможното.

— Възможното се осъществява винаги.

— Не винаги. Ако нагрубяваш утопията, ще я убиеш. Нищо не е така беззащитно, както яйцето.

— Все пак трябва да се хване утопията, да й се наложи яремът на реалността, да се постави в действителни рамки. Абстрактната идея трябва да се превърне в конкретна идея. Това, което тя ще загуби от красотата си, ще си възвърне от ползата, която ще принесе. Ще бъде по-малка, но по-добра. Правото трябва да влезе в закона; а когато правото стане закон, то става абсолют. Това именно аз наричам възможното.

— Възможното е нещо повече от това.

— О, ето те пак в мечтата!

— Възможното е някаква загадъчна птица, която винаги лети над човека.

— Трябва да се улови.

— Жива.

Говен продължи:

— Моята мисъл е: винаги напред. Ако бог беше желал човек да се връща назад, би му поставил едно око в тила. Нека да гледаме винаги към страната на изгрева, на разцъфтяването, на раждането. Това, което пада, окуражава това, което се изкачва. Пропукването на старото дърво е повик към младото дърво. Всеки век изгражда свое дело, днес гражданско, утре човешко. Днес въпросът за правото, утре въпросът за заплатата. Заплата и право всъщност е една и съща дума. За да живее, човек трябва да бъде заплащан; давайки му живот, бог поема и задължението; правото е полагащата се от рождение заплата; заплатата е придобитото право.

Говен говореше с проникновението на пророк. Симурден го слушаше. Бяха си сменили ролите и като че ли сега ученикът беше станал учителят.

Симурден прошепна:

— Много бързаш.

— Може би защото съм малко притеснен — каза Говен, усмихвайки се.

И продължи:

— Ето в какво се състои разликата между нашите две утопии, учителю. Вие искате задължителна казарма, аз искам училище. Вие мечтаете за човека-войник, аз мечтая за човека-гражданин. Вие искате да бъде страшен, аз го искам мислещ. Вие създавате република на мечовете, аз създавам…

Той сам се прекъсна:

— Аз бих създавал република на разума.

Симурден погледна каменния под на карцера и каза:

— А дотогава какво искаш да бъде?

— Това, което е.

— Значи, оправдаваш сегашния момент?

— Да.

— Защо?

— Защото е буря. Бурята винаги знае какво прави. Срещу един покосен от мълнията дъб колко много заздравени гори! Цивилизацията боледуваше от чума, този могъщ вятър я излекува от нея. Може би той много не подбира. Но как иначе? Възложено му е голямо измитане! Аз имам предвид опасността от миазмите, аз си обяснявам яростта му.

Говен продължи:

— Впрочем защо да се страхувам от буря, щом имам компас, и от събитията, щом имам съвест!

И добави с онзи тих глас, който звучи тържествено:

— Винаги има един, който знае какво прави.

— Кой? — попита Симурден.

Говен вдигна пръст над главата си. Симурден проследи с поглед посоката на този вдигнат пръст и сякаш му се стори, че вижда звездното небе през свода на карцера.

Пак замълчаха.

Симурден подзе:

— Общество, по-голямо от природата! Аз вече ти казах, това не е възможно, това е мечта.

— Това е целта. В противен случай защо ни е обществото? Останете си в природата. Бъдете диваци. Таити е рай. Само че в този рай никой не мисли. А по-ценен е един мислещ ад, отколкото един глупав рай. Разбира се, не искам никакъв ад. Нека си бъдем човешко общество. По-голямо от природата. Да. Ако вие не прибавяте нищо към природата, защо да излизате от природата? Тогава задоволете се само с труда, както мравката, и само с меда, както пчелата. Останете си работно животно, вместо да бъдете управляващ ум. Ако прибавите нещо към природата, вие непременно ще станете по-голям от нея; да прибавяш значи да увеличаваш; да увеличаваш значи да растеш. Обществото е възвишената природа. Аз искам всичко онова, което липсва на кошерите, всичко онова, което липсва на мравуняците — паметници, изкуство, поезия, герои, гении. Законът на човека не е да носи вечните товари. Не, не, не, да няма вече парии, да няма вече роби, да няма вече каторжници, да няма вече обречени! Аз искам всяко човешко качество да бъде символ на цивилизацията и покровител на прогреса; за ума аз искам свобода, за сърцето — равенство, за душата — братство. Не! Да няма вече ярем! Човекът не е създаден да влачи вериги, но да разперва криле. Да няма вече човек-влечуго. Аз искам ларвата да се превърне в пеперуда; аз искам земният червей да се превърне в живо цвете и да излети. Аз искам…

Той се спря. Очите му заблестяха.

Устните му мърдаха. Той престана да говори.

Вратата беше оставена отворена. Някакъв шум проникваше в карцера. Чуваха се неясни звуци на тръба, навярно свиреха утринна заря; после удари от приклади в земята, сменяха караула; после, съвсем близо до кулата, доколкото можеше да се предположи в тъмнината, някакво движение, подобно на разместване на дъски и на греди, примесено на интервали с тъпи трясъци, които приличаха на удари с чук.

Симурден слушаше пребледнял. Говен не чуваше.

Той все повече потъваше в мечтата си. Сякаш бе престанал да диша, толкова се беше съсредоточил в това, което мислено си представяше. Разтърсваше го сладостен трепет. Увеличаваше се светлината на зората, която блестеше в зениците му.

Така измина известно време. Симурден го попита:

— За какво мислиш?

— За бъдещето — каза Говен.

И продължи да съзерцава. Симурден стана от сламената постеля, върху която седяха и двамата. Говен нищо не забеляза. Не изпускайки от погледа си замисления млад мъж, Симурден бавно отиде заднешком до вратата и излезе. Карцерът се затвори.

VI
В това време слънцето изгрява

Зората не закъсня да се появи на хоризонта.

Едновременно с деня нещо странно, неподвижно, озадачаващо, непознато и на птиците в небето, се показа върху платото на Тург, над гората Фужер.

Това нещо бе поставено там през нощта. Можеше да се каже, че е издигнато, а не изградено. Отдалече то се очертаваше на хоризонта като силует, направен от сурови и прави линии, наподобяващи еврейска буква или египетски йероглиф, които са били част от азбуката на загадъчната древност.

Още от пръв поглед това нещо пораждаше мисълта, че е излишно. То стърчеше там сред цъфналите бурени. Човек се питаше за какво ли може да служи. Но после го побиваха тръпки. Беше някакъв вид скеле, което имаше за основа четири стълба. В единия край на скелето, върху две високи, отвесни и прави греди, свързани на върха с дебела летва, се издигаше и висеше един триъгълник, който изглеждаше черен на фона на лазурната утрин. На другия край на скелето имаше стълба. Между двете отвесни греди, долу, под триъгълника, се очертаваше някаква плоскост от две подвижни части, в които при прилепването им една към друга се образуваше кръгла дупка с размер колкото човешки врат. Горната част на тази плоскост се плъзгаше в един жлеб, така че можеше да се издига и сваля. В момента двете части, които при съединяването си образуваха нашийника, бяха раздалечени. В подножието на двете високи греди, на върха на които бе закрепен триъгълникът, се виждаше една въртяща се върху ос дъска, подобна на люлка. До тази дъска имаше дълга кошница, а между двете високи греди в предния край на скелето — квадратна кошница. Всичко бе боядисано в червено. Цялата конструкция беше дървена, с изключение на триъгълника, който бе железен. Чувствуваше се, че е построена от хора, толкова бе грозна, жалка и нищожна; толкова беше страхотна, че можеше да се допусне, че е докарана тук от зли гении.

Тази уродлива конструкция беше гилотината.

Срещу нея, на няколко крачки в дола, се издигаше друго чудовище — Тург. Каменно чудовище, лика-прилика на дървеното чудовище. И нека кажем, че когато човек пипне дървото и камъка, дървото и камъкът вече престават да бъдат дърво и камък, а добиват нещо човешко. Зданието е някаква догма, машината е някаква идея.

Тург беше онази фатална резултанта на миналото, която в Париж се наричаше Бастилия, в Англия — Лондонска кула, в Германия — Шпилберг, в Испания — Ескориал, в Москва — Кремъл, в Рим — замък Свети Ангел.

В Тург бяха кондензирани петнадесет века, средновековието, васалността, крепостничеството, феодализмът, а в гилотината — една година, деветдесет и трета; и тия дванадесет месеца тежаха колкото ония петнадесет века.

Тург беше монархията; гилотината беше революцията.

Трагична съпоставка.

От едната страна дългът, от другата страна разплатата. От едната страна безизходното готическо усложнение — крепостният и сеньорът, робът и господарят, простолюдието и аристокрацията, разнообразният кодекс, подразделен в обичаи, съюзените съдия и свещеник, многобройните обвързвания, фискът, данъкът върху солта, крепостническата зависимост, поголовните данъци, изключенията, прерогативите, предразсъдъците, фанатизмът, кралската привилегия за банкрут, скиптърът, тронът, прищевките, божественото право; от другата страна съвсем простото нещо — ножът на гилотината.

От едната страна възелът; от другата страна секирата.

Дълго време Тург е била сама в тази пустиня. Тя е била тук с нейните бойници, от които се е изливало кипящо масло, гореща смола и разтопено олово, с нейните подземни тъмници, покрити с кости, с нейната стая за разчекване, с огромната трагедия, с която е била изпълнена; тя е извисявала злокобната си снага над тази гора, в своя мрак е приютявала петнадесет века на диво спокойствие, в този край е била единствената сила, единствената всяваща уважение власт, единственото страшилище; тя е царувала; никой не е съперничел на нейното варварство; и изведнъж тя вижда пред нея и срещу нея да се издига нещо, нещо повече от нещо, нещо също така зловещо като нея — гилотината.

Понякога камъкът като че ли има странни очи. Статуята наблюдава, кулата дебне, фасадата съзерцава. Тург като че ли разглеждаше гилотината.

Като че ли тя се питаше.

Какво е това?

Струваше й се, че това бе изникнало от земята.

И това наистина бе изникнало.

От проклетата земя бе поникнало зловещото дърво. От тази земя, напоена с толкова пот, с толкова сълзи, с толкова кръв, от тази земя, в която бяха изкопани толкова ровове, толкова гробове, толкова пещери, толкова капани, от тази земя, в която бяха изгнили всевъзможни мъртъвци, избити от всички типове тирани, от тази земя, която закриваше толкова бездни и в която бяха заровени толкова злодеяния — страшни семена, от тази дълбока земя изникнала в точно определения ден тази непозната, тази отмъстителна, тази жестока машина-мечоносец и деветдесет и трета годила беше казала на стария свят:

— Ето ме.

И гилотината имаше право да каже на кулата:

— Аз съм твоя дъщеря.

И в същото време кулата се чувствуваше убита от нея, защото тия фатални неща имат свой потаен живот.

Пред страшното видение Тург изглеждаше някак си смутена. Би могло да се каже, че е уплашена. Чудовищната гранитна грамада беше величествена и гнусна, но тази дървения със своя триъгълник беше още по-гнусна. Бившето всемогъщество изпитваше ужас пред новото всемогъщество. Престъпното минало разглеждаше настоящето правосъдие. Някогашното насилие се сравняваше със сегашното насилие; древната крепост, древният затвор, древният сеньорски дом, в който са крещели подложените на разчекване затворници, сградата за война и убийства, вече непригодна за живеене и за водене на сражения, осквернена, разрушена, развенчана, превърната в куп камъни, равностоен на куп пепел, отвратителна, величествена и мъртва, цялата изпълнена с ужаса на страшните векове, гледаше как настъпва страшното ново време. Вчерашният ден трепереше пред Днешния ден, старата жестокост наблюдаваше и се прекланяше пред новото страшилище, това, което беше вече нищожество, гледаше с мрачни очи това, което беше ужасът, фантомът гледаше призрака.

Природата е безмилостна; тя не желае да прибере своите цветя, своята музика, своите благоухания и своите светли лъчи пред отвратителните човешки дела; тя смазва човека с контраста между божествената красота и социалната грозота; тя не го пощадява, показва му крилете на пеперудата и песните на птиците; и трябва в разгара на престъплението, в разгара на отмъщението, в разгара на варварството той да почувствува погледа на тия свети неща; той не може да избегне огромното порицание на всемирната доброта и неумолимото спокойствие на небесната синевина. Безобразието на човешките закони трябва да се покаже съвсем разголено сред ослепителната вечна красота. Човекът разбива и смазва, човекът унищожава, човекът убива; но лятото си остава лято, лилията си остава лилия, звездата си остава звезда.

Никога досега ясното небе на изгряващия ден не е било по-очарователно. Топъл вятър клатеше бурените, изпаренията бавно оросяваха клонаците; гората Фужер, цялата изпълнена с диханието на изворите като огромна кадилница с благовония, димеше при развиделяването; синевината на небето, белотата на облаците, кристалната прозрачност на водите, зеленината с цялата си хармонична гама от аквамарина до изумруда, братски преплетените дървета, килимите от трева, големите поляни — всичко плуваше в онази чистота, която природата вечно предлага на човека. Сред всичко това се издигаше страшното човешко безсрамие; сред всичко това се виждаха крепостта и ешафодът, войната и наказанието, двата образа — на кръвожадните векове и на окървавената минута; кукумявката от миналото и прилепът от здрача на бъдещето. Пред разцъфтялата, благоухаеща, любвеобилна и очарователна природа блестящото небе заливаше Тург и гилотината с изгрева и сякаш казваше на хората: вижте какво правя аз и какво правите вие.

Такива са забележителните неща, които слънцето прави със светлината си.

Това зрелище имаше зрители.

Четирите хиляди души от малката експедиционна армия бяха строени в боен ред на платото. Те обкръжаваха от три страни гилотината, така че образуваха около нея геометрическа фигура във форма на Е; оръдейната батарея, поставена в средата на най-голямата линия, беше оста на това Е. Червената машина изглеждаше като затворена в тия три бойни линии, наподобяващи стена от войници, на която двата края бяха извити и достигаха до стръмния склон на платото; четвъртата страна, отворената страна, беше самият дол и гледаше към Тург.

По този начин се очертаваше дълъг правоъгълник с ешафода по средата. Колкото повече слънцето се издигаше над хоризонта, толкова повече намаляваше сянката, която гилотината хвърляше върху тревата.

Артилеристите стояха до своите оръдия със запалени фитили.

Тънък синкав дим се издигаше от дола; догаряше опожареният мост.

Димът леко засенчваше, но не закриваше Тург и нейната висока тераса се издигаше над хоризонта. Само долът разделяше тази тераса и гилотината. Хората от терасата и около гилотината можеха да разговарят.

На терасата на кулата бяха поставили масата на трибунала и стола, над който се издигаха трицветните знамена. Денят изгряваше зад Тург и очертаваше черната грамада на крепостта, а на върха й фигурата на един човек, седнал неподвижен и със скръстени ръце на стола със снопа знамена.

Този човек беше Симурден. Както вчера, той беше в костюма си на граждански делегат, с шапка с трицветна кокарда, със сабя на кръста и пистолети в пояса.

Той мълчеше. Всички мълчаха. Войниците държаха пушките при нозе и стояха с наведени очи. Те се допираха един друг с лакти, но не си говореха. Смутени, те си мислеха за тази война, за многото сражения, за престрелките в шумаците, в които смело навлизаха, за тълпите разярени селяни, които бяха прогонили с устрема си, за превзетите крепости, за спечелените битки, за победите и сега им се струваше, че цялата тази слава се превръщаше в позор. Мрачното очакване свиваше сърцата на всички. Върху площадката на гилотината се виждаше как палачът снове напред-назад. Светлината на утрото се засилваше и величествено изпълваше небето.

Изведнъж се чу притъпеният шум, който издават покритите с креп барабани. Това погребално биене се приближи; редиците се отвориха, едно шествие влезе в карето и се отправи към ешафода.

Начело бяха черните барабани, после рота гренадири, обърнали надолу дулата на пушките си, после взвод жандарми с голи саби, после осъденият — Говен.

Говен вървеше свободно. Не бяха завързани нито краката, нито ръцете му. Беше в походна униформа и със сабята си.

Зад него вървеше друг взвод от жандарми.

Лицето на Говен беше запазило онази замечтана усмивка, която го беше озарила в момента, когато бе казал на Симурден: „Аз мисля за бъдещето.“ Нямаше нищо по-неизразимо и по-възвишено от тази усмивка, продължила толкова дълго.

Като стигна до злокобното място, той най-напред отправи поглед към върха на кулата. Отнесе се с презрение към гилотината.

Той знаеше, че Симурден ще изпълни дълга си да присъствува на екзекуцията. Потърси го с очи на терасата. И го намери.

Симурден беше бледен и студен. Хората около него не чуваха дори дъха му.

Когато забеляза Говен, той дори не трепна.

Говен продължаваше да се приближава до ешафода.

Като вървеше, той гледаше Симурден и Симурден го гледаше. Симурден като че ли намери опора в този поглед.

Говен стигна до ешафода и се изкачи на площадката му. Офицерът, който командуваше гренадирите, го последва. Той откачи сабята си и я предаде на офицера, свали вратовръзката си и я предаде на палача.

Приличаше на видение. Никога не бе изглеждал по-хубав. Кестенявите му коси се развяваха от вятъра; по това време мъжете не стрижеха косите си. Бялата му шия изглеждаше като на жена, а героичният му и властен поглед беше като на архангел. На ешафода беше замечтан. Това място тук е също връх. Говен стоеше изправен, прекрасен и спокоен. Слънцето го обгръщаше като ореол.

Все пак трябваше да вържат осъдения. Палачът отиде при него с въже в ръка.

В този момент, като видяха, че младият им командир е толкова близо до ножа, войниците не можаха повече да се сдържат; сърцето на тези бойци избухна. Чу се нещо огромно — риданието на цяла армия. Изтръгна се вопъл: „Да се помилва! Да се помилва!“ Някои паднаха на колене; други хвърлиха пушките си и вдигнаха ръце към терасата, където беше Симурден. Един гренадир извика, като посочи гилотината:

— Приемат ли се заместници за това? Аз искам.

Всички повтаряха в изстъпление: „Да се помилва! Да се помилва!“ И лъвове да бяха чули това, биха се развълнували и изплашили, защото войнишките сълзи са страшни.

Палачът се спря, не знаейки какво да прави.

Тогава един отсечен и тих глас, който всички чуха, защото беше много зловещ, извика от върха на кулата:

— Да се изпълни законът!

Всички познаха неумолимия тон. Симурден беше казал думата си. Армията изтръпна.

Палачът престана да се двоуми. Той се доближи до осъдения с въжето в ръка.

— Чакайте — каза Говен.

Той се обърна към Симурден и с още незавързаната си дясна ръка му отправи прощален поздрав, а след това се остави да го вържат.

Когато бе завързан, той каза на палача:

— Извинете. Още една минутка.

И извика:

— Да живее Републиката!

Накараха го да легне върху дъската-люлка. Неговата очарователна и горда глава влезе в позорния нашийник. Палачът леко повдигна косите му, после натисна пружината; триъгълникът се откачи и се плъзна отначало бавно, после бързо; чу се ужасяващ трясък…

В същия миг се чу друг трясък. На трясъка на секирата отвърна пистолетен трясък. Симурден беше хванал един от пистолетите, които имаше в пояса си, и в момента, когато главата на Говен се търкулна в кошницата, прониза сърцето си с куршум. Струя кръв бликна от устата му, той падна мъртъв.

И тия две души, трагични сестри, отлетяха заедно, тъмната се вля в светлината на другата.