Виктор Юго
Деветдесет и трета година (6)

II
Magna testantur voce per umbras

Дантон бе станал; беше рязко дръпнал стола си назад.

— Слушайте — извика той. — Има само един спешен въпрос — републиката в опасност. Сега най-важното е да се спаси Франция от врага. За тази цел всички средства са добри. Всички! Всички! Всички! Когато съм застрашен от всички опасности, аз прибягвам до всички средства, а когато се опасявам от всичко, аз нападам всичко. Мисълта ми е лъвица. Никакви полумерки. Никакво целомъдрие в революцията. Немезида^[9] не прощава на никого. Нека бъдем страшни и полезни. Нима слонът гледа къде слага крака си? Да смажем врага.

Робеспиер отвърна кротко:

— И аз искам.

И добави:

— Въпросът е да се знае къде е врагът.

— Той е навън и аз го изгоних — каза Дантон.

— Той е вътре и аз го следя — каза Робеспиер.

— И пак ще го гоня — подзе Дантон.

— Не се гони вътрешен враг.

— А какво се прави?

— Унищожава се.

— Съгласен — каза Дантон.

И после добави:

— Казвам ви, че е навън, Робеспиер.

— Дантон, казвам ви, че е вътре.

— Робеспиер, той е на границата.

— Дантон, той е във Вандея.

— Успокойте се — каза един трети глас, — той е навсякъде; и вие сте загубени.

Говореше Марат.

Робеспиер погледна Марат и спокойно продължи:

— Стига общи приказки. Аз уточнявам. Ето фактите.

— Педант! — изръмжа Марат.

Робеспиер постави ръка върху разтворените книжа пред него и продължи:

— Току-що ви прочетох телеграмите на Прийор от Марна. Току-що ви съобщих сведенията, дадени от онзи Желамбр. Слушайте, Дантон, външната война е нищо, гражданската война е всичко. Външната война е драскотина по лакътя; гражданската война е язва, която разяжда черния дроб. От всичко, което ви прочетох, може да се заключи: Вандея, която до тези дни беше разкъсана между много вождове, в момента се обединява. Отсега нататък ще има един-единствен вожд…

— Главен разбойник — прошепна Дантон.

— Той е човекът — продължи Робеспиер, — който е слязъл на брега близо до Понторсон на 2 юни. Вие разбрахте какъв е. Забележете, че неговото слизане на брега съвпада с арестуването на нашите представители — Прийор в Кот-д’Ор и Ром^[10] в Байо от тази предателска околия Калвадос в един и същ ден — 2 юни.

— И прехвърлянето им в замъка в Кан — каза Дантон.

Робеспиер подзе:

— Продължавам да резюмирам телеграмите. Горската война се организира в голям мащаб. В същото време се подготвя английски десант; вандейци и англичани — все едно Бретан и Британия. Туземците от Финистер говорят същия език като диваците от Корнуъл. Аз ви показах заловеното писмо на Пюизе^[11], в което се казва: „ако се раздадат двадесет хиляди червени униформи на бунтовниците, ще се надигнат сто хиляди“. Когато всички селяни въстанат, тогава ще се извърши английският десант. Ето плана, следете го на картата.

Робеспиер постави пръст върху картата и продължи:

— Англичаните могат да избират мястото на десанта от Канкал до Пемпол. Крег предпочиташе залива Сен-Брийок, Корнуалис — залива Сен-Каст. Това е подробност. Левият бряг на Лоара се държи от армията на вандейските бунтовници, а за охраняването на разстоянието от двадесет и осем левги между Ансенис и Понторсон четиридесет нормандски енории са обещали помощ. Десантът ще се извърши на три пункта — Плерен, Ифиниак и Пленьоф; от Плерен ще отидат в Сен-Брийок, а от Пленьоф — в Ламбал; на втория ден ще бъдат в Динан, където има деветстотин пленени англичани, и ще завземат в същото време Сен-Жуан и Сен-Меан; там ще оставят кавалерия; на третия ден ще тръгнат две колони — едната от Жуан към Беде, другата от Динан към Бешерел, който е единствена крепост, и на двете места ще разположат по една батарея; на четвъртия ден ще бъдат в Рен. Рен е ключовата позиция на Бретан. Който владее Рен, владее всичко. Вземат ли Рен, ще паднат Шатоньоф и Сен-Мало. В Рен има един милион патрони и петдесет полски оръдия…

— Които ще заграбят — прошепна Дантон.

Робеспиер продължи:

— Завършвам. От Рен ще се хвърлят три колони — едната върху Фужер, другата върху Витре, третата върху Редон. Тъй като мостовете са разрушени, неприятелите ще се снабдят, както видяхте от донесението, с понтони и дебели греди, освен това ще имат водачи, които ще прокарват кавалерията през бродовете. От Фужер ще се отправят към Авранш, от Редон към Ансенис, от Витре към Лавал. Нант ще се предаде, Брест ще се предаде. Редон открива цялото поречие на Вилен, Фужер открива пътя за Нормандия, Витре открива пътя за Париж. За петнадесет дни армията на разбойниците ще наброява триста хиляди души и цялата Бретан ще принадлежи на краля на Франция.

— Тоест на краля на Англия — каза Дантон.

— Не. На краля на Франция.

И Робеспиер добави:

— По-лошо е, че ще бъде на краля на Франция. Петнадесет дни са необходими, за да се изгони чужденецът, а осемнадесет века, за да се премахне монархията.

Дантон, който отново бе седнал, постави лакти върху масата, подпря глава на дланите си и се замисли.

— Нали виждате опасността — каза Робеспиер. — Витре ще открие на англичаните пътя за Париж.

Дантон вдигна глава и стовари двата си големи юмрука върху картата, сякаш удряше върху наковалня.

— Робеспиер, нима Вердюн не откриваше на прусаците пътя за Париж?

— Че какво?

— Какво ли? Ще изгоним англичаните, както изгонихме прусаците.

И Дантон отново стана.

Робеспиер постави студената си ръка върху пламналия като в треска юмрук на Дантон.

— Дантон, Шампан не беше с прусаците, докато Бретан е с англичаните. За да си възвърнем Вердюн, трябваше да се бием с чужденците; да си възвърнем Витре значи да водим гражданска война.

И Робеспиер прошепна със студен и развълнуван глас:

— Сериозна разлика.

После добави:

— Успокойте се, Дантон, и гледайте картата, вместо да я удряте с юмруци.

Но Дантон беше всецяло погълнат от мислите си.

— Това е много силно — извика той — да виждаш катастрофата на запад, когато тя е на изток! Робеспиер, имате право, че откъм океана се опълчва Англия, но Испания се надига откъм Пиренеите, но Италия се надига откъм Алпите, но Германия се надига откъм Рейн. А голямата руска мечка е в дъното. Робеспиер, ние сме в средата на кръг от опасности. Отвън коалицията, вътре измяна. На юг Серван^[12] открехва вратата на Франция за испанския крал. На север Дюмурие^[13] преминава на страната на неприятеля. Всъщност той винаги по-малко е застрашавал Холандия, отколкото Париж. Нервинд^[14] зачерква Жемап и Валми. Философът Рабо-Сент-Етиен^[15], този протестант-изменник, кореспондира с куртизанина Монтескьо^[16]. Армията оредява. Нямаме вече нито един батальон с повече от четиристотин души; храбрият полк „Два моста“ е останал със сто и петдесет души; лагерът Памар е предаден; в Живе не са останали повече от петстотин чувала брашно; ние отстъпваме към Ландау; Вюрмсер^[17] притиска Клебер; Майнц пада храбро, Конде — подло. Валансиен също. Но това не пречи на Шансел, който защищава Валансиен, и на стария Феро, който защищава Конде, да бъдат двама герои, също като Мьоние^[18], който защищаваше Майнц. Но всички други предателствуват. Дарвил^[19] извърши предателство в Екс-ла-Шапел, Мутон^[20] извърши предателство в Брюксел, Баланс извърши предателство в Бреда, Ньойи^[21] извърши предателство в Лимбург, Миранда извърши предателство в Майстрихт; Станжел^[22] — изменник, Лану^[23] — изменник, Лигоние^[24] — изменник, Мену^[25] — изменник, Дилон^[26] — изменник, отвратителни копия на Дюмурие. Трябва да се дадат примери. Съмнителни ми са маневрите на Кюстин, подозирам, че Кюстин предпочита за по-изгодно да превземе Франкфурт, отколкото Кобленц, който за нас е от полза. Франкфурт може да плати четири милиона военни контрибуции, нали. Но какво е това в сравнение с унищожаването на емигрантското гнездо? Измяна — нали казах. Мьоние е умрял на 13 юни. Ето че Клебер остана сам. Докато чака, Брауншвайг едрее и напредва. Той издига германското знаме по всички населени места във Франция, които завзема. Бранденбургският маркграф днес е арбитър в Европа; той присвоява наши провинции; вие ще видите, че той ще присвои Белгия; би могло да се каже, че ние работим за Берлин; ако това продължава и ако ние не сложим ред, френската революция ще бъде в полза на Потсдам; единственият й резултат ще бъде увеличаването на малката държава на Фридрих II^[27] и ще излезе, че ние сме убили краля на Франция в полза на краля на Прусия.

И Дантон, ужасният, избухна в смях.

Смехът на Дантон накара Марат да се усмихне.

— Всеки от вас има нещо в главата си; вие, Дантон — Прусия; вие, Робеспиер — Вандея. Нека бъда точен — и аз също. Вие не виждате истинската опасност. Ето я: кафенетата и вертепите. Кафене „Шоазел“ е якобинско, кафене „Патен“ — роялистко, кафене „Среща“ напада националната гвардия, кафене „Порт Сен-Мартен“ я защищава, кафене „Регентство“ е против Брисо^[28], кафене „Кораца“ е за него, кафене „Прокоп“ се кълне в Дидро^[29], кафене „Френски театър“ се кълне във Волтер^[30], в кафене „Ротонд“ късат книжните пари, кафенетата на улица „Сен-Марсо“ яростно се възмущават, кафене „Манури“ раздухва въпроса за брашното, в кафене „Фоа“ се събират кавгаджии и побойници, в кафене „Перон“ бръмчат финансови търтеи. Ето я сериозната опасност.

Дантон вече не се смееше. Марат продължаваше да се усмихва. Усмивката на джуджето е по-страшна от смеха на великана.

— Вие, Марат, подигравате ли се? — изръмжа Дантон.

Бедрото на Марат изтръпна, тази негова конвулсия беше известна. Усмивката му бе изчезнала.

— О, аз ви познавам добре, гражданино Дантон. Нали вие бяхте онзи, който пред целия Конвент ме нарекохте „някой си Марат“. Вижте какво, аз ви прощавам. Ние преживяваме глупаво време. О, подигравам ли се? Наистина какъв човек съм аз? Аз изобличих Шазо^[31], аз изобличих Петион^[32], аз изобличих Керсен^[33], аз изобличих Мортон^[34], аз изобличих Дюфриш-Валазе^[35], аз изобличих Лигоние, аз изобличих Мену, аз изобличих Банвил^[36], аз изобличих Жансоне^[37], аз изобличих Бирон, аз изобличих Лидон^[38] и Шамбон^[39]; сгреших ли? Аз подушвам измяната в изменника и намирам, че е полезно да се изобличи престъпникът, преди да е извършил престъплението. Аз имам навика да казвам още в навечерието онова, което вие, другите, казвате на другия ден. Аз съм човекът, който предложи на събранието пълен проект за углавно законодателство. Какво съм направил досега? Аз поисках да се осведомяват секциите, за да бъдат революционно дисциплинирани, аз поисках да се разпечатат тридесет и две папки, аз поисках да се изземат диамантите, предадени на съхранение у Ролан^[40], аз доказах, че привържениците на Брисо са дали на Комитета на обществената безопасност^[41] непопълнени бланки за арестуване, аз сигнализирах за пропуските в доклада на Ленде^[42] за престъпленията на Капет, аз гласувах да се изпълни в двадесет и четири часа присъдата над тиранина; аз защитих батальона „Моконсей“ и Републиканския батальон, аз попречих да се прочете писмото на Нарбон^[43] и Малуе, аз направих предложение за ранените войници, аз станах причина да се премахне шестчленната комисия, аз предчувствувах в поражението при Монс измяната на Дюмурие, аз поисках да се вземат сто хиляди родители на емигранти като заложници срещу нашите комисари, предадени на врага, аз предложих да се обяви за изменник всеки представител, който мине бариерите, аз демаскирах групата на Ролан при безредиците в Марсилия, аз настоях да се обяви награда за главата на сина на Егалите, аз защитих Бушот, аз поисках поименно да се гласува за изгонването на Инар от председателското кресло, аз заявих, че парижаните имат големи заслуги към родината; поради това Луве^[44] ме нарече марионетка, департаментът Финистер иска да ме изключат, градът Лудюн пожелава да ме екстернират, градът Амиен иска да ми сложат намордник, Кобургът^[45] иска да ме арестуват, а Льокоантр-Пюираво^[46] предлага на Конвента да ме обяви за луд. А вие, гражданино Дантон, защо ме повлякохте за вашето тайно събрание, ако не да чуете моето мнение? Нима аз пожелах това? Нищо подобно. Нямам никакво желание за разговори насаме с контрареволюционери като Робеспиер и вас. Впрочем би трябвало да не се изненадвам, вие не ме разбрахте; нито вие, нито Робеспиер. Нима няма тук държавни мъже? Нима трябва да ви учим азбуката на политиката, нима всичко трябва да ви се казва направо в лицето? Това, което ви казах, има следния смисъл: вие и двамата се лъжете. Опасността не е нито в Лондон, както вярва Робеспиер, нито в Берлин, както вярва Дантон; опасността е в Париж. Тя е в липсата на единство, в правото, което всеки има, нека започнем от вас двамата, да дърпа към себе си, в разпиляването на умовете, в анархията на волите…

— Анархия! — прекъсна го Дантон. — Кой я създава, ако не вие?

Марат не спря да говори.

— Робеспиер, Дантон, опасността е в този голям брой кафенета, в многото игрални домове, в този голям брой клубове — Клуб на черните, Клуб на федерираните, Клуб на дамите, Клуб на безпристрастните, който е основан от Клермон-Тонер^[47] и който е бил клуб на монархистите от 1790 година, социален кръжок, създаден от свещеника Клод Фоше^[48], Клуб на вълнените калпаци, основан от вестникаря Прюдом^[49], и така нататък; без да смятаме вашия Клуб на якобинците^[50], Робеспиер, а и вашия Клуб на корделиерите, Дантон. Опасността е в глада, който е накарал носача Блен да окачи на фенера пред общината хлебаря Франсоа Дени от пазара Палю, и в правосъдието, което обеси носача Блен, задето е обесил хлебаря Дени. Опасността е в книжните пари, които се обезценяват. На улица „Тампл“ банкнота от сто франка била паднала на земята и един минувач, човек от народа, казал: „Не си струва труда да се наведеш да я вземеш.“ Спекулантите и прекупчиците — ето я опасността. Да се издигне черно знаме над кметството — голямо чудо! Арестували сте барон Тренк^[51] — но това не е достатъчно. Извийте врата на този стар интригант от затвора. Смятате, че сте разрешили въпроса, като председателят на Конвента е увенчал за гражданска доблест Лабертеш, получил четиридесет и един саблени удара при Жемап, когото Шение^[52] сега разиграва както си иска? Комедии и шарлатании! О, вие не поглеждате Париж! О, вие търсите опасността далеч, когато е толкова близо! За какво ви служи вашата полиция, Робеспиер? Защото вие си имате шпиони — Пайан^[53] в Комуната, Кофинал^[54] в Революционния трибунал, Давид в Комитета на обществената безопасност, Кутон^[55] в Комитета на общественото спасение. Нали виждате, че съм осведомен. Е добре, знайте и следното: опасността виси над главите ви, опасността е под краката ви; устройват заговори, устройват заговори, устройват заговори; минувачите по улиците, като четат вестниците, си кимат с глава; шест хиляди души без карти за благонадеждност, завърнали се емигранти, контета и матевони^[56], се укриват в зимниците и в хамбарите, и в дървените галерии на Пале-Роял; опашки по хлебарниците; по праговете на портите добри жени, скръстили ръце, казват: „Кога ще настъпи мир?“ Вие напразно се затваряте, за да бъдете насаме, в салона на Изпълнителния съвет, но знае се всичко, което говорите там; а за доказателство, Робеспиер, ето какво сте казали снощи на Сен-Жюст: „Барбару^[57] започва да пуска шкембе, което ще му пречи при бягството.“ Да, опасността е навсякъде и най-вече в центъра. В Париж бившите заговорничат, патриотите ходят боси, задържаните на 9 март аристократи са вече пуснати на свобода, конете за развлечение, които трябваше да бъдат впрегнати в оръдията на градината, ни пръскат с кал по улиците, един хляб от четири ливри струва три франка и дванадесет су, театрите играят цинични пиеси и Робеспиер ще изпрати Дантон на гилотината.

— Как не! — каза Дантон.

Робеспиер гледаше внимателно картата.

— Необходимо е — извика рязко Марат — да има диктатор. Робеспиер, вие знаете, че искам да има диктатор.

Робеспиер вдигна глава.

— Зная, Марат, вие или аз.

— Аз или вие — каза Марат.

Дантон изръмжа през зъби:

— Диктатура? Опитайте де!

Марат видя как Дантон сви вежди.

— Ето какво — подзе той. — Да направим едно последно усилие. Нека да се спогодим. Положението го изисква. Нали се бяхме споразумели за 31 май?^[58] Въпросът за единството е много по-сериозен от жирондизма, който е дребен въпрос. Има известна истина в това, което вие казвате, но истината, цялата истина, истинската истина е това, което аз казвам. На юг федерализмът; на запад роялизмът; в Париж дуелът между Конвента и Комуната; на границите отстъплението на Кюстин и измяната на Дюмурие. Какво означава всичко това? Разногласие. Какво ни трябва? Единство. Там е спасението, но да избързаме. Париж трябва да поеме управлението на революцията. Ако загубим един час, вандейците утре могат да влязат в Орлеан, а прусаците в Париж. В това аз съм съгласен с вас, Дантон, приемам и вашето мнение, Робеспиер. Нека бъде така. Обаче заключението е диктатура. Да установим диктатура, ние тримата представляваме революцията. Ние сме трите глави на Цербера^[59]. От тия три глави едната говори — това сте вие, Робеспиер; другата реве — това сте вие, Дантон…

— Другата хапе — каза Дантон, — това сте вие, Марат.

— И трите хапят — каза Робеспиер.

Настъпи мълчание. После диалогът, придружен с тревожни трусове, започна отново.

— Слушайте, Марат, преди да се венчаят, хората трябва да се опознаят. Как успяхте да узнаете думите, които съм казал вчера на Сен-Жюст?

— Това си е моя работа, Робеспиер.

— Марат!

— Мой дълг е да зная всичко и моя работа е да се осведомявам.

— Марат!

— Аз обичам да зная.

— Марат!

— Робеспиер, аз зная какво казвате на Сен-Жюст, както зная какво казва Дантон на Лакроа^[60]; както зная какво става на кея Театен, в дома на Лабриф, свърталище, където се събират нимфите на емиграцията; както зная какво става в къщата на Тил, близо до Гонес, която е на Валмеранж, бившия началник на пощите, където преди ходеха Мори^[61] и Казалес^[62], където после ходеха Сиейес^[63] и Вернийо^[64] и където сега веднъж в седмицата ходи и някой друг.

Произнасяйки думите „някой друг“, Марат погледна Дантон.

Дантон извика:

— Ако имах за пет пари власт, щеше да стане страшно.

Марат продължи:

— Аз зная какво казвате вие, Робеспиер, както зная какво ставаше в кулата Тампл, когато угояваха там Луи XVI, а също така че само през месец септември вълкът, вълчицата и вълчетата са изяли осемдесет и шест кошници праскови. В същото това време народът гладуваше. Зная това, както зная, че Ролан бил скрит в едно жилище в заден двор на улица „Харп“; както зная, че шестстотин от копията, използувани на 14 юли, са били изпратени от Фор, железаря на Орлеанския херцог; както зная какво се върши у госпожа Сент-Илер, любовницата на Сийри^[65]; в дните на баловете самият старец Сийри търка с креда паркета в жълтия салон на улица „Ньоф-де-Матюрен“; Бюзо^[66] и Керсен там са обядвали. Саладен^[67] също е обядвал там на двадесет и седми. И с кого мислите, Робеспиер? С вашия приятел Лазурс^[68].

— Празни приказки — измърмори Робеспиер. — Лазурс не ми е приятел.

И после добави замислено:

— А докато ние чакаме, в Лондон осемнадесет фабрики произвеждат фалшиви книжни пари.

Марат продължи със спокоен, но леко разтреперан глас, който беше страшен:

— Вие сте фракцията на властвуващите. Да, аз зная всичко, въпреки че Сен-Жюст нарича това „държавно мълчание“…

С повишен глас Марат подчерта последните думи, погледна Робеспиер и продължи:

— Зная какво се говори на вашата маса в дните, когато Льоба^[69] кани Давид на ядене, приготвено от неговата годеница Елизабет Дюпле, вашата бъдеща балдъза, Робеспиер. Аз съм огромното око на народа и гледам от дъното на моето мазе. Да, аз гледам, да, аз слушам, да, аз зная. Малките неща ви задоволяват. Вие се възхищавате един от друг. Робеспиер се перчи пред своята госпожа дьо Шалабр, дъщеря на онзи маркиз дьо Шалабр, който игра вист с Луи XV в навечерието на екзекутирането на Дамиен^[70]. Да, някой вири високо глава. Сен-Жюст живее с вратовръзката си. Льожандр^[71] е изискан; нов редингот и бяла жилетка и жабо, за да забрави, че е носил престилка. Робеспиер си въобразява, че историята ще иска да знае, че е носил маслинен редингот в Учредителното събрание, а е бил облечен в небесносини дрехи в Конвента. По всички стени на стаята му е окачен неговият портрет…

Робеспиер го прекъсна. Гласът му звучеше още по-спокойно от гласа на Марат.

— А вашият, Марат, вашият портрет е по всички водосточни тръби.

Те продължиха разговора с такъв бавен глас, който не само подсилваше язвителността на репликите и на въпросите и отговорите, но и прибавяше някаква ирония в заплахата.

— Робеспиер, вие сте нарекли „донкихотовци на човешкия род“ тия, които искат събарянето на кралските тронове.

— А вие, Марат, след 4 август^[72], в брой 559 на вашия „Приятел на народа“, о, добре е, че съм запомнил цифрата, вие бяхте поискали да се върнат титлите на благородниците. Бяхте казали: „Херцогът винаги си е херцог.“

— Робеспиер, на заседанието на 7 декември вие защитихте госпожа Ролан^[73] срещу Виар.

— Така, както моят брат ви защити, Марат, когато ви нападнаха в Якобинския клуб. Какво доказва това? Нищо.

— Робеспиер, известен е и кабинетът в Тюилри, където вие сте казали на Гара: „Уморен съм от революцията.“

— Марат, именно тук, в тази кръчма, на 29 октомври вие сте целунали Барбару.

— Робеспиер, вие сте казали на Бюзо: „Какво е това републиката?“

— Марат, в тази именно кръчма вие сте били поканили на закуска марсилци, по трима души от всяка дружина.

— Робеспиер, вие сте си взели за охрана един мъжага от халите, въоръжен с тояга.

— А вие, Марат, в навечерието на 19 август сте поискали от Бюзо да ви помогне да избягате в Марсилия, преоблечен като жокей.

— По време на правосъдието през септември^[74] вие се бяхте скрили, Робеспиер.

— А вие, Марат, се показвахте.

— Робеспиер, вие сте хвърлили на земята червения калпак.

— Да, понеже един изменник го носеше. Това, което украсява Дюмурие, осквернява Робеспиер.

— Робеспиер, вие сте отказали да се забули с покривало главата на Луи XVI, когато са минавали войници от Шатовийо.

— Направих нещо повече от покриване на главата — отрязах я.

Дантон се намеси, но намесата му бе като масло в огъня.

— Робеспиер, Марат — каза той, — успокойте се.

Марат не обичаше да бъде назоваван втори. Той се обърна.

— Защо се намесва Дантон? — каза той.

Дантон скочи.

— Защо се намесвам ли? Защото не трябва да има братоубийство; защото не трябва да има борба между двама човека, които служат на народа; защото не ни ли стига войната с чужденеца, не ни ли стига гражданската война, та да водим и домашна война; защото аз съм извършил революцията и защото не желая да бъде провалена. Ето затова се намесвам.

Марат отвърна, без да повишава глас:

— Намесете се, за да отчетете вашите сметки.

— Моите сметки ли! — извика Дантон. — Идете да ги потърсите в Аргонските дефилета, в освободената Шампан, в покорената Белгия, в армиите, в които аз вече четири пъти излагах гърдите си на картеч! Идете да ги потърсите на Площада на революцията, на ешафода от 21 януари^[75], на поваления трон, на гилотината, тази вдовица…

Марат прекъсна Дантон:

— Гилотината е девственица; върху нея лягат, но не я оплождат.

— Вие откъде знаете? — възрази Дантон. — Ще я оплодя аз.

— Ще видим — каза Марат.

И се усмихна.

Дантон забеляза тази усмивка.

— Марат — извика той, — вие сте човек, който живее скрито, а пък аз съм човек, който живее под открито небе и на дневна светлина. Аз мразя влечугите. Съвсем не ми отива да бъда мокрица. Вие живеете в мазе; аз живея на улицата. Вие не общувате с никого; а пък мене всеки минувач може да ме види и да ми говори.

— Хубавецо, не искате ли да дойдете при мене? — изръмжа Марат.

И като престана да се усмихва, той продължи да говори с категоричен тон:

— Дантон, дайте сметка за тридесет и три хиляди екю в звонкови монети, които Монморен^[76] ви е броил от името на краля под форма на обезщетение за вашата длъжност като прокурор в Шатре.

— Аз участвувах на 14 юли^[77] — каза високомерно Дантон.

— А мебелният склад? И диамантите от короната?

— Аз участвувах на 6 октомври^[78].

— А кражбите на вашия двойник Лакроа в Белгия?

— Аз участвувах на 20 юни^[79].

— А заемите, направени от госпожа Монтансие?

— Аз вдигах народа при завръщането на краля от Варен.

— Ами залата на Операта, построена с дадени от вас пари?

— Аз въоръжих парижките секции.

— Ами стоте хиляди ливри от тайните фондове на министерството на правосъдието?

— Аз извърших 10 август.

— Ами тайно изразходваните от Конвента два милиона, от които вие сте взели едната четвърт?

— Аз спрях похода на врага и преградих пътя на съюзените крале.

— Проститутка! — каза Марат.

Дантон скочи настръхнал.

— Да — извика той, — аз съм публично момиче, продадох плътта си, но спасих света.

Робеспиер отново започна да гризе ноктите си. Той не можеше нито да се засмее, нито да се усмихне. Липсваха му мълниеносният смях на Дантон и хапливата усмивка на Марат.

Дантон подзе:

— Аз съм като океана — имам приливи и отливи, при отлив се вижда дъното ми, а при прилив изпъкват вълните ми.

— Вашата пяна — каза Марат.

— Стихията ми — каза Дантон.

Марат бе станал едновременно с Дантон. Той също избухна. Смокът изведнъж се превърна в дракон.

— О! — извика той. — О, Робеспиер! О, Дантон! Вие не искате да ме слушате! Е добре, направо ще ви кажа, че вие сте загубени! Вашата политика стига до безизходици и не може да отиде по-далече; вие вече нямате изход; и вие действувате така, че затваряте пред себе си всички врати, с изключение тази на гроба.

— Това е нашето величие — каза Дантон.

И той вдигна рамене.

Марат продължи:

— Дантон, пази се. Вернийо също има широка уста и дебели устни и свива гневно вежди; Вернийо също е сипаничав като Мирабо и като тебе; това не попречи на 31 май. О, ти вдигаш рамене! Понякога вдигането на раменете поваля главата. Аз ти казвам, Дантон, важният ти глас, разхлабената ти връзка, меките ти ботуши, твоите малки закуски и твоите големи джобове гледат към Луизет.

Луизет беше гальовното име, с което Марат наричаше гилотината.

Той продължи:

— А пък ти, Робеспиер, си умерен, но тази умереност няма да ти послужи за нищо. Хайде, пудри се, вчесвай се, четкай се, конти се, гизди се, сменяй бельото си, бъди важен, фризиран и ондулиран, пак няма да отидеш по-далеч от площад „Грев“^[80]; прочети декларацията на Брауншвайг; няма да бъдеш третиран по-добре от кралеубиеца Дамиен, така че докарвай се на модата, докато чакаш да те докарат там с четири коня.

— Ехо от Кобленц! — каза Робеспиер през зъби.

— Робеспиер, аз не съм ехо на никого, аз съм гласът на всичко. О, млади сте вие, млади! На колко си години ти, Дантон? На тридесет и четири години. На колко години си ти, Робеспиер? На тридесет и три години. А пък аз живея вечно, аз съм старото човешко страдание, аз съм на шест хиляди години.

— Това е истина — отвърна Дантон, — шест хиляди години Каин^[81] се е запазил в злобата, както жабата в камъка, скалата се разчупва, Каин изскача сред хората и ето го Марат.

— Дантон! — извика Марат.

И в очите му се появи оловносив блясък.

— Е добре, какво? — каза Дантон.

Така говореха тия трима страшни човека. Разпра на мълнии.

III
Потрепване на потайни струни

Разговорът стихна; всеки от тия титани за миг потъна в мислите си.

Лъвовете се разтревожиха за хидрите. Робеспиер много побледня, а Дантон много се изчерви. И двамата бяха изтръпнали. Свирепият блясък в зениците на Марат бе угаснал; спокойствието, властното спокойствие отново се бе изписало върху лицето на този човек, страшен и за страшните.

Дантон се чувствуваше победен, но не искаше да се предаде. Той подзе:

— Марат говори с много повишен тон за диктатура и единство, но той има само една сила — да разединява.

Разтваряйки тънките си устни, Робеспиер добави:

— Аз съм на мнението на Анахарсис Клоотс^[82]; казвам: нито Ролан, нито Марат.

— А пък аз — отвърна Марат — казвам: нито Дантон, нито Робеспиер.

Той изгледа втренчено двамата и добави:

— Оставете ме да ви дам един съвет, Дантон. Вие сте влюбен, вие мислите отново да се ожените, не се занимавайте повече с политика, бъдете разумен.

И като направи крачка назад към вратата, за да излезе, той им отправи високомерен поздрав:

— Сбогом, господа.

Дантон и Робеспиер изтръпнаха.

В този момент от дъното на стаята се чу глас, който каза:

— Ти грешиш, Марат!

Всички се обърнаха. Когато Марат избухна, без те да забележат, някой бе влязъл през вратата в дъното.

— Ти ли си, гражданино Симурден? — каза Марат. — Добър ден.

Наистина беше Симурден.

— Казах, че грешиш, Марат — подзе той.

Марат позеленя — това бе неговият начин да побледнява.

Симурден добави:

— Ти си полезен, но Робеспиер и Дантон са необходими. Защо ги заплашваш? Единство! Единство, граждани! Народът иска да има единство.

Това появяване подействува като студена вода и като вмъкнал се чужд човек в семейна свада успокои атмосферата, ако не напълно, то поне повърхностно.

Симурден се приближи до масата.

Дантон и Робеспиер го познаваха. В Конвента на пейките за публиката те често бяха забелязвали този едър, мрачен човек, когото народът поздравяваше. Все пак формалистът Робеспиер попита:

— Гражданино, вие как влязохте?

— Той е от Епископата — отвърна Марат с глас, в който прозвуча някаква покорност.

Марат нападаше смело Конвента, ръководеше Комуната и се страхуваше от Епископата.

Това е някакъв закон.

На някаква дълбочина Мирабо чувствува как се раздвижва Робеспиер, Робеспиер чувствува как се раздвижва Марат, Марат чувствува как се раздвижва Ебер, Ебер чувствува как се раздвижва Бабьоф^[83]. Докато подземните пластове са спокойни, политическият деец може да върви; но и под най-големите революционери има подпочва и дори най-смелите се спират загрижени, когато почувствуват под краката си движението, което са предизвикали над главите си.

Умението да се различава движението, породено от силни желания за движение, произтичащи от принципите да се бориш срещу единия и да помогнеш на другия — в това е гениалността и добродетелта на великите революционери.

Дантон забеляза как Марат се укроти.

— О, гражданинът Симурден е добре дошъл — каза той.

И подаде ръка на Симурден.

После:

— Хайде да обясним положението на гражданина Симурден — каза той. — Той идва точно навреме. Аз представлявам Планината, Робеспиер представлява Комитета на общественото спасение, Марат представлява Комуната, Симурден представлява Епископата. Той ще ни сплоти.

— Защо не — каза Симурден сериозно и непринудено. — За какво се отнася?

— За Вандея — отвърна Робеспиер.

— Вандея! — каза Симурден.

И подзе:

— Тя е голямата опасност. Ако революцията умре, ще умре от Вандея. Една Вандея е по-страшна от десет Германии. За да живее Франция, трябва да се убие Вандея.

С тия няколко думи той спечели Робеспиер.

Все пак Робеспиер зададе следния въпрос:

— Не сте ли вие бивш свещеник?

Свещеническият вид не убягна от Робеспиер. Той откриваше у другите това, което беше скрито в самия него.

Симурден отвърна:

— Да, гражданино.

— Какво значение има това? — извика Дантон. — Добрите свещеници струват много повече от другите. В революционно време свещениците се претопяват в обикновени граждани, както камбаните се претопяват в монети и оръдия. Данжу е свещеник, Дону^[84] е свещеник, Тома Ленде^[85] е епископ на Еврьо. Вие, Робеспиер, седите в Конвента лакът до лакът с Масийо^[86], епископ на Бове. Главният викарий Вожоа^[87] беше член на въстаническия комитет от 10 август. Шабо^[88] е монах-капуцин. Монахът дом Жерл^[89] ръководеше клетвата в Залата за игра с топка^[90]; абатът Одран^[91] заяви, че Националното събрание е над краля; абатът Гут^[92] в Законодателното събрание^[93] поиска да се снеме балдахинът от фотьойла на Луи XVI; абатът Грегоар^[94] предизвика унищожаването на кралската власт.

— С подкрепата на актьора Коло-д’Ербоа^[95] — подхвърли с насмешка Марат. — Те двамата свършиха работата: свещеникът катурна трона, а комедиантът — краля.

— Нека се върнем на Вандея — каза Робеспиер.

— Е добре, какво има? — попита Симурден. — Какво прави тази Вандея?

Робеспиер отвърна:

— Ето какво: има си вожд. Ще стане страшна.

— Кой е този вожд, гражданино Робеспиер?

— Той е бившият маркиз дьо Лантенак, който сам се титулува бретонски принц.

Симурден махна с ръка.

— Познавам го — каза той. — Бил съм свещеник в дома му.

Той се замисли за миг и продължи:

— Той беше женкар, преди да стане военен.

— Като Бирон, който беше Лозюн — каза Дантон.

А Симурден замислено каза:

— Да, той е бивш човек на удоволствията. Трябва да е страшен.

— Ужасен — каза Робеспиер. — Опожарява селата, доубива ранените, избива пленниците, разстрелва жените.

— Жените?

— Да. Той е разстрелял между другото една майка на три деца. Не се знае какво е станало с децата. Освен това той е пълководец. Знае да води война.

— Наистина — отвърна Симурден. — Воювал е при Хановер. За него войниците казваха: „Ришельо^[96] отгоре, Лантенак отдолу“; Лантенак е бил истинският генерал. Попитайте за него Дюсо^[97], вашия колега.

Робеспиер стоя замислен един миг, после диалогът между него и Симурден продължи.

— Е добре, гражданино Симурден, този човек сега е във Вандея.

— Откога?

— От три седмици.

— Трябва да се постави извън закона.

— Направено е.

— Трябва да се оцени главата му.

— Направено е.

— Трябва да се обещае много пари на този, който го залови.

— Направено е.

— Не в книжни пари.

— Направено е.

— В злато.

— Направено е.

— И трябва да се гилотинира.

— Ще бъде направено.

— От кого?

— От вас.

— От мене?

— Да, вие ще бъдете делегиран от Комитета на общественото спасение с пълни права.

— Приемам — каза Симурден.

Робеспиер беше бърз, когато избираше: качество на държавник. От папката, която бе пред него, той взе един бял лист, на горния край на който бе напечатано:

РЕПУБЛИКА ФРАНЦИЯ, ЕДИННА И НЕДЕЛИМА. КОМИТЕТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ.

Симурден продължи:

— Да, приемам. Страшилище срещу страшилище. Лантенак е жесток — и аз ще бъда. Война до смърт с този човек. Ще освободя републиката, ако е угодно на бога.

Спря се, после продължи:

— Аз съм свещеник; все едно, аз вярвам в бога.

— Бог е остарял — каза Дантон.

— Аз вярвам в бога — каза Симурден невъзмутимо.

Мрачният Робеспиер кимна одобрително с глава.

Симурден подзе:

— Към кого ще бъда делегиран?

Робеспиер отвърна:

— Към командуващия експедиционната колона, изпратена срещу Лантенак. Само че трябва да ви предупредя — той е благородник.

Дантон извика:

— Ето още нещо, на което се подигравам. Благородник? Ами после? Той е толкова благородник, колкото и свещеникът. Щом като е добър, той е прекрасен. Благородството е един предразсъдък; но не трябва да се тълкува нито като качество, нито като недостатък, да не бъдем нито против него, нито за него. Робеспиер, нима Сен-Жюст не е благородник? Флорел дьо Сен-Жюст, слава богу! Анахарсис Клоотс е барон. Нашият приятел Карл Хес^[98], който не отсъствува на нито едно заседание на Клуба на корделиерите, е принц и брат на ландграфа, управляващ Хесен-Ротенбург. Монто^[99], интимният приятел на Марат, е маркиз дьо Монто. В Революционния трибунал един от съдебните заседатели е свещеник — Вилат^[100], а има и един съдебен заседател благородник — Льороа, маркиз дьо Монфлабер. И двамата са верни хора.

— Вие забравяте — добави Робеспиер — председателя на революционната комисия…

— Антонел^[101]?

— Който е маркиз Атонел — добави Робеспиер, — председателя на революционната комисия.

Дантон подзе:

— Благородник е този Дампиер, който при Конде падна убит за републиката, благородник е и Борепер^[102], който предпочете да си пръсне черепа, отколкото да отвори на прусаците вратите на Вердюн.

— Всичко това не попречи — изръмжа Марат — един ден Кондорсе^[103] да каже: „братя Гракхи^[104] бяха благородници“, а Дантон да извика на Кондорсе: „Всички благородници са предатели, като се започне от Мирабо и се стигне до тебе.“

Внушителният глас на Симурден се извиси:

— Гражданино Дантон, гражданино Робеспиер, може би вие имате право, че им се доверявате, но народът не им вярва и не греши, като не им вярва. Когато един свещеник е натоварен да следи един благородник, отговорността е двойна и свещеникът трябва да бъде непреклонен.

— Разбира се — каза Робеспиер.

Симурден добави:

— И неумолим.

Робеспиер подзе:

— Хубаво казано, гражданино Симурден. Вие ще имате работа с един млад човек. Вие ще имате влияние над него, тъй като сте два пъти по-възрастен. Трябва да го направлявате, но и да го щадите. Изглежда, че той е талантлив воин, всички доклади свидетелствуват единодушно за това. Той командува войскова част, отделена от Рейнската армия, за да бъде изпратена във Вандея. Изтеглен е бил от границата, където се е проявявал с ум и с храброст. Той сериозно командува експедиционната колона. От петнадесет дни държи в шах този стар маркиз дьо Лантенак. Той го притиска и гони пред себе си. Накрай ще го изтласка до морето и там ще го катурне. Лантенак е хитър като стар генерал, а той е дързък като млад пълководец. Този млад човек има вече неприятели и завистници. Завижда му и генерал Лешел^[105].

— Този Лешел — прекъсна го Дантон — иска да бъде генерал-аншеф! За него е съчинен следният каламбур: „На Лешел му трябва стълба, за да се качи върху Шарет.“^[106] Но докато чака, Шарет го бие.

— И той не иска — продължи Робеспиер — никой друг освен него да бие Лантенак. За съжаление тия съперничества пречат на войната във Вандея. Лошо командувани герои — това са нашите войници. Простият хусарски капитан Шамбон влиза в Сомюр с тромпет, свирейки „ça ira“; той завзема Сомюр и е могъл да продължи и да завземе Шоле, но не е имал заповед и се спира. Трябва да се сменят всички командири във Вандея. Там раздробяват войсковите части, разпиляват силите; една раздробена армия е парализирана армия; като скала, превърната в прах. В лагера Параме има само палатки. Между Трегие и Динан има сто малки, излишни поста, с които би могло да се формира цяла дивизия, за да се защити цялото крайбрежие. Лешел, подкрепен от Парен, изтегли войските от северния бряг под предлог, че трябва да защити южния бряг, и по този начин отвори Франция за англичаните. Половин милион въстанали селяни и английски десант във Франция — това е планът на Лантенак. Младият командир на експедиционната колона е по петите на Лантенак, притиска го и го бие без разрешението на Лешел; впрочем Лешел му е началник; също така Лешел го злепоставя. Мненията за този млад човек са разделени. Лешел иска да бъде разстрелян. Прийор от Марна иска той да бъде произведен в чин генерал-адютант.

— Струва ми се, че този млад човек има големи качества — каза Симурден.

— Но има и един недостатък — прекъсна го Марат.

— Какъв? — попита Симурден.

— Милосърдие — каза Марат.

После Марат продължи:

— Твърд в боя, а мек след това. Отстъпва, прощава, прави благодеяния, закриля вярващите и монахините, спасява жените и дъщерите на аристократите, освобождава пленниците, пуска на свобода свещениците.

— Сериозна грешка — прошепна Симурден.

— Престъпление — каза Марат.

— Понякога — каза Дантон.

— Често — каза Робеспиер.

— Почти винаги — възрази Марат.

— Щом има работа с врагове на родината — винаги — каза Симурден.

Марат се обърна към Симурден.

— И какво ще направиш ти с един републикански вожд, ако той пусне на свобода един вожд на роялистите?

— Ще бъда на мнението на Лешел, ще заповядам да го разстрелят.

— Или да го гилотинират — каза Марат.

— По избор — каза Симурден.

Дантон започна да се смее.

— Обичам и едното, и другото.

— Тебе сигурно ще те сполети едното или другото — изръмжа Марат.

И погледът му от Дантон се отправи пак към Симурден.

— И така, гражданино Симурден, ако един републикански вожд започне да греши, ти ще заповядаш да му отрежат главата?

— В двадесет и четири часа.

— Е добре — продължи Марат, — аз споделям мнението на Робеспиер, трябва да се изпрати гражданинът Симурден като комисар, делегат на Комитета на общественото спасение, при командуващия експедиционната колона от крайбрежната армия. А как се казва този командир?

Робеспиер отговори:

— Той е един бивш, благородник.

И започна да прелиства папката.

— На свещеника да поверим охраната на благородника — каза Дантон. — Аз нямам доверие на един свещеник, когато е сам; аз нямам доверие на един благородник, когато е сам; но когато са заедно, не се страхувам от тях; единият надзирава другия и двамата се държат добре.

Възмущението на Симурден, което обикновено се изписваше по веждите му, сега бе силно подчертано, но, намирайки навярно забележката за правилна по същество, той не се обърна към Дантон, а само повиши строгия си глас:

— Ако републиканският командир, който ми се поверява, направи погрешна стъпка, ще получи смъртно наказание.

Робеспиер, без да вдигне очи от папката, каза:

— Ето името. Гражданино Симурден, командирът, върху когото ще имате пълни права, е бивш виконт, казва се Говен.

Симурден побледня.

— Говен! — извика той.

Марат забеляза бледността на Симурден.

— Виконт Говен! — повтори Симурден.

— Да — каза Робеспиер.

— И така? — каза Марат, втренчил поглед в Симурден.

Настъпи пауза. Марат подзе:

— Гражданино Симурден, при посочените от самия вас условия приемате ли длъжността комисар — делегат при командира Говен? Решено ли е?

— Решено е — отвърна Симурден.

И ставаше все по-бледен.

Робеспиер взе перото, което беше до него, написа със своя бавен и ясен почерк четири реда върху листа с надпис: КОМИТЕТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ, подписа се и подаде листа и перото на Дантон; Дантон подписа и Марат, който не изпускаше от очи мъртвешки бледото лице на Симурден, се подписа след Дантон.

Робеспиер, като взе отново листа, постави дата и го подаде на Симурден, който прочете:

„ГОДИНА II НА РЕПУБЛИКАТА

Пълни права се дават на гражданина Симурден, комисар-делегат на Комитета на общественото спасение при гражданина Говен, командир на експедиционната колона от бреговата армия.

РОБЕСПИЕР. ДАНТОН. МАРАТ.“

И под подписите: „28 юни 1793 година“.

Революционният календар, наречен граждански календар, не беше още в сила по това време, той бе приет от Конвента, по предложение на Ром, едва на 5 октомври 1793 година.

Докато Симурден четеше, Марат го гледаше.

Марат каза полугласно, сякаш говореше на себе си:

— Ще трябва всичко това да се узакони с декрет от Конвента или със специално решение на Комитета на общественото спасение. Остава още нещо да се направи.

— Гражданино Симурден, къде живеете? — попита Робеспиер.

— В Търговския дом.

— Виж ти, и аз там — каза Дантон, — вие сте ми съсед.

Робеспиер подзе:

— Няма нито минута за губене. Утре вие ще получите оформена вашата заповед, подписана от всички членове на Комитета на общественото спасение. Това ще бъде едно потвърждение на заповедта, която ви акредитира специално при нашите представители Филипо^[107], Прийор от Марна, Льокоантр, Алкие^[108] и другите. Ние добре ви познаваме. Вашите права са неограничени. Вие можете да направите Говен генерал или да го изпратите на ешафода. Вие ще получите заповедта си утре в три часа. Кога ще заминете?

— В четири часа — каза Симурден.

И те се разделиха.

Като се прибра у дома си, Марат предупреди Симон Еврар^[109], че утре ще отиде в Конвента.