Виктор Юго
Деветдесет и трета година (12)

II
Смъртта говори

Майката видя как минава това мрачно шествие, но нито разбра, нито се опита да разбере нещо, защото пред очите си имаше едно друго видение — образа на своите деца, загубени в мрака.

И тя излезе от селото малко след преминалия кортеж и тръгна по същия път, движейки се на известно разстояние зад втората група жандарми. Изведнъж в ушите й прозвуча думата „гилотина“; „гилотина“ — помисли си тя. Тази дива Мишел Флешар не знаеше значението на думата, но инстинктът й подсказа и, без да може да каже защо, тя изтръпна, стори й се страшно да върви след колата и затова зави вляво, изостави пътя и навлезе под дърветата на гората Фужер.

След като походи известно време, тя забеляза една камбанария сред покриви в окрайнината на гората и тръгна натам. Беше гладна.

Това село бе от ония села, в които републиканците бяха поставили военни постове.

Тя отиде чак до площада пред общината.

И това село беше развълнувано и разтревожено. Множество хора се бяха струпали около площадката, издигната с няколко стъпала пред входа на общината. Върху площадката един човек, обкръжен от войници, държеше в ръка голям разгънат афиш. Вдясно от него имаше един барабанчик, а вляво един разлепвач на афиши, който носеше кофа с лепило и четка.

На балкона над вратата стоеше прав кметът с трицветен ешарп, преметнат през селските му дрехи.

Човекът с афиша беше глашатай.

Той имаше колан с презрамка, на който бе закачена малка чанта, свидетелствуваща, че ходи от село в село, за да оповестява разни съобщения в целия край.

В момента, в който Мишел Флешар се приближи, той току-що бе разгънал афиша и започваше да чете. Каза на висок глас:

— „Република Франция. Единна и неделима.“

Барабанът задумка. Множеството се раздвижи. Едни свалиха калпаците си; други още повече нахлупиха шапките си. По това време в този край можеше лесно да се определи политическото убеждение — хората с шапки бяха роялисти, а хората с калпаци бяха републиканци. Шепотът от неясни гласове престана, всички се вслушаха, глашатаят зачете:

— „… По силата на заповедите, които са ни дадени, и на правата, които имаме ние, пълномощниците на Комитета на общественото спасение…“

За втори път барабанът задумка. Глашатаят продължи:

— „… И в изпълнение на декрета на Националния конвент, който поставя извън закона заловените с оръжие в ръка бунтовници и предвижда най-тежко наказание за всеки, който им даде подслон или ги улесни да избягат…“

Един селянин попита тихо съседа си:

— Какво значи най-тежко наказание?

Съседът отвърна:

— Не зная.

Глашатаят размаха афиша:

— „… По силата на член седемнадесети на закона от тридесети април, който дава неограничено право на делегатите и техните помощници в борбата срещу бунтовниците, поставени извън закона…“

Той направи пауза и продължи:

— „… лицата, чиито имена и презимена следват…“

Цялото множество наостри уши.

Гласът на глашатая стана гърмящ. Той каза:

— „… Лантенак, разбойник.“

— Това е негова светлост — прошепна един селянин.

И сред тълпата се разнесе шепот:

— Това е негова светлост.

Глашатаят продължи:

— „… Лантенак, бивш маркиз, разбойник. Иманус, разбойник…“

Двама селяни се спогледаха скришом.

— Това е Гуж-льо-Брюан.

— Да. Убиецът на сините.

Глашатаят продължи да чете списъка:

— „… Гран-Франкьор, разбойник…“

Множеството прошепна:

— Този е свещеник.

— Да, господин абатът Тюрмо.

— Да, някъде откъм гората Шапел, кюре е.

— И разбойник — каза един човек с калпак.

Глашатаят продължи да чете:

— „Боануво, разбойник. Двамата братя Дървените копия, разбойници. Узар, разбойник…“

— Това е господин дьо Келен — каза един селянин.

— „… Пание, разбойник…“

— Това е господин Сефер.

— „… Плас-Нет, разбойник…“

— Това е господин Жамоа.

Глашатаят продължаваше да чете, без да обръща внимание на тези коментарии.

— „… Гиноазо, разбойник. Шатене, наречен Роби, разбойник…“

Един селянин прошепна:

— Гиноазо е наречен Русия, Шатене е от Сент-Уен.

— „… Оанар, разбойник“ — продължаваше глашатаят.

В тълпата пак заговориха:

— Той е от Рюйе.

— Да, това е Златния клон.

— Неговият брат е убит при атаката на Понторсон.

— Да, Оанар-Малониер.

— Деветнадесетгодишен хубавец.

— Внимание — каза глашатаят. — Ето края на списъка: „… Бел-Вин, разбойник. Ламюзет, разбойник. Сабрту, разбойник. Брен-д’Амур, разбойник…“

Един младеж бутна с лакът една девойка. Девойката се усмихна.

Глашатаят продължи:

— „… Зимния певец, разбойник. Котарака, разбойник…“

Един селянин каза:

— Това е Мулар.

— „… Табуз, разбойник…“

Един селянин каза:

— Това е Гофр.

— Те са двама Гофр — добави една жена.

— И двамата си ги бива — измърмори едно момче.

Глашатаят размаха афиша, барабанът думна веднъж.

Глашатаят продължи да чете:

— „… Упоменатите лица, където и да бъдат заловени, и след като бъде установена самоличността им, веднага да бъдат наказани със смърт.“

Настъпи раздвижване.

Глашатаят продължи:

— „… Който им даде подслон или им окаже помощ да избягат, ще бъде предаден на военен съд и осъден на смърт. Подписал…“

Настъпи дълбока тишина.

— „… Подписал: делегатът на Комитета на общественото спасение СИМУРДЕН.“

— Някакъв свещеник — каза един селянин.

— Бившето кюре на Паринье — каза друг.

А един буржоа добави:

— Трюмо и Симурден. Един бял свещеник и един син свещеник.

— И двамата черни — каза друг буржоа.

Кметът, който бе на балкона, свали шапката си и извика:

— Да живее републиката!

Барабанът думна, за да извести, че глашатаят още не е свършил. И наистина той вдигна ръка и каза:

— Внимание! Ето последните четири реда от афиша на правителството. Те са подписани от командира на експедиционната колона на Северното крайбрежие — началника Говен.

— Слушайте! — викнаха гласове от тълпата.

И глашатаят прочете:

— „Под страх от смъртно наказание…“

Всички се смълчаха.

— „… Забранява се, в изпълнение на горната заповед, да се оказва съдействие и помощ на деветнадесетте бунтовници, изброени по-горе, които в този час са обсадени и обкръжени в Тург.“

— Как? — каза един глас.

Беше женски глас. Гласът на майката.

III
Ропотът на селяните

Мишел Флешар се беше смесила с тълпата. Тя не слушаше, но човек, дори и като не слуша, пак чува. Тя бе чула думата Тург. И затова вдигна глава.

— Как? — попита тя. — Тург?

Другите я погледнаха. Имаше вид на побъркана. Облечена бе в дрипи. Нечии гласове прошепнаха: „Прилича на крадла.“

Една селянка, която носеше елдови питки в кошница, се приближи до нея и й каза съвсем тихо:

— Мълчете.

Мишел Флешар погледна уплашено тази жена. Отново не можеше нищо да разбере. Името Тург премина като светкавица и пак настъпи мрак. Нима тя нямаше право да се осведоми? Защо хората я гледаха така?

В това време барабанът издумка за последен път, разлепвачът беше залепил афиша, кметът се бе прибрал в общината, глашатаят бе тръгнал към някое друго село, а множеството се разпръсна.

Група хора беше останала пред афиша. Мишел Флешар отиде при тази група.

Разговаряха за хората, обявени извън закона.

В групата имаше селяни и буржоа, тоест бели и сини.

Един селянин казваше:

— Няма нищо, не могат да хванат всички. Деветнадесет — това значи само деветнадесет. Не са хванали Приу, не са хванали Бенжамен Мулен, не са хванали Гупил от енорията Андуйе.

— Нито пък Лорийол от Монжан — каза друг.

Други добавиха:

— Нито Брис-Дени.

— Нито Франсоа Дюдуе.

— Да, онзи от Лавал.

— Нито Хюе от Лоне-Вилие.

— Нито Грежи.

— Нито Пилон.

— Нито Фийол.

— Нито Менисан.

— Нито Гехаре.

— Нито тримата братя Ложре.

— Нито господин Льошанделие от Пиервил.

— Глупаци! — каза строго един побелял старец. — Хванат ли Лантенак, все едно че са хванали всички.

— Не са го хванали още — измърмори един от младежите.

Старецът възрази:

— Хванат ли Лантенак, значи са хванали душата. Умре ли Лантенак, Вандея ще бъде убита.

— Кой е пък тоя Лантенак? — попита един буржоа.

Друг буржоа му отговори:

— Един бивш.

Трети пък поясни:

— Един от тия, които разстрелват жените.

Мишел Флешар чу и каза:

— Вярно е.

Обърнаха се към нея.

И тя добави:

— Защото мене ме разстреляха.

Думите й бяха необикновени; те подействуваха така, сякаш една жива казва, че е мъртва. Започнаха да я разглеждат малко недружелюбно.

Наистина видът й предизвикваше тревога, тя се разтреперваше от всичко, беше смутена и настръхнала, неспокойна като животно и толкова изплашена, че плашеше другите. Отчаяната жена е страшно слаба. Струва ти се, че я виждаш да виси в края на пропаст. Но селяните гледат на тия неща малко по-иначе. Някой измърмори: „Може да е шпионка.“

— Млъкнете де и се махайте оттук — каза й съвсем тихо жената, която вече й бе говорила.

Мишел Флешар отвърна:

— Не върша нищо лошо. Търся децата си.

Добрата жена изгледа тия, които гледаха Мишел Флешар, пипна с пръст челото си и като намигна, каза:

— Тя е малоумна.

После я дръпна настрана и й даде една елдова питка.

Мишел Флешар, без да благодари, захапа лакомо питката.

— Да — казаха селяните, — яде като животно, малоумна е.

И остатъкът от множеството се разпръсна. Всички си отидоха един след друг.

Като изяде питката, Мишел Флешар каза на селянката:

— Добре ми е, наядох се. Сега къде е Тург?

— Ето че пак я прихващат — извика жената.

— Трябва да отида в Тург. Покажете ми пътя за Тург.

— Никога! — каза жената. — За да ви убият, така ли? Всъщност аз не го зная. О, вие наистина ли сте луда? Слушайте, бедна жено, вие изглеждате изморена. Искате ли да си починете у дома?

— Аз не си почивам — каза майката.

— Краката й са целите издрани — прошепна селянката.

Мишел Флешар продължи:

— Защото, нали ви казах, откраднаха ми децата. Едно малко момиче и две момченца. Ида от землянката в гората. За мене може да попитате Телмарш, Просяка. И човека, когото срещнах там в полето. Просяка ме излекува. Изглежда, че съм имала нещо счупено. Всичко, което ви разказвам, наистина ми се случи. Аз познавам още и сержанта Радуб. И с него можете да говорите. Той ще ви каже всичко. Защото той ни срещна в една гора. Три. Казвам ви три деца. Първородното се казва Рене-Жан. Мога да докажа всичко това. Другото се казва Гро-Ален, а третото се казва Жоржет. Моят мъж умря. Убиха го. Беше изполичар в Сискоаняр. Вие изглежда сте добра жена. Покажете ми пътя. Не съм луда, аз съм майка. Загубих децата си. Търся ги. Това е всичко. Не зная точно откъде идвам. Тази нощ спах върху слама в една плевня. Тург — там отивам. Не съм крадла. Нали добре виждате, че казвам истината. Трябва да ми се помогне, за да намеря децата си. Аз не съм от този край. Бях разстреляна, но не зная къде.

Селянката поклати глава и каза:

— Слушайте ме, минувачко. По време на революция не трябва да говорите неща, които не разбирате. За такива думи могат да ви арестуват.

— Ами Тург! — извика майката. — Госпожо, в името на младенеца Исус и на пресветата дева Мария аз ви моля, госпожо, аз ви умолявам, аз ви заклинам да ми кажете откъде да мина, за да отида в Тург!

Селянката се разгневи.

— Не зная! А и да знаех, нямаше да ви кажа. Това са лоши места. Там не се ходи.

— Въпреки това аз отивам — каза майката.

И тя тръгна на път.

Селянката я изгледа как се отдалечава и измърмори:

— Все пак тя трябва да яде.

Тя изтича след Мишел Флешар и постави в ръцете й една питка от черно жито.

— Ето ви това за вечеря.

Мишел Флешар взе елдовата питка, нищо не отвърна, не извърна дори глава, а продължи да върви.

Стигна края на селото. При последните къщи срещна три малки босоноги деца, облечени в дрипи. Приближи се до тях и каза:

— Тия са две момичета и едно момче.

Като видя, че гледат хляба й, тя им го даде.

Децата взеха хляба и се изплашиха.

Тя навлезе в гората.

IV
Грешка

В това време, през същия ден, преди зазоряване, в полутъмната гора, в отсечката на пътя между Жавене и Лекус, се случи следното:

Всички пътища в Бокаж са изровени, а най-много от всички е пътят от Жавене до Паринье през Лекус, които е прокопан между скали. Той е най-криволичещият. Прилича повече на ров, отколкото на път. Той идва от Витре и е имал честта да раздруса каретата на госпожа дьо Севинье. Ограден е отдясно и отляво с жив плет. Няма по-удобно място за засада.

Точно тази сутрин, един час преди Мишел Флешар да влезе от другия край на гората в първото село, където видя зловещото шествие на колата, ескортирана от жандарми, в гъсталаците, през които минава пътят от Жавене след моста над река Куенон, безразборно се стекоха невидими хора. Клонаците скриваха всичко. Тия хора, всички селяни, бяха облечени в григо, влакнест плащ, какъвто са носели кралете на Бретан през шести век, а селяните през осемнадесети век. Едни от тях бяха въоръжени с пушки, други с брадви. Тия с брадвите бяха натрупали на една поляна клада от сухи клони и дънери, които при нужда щяха да запалят. Тия с пушките се бяха наредили зад дърветата от двете страни на пътя в очаквателно положение. Който би могъл да погледне през листата, би забелязал навсякъде пръсти върху спусъците и дула на карабини, насочени през пролуките, образувани между кръстосаните клони. Тия хора дебнеха от засада. Всички пушки бяха насочени към пътя, който се белееше в утринната дрезгавина.

В този здрач тихи гласове разговаряха.

— Сигурно ли знаеш?

— Разбира се, така казаха.

— Ще мине ли?

— Казаха, че е вече тук.

— Не трябва да я пуснем да излезе от гората.

— Трябва да я изгорим.

— За това сме дошли тук три села.

— Да, ами охраната?

— Ще убием охраната.

— А дали ще мине по този път?

— Така казват.

— Значи, ще дойде откъм Витре?

— Защо не?

— Защото казваха, че идвала от Фужер.

— От Фужер ли или от Витре, все от дявола идва.

— Да.

— И при него да я върнем.

— Да.

— Значи, в Паринье ще отива?

— Изглежда.

— Няма да отиде.

— Не.

— Не, не, не!

— Внимание.

Трябваше наистина да млъкнат, защото започваше малко да се зазорява.

Изведнъж хората от засадата престанаха да дишат; чу се шум от колела и от коне. Те погледнаха през клоните и смътно забелязаха в изровения път една дълга, охранявана от конници кола и нещо върху нея; колата се движеше към тях.

— Ето я! — каза тоя, който изглежда беше вождът.

— Да — каза един от дебнещите, — с конвой.

— От колко души е конвоят?

— Дванадесет.

— Казаха, че били двадесет.

Дванадесет или двадесет, да убием всички.

— Да почакаме, докато дойдат по-близо.

Малко по-късно, след един завой, колата и охраната й се появиха на пътя.

— Да живее кралят! — извика вождът на селяните.

Сто пушечни изстрела гръмнаха наведнъж.

Когато димът се разпръсна, охраната също се бе разпръснала. Седем конници бяха паднали, петима бяха избягали. Селяните изтичаха при колата.

— Я вижте — извика вождът, — това не е гилотината. Това е стълба.

Колата наистина беше натоварена само с една дълга стълба.

Двата коня бяха паднали ранени; коларят беше убит, но не нарочно.

— Все едно — каза вождът, — охранявана стълба е нещо подозрително. Отиваше към Паринье. Навярно за обсадата на Тург.

— Да изгорим стълбата! — извикаха селяните.

И те изгориха стълбата.

В това време злокобната кола, която очакваха, се движеше по друг път и беше вече на две левги по-далече, в онова село, в което Мишел Флешар я видя да минава при изгрев-слънце.

V
Vox in deserto^[1]

 

След като се раздели с трите деца, на които даде хляба си, Мишел Флешар тръгна напосоки през гората.

Понеже не искаха да й покажат пътя, тя сама трябваше да го намери. От време на време тя сядаше и след това ставаше, после пак сядаше. Най-напред чувствуваше страшна умора в мускулите, а после и в костите — робска умора. Тя наистина беше роб. Роб на своите загубени деца. Трябваше да ги намери; всяка измината минута можеше да бъде гибелна за тях; човек с такова задължение няма никакви права; дори му е забранено да си поема дъх. Обаче тя беше много изморена. В тази степен на изтощение трябваше да се мисли за всяка крачка. Ще може ли да я направи? Тя вървеше от сутринта; не срещна вече нито село, нито къща. Първо тръгна по пътя, който трябваше да следва, после по друг, по който не трябваше, и накрай се загуби сред дървета, които си приличаха едно на друго. Приближаваше ли се до целта? Наближаваше ли краят на нейното мъчение? Вървеше по пътя на страданието и вече чувствуваше преумората пред последната спирка. Щеше ли да падне и да издъхне на пътя? Понякога й се струваше, че повече е невъзможно да върви; слънцето преваляше, в гората се стъмняваше, пътеките изчезваха под тревата и тя не знаеше вече какво да прави. Само бог можеше да й помогне. Тя започна да вика, никой не й отговори.

Огледа наоколо, видя на едно място между клоните да светлее, насочи се натам и изведнъж се намери извън гората.

Пред нея се разстилаше като коридор малка долинка, в дъното на която в каменисто корито течеше бистра струйка вода. Тогава тя се сети, че изгаря от жажда. Отиде до водата, клекна и пи.

Използува случая, че е на колене, за да прочете молитвата си.

Като стана, поиска да се ориентира.

После прекрачи поточето.

Отвъд долинката, докъдето стигаше погледът, се простираше огромно плато, обрасло с ниски тръни, което от потока се издигаше нагоре чак до хоризонта. Гората беше пълно усамотение, а това плато — пустиня. В гората зад всеки шубрак можеш да срещнеш някого; а върху платото никъде нищо не се виждаше. Няколко птици, навярно подплашени, хвърчаха в бурените.

Застанала пред тази необятна пустиня, почувствувала, че коленете й се подгъват и че губи съзнание, обезумялата майка наруши самотата с този странен вик: „Има ли някой тук?“

И зачака отговора.

Отговориха й.

Екна глух и дълбок глас, който идваше от дъното на хоризонта, подхванат от ехото; наподобяваше трясък на гръмотевица, освен ако не бе оръдеен изстрел; навярно този глас отвръщаше на въпроса на майката, като й казваше: „Да“.

После пак настъпи тишина.

Майката се окопити и съживи; значи, имаше някой. Надяваше се, че сега има с кого да говори; беше пила вода и се помолила; силите й се възвръщаха, тя започна да се изкачва по платото откъм страната, откъдето бе чула мощния далечен глас.

Изведнъж тя забеляза, че в края на хоризонта се очертава висока кула. Тази кула стърчеше самотна сред дивия пейзаж; обагряше я един лъч от залязващото слънце. Намираше се на повече от една левга разстояние. Зад тази кула голямата смътно очертаваща се зеленина на гората Фужер се губеше в здрача.

Струваше й се, че тази кула е на същата точка на хоризонта, откъдето бе дошъл този тътнеж, който й се бе сторил като повик. Дали кулата бе вдигнала този шум?

Мишел Флешар бе стигнала до върха на платото; сега пред нея се разстилаше равнина.

Тя тръгна към кулата.

VI
Положението

Моментът беше настъпил.

Неумолимият притискаше безпощадния.

Симурден държеше в ръце Лантенак.

Старият роялист бунтовник беше обкръжен в леговището си; очевидно той не можеше да избяга оттам; и Симурден чакаше маркизът да бъде обезглавен тук, на място, на собствените му земи, дори в собствената му къща, за да може най-сетне феодалното жилище да види как пада главата на феодала и примерът да стане паметен.

И затова той бе изпратил да докарат гилотината от Фужер. Ние я видяхме вече по пътя.

Да се убие Лантенак значеше да се убие Вандея; да се убие Вандея значеше да се спаси Франция. Симурден не се колебаеше. Този човек се чувствуваше най-добре, когато с жестокост изпълняваше своя дълг.

Маркизът беше в безнадеждно положение; в това отношение Симурден беше спокоен, но друго нещо го тревожеше. Битката наистина щеше да бъде страшна; Говен щеше да я ръководи и навярно искаше да участвува в нея; войнишки дух имаше този млад командир; той беше готов да се хвърли в този ръкопашен бой. Ами ако бъде убит? Говен! Неговото дете! Единствената му любов на тази земя!

Досега щастието съпътствуваше Говен, но щастието се изморява. Симурден трепереше. Странното в неговата съдба бе, че се намираше между двама души от рода Говен, на единия той желаеше смърт, на другия желаеше живот.

Оръдейният изстрел, който бе стреснал Жоржет в нейната люлка и изтръгнал майката от самотата, бе предизвикал тези вълнения. Случайно или по желание на мерача гюллето, което всъщност беше изстреляно само за предупреждение, удари, проби и почти откъсна желязната решетка, която прикриваше и затваряше голямата бойница в първия етаж на кулата. Обсадените нямаха време да поправят този пробив.

Обсадените се бяха прехвалили. Те имаха твърде малко боеприпаси. Тяхното положение, нека подчертаем това, беше много по-критично, отколкото предполагаха нападателите. Ако бяха имали достатъчно барут, те щяха да взривят кулата, себе си и намиращия се вътре неприятел; това бе мечтата им; но всичките им запаси бяха изчерпани. Едва имаха за по тридесет изстрела на човек. Разполагаха с много пушки, шишанета и пистолети, но с малко куршуми. Бяха заредили цялото си оръжие, за да могат да поддържат непрекъснат огън. Но колко време щеше да трае този огън? Трябваше едновременно да го поддържат и да го удължават. Това именно беше трудното. Обаче за щастие — зловещо щастие — битката щеше да се води гърди срещу гърди, щеше да се води ръкопашно, и то с хладно оръжие, със саби и ками. Щяха повече да се борят, отколкото да се стрелят. Щяха да се секат — и там им беше надеждата.

Вътрешността на кулата изглеждаше непристъпна. В долната зала, където водеше отворът, беше ретирадата, онази майсторски построена от Лантенак барикада, която преграждаше входа. Зад ретирадата имаше дълга маса, отрупана със заредено оръжие — шишанета, карабини и пушки, саби, брадви и ками. Като не можа да използува подземната тъмница, за да взриви оттам кулата, маркизът бе заповядал да затворят вратата към това подземие. Над долната зала се намираше кръглата стая на първия етаж, до която водеше само една много тясна спираловидна стълба; тази стая, обзаведена като долната зала, с маса, отрупана също така със заредено оръжие, което трябваше само да се вдигне с ръце и да се насочи, се осветяваше през голяма бойница, чиято решетка бе разбита от гюллето; оттук пак спираловидна стълба водеше до кръглата стая на втория етаж, където бе желязната врата към моста-замък. Тази стая на втория етаж понякога наричаха „стаята с желязната врата“ или „стаята с огледалата“ заради множеството малки огледала, окачени направо в голата каменна стена на стари ръждясали пирони — странна изисканост на диващината. Безполезно беше да се защищават горните стаи; тази стая с огледалата според Манесон-Мале, специалиста по укрепленията, беше „последният пост, в който обсадените капитулират“. Както вече казахме, задачата бе да не се допуснат дотук нападателите.

Кръглата стая във втория етаж се осветяваше през бойниците; въпреки това тук гореше една факла. Факлата, поставена в желязна скоба, подобна на тази от долната зала, беше запалена лично от Иманус, който бе поставил наблизо края на напоения със сяра фитил. Зловещи грижи.

В дъното на ниската зала върху дълга подставка имаше храна като в омировските пещери: големи блюда с ориз, с варено черно жито, с ястие от кълцано телешко месо, тестени пирожки с плодове, компоти и кани с ябълково вино. Ядеше и пиеше кой когато си искаше.

Оръдейният изстрел вдигна всички на крак. Имаха на разположение още само половин час.

От върха на кулата Иманус наблюдаваше движението на нападателите. Лантенак бе заповядал да не стрелят и да ги оставят да се приближат. Той бе казал: „Те са четири хиляди и петстотин. Излишно е да ги убиваме навън. Трябва да ги убиваме само вътре. Тук, вътре, ще се постигне равенство.“

После, като се засмя, добави: „Равенство, братство.“

Беше уговорено Иманус да ги предупреди с рога, когато неприятелят започне да се предвижва.

Всички мълчаливо бяха застанали или зад ретирадата, или по стъпалата на стълбата и чакаха, стиснали с една ръка пушката, а с друга молитвената броеница.

Положението, което се изясняваше, беше следното:

За нападателите — да преминат през един отвор, да форсират една барикада, с голяма борба да превземат една след друга три зали, разположени една под друга, и две спираловидни стълби стъпало по стъпало, намирайки се под дъжд от желязо; обсадените имаха само една възможност — да умрат.

VII
Преговори

И Говен се подготвяше за атаката. Даваше последни нареждания на Симурден, който, както знаем, без да взима пряко участие в акцията, трябваше да охранява платото, и на Гешан, който трябваше да остане на позиция при лагера в гората с по-голямата част от армията. Уговориха се, че долната батарея в гората, както и горната батарея на платото ще влязат в действие само ако бунтовниците излязат от кулата или направят опит за бягство. Говен си запазваше командуването на щурмовата колона. Това именно безпокоеше Симурден.

Слънцето залезе.

Една кула в равно поле прилича на кораб в открито море. Тя трябва да бъде нападната по същия начин. По-скоро с абордаж, отколкото с щурм. Никакво оръдие. Нищо излишно. Каква полза да се обстрелват стени, дебели петнадесет стъпки? Само една дупка в борда, едните ще форсират, другите ще преграждат, брадви, ками, пистолети, юмруци и зъби. Такава е акцията.

Говен чувствуваше, че по друг начин не може да овладее кулата Тург. Няма по-смъртоносна атака от тая, при която отблизо гледаш очите на неприятеля. Той от дете познаваше страшната вътрешност на кулата.

И затова дълбоко размишляваше.

В това време, на няколко крачки от него, помощникът му Гешан с далекоглед в ръка оглеждаше хоризонта откъм Паринье. Изведнъж Гешан извика:

— О, най-сетне!

Това възклицание изтръгна Говен от размишленията му.

— Какво има, Гешан?

— Стълбата, командире.

— Спасителната стълба ли?

— Да.

— Как? Нима не е вече при нас?

— Не, командире. И затова бях загрижен. Бързият пратеник, когото бях изпратил в Жавене, се завърна.

— Зная.

— Той съобщи, че намерил в дърводелната в село Жавене стълба в желания размер, която реквизирал и натоварил на една кола с ескорт от дванадесет конници; той видял да тръгва за Паринье колата, ескортът и стълбата. След това се върнал, препускайки с всички сили.

— Това той сам ни докладва. И добави, че колата, която била добре впрегната, тръгнала към два часа сутринта и щяла да бъде тук преди залез-слънце. Всичко това аз зная. А после?

— После, командире, слънцето вече залезе, а колата, която носи стълбата, не е още пристигнала.

— Нима е възможно? Обаче ние трябва да атакуваме. Часът настъпи. Ако се забавим, обсадените ще си помислят, че отстъпваме.

— Командирю, можем да атакуваме.

— Обаче без спасителна стълба не може.

— Разбира се.

— Ама нямаме я.

— Имаме я.

— Как така?

— Нали извиках: „О, най-сетне!“ Понеже колата още я няма, аз вдигнах далекогледа и го насочих към пътя от Паринье за Тург и, командире, останах доволен. Колата е там заедно с ескорта; тя се спуска насам. Вие можете да я видите.

Говен взе далекогледа и се взря.

— Наистина. Ето я. Не е толкова светло, за да се различи всичко. Но се вижда ескортът, това е добре. Само че ми се струва, че ескортът е по-многоброен, отколкото казахте, Гешан.

— На мене също.

— Те не са по-далече от четвърт левга.

— Командирю, спасителната стълба ще бъде тук след четвърт час.

— Можем да атакуваме.

Действително към тях идваше кола, но тя не бе онази, която очакваха.

Като се обърна, Говен видя зад себе си сержанта Радуб изпънат, навел очи, както при военен поздрав.

— Какво има, сержант Радуб?

— Гражданино командир, ние, хората от батальона „Червеният калпак“, искаме да ви помолим за нещо.

— За какво?

— Да умрем в боя.

— О! — каза Говен.

— Ще бъдете ли така добър?

— Но… зависи от обстоятелствата — каза Говен.

— Ето какво, командире. От случая в Дол вие ни щадите. Ние все още сме дванадесет на брой.

— Какво от това?

— Чувствуваме се унизени.

— Вие сте резервът.

— Ние предпочитаме да сме авангардът.

— Но аз имам нужда от вас в края на акцията, за да осигуря успеха. Затова ви пазя.

— Много.

— Това е все едно. Вие сте в състава на колоната. Настъпвате с нея.

— В края. Дълг е на парижаните да вървят отпред.

— Ще си помисля, сержант Радуб.

— Помислете си, но още днес, командире. Точно сега случаят е подходящ. Предстои тежка схватка — ние или те. Голяма работа. Тург ще изгори ръцете на тия, които ще я пипнат. Ние искаме благоволението ви да бъдем тия войници.

Сержантът замълча, захапа мустака си и продължи с възбуден глас:

— Освен това, знаете ли, командире, в тази кула се намират нашите деца, децата на батальона, нашите три деца. Този отвратителен тип Грибуй — „Целуни ми задника“, наречен още Убиец на сините, наречен също така Иманус, този Гуж-льо-Брюан, този Бужльо-Грюан, този Фуж-льо-Трюан, този проклет дявол застрашава нашите деца. Нашите деца, нашите хлапенца, командире. Когато цялото небе затрещи, ние не искаме да им се случи нещастие. Разбирате ли това, командире? Не искаме. Днес използувах времето, когото бяхме свободни, изкачих се на платото и ги погледнах през един прозорец, да, те наистина са там, човек може да ги види, като застане накрая на стръмния бряг; и аз видях и изплаших нашите любимци. Командирю, ако падне дори един косъм от малките глави на тези херувимчета, кълна се в името на всичко свято, че аз, сержантът Радуб, ще пратя по дяволите господа бога. А ето какво казва батальонът: ние искаме или да спасим дечицата, или да бъдем убити. Това е наше право, дявол да го вземе, да, всички да бъдем убити! А сега поздрав и уважение.

Говен подаде ръка на Радуб и му каза:

— Вие сте юнаци. Ще бъдете в щурмовата колона. Разделям ви на две. Поставям шестима от вас в авангарда, за да водят, и поставям останалите шестима в ариергарда, за да няма отстъпление.

— Все още аз ли ще командувам дванадесетте?

— Разбира се.

— Тогава благодаря ви, командире. Аз ще бъда в авангарда.

Радуб отдаде чест и се върна в строя.

Говен извади часовника си, каза няколко думи на ухото на Гешан и след това започна формирането на щурмовата колона.

VIII
Словото и ревът

През това време Симурден, който още не бе взел своя пост на платото и стоеше до Говен, се приближи до един тръбач.

— Дай сигнал с тръбата — каза му той.

Тръбата изсвири, рогът отвърна.

И така отново тръбата и рогът влязоха във връзка.

— Какво има? — обърна се Говен към Гешан. — Какво иска Симурден?

Симурден се беше приближил до кулата с бяла кърпа в ръка.

Той се провикна с висок глас:

— Хора, които сте в кулата, познавате ли ме? Един глас, гласът на Иманус, отговори от върха на кулата:

— Да.

Двата гласа започнаха да разговарят, питаха се и си отговаряха — ето какво:

— Аз съм пратеник на републиката.

— Ти си бившето кюре на Паринье.

— Аз съм пълномощник на Комитета на общественото спасение.

— Ти си свещеник.

— Аз съм представителят на закона.

— Ти си ренегат.

— Аз съм комисарят на революцията.

— Ти си вероотстъпник.

— Аз съм Симурден.

— Ти си дявол.

— Познавате ли ме?

— Отвращаваме се от тебе.

— Желаете ли да попадна във вашите ръце?

— Тук ние, осемнадесетте души, даваме главите си срещу твоята.

— Е добре, аз ще ви се предам.

От върха на кулата се разнесе дивашки смях и някой извика:

— Ела!

В лагера настъпи гробната тишина на очакването. Симурден продължи:

— При едно условие.

— Какво?

— Слушайте.

— Говори.

— Вие мразите ли ме?

— Да.

— Аз ви обичам. Ваш брат съм.

Гласът от кулата отвърна:

— Да, брат Каин.

Симурден продължи с необикновено променен глас, пак така силен, но нежен:

— Оскърбявайте, но слушайте. Аз дойдох тук като парламентьор. Да, вие сте ми братя. Вие сте бедни, заблудени хора. Аз съм ваш приятел. Аз съм светлината, която говори на невежеството. Светлината е винаги братство. Всъщност нима нямаме една и съща майка, родината? Затова слушайте ме. По-късно вие или вашите деца ще разберете, или децата на вашите деца ще разберат, че всичко, което сега се върши, е в името на висши закони и че в революцията се проявява волята божия. Докато чакаме да настъпи времето, когато всички умове, дори вашите, разберат, и фанатизмът на всички, дори и вашият, изчезне, докато чакаме да настъпи тази велика светлина, кой ще се смили над вас, невежите? Аз идвам при вас, аз ви предлагам главата си; нещо повече, аз ви подавам ръката си. Аз моля да благоволите да ме унищожите, за да ви спася. Аз имам неограничени права и мога да изпълня това, което ви казвам. Моментът е решителен; аз правя последно усилие. Да, аз, който ви говоря, съм гражданин, а този гражданин, да, е свещеник. Гражданинът ви говори, но свещеникът ви моли. Чуйте ме. Мнозина от вас имат жени и деца. Аз поемам закрилата на вашите деца и на вашите жени. Аз се наемам с тяхната защита срещу вас. О, братя мои…

— Хайде, проповядвай! — изкиска се Иманус.

Симурден продължи:

— Братя мои, не чакайте да удари страшният час. Тук ще се изпоколим един друг. Мнозина от нас, които сега виждате пред себе си, утре няма да видят слънцето; да, мнозина от нас ще загинат, а и вие, вие всички ще умрете. Смилете се сами над себе си. Защо да се пролива толкова кръв, щом като е достатъчно само на двама?

— Двама ли? — каза Иманус.

— Да. Двама.

— Кои?

— Лантенак и аз.

След това Симурден повиши глас:

— Двама души са излишни — Лантенак за нас, аз за вас. Ето какво ви предлагам, за да спасите всички живота си: дайте ни Лантенак и вземете мене. Лантенак ще бъде гилотиниран, а с мене вие ще направите каквото си искате.

— Отче — изръмжа Иманус, — ако те пипнем, ще те изгорим жив на бавен огън.

— Приемам — каза Симурден.

И продължи:

— Вие, обречените в тази кула, вие всички можете след един час да бъдете свободни и живи. Аз ви нося избавление. Приемате ли?

Иманус избухна:

— Ти не само си злодей, ти си луд. Защо си дошъл да ни безпокоиш? Кой те е помолил да говориш с нас? Ние да предадем негова светлост! Какво искаш ти от нас?

— Главата му. И срещу нея ви предлагам…

— Твоята кожа. Защото ние ще те одерем като куче, отче Симурден. Но не, твоята кожа не струва колкото неговата глава. Махай се.

— И ще стане страшно. За последен път размислете.

Нощта се спускаше, докато се разнасяха тези мрачни думи както от кулата, така и отвън. Маркиз дьо Лантенак мълчеше, оставяше другите да действуват. Такъв е зловещият егоизъм на вождовете. А това е и едно от правата на отговорността.

Заглушавайки гласа на Симурден, Иманус извика:

— Хора, които ни нападате, ние ви казахме нашите условия, те са ви известни, нямаме какво да променяме. Приемете ги, защото ще ви сполети нещастие. Съгласни ли сте? Ние ще ви върнем трите деца, които са тук при нас, а вие ще ни пуснете да излезем всички живи оттук.

— Всички да — отвърна Симурден, — с изключение на един.

— Кой е той?

— Лантенак.

— Негова светлост! Да ви предадем негова светлост! Никога.

— Нас ни трябва Лантенак.

— Никога.

— Можем да преговаряме само при това условие.

— Тогава започвайте.

Настъпи мълчание.

Иманус, след като даде сигнал със своя рог, слезе долу; маркизът взе сабята си в ръка; деветнадесетте обсадени се събраха мълчаливо в ниската зала зад ретирадата и коленичиха; те чуваха отмерените стъпки на щурмовата колона, която напредваше към кулата в тъмнината; този шум се приближаваше; изведнъж го почувствуваха съвсем близо до тях, до самия отвор. Тогава всички, както бяха на колене, насочиха през амбразурите на ретирадата опрените на раменете им пушки и шишанета, а един от тях, Гран-Франкьор, тоест свещеникът Тюрмо, се изправи с гола сабя в дясната ръка и разпятие в лявата ръка и извика с тържествен глас:

— В името на отца и сина и светия дух!

Изведнъж всички гръмнаха и битката започна.

IX
Титани срещу гиганти

Започна наистина нещо страшно.

Този ръкопашен бой надмина всичко, което човек може да си представи.

За да намерим нещо подобно, би трябвало да се отнесем към големите двубои на Есхил^[2] или към древните кланета по времето на феодализма; да се върнем към ония „атаки на нож“, прилагани чак до седемнадесети век, когато са прониквали в укрепленията през дупки; това са били трагични атаки, за които един стар сержант от провинцията Алентехо казва, че „след като взривят мините, нападателите, прикривайки се зад дъски, обковани със стоманени остриета, тръгват напред, въоръжени с гранати и щитове, принуждавайки врага да изоставя окопи и барикади, и овладяват положението, като смело прогонват обсадените“.

Мястото, откъдето започваше атаката, беше ужасно; това бе един от тия отвори, наречени от военните „отвори под свод“, тоест, както вече знаем, една дупка в стената без изход под открито небе. Барутът бе действувал като свредел. Експлозията на мината е била толкова силна, че бе образувала в стената пукнатина, дълга четиридесет стъпки над заряда, но все пак само пукнатина, а отворът, водещ в ниската зала, приличаше повече на дупка от копие, което пронизва, отколкото на удар от брадва, която разсича.

Този отвор бе като пробод в хълбока на кулата, една дълга вътрешна фрактура, нещо като хоризонтален кладенец, коридор, който се извива и се изкачва като черво в дебела петнадесет стъпки стена, някакъв безформен, задръстен с препятствия, капани и експлозиви цилиндър, в който главата ти опира в гранитните камъни, краката ти стъпват върху разтрошени буци, а очите ти потъват в мрак.

Нападателите имаха пред себе си този тъмен портал, зееща уста на бездна, чиято горна и долна челюст бяха разбитите камъни на разпуканата стена; в устата на акулата няма толкова зъби, колкото имаше в тази страшна пукнатина. В тази дупка трябваше да се влезе и да се излезе.

Навътре се сипеше картечът, навън се целеше ретирадата. Навън, тоест в ниската зала на приземието.

Такава жестокост се проявява само в подземните галерии, когато сапьорите се срещат с противника, влязъл да обезвредява мините им, и в кланетата с брадви в морските боеве при абордаж. Да се биеш в дъното на яма е ужас в най-висшата му степен. Ужасно е взаимното избиване, когато има таван над главите. Когато нахлу първата вълна от нападатели, цялата ретирада се покри със светкавици, изтрещя така, сякаш мълния избухна под земята. Гръмотевицата на нападателите отвърна на гръмотевицата на обсадените. На детонациите отвръщаха детонации; гласът на Говен се извиси: „Напред!“ А след него гласът на Лантенак: „Бъдете непоколебими срещу неприятеля!“ Последва и викът на Иманус: „С мене, земляци!“ И след това дрънчене, саби срещу саби, изстрел срещу изстрел, страхотни залпове, убиващи всичко. Факлата, окачена на стената, слабо осветяваше тази ужасна картина. Нищо не можеше да се различи; битката се водеше в червенеещ се мрак; всеки влязъл тук веднага оглушаваше и ослепяваше — оглушаваше от шума и ослепяваше от дима. Излезлите от строя лежаха сред отломки. Другите стъпваха върху трупове, натискаха рани, смазваха счупени крайници, поради което се вдигаха писъци, някои умиращи дори хапеха краката, които ги газеха; от време на време настъпваше тишина, по-зловеща от трясъка. Биеха се един с друг, чувствуваха страхотното си дихание, после скърцането със зъби, хриповете, проклятията и гърмежите отново започваха. Поток от кръв струеше от кулата през отвора и се разливаше в мрака. Тъмната локва димеше навън в тревата.

Би казал човек, че кървеше самата кула и че гигантската крепост бе ранена.

Изненадващ бе фактът, че навън не се чуваше почти никакъв шум. Нощта бе много тъмна и както в полето, така и в гората около щурмуваната крепост имаше зловеща тишина. Вътре бе ад, вън бе гробница. Това сблъскване на хора, които взаимно се унищожаваха в мрака, тия пушечни залпове, тия викове, тия пристъпи на ярост — цялата тази врява заглъхваше под тежестта на стените и сводовете, на шума не достигаше въздух и към клането се прибавяше и задушаването. Извън кулата това едва се чуваше. Малките деца спяха по това време.

Ожесточението все повече се увеличаваше. Ретирадата се държеше добре. Нищо не е по-трудно за форсиране от този вид барикада с издаден навън ъгъл. Щурмовата колона даваше много жертви. Строена в дълга редица навън в подножието на кулата, тази колона бавно се промъкваше през отвора и се скъсяваше като смок, който се прибира в дупката си.

Говен, непредпазлив като всички млади командири, беше в ниската зала в най-големия разгар на боя, обсипван отвсякъде с картеч. Нека прибавим, че той беше самоуверен като човек, който никога не бе раняван.

Като се обръщаше, за да даде някаква заповед, светлина от пушечен залп освети нечие лице съвсем близо до него.

— Симурден! — извика той. — За какво сте дошли тук?

До него наистина бе Симурден. Симурден отвърна:

— Дойдох, за да бъда близо до тебе.

— Нали ще ви убият!

— Е, да. Ами ти какво правиш тук?

— Тук аз съм необходим. А вие не.

— Щом ти си тук, и аз трябва да бъда тук.

— Не, учителю.

— Да, момчето ми!

И Симурден остана до Говен.

Убитите се трупаха върху каменния под на ниската зала.

Макар че ретирадата още не бе форсирана, ставаше ясно, че в края на краищата по-многобройната страна ще победи. Нападателите бяха на открито, а обсадените зад прикритие; десет нападатели падаха срещу един обсаден, обаче редиците на нападателите се попълваха. Така че, докато броят на нападателите се увеличаваше, броят на обсадените намаляваше.

Всичките деветнадесет обсадени бяха зад ретирадата, атаката се провеждаше срещу нея. Те имаха убити и ранени. Най-много петнадесет души се сражаваха още. Един от най-свирепите, Зимния певец, беше страшно обезобразен. Този набит къдрокос бретонец беше от дребните пъргави хора. Едното му око бе изтекло, а челюстта му разбита. Но можеше още да върви. Той пропълзя по спираловидната стълба и се изкачи в стаята на първия етаж, където се надяваше, че ще може да се помоли, преди да умре.

Той се облегна на стената близо до бойницата, за да може да подиша малко свободно.

Долу, пред ретирадата, клането ставаше все по-ожесточено. В един интервал между два залпа Симурден се провикна:

— Слушайте, обсадени! Защо да проливаме повече кръв? Вие сте в ръцете ни. Предайте се. Знайте, че ние сме четири хиляди и петстотин срещу вас, деветнадесетте, с други думи повече от двеста души срещу един. Предайте се.

— Да прекратим това лигавене — отговори маркиз дьо Лантенак.

И двадесет куршума възразиха на Симурден.

Ретирадата не достигаше до свода; това даваше възможност на обсадените да стрелят над нея, но даваше възможност и на нападателите да се прехвърлят зад нея.

— Да щурмуваме ретирадата! — извика Говен. — Иска ли някой доброволно да се прехвърли зад ретирадата?

— Аз — каза сержантът Радуб.

X
Радуб

Нападателите бяха изумени от тези думи. Радуб бе влязъл през дупката на пробива, предвождайки авангарда на щурмовата колона; той беше сред шестимата от парижкия батальон, четирима от които вече бяха паднали убити. След като бе извикал: „Аз!“, войниците видяха, че той не тръгна напред, но се отдръпна назад и, приведен, почти пълзейки между краката на сражаващите се, стигна до отвора и излезе. Нима това бе бягство? Един такъв човек да бяга? Какво означаваше това?

Стигнал навън, още ослепен от дима, Радуб потърка очите си, сякаш за да премахне ужаса и мрака, и под светлината на звездите изгледа стената на кулата. И доволен поклати глава, с което искаше да каже: не съм се излъгал.

Радуб беше забелязал, че дълбоката пукнатина, образувана в стената от експлозията на мината, продължаваше и над отвора и достигаше до онази бойница на първия етаж, чиято желязна решетка бе изкъртена и разкривена от топовния изстрел. Железата на изкъртената решетка висяха полусчупени, така че човек можеше да мине през тях.

Човек можеше да мине, но можеше ли да се изкачи дотам? Да, само по пукнатината, но при условие, че е котка.

Такъв беше Радуб. Той принадлежеше към онази порода, която Пиндар^[3] нарича „гъвкави атлети“. Възможно е стар войник да бъде млад човек; Радуб, стар френски гвардеец, нямаше още четиридесет години. Пъргав Херкулес.

Радуб сложи на земята пушката си, свали амуницията и куртката си, задържа само двата си пистолета, които пъхна в колана на панталона си, и захапа със зъби голата си сабя. Дръжките на пистолетите му стърчаха над колана.

Така облекчен от непотребното и наблюдаван в тъмнината от очите на всички ония от щурмовата колона, които още не бяха влезли в кулата, той започна да се изкачва по камъните на пукнатината на стената като по стъпалата на някаква стълба. Липсата на обуща му беше от полза; най-лесно се катери босият крак; той вмъкваше пръстите на краката си в дупките на камъните. Надигаше се с лактите си и се опираше с коленете си. Изкачването бе трудно, като по зъбите на трион. „Щастие е — мислеше си той, — че няма никой в стаята на първия етаж, защото нямаше да ме оставят да се прехвърля по този начин.“

Така трябваше да изкачи не по-малка от четиридесет стъпки височина. Колкото повече се изкачваше, толкова повече му пречеха щръкналите дръжки на пистолетите му, пукнатината се стесняваше и издигането нагоре ставаше все по-трудно. Рискът да падне се увеличаваше, колкото повече се изкачваше нагоре.

Най-сетне стигна до перваза на бойницата; отмести изкривената и откъртена желязна решетка; отворът беше достатъчно широк, за да мине, надигна се, напрягайки всички сили, опря коляно върху корниза, хвана се с едната си ръка за един железен прът вдясно, а с другата ръка за железен прът вляво и се надигна до кръста пред амбразурата на бойницата, захапал сабята и увиснал над бездната.

Трябваше само да прекрачи, за да скочи в залата на първия етаж.

Но в бойницата се появи едно лице.

Изведнъж в мрака пред себе си Радуб видя нещо страхотно — окървавена маска с едно извадено око и с разбита челюст.

Маската го гледаше с единствената си зеница.

Тази маска имаше две ръце; тия две ръце излязоха от мрака и се насочиха към Радуб; едната, само с едно движение, взе двата пистолета от колана му, другата измъкна сабята му от зъбите.

Радуб бе обезоръжен. Коляното му се плъзгаше по наклонения корниз, двете му ръце, стиснали железните пръти на решетката, едва го задържаха над пропастта под него, дълбока четиридесет стъпки.

Тази маска и тези ръце бяха на Зимния певец.

Зимния певец, задушаван от дима, който идваше отдолу, беше успял да стигне до амбразурата на бойницата и там въздухът, който нахлуваше отвън, го беше съживил, вечерният хлад бе съсирил кръвта му и силите му се бяха възвърнали малко; изведнъж той бе видял отвън да се появява бюстът на Радуб; но Радуб, тъй като стискаше с ръце железата, нямаше друг избор, освен да падне или да се остави да бъде обезоръжен; Зимния певец, страшен и спокоен, измъкна пистолетите му от колана и сабята от зъбите.

Започна нечуван двубой. Двубой между обезоръжения и ранения.

Очевидно като победител се очертаваше умиращият. Един куршум стигаше, за да полети Радуб в зеещата под краката му бездна.

За щастие на Радуб Зимния певец, който държеше двата пистолета в една ръка, не можеше да изстреля този куршум и беше принуден да си послужи със сабята. Той нанесе удар с острието в рамото на Радуб. Този саблен удар рани Радуб и го спаси.

Макар лишен от оръжие, но запазил силата си, Радуб не обърна внимание на нараняването, при което всъщност не бе засегната костта, рязко подскочи напред, изпусна железата и влезе в бойницата.

Той застана лице срещу лице със Зимния певец, който бе хвърлил зад себе си сабята и държеше двата пистолета в двете си ръце.

Зимния певец, паднал на колене, се прицели в Радуб почти от упор, но отслабналата му ръка трепереше и не можа да натисне веднага спусъка.

Радуб използува този момент, за да му се присмее.

— Я слушай ти, отвратителна мутро — извика му той, — нима мислиш, че ще ме изплашиш с твоето толкова обезобразено лице? Дявол да те вземе, как са накълцали сурата ти!

Зимния певец все още се целеше.

Радуб продължи:

— Не е за приказване, ама картечът хубаво те е надупчил. Бедното ми момче, Белона^[4] хубаво ти е смачкала физиономията. Хайде, хайде, изплюй си куршума, драги!

Куршумът мина така близо до главата на Радуб, че му откъсна половината от ухото. Зимния певец вдигна другата си ръка, въоръжена с втория пистолет, но Радуб не му даде време да се прицели.

— Стига ти едно ухо! — извика той. — Вече два пъти ме раняваш. Сега ще ти дам да разбереш!

И той се хвърли върху Зимния певец, отблъсна ръката му нагоре във въздуха, отклони изстрела в съвсем друга посока, после хвана и стисна разбитата му челюст.

Зимния певец изрева и припадна.

Радуб го прескочи и го остави да лежи в бойницата.

— Не мърдай сега, ще ти съобщя моя ултиматум — каза му той. — Стой там, влечуго такова. Нали добре разбираш, че сега аз няма да си губя времето, за да те доубивам. Пълзи колкото си искаш по земята като червей. Умри, това ще бъде най-добре. След малко ще разбереш, че твоето кюре ти е говорило само глупости. Отивай по дяволите, селяндурино.

И се спусна в залата на първия етаж.

— Тук нищо не се вижда — измърмори той.

Зимния певец започна да се гърчи конвулсивно и да крещи в агонията си. Радуб се извърна.

— Тихо! Направи ми удоволствието да млъкнеш, нищожество такова. Ти повече не ме интересуваш. Толкова те презирам, че не искам да те довърша. Върви по дяволите.

И като се замисли, той заби пръсти в косите си и се вгледа в Зимния певец.

— Ах, да! Какво да правя? Всичко върви хубаво досега, но съм без оръжие. Имах само два куршума. Ти ги пропиля, животно! На всичко отгоре този дим ослепява очите.

А като пипна разкъсаното си ухо, извика:

— Ой!

После продължи:

— Много се издигна, като ми конфискува едното ухо! Всъщност по-добре е да ми липсва едно ухо, отколкото нещо друго, нали ми служеше само за украшение. Ти ми одраска и рамото, но това е нищо. Умирай, селянино, аз ти прощавам.

Вслуша се. Ужасяващ бе шумът в ниската зала. Боят беше още по-ожесточен.

— Добре са там долу. Няма що, крещят да живее кралят. Умират благородно.

Настъпи сабята си. Взе я и каза на Зимния певец, който не мърдаше вече и може би бе умрял:

— Виждаш ли, горско човече, за това, което исках да правя, сабята не ми трябва. Прибирам си я от любов към нея. Обаче ми трябваха пистолетите. Дяволите да те вземат, дивако! Ах, какво ще правя? Не съм годен за нищо.

Той тръгна из залата, като се мъчеше да види нещо и да се ориентира. Изведнъж в мрака зад централната колона той забеляза една дълга маса, върху която слабо блещукаха някакви предмети. Опипа ги. Бяха пушки с широки в края дула, пистолети, карабини, цяла редица от подредени огнестрелни оръжия, които сякаш чакаха да ги вземат; това бе резервата за боя, приготвена от обсадените за втората фаза на атаката; цял арсенал.

— Каква трапеза! — извика Радуб.

И се хвърли над тях като заслепен.

Бе станал страшен.

До отрупаната с оръжие маса се виждаше широко отворената врата на стълбището до горния и до долния етаж. Радуб хвърли сабята си, с двете си ръце взе два пистолета с по два куршума и наведнъж ги изпразни напосоки през вратата надолу по спираловидната стълба, после хвана едно шишане и го изпразни, после грабна една пушка с широк край на дулото, натъпкана с едри сачми, която също изпразни. Тази пушка, изригвайки едновременно петнадесет сачми, изтрещя като залп от картеч. След това Радуб си пое дълбоко въздух и гръмогласно извика в стълбището: „Да живее Париж!“

И като взе втора подобна пушка, но по-голяма от първата, той застана в очакване пред спираловидната стълба.

В ниската зала настъпи неописуема бъркотия. Такива неочаквани изненади разстройват съпротивата.

Два от трите изстрела на Радуб бяха засегнали противника: единият бе убил по-големия от братята Дървените копия, а другият бе убил Узар, всъщност господин дьо Келен.

— Те са горе! — извика маркизът.

Той сякаш заповяда да изоставят ретирадата — едно подплашено ято птици не може да изхвърчи по-бързо, както обсадените побягнаха към стълбата. Маркизът насърчаваше това бягство.

— По-бързо! — викаше той. — Проява на храброст е да се спасим. Да се качим всички на втория етаж. Там ще продължим.

Той последен изостави ретирадата.

Тази смелост го спаси.

Застанал пред стълбата, горе на първия етаж, Радуб с пръст върху спусъка на пушката чакаше отстъплението. Първите, които се появиха пред него в извивката на спиралата, бяха направо застреляни и паднаха като покосени от мълния. Ако маркизът бе между тях, щеше да загине. Преди Радуб да успее да вземе друго оръжие, останалите минаха нагоре, а маркизът последен и по-бавно от другите. Всички смятаха, че стаята на първия етаж е изпълнена от нападателите, и затова не се спряха, а избързаха да влязат в залата на втория етаж, тоест в стаята с огледалата. Там именно беше желязната врата, там беше и напоеният със сяра фитил, там именно трябваше или да капитулират, или да умрат.

Изненадан също като тях от гърмежите в стълбището и без да може да си обясни откъде идва тази помощ, Говен се възползува и, без да му мисли, прескочи ретирадата заедно с войниците си и със сабя в ръка гони обсадените чак до първия етаж.

Там намери Радуб.

Радуб първо отдаде чест и после каза:

— За минутка, командире. Аз направих това. Спомних си за Дол. Постъпих като вас. Поставих неприятеля между два огъня.

— Добър ученик — каза Говен, като се усмихна.

Когато човек е дълго време на тъмно, очите му привикват с тъмнината и започват да гледат като тия на нощните птици; Говен забеляза, че Радуб е целият окървавен.

— Ти си ранен, другарю!

— Не обръщайте внимание на това, командире. Какво значение има дали съм с едно ухо повече или по-малко? Ранен съм и със сабя, ама не ме е грижа. Човек и прозорец да счупи, пак малко се порязва. Всъщност не съм изцапан само с моя кръв.

Направиха нещо като почивка в залата на първия етаж, завладяна от Радуб. Донесоха фенер. Симурден отиде при Говен. Те започнаха да се съвещават. Имаше наистина за какво да се размишлява. Нападателите не знаеха тайните на обсадените; те не подозираха, че противникът им се нуждае от бойни припаси; не знаеха, че защитниците на крепостта привършваха барута; вторият етаж беше последната позиция на съпротивата; нападателите можеха да предполагат, че стълбището е минирано.

Обаче съвсем ясно бе, че неприятелят не може да им избяга. Оцелелите бяха като заключени. Лантенак попадна в капана.

При тази увереност нападателите можеха да си позволят за кратко време да потърсят възможното най-добро разрешение. Имаха вече доста убити. Трябваше да се постараят да не загубят много хора в този последен щурм.

Голям бе рискът в тази решителна атака. Навярно трябваше в началото да отбият силен вражески огън.

Сега боят бе прекъснат. Нападателите, овладели приземието и първия етаж, очакваха заповед, за да продължат. Говен и Симурден се съвещаваха. Радуб мълчаливо присъствуваше.

Той боязливо пак отдаде чест.

— Командирю?

— Какво има, Радуб?

— Имам ли право на една малка награда?

— Разбира се. Поискай каквото желаеш.

— Искам да се изкача пръв.

Нямаше как да му се откаже. Впрочем той би го направил и без разрешение.

XI
Отчаяните

Докато на първия етаж се съвещаваха, на втория етаж се барикадираха. Успехът е изстъпление, а поражението бяс. Двата етажа щяха да се нахвърлят отчаяно един срещу друг. Допирът до победата опиянява. Долу беше надеждата, която би била най-голямата човешка сила, ако не съществуваше отчаянието.

Отчаянието беше горе.

Едно отчаяние спокойно, студено, зловещо.

Стигнали до тази зала, над която нямаше вече никакво убежище за тях, първата грижа на обсадените беше да залостят входа. Излишно беше да затворят вратата, по-добре беше да задръстят стълбището. В подобен случай едно препятствие, през което може да се гледа и да се води сражение, е за предпочитане пред една затворена врата.

Осветяваше ги факлата в подставката на стената, която Иманус бе оставил близо до напоения със сяра фитил.

В тази зала на втория етаж имаше един от онези големи и тежки дъбови сандъци, в които съхраняваха дрехи и бельо преди изобретяването на шкафовете с чекмеджета.

Те издърпаха сандъка и го изправиха зад вратата към стълбата. Така здраво се укрепиха и запушиха входа. Само над свода оставаше тясно пространство, през което можеше да мине човек — прекрасна позиция за убиване на нападателите един по един. Обаче беше съмнително, че те ще се решат на такъв риск.

Преграждането на входа им даде възможност да си отдъхнат.

Преброиха се.

От деветнадесетте бяха останали само седем, между тях Иманус. С изключение на Иманус и на маркиза всички бяха ранени.

Петимата ранени, които се чувствуваха много добре, защото в разгара на боя всички рани, които не са смъртоносни, оставят човека да действува, бяха Шатене, наречен Роби, Гиноазо, Оанар Златния клон, Брен-д’Амур и Грап-Франкьор. Всички други бяха убити.

Те вече нямаха бойни припаси. Паласките бяха изпразнени. Преброиха патроните. Колко изстрела можеха да дадат седмината? Четири.

Бяха стигнали до този момент, в който не им оставаше нищо друго, освен да загинат. Бяха притиснати до зееща страшна пропаст. Съвсем накрая.

В това време атаката бе подновена; но сега вече бавно и по-уверено. Чуваше се как нападателите опипват стълбището стъпало по стъпало, като удрят по тях с прикладите.

Никаква възможност за бягство. Не можеше ли през библиотеката? Но там на платото имаше шест заредени оръдия със запалени фитили. През горните стаи? Но оттам накъде? През тях се стигаше до терасата. А оттам имаше само една възможност — да се хвърлят надолу от върха на кулата.

Живите седем души от тази епична банда се виждаха абсолютно затворени сред дебелите стени, които едновременно ги защищаваха и ги предаваха. Те не бяха още заловени; но вече бяха пленници.

Маркизът се провикна:

— Приятели, всичко е свършено.

След кратко мълчание добави:

— Гран-Франкьор отново става абат Тюрмо.

Всички паднаха на колене с молитвените броеници в ръце. Ударите от прикладите на пушките на нападателите се чуваха все по-близо.

Гран-Франкьор, целият окървавен от куршум, който бе одраскал главата му и откъснал парче кожа с коса, вдигна в дясната си ръка разпятието. Маркизът, скептик в дъното на душата си, коленичи с един крак.

— Нека всеки на висок глас изповяда греховете си — каза Гран-Франкьор. — Ваша светлост, говорете.

Маркизът отвърна:

— Убивах.

— Убивах — каза Оанар.

— Убивах — каза Гиноазо.

— Убивах — каза Брен-д’Амур.

— Убивах — каза Шатене.

— Убивах — каза Иманус.

Гран-Франкьор подзе:

— В името на светата троица аз ви опрощавам. Мир вам!

— Амин! — отвърнаха всички.

Маркизът стана.

— А сега — каза той — да умрем.

— И да убиваме — каза Иманус.

Удари с приклади започнаха да разтърсват сандъка, който преграждаше вратата.

— Мислете за бога — каза свещеникът. — За вас вече земята не съществува.

— Да — отвърна маркизът, — ние сме в гроба.

Всички наведоха глави и започнаха да се удрят по гърдите. Само маркизът и свещеникът стояха прави. Всички очи бяха устремени надолу към земята, свещеникът се молеше, селяните се молеха, маркизът мислеше. Сандъкът, върху който удряха сякаш с чукове, звънтеше зловещо.

В този миг зад тях изкрещя един бодър и силен глас:

— Аз нали ви казах, ваша светлост!

Всички се извърнаха изумени.

Една дупка се беше отворила в стената. Един камък, отлично вмъкнат между другите, без да бъде циментиран, с по една ос отгоре и отдолу, се беше завъртял като въртележка около себе си и разтворил стената. Така завъртелият се около оста си камък беше открил два прохода, единият вдясно, другият вляво, тесни, но все пак през тях можеше да мине човек. Зад тази неочаквана врата се виждаха първите стъпала на спираловидна стълба. В отвора се появи човешко лице.

Маркизът позна Халмало.

XII
Спасител

— Ти ли си, Халмало?

— Аз, ваша светлост. Както виждате, съществуват въртящи се камъни и оттук може да се излезе. Идвам навреме, но трябва да се избърза. След десет минути ще бъдете сред гората.

— Бог е велик — каза свещеникът.

— Спасявайте се, ваша светлост — извикаха всички.

— Най-напред всички вие — каза маркизът.

— Вие пръв, ваша светлост — каза абатът Тюрмо.

— Аз последен.

И маркизът продължи със строг глас:

— Няма благотворителност в боя. Ние нямаме време да бъдем великодушни. Вие сте ранени. Заповядвам ви да живеете и да бягате. Бързо! Използувайте този изход. Благодаря, Халмало.

— Господин маркизе, няма ли да се сбогуваме? — каза абатът Тюрмо.

— Долу, разбира се. Оттук може да се измъкнем само един по един.

— Няма ли ваша светлост да ни определи сборен пункт?

— Да, на една полянка в гората. При Камъка-Говен. Знаете ли мястото?

— Знаем го всички.

— Там ще бъда утре по обед. Всички, които могат да ходят, да бъдат там.

— Ще бъдем.

— И ще продължим войната — каза маркизът.

В това време Халмало, опрял се на въртящия се камък, забеляза, че той е станал неподвижен. Отворът не можеше вече да се затвори.

— Ваша светлост — каза той, — да побързаме сега, защото камъкът не се върти. Аз успях да отворя прохода, но няма да мога да го затворя.

Наистина камъкът, стоял дълго време неподвижен, сякаш се беше сковал в оста си. Беше вече невъзможно да се завърти.

— Ваша светлост — подзе Халмало, — аз се надявах да затворя отново прохода и когато сините влязат тук, да не намерят никого и да не разберат нищо, а да си помислят, че сте се изпарили. Но ето че камъкът засече. Неприятелят ще види входа отворен и ще може да ви преследва. Поне да не губим нито една минута. Бързо всички по стълбата.

Иманус сложи ръката си върху рамото на Халмало:

— Приятелю, за колко време можем да излезем от този проход и да бъдем на безопасност в гората?

— Никой ли не е сериозно ранен? — попита Халмало.

Те отвърнаха:

— Никой.

— В такъв случай за четвърт час.

— Значи — продължи Иманус, — ако неприятелят не влезе тук по-рано от четвърт час…

— Ще може да ни преследва, но няма да ни настигне.

— Но те ще бъдат тук след пет минути — каза маркизът, — този стар сандък няма да ги задържи. Няколко удара с приклад ще го разбият. Четвърт час! Кой ще ги задържи четвърт час?

— Аз — каза Иманус.

— Ти ли, Гуж-льо-Брюан?

— Аз, ваша светлост. Изслушайте ме. От вас шестимата петима са ранени. Аз не съм дори одраскан.

— Нито пък аз — каза маркизът.

— Вие сте вожд, ваша светлост. Аз съм войник. Вождът и войникът са две различни неща.

— Зная, всеки от нас има различна задача.

— Не, ваша светлост, ние, аз и вие, имаме една и съща задача — да ви спасим.

Иманус се обърна към другарите си:

— Другари, задачата е да поставим в шах неприятеля и колкото е възможно да забавим преследването. Слушайте. Аз съм в пълна сила, не съм загубил нито капка кръв; понеже не съм ранен, ще издържа по-дълго време от всеки друг. Тръгнете всички. Оставете ми оръжието си. Добре ще го използувам. Наемам се да задържа неприятеля цял половин час. Колко заредени пистолета има?

— Четири.

— Поставете ги на земята.

Изпълниха желанието му.

— Добре. Аз оставам. Ще видят с кого имат работа. А сега бързо, тръгвайте.

В такива критични моменти няма време за благодарности. Едвам можаха да му стиснат ръката.

— До скоро виждане — каза му маркизът.

— Няма, ваша светлост. Смятам, че няма. Няма скоро! Защото ще умра.

Всички поеха един след друг по тясната стълба, ранените най-напред. Докато другите се спускаха надолу, маркизът извади моливчето от джобното си тефтерче и написа няколко думи върху камъка, който вече не можеше да се върти и оставяше изхода отворен.

— Елате, ваша светлост, само вие останахте — каза Халмало.

И Халмало започна да слиза.

Маркизът го последва.

Иманус остана сам.

XIII
Палач

Четирите пистолета бяха оставени върху плочите, защото тази зала нямаше дървен под. Иманус взе два, по един във всяка ръка.

Той тръгна косо към входа на стълбата, който сандъкът преграждаше и закриваше.

Нападателите очевидно се страхуваха от някаква изненада, от една от тия последни експлозии, които са гибелни както за победителя, така и за победения. Колкото първата атака беше стремителна, толкова последната беше бавна и предпазлива. Те не можаха, а може би не искаха да разрушат яростно сандъка; те разбиха с приклади дъното му, а капака му пробиха с щикове и през дупките се мъчеха да видят какво има в залата, преди да се решат да влязат в нея.

Светлината на фенерите, с които осветяваха стълбата, преминаваше през тези дупки.

В една от тези дупки Иманус забеляза око, което гледаше през нея. Той внезапно насочи дулото на един от пистолетите си и натисна спусъка. Изстрелът изсвистя и Иманус с радост чу ужасен вик. Влязъл през окото, куршумът бе пробил главата и войникът, който гледаше през дупката, падна по гръб върху стълбата.

На две места нападателите бяха отворили в долната част на капака доста широки дупки, които използуваха като две амбразури; Иманус се възползува от една от тези дупки, провря ръката си и напосоки изпразни втория си пистолет в нападателите. Навярно куршумът рикошира, защото се чуха виковете на няколко души, сякаш трима-четирима бяха убити или ранени, а в стълбището се вдигна голяма врява от хора, които бягаха и отстъпваха.

Иманус хвърли двата пистолета, които бе изпразнил, и взе другите два, после с двата пистолета в ръце погледна през дупките на сандъка.

И видя първата последица от неговата защита.

Нападателите се бяха върнали надолу по стълбата. Умиращи войници се гърчеха по стъпалата. От спираловидната стълба се виждаха само три-четири извивки.

Иманус реши да чака.

— Всичко това е спечелено време — мислеше той.

В това време той видя как по стъпалата на стълбата пълзи по корем човек, а веднага под него една войнишка глава се появи зад централния стълб на спиралата. Иманус се прицели в тази глава и стреля. Чу се вик, войникът падна, а Иманус прехвърли от лявата в дясната ръка последния зареден пистолет, който му остана.

В този момент, почувствувал страшна болка, изрева и той. Една сабя раздираше търбуха му. Нечия ръка, ръката на човека, който пълзеше, се беше пъхнала във втората амбразура в долната част на сандъка и тази ръка бе забила сабя в корема на Иманус.

Раната беше ужасна. Коремът бе разпран от горе до долу.

Иманус не падна. Той изскърца със зъби и каза:

— Добре!

После, като залиташе и се влачеше заднешком, той стигна до факлата, която гореше до желязната врата, остави пистолета си на земята и хвана факлата и като придържаше с лявата си ръка изскочилите черва, наведе с дясната си ръка факлата и подпали напоения със сяра фитил.

Огънят хвана, фитилът пламна. Иманус хвърли факлата, която продължи да гори на земята, и взе пистолета си; макар че се повали върху плочите, той още се държеше и раздуха факлата с малкото дъх, който му оставаше.

Пламъкът побягна, мина под желязната врата и тръгна към замъка върху моста.

Виждайки, че гнусният му замисъл успява, може би по-доволен от своето престъпление, отколкото от храбростта си, този човек, който преди малко се прояви като герой, а сега вече беше само убиец, се усмихна преди да умре.

— Те ще си спомнят за мене — прошепна той. — С техните деца аз отмъщавам за нашите деца и за краля, който е в Тампл.

XIV
Иманус също си отива

В същия миг се вдигна голям шум и сандъкът, ударен с голяма сила, се разпадна и откри входа на един човек, който се втурна в залата със сабя в ръка.

— Аз съм, Радуб; кой ще ми излезе насреща? Омръзна ми да чакам. Рискувам, все ми е едно, нали вече изкормих едного. Сега заставам срещу всички ви. Няма значение дали други идват след мене или няма никой — аз съм тук. Вие колко души сте?

Беше наистина Радуб, и то сам. След убийствения огън на Иманус по стълбището Говен, който се боеше от скрита мина, беше изтеглил хората си и сега се съвещаваше със Симурден.

Застанал на прага със сабя в ръка, при тази тъмнина, в която само почти угасналата факла едва хвърляше някаква светлинка, Радуб повтори въпроса си:

— Аз съм сам. Вие колко сте?

Като не чу нищо, той тръгна напред. Едно от ония избухвания на светлина, които от време на време хвърлят загасващите огнища и които биха могли да се нарекат светлинни стенания, бликна от факлата и освети цялата зала.

Радуб забеляза едно от малките окачени по стената огледала, приближи се до него, погледна окървавеното си лице и увисналото си ухо и каза:

— Отвратително префасониране.

После се обърна, изненадан, че вижда залата празна.

— Няма никой! — извика той. — Наличен състав — нула.

Той забеляза завъртения камък, отвора и стълбата.

— О, разбирам. Изхвърчали са. Елате де, другари, елате всички! Те са си отишли. Измъкнали са се, изпарили са се, офейкали са, обрали са си парцалите. Тази стара кула е била пукната като стомна. Ето дупката, през която е минала тази сган. Как може да се излезе на глава с Пит и с Кобург при такива фокуси! Дяволският господ им е дошъл на помощ! Тук вече няма никой!

Разнесе се изстрел от пистолет, куршумът докосна лакътя му и се сплеска в стената.

— Но не! Има някой. Кой е този, който проявява добрината да ми окаже това внимание?

— Аз — каза един глас.

Радуб протегна шия и различи в полумрака нещо, което беше Иманус.

— О — извика той, — хванах един! Другите са се спасили, но ти не ще се спасиш.

— Вярваш ли? — отвърна Иманус.

Радуб направи една крачка напред и се спря.

— Ей, ти, човече, който си на земята, кой си ти?

— Аз съм този, който е на земята и който се надсмива на тия, които са изправени на краката си.

— Какво държиш в дясната си ръка?

— Пистолет.

— А в лявата ръка?

— Червата си.

— Аз те пленявам.

— Аз те презирам.

И Иманус, навел се над горящия фитил, издуха последния си дъх и издъхна.

Няколко мига след това Говен със Симурден и всички други бяха в залата. Всички видяха отвора. Претърсиха навсякъде, разгледаха стълбата; тя извеждаше до един изход в дола. Установиха бягството. Разтърсиха Иманус, беше мъртъв. Говен с фенер в ръка разгледа камъка, който бе отворил врата на обсадените; той бе чувал да се говори за този въртящ се камък, но също считаше преданието за басня. Разглеждайки камъка, той забеляза нещо, написано с молив; приближи фенера и прочете: „Довиждане, господин виконте. ЛАНТЕНАК.“

Гешан се бе приближил до Говен. Ясно бе, че е излишно да ги преследват, извършеното бягство бе пълно, бегълци разполагаха с цялата околност — храсталаците, дола, гората, населението; навярно те вече бяха твърде далече; нямаше начин да ги намерят; а и цялата гора Фужер беше огромно скривалище. Какво да се прави? Всичко трябваше да се започне отново. Говен и Гешан размениха разочарованията и предположенията си.

Симурден, все така сериозен, слушаше, без да каже нито дума.

— Гешан, сега му е времето да ви попитам къде е стълбата? — каза Говен.

— Командирю, тя не е пристигнала.

— Но нали ние видяхме да идва кола, охранявана от жандарми.

Гешан отвърна:

— Тя не носеше стълбата.

— А какво носеше?

— Гилотината — отвърна Симурден.

XV
В един джоб не се слага часовник и ключ

Маркиз дьо Лантенак не се намираше толкова далече, колкото те предполагаха.

Той съвсем не беше в пълна безопасност и далеч от техния обсег.

Той следваше Халмало.

Стълбата, по която Халмало и той бяха слезли след другите бегълци, свършваше близо до дола и сводовете на моста с тесен сводест коридор. Този коридор водеше в естествен пролом, единият край на който стигаше до дола, а другият до гората. Проломът, напълно незабележим, се провираше между непроходима растителност. Тук бе невъзможно да се залови човек. Беглец, стигнал веднъж в този пролом, трябваше да бяга като смок, за да не го намерят. Входът на тайния коридор към стълбата беше толкова добре затулен с къпинови храсти, че строителите на подземния проход бяха сметнали за излишно да го прикрият по друг начин.

На маркиза не му оставаше нищо друго, освен да тръгне. Не се безпокоеше, че не се е предрешил. Откакто бе пристигнал в Бретан, той носеше все същите селски дрехи, като смяташе, че така е по-достойно.

Той само свали сабята си и я захвърли заедно с колана.

Когато Халмало и маркизът излязоха от коридора и влязоха в пролома, другите петима Гиноазо, Оанар Златния клон, Брен-д’Амур, Шатене и абатът Тюрмо — бяха вече изчезнали.

— Бързо са излетели — каза Халмало.

— Направете като тях — каза маркизът.

— Ваша светлост иска да го оставя сам?

— Разбира се. Казал съм ти вече. Човек най-добре се спасява, когато е сам. Където един минава, двама не минават. Ако сме заедно, ще привлечем вниманието. Ти ще ме издадеш, а и аз ще те издам.

— Ваша светлост познава ли този край?

— Да.

— Ваша светлост, значи ще се срещнем при Камъка-Говен?

— Утре. По обед.

— Ще дойда. Всички ще дойдем.

Халмало замълча за миг.

— О, ваша светлост, като си помисля само, че ние с вас бяхме в открито море, че бяхме сами, че аз исках да ви убия, че вие сте били моят сеньор, че вие трябваше да ми кажете това, а не ми го казахте! Какъв човек сте вие!

Маркизът подзе:

— Англия! Няма друг изход. След петнадесет дни англичаните трябва да бъдат във Франция.

— Трябва да направя доста голям отчет на ваша светлост. Изпълних всичките ваши поръчения.

— Утре ще говорим за всичко това.

— До утре, ваша светлост.

— Я чакай. Гладен ли си?

— Може би, ваша светлост. Толкова много бързах да дойда, че не зная дали съм ял днес.

Маркизът извади от джоба си парче шоколад, разчупи го на две, даде едната половина на Халмало и започна да яде другата.

— Ваша светлост — каза Халмало, — вдясно от вас е долът; вляво от вас е гората.

— Добре. Остави ме. Върви по своя път.

Халмало се подчини. Той потъна в мрака. Чу се шум от смачкани храсти и после нищо повече. След няколко секунди беше невъзможно да открие следата му. Този Бокаж, настръхнал и оплетен от растителност, беше съюзник на беглеца. Тук човек не само се скриваше, той изчезваше. Тази именно възможност за бързи разпръсквания караше нашите армии да бъдат нащрек пред винаги отстъпващата Вандея и пред нейните бойци, които бяха толкова изумителни бегълци.

Маркизът застана неподвижно. Той беше от ония хора, които се стараят да потискат чувствата си; но не можа да устои на вълнението, когато пое чист въздух, след като бе дишал толкова кръв и сеч. Да се почувствуваш напълно спасен, след като си бил напълно погубен; след гроба, който си видял съвсем близо до себе си, да бъдеш в пълна безопасност; да се измъкнеш от смъртта и да се върнеш отново в живота — всичко това можеше да разтърси дори човек като Лантенак; така че той, макар да бе преживял всичко това, не можеше да лиши своята непоколебима душа от мигновено разчувствуване. Той призна пред себе си, че е доволен. Но бързо укроти това чувство, което почти наподобяваше на радостта. Той извади часовника си и го стисна да звъни. Колко ли бе часът?

За голяма негова изненада беше само десет часът. Когато се преживее едно такова сътресение в живота, което поставя всичко на карта, човек винаги се изненадва, че наситените с толкова събития минути не са по-дълги от другите. Предупредителният оръдеен изстрел бе даден малко преди залез-слънце и в Тург нахлу щурмовата колона половин час след това, между седем и осем часа, когато започна да се свечерява. Значи, гигантската битка, започнала в осем часа, беше завършила в десет. Цялата тази епопея беше продължила сто и двадесет минути. Понякога катастрофите стават със светкавична бързина. Събитията имат тази изненадваща способност да съкращават времето.

И като разсъждаваше така, изненада го обратното; необикновена беше съпротивата от два часа на толкова малко хора срещу толкова многоброен противник; и наистина тя не беше кратка, нито пък бързо завърши тази битка на деветнадесетте срещу четирите хиляди.

Обаче време бе да тръгне, Халмало навярно беше далече и маркизът реши, че е излишно да стои повече тук. Той отново сложи часовника си в жакета, но не в същия джоб, защото беше забелязал, че там беше и ключът от желязната врата, който му даде Иманус, и ключът можеше да счупи стъклото на часовника му: така той се подготви да навлезе в гората. Но когато се канеше да тръгне вляво, стори му се, че някакъв слаб лъч достига до него.

Той се обърна и през храсталаците, очертани ясно с най-малки подробности върху червен фон, той забеляза силен блясък в дола. Няколко крачки само го деляха от дола. Той тръгна, после се отказа, като реши, че е излишно да се излага на тази светлина; каквото и да е, не е негова работа в края на краищата; той отново се отправи натам, където му бе посочил Халмало, и направи няколко крачки към гората.

Изведнъж, когато потъна дълбоко и се скри под къпините, той чу страшен вик над главата си; този вик като че ли идеше от самия край на платото над дола. Маркизът вдигна очи и се спря.