Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quatrevingt-treize, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Виктор Юго. Деветдесет и трета година

Преводач: Никола Шивачев

Редактор: Васил Каратеодоров

Художник: Стефан Груев

Худ. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Иван Кацаров

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Victor Hugo

Quatrevingt-treize

Èditions du Progrès

Moscou, 1978

 

Дадена за набор на 12.IX.1979 г.

Подписана за печат на 13.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 2.IX.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 29

Издателски коли 14,36

УИК 24,46

Издат. №84 (4080)

 

Цена 2,79 лв.

 

Издателство „Профиздат“

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Поръчка №344

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Книга трета
Халмало

I
Словото е бог

Старецът бавно вдигна глава.

Човекът, който му говореше, беше на около тридесет години. По челото му имаше морски загар; очите му бяха странни; в невинните очи на селянин блестеше проницателният поглед на моряк. Той стискаше здраво греблата с двете си ръце. Имаше кротък вид.

На колана му се виждаха една кама, два пистолета и една броеница.

— Кой сте вие? — каза старецът.

— Нали ви казах.

— Какво искате от мене?

Човекът остави греблата, скръсти ръце и отвърна:

— Да ви убия.

— Както искате — каза старецът.

Човекът повиши глас:

— Пригответе се.

— За какво?

— Да умрете.

— Защо? — попита старецът.

Настъпи мълчание. Човекът като че ли за миг се затрудни от въпроса. Той подзе:

— Аз казах, че искам да ви убия.

— Аз пък питам защо.

В очите на матроса премина блясък.

— Защото вие убихте моя брат.

Старецът отвърна спокойно:

— Но най-напред аз му спасих живота.

— Това е истина. Вие най-напред го спасихте и после го убихте.

— Не аз го убих.

— А кой го уби?

— Грешката му.

Матросът гледаше стареца с широко отворени очи; после веждите му отново се свиха свирепо.

— Как се казвате? — попита старецът.

— Казвам се Халмало, но няма нужда да знаете името на този, който ще ви убие.

В този миг слънцето изгря. Един лъч падна върху лицето на матроса и силно освети дивашката му фигура. Старецът го разглеждаше внимателно.

Престрелката, която все още продължаваше, сега беше с прекъсвания и неравномерна като в агония. Гъст дим се стелеше над хоризонта. Лодката, недвижена от гребеца, вървеше напосоки.

Матросът хвана с дясната си ръка един от пистолетите на пояса си, а с лявата своята молитвена броеница.

Старецът се изправи.

— Вярваш ли в бога? — каза той.

— Отче наш, който си на небето — отвърна матросът.

И се прекръсти.

— Имаш ли майка?

— Да.

И втори път се прекръсти. После подзе:

— Казах вече. Давам ви една минута, ваша светлост.

И зареди пистолета си.

— Защо ме наричаш светлост?

— Защото сте сеньор. Това се вижда.

— А имаш ли си ти сеньор?

— Да, и то голям. Може ли да се живее без сеньор?

— Къде е той?

— Не зная. Напусна страната. Казва се господин маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, принц на Бретан; той е владетел на Сет-Форе. Никога не съм го виждал, но това не пречи да ми е господар.

— Ами ако го видиш, ще му се подчиняваш ли?

— Разбира се. Да не съм безбожник, та да не му се подчинявам. Трябва да се подчиняваме на бога, а после на краля, който е като бога, а после на сеньора, който е като краля. Но това е друга работа, вие убихте моя брат, аз трябва да убия вас.

Старецът отвърна:

— Преди всичко аз добре направих, че убих твоя брат.

Матросът стисна в дланта си пистолета.

— Хайде — каза той.

— Добре — каза старецът.

И спокойно добави:

— Къде е свещеникът?

Матросът го погледна.

— Свещеникът?

— Да, свещеникът. Аз дадох на брат ти свещеник, сега ти ми дължиш свещеник.

— Нямам такъв — каза матросът.

И продължи:

— Нима може да има свещеници в открито море?

Стихващите гърмежи на боя ставаха все по-далечни.

— Тия, които умират там, имат свещеник — каза старецът.

— Вярно е — прошепна матросът. — При тях е господин корабният свещеник.

Старецът продължи:

— Ти погубваш моята душа, а това е опасно.

Матросът замислено сведе глава.

— А като погубваш душата ми — продължи старецът, — ти погубваш и твоята. Слушай. Жал ми е за тебе. Прави каквото искаш. Аз преди малко изпълних своя дълг, първо като спасих живота на твоя брат, а после като му го отнех, а и сега изпълнявам дълга си, като се опитвам да спася твоята душа. Помисли. Това те засяга. Чуваш ли оръдейните изстрели в този момент? Там има хора, които загиват, има и отчаяни, които агонизират, има мъже, които няма вече да видят жените си, бащи, които няма вече да видят децата си, братя, които като тебе няма да видят отново своя брат. И то по чия вина? По вина на твоя брат. Ти вярваш в бога, нали? Е добре, тогава знаеш, че бог страда в този момент; бог страда чрез своя син, най-големия християнин, краля на Франция, който му е син както Исус и който е пленник в кулата Тампл[1]; бог страда и в лицето на своята църква в Бретан; бог страда заради поруганите му катедрали, заради разкъсаните му евангелия, заради неговите осквернени молитвени домове; бог страда заради своите убити свещеници. Какво трябваше да направим ние в този кораб, който загива в момента? Трябваше да помогнем на бога. Ако твоят брат беше съвестно изпълнявал своята служба като човек разумен и полезен, нямаше да се случи нещастието с каронадата, корветата нямаше да бъде разстроена, нямаше да сбърка пътя си, нямаше да попадне на тази пагубна за нея флота и ние в този час щяхме да дебаркираме във Франция, ние, всички храбри воини по суша и по море, каквито сме, с мечове в ръце и развято бяло знаме, много на брой, доволни и радостни щяхме да отидем на помощ на смелите селяни във Вандея, за да спасим Франция, за да спасим краля, за да спасим бога. Ето какво трябваше да направим, ето какво ще правим сега. Ето какво аз, единственият останал, идвам да правя. Но ти се съпротивяваш. В тази борба на безбожниците срещу свещениците, в тази борба на кралеубийците срещу краля, в тази борба на сатаната срещу бога ти си на страната на сатаната. Твоят брат беше първият съучастник на дявола, ти си вторият. Той започна, ти довършваш. Ти си за кралеубийците срещу трона, ти си за безбожниците срещу църквата. Ти отнемаш последната опора на бога. Защото няма вече да бъда на земята аз, който представлявам краля, селата ще продължат да горят, семействата да плачат, свещениците ще дават жертви, Бретан ще страда и кралят ще бъде в затвора, и Исус Христос ще скърби. И кой ще причини това? Ти. Прави каквото искаш, твоя работа. Напротив, аз разчитах на тебе. Лъгал съм се. О, да, ти имаш право, аз убих твоя брат. Твоят брат беше храбър, аз го възнаградих; беше се провинил — наказах го. Той не изпълни своя дълг, аз изпълних моя. Така, както постъпих с него, ще постъпвам и занапред. И кълна се в името на пресветата Ан д’Орей, която ни гледа, че при подобен случай, както заповядах да разстрелят брат ти, ще заповядам да разстрелят и моя син. Сега ти си господарят. Да, аз те съжалявам. Ти излъга своя капитан. Ти, християнинът, си без вяра; ти, бретонецът, си без чест; бях поверен на твоята честност, а срещам твоята измяна; ще поднесеш смъртта ми на тия, на които обеща да запазиш живота ми. Знаеш ли какво губиш тук? Себе си. Отнемаш от краля моя живот и даваш своята безсмъртност на дявола. Добре, извърши престъплението си. Евтино продаваш мястото си в рая. Благодарение на тебе дяволът ще победи, благодарение на тебе църквите ще бъдат разрушени, благодарение на тебе неверниците ще продължат да разтопяват камбаните, за да правят оръдия; ще убиват хората с това, което спасяваше душите. В момента, в който говоря, камбаната, която звъня при твоето кръщение, убива може би майка ти. Хайде, върви да помагаш на дявола. Не се бави. Да, аз осъдих твоя брат, но знай, че аз съм оръдие на бога. О, ти съдиш божиите дела! Нима ще съдиш и мълнията, която иде от небето? Нещастнико, ти ще бъдеш осъден от нея! Внимавай добре какво ще направиш. А знаеш ли ти поне дали на съвестта ми тежи някакъв грях? Не. Действувай все пак. Прави каквото искаш. Ти си свободен да ме хвърлиш в ада и заедно с мене сам да се хвърлиш в него. От тебе зависи двамата да бъдем осъдени на вечни мъки. Отговорен пред бога ще бъдеш ти. Ние сме сами, и то лице срещу лице пред бездната. Започвай, действувай, завърши. Аз съм стар, а ти си млад; аз съм без оръжие, а ти си въоръжен; убий ме.

Докато старецът, прав, с глас, по-висок от шума на морето, произнасяше тия думи, клатушканията на вълните го поставяха ту в сянка, ту в светлина; матросът бе пребледнял; едри капки пот се стичаха от челото му; трепереше като лист; от време на време целуваше молитвената си броеница; когато старецът престана да говори, той хвърли пистолета си и падна на колене.

— Милост, господарю, простете ми! — извика той. — Вие говорите като добрия господ бог. Аз сгреших. Моят брат е сгрешил. Ще направя всичко, за да изкупя престъплението му. Разполагайте с мене. Заповядвайте ми. Аз ще се подчинявам.

— Прощавам ти — каза старецът.

II
Селска памет като знание на пълководец

Провизиите, които бяха в лодката, не бяха излишни.

Двамата бегълци, принудени дълго да обикалят, стигнаха брега след тридесет и шест часа. Прекараха една нощ в морето; но тази нощ бе хубава и с много светла луна за хора, които искаха да се спасят.

Те трябваше най-напред да се отдалечат от Франция и да навлязат в открито море към Джърси.

Те чуха последния залп на разбитата корвета, както се чува последният рев на лъва, който ловците убиват в гората. После в морето настъпи тишина.

Тази корвета „Клеймор“ загина по същия начин, както корабът „Отмъстител“, но не се прослави. Не може да бъдеш герой, когато се сражаваш против родината си.

Халмало беше изумителен моряк. Със своята сръчност и съобразителност той извърши чудеса; истински подвиг бе пътят, който той направи през скалите и вълните под носа на неприятеля. Вятърът бе стихнал и морето беше благоприятно.

Халмало избягна скалите Ко де Минкие, заобиколи Шосе-о-Бьоф и, за да си отпочине няколко часа, се спря в малкия циркус, образуван на север в плитките морски води; след това, връщайки се на юг, намери начин да мине между Гранвил и островите Шоси, без да бъде забелязан от постовете нито на Шоси, нито на Гранвил. Така той достигна залива Сен-Мишел — много смела постъпка, тъй като заливът се намираше близо до Канкал, където хвърляше котва ескадрата от кръстосвачи.

Вечерта на втория ден, приблизително един час преди залез-слънце, той остави зад гърба си връх Сен-Мишел и спря лодката на един песъчлив бряг, винаги безлюден, защото е опасен; там можеше да се заседне.

За щастие имаше прилив.

Халмало избута лодката колкото можа по-напред, опипа пясъка, намери, че е устойчив, заби лодката в него и скочи на брега.

След него и старецът излезе от лодката и огледа хоризонта.

— Ваша светлост — каза Халмало, — намираме се при устието на Куенон. Ето вляво Бовоар, а вдясно Хюин. Камбанарията пред нас е на Ардевон.

Старецът се наведе в лодката, взе един сухар, сложи го в джоба си и каза на Халмало:

— Вземи остатъка.

Халмало постави в торбата с останалите сухари остатъка от месото и метна торбата на рамото си. После каза:

— Ваша светлост, трябва ли да ви водя или да ви следвам?

— Нито едното, нито другото.

Халмало учудено погледна стареца.

Старецът продължи:

— Халмало, ние ще се разделим. Двама души са нищо. Или хиляди, или сам.

Той млъкна, извади от един от джобовете си джувка от зелена коприна, приличаща много на кокарда, в средата на която бе избродирана златна лилия. Той попита:

— Знаеш ли да четеш?

— Не.

— По-добре. Четенето пречи на човека. Имаш ли добра памет?

— Да.

— Това е хубаво. Слушай, Халмало. Ти ще тръгнеш надясно, а аз наляво. Аз ще отида към Фужер, а ти към Базуж. Носи торбата така, че да приличаш на селянин. Скрий оръжието си. Отрежи си една тояга в гората. Върви из ръжта, сега тя е висока. Крий се зад оградите. Прескачай плетищата, за да прекосяваш нивите. Движи се далеч от хората. Избягвай пътищата и мостовете. Не влизай в Понторсон. Ах, трябва да преминеш през Куенон! Как ще я минеш?

— С плуване.

— Добре. Но има един брод. Знаеш ли къде е?

— Между Ансей и Вийо-Виел.

— Добре. Ти наистина си от този край.

— Но настъпва нощта. Къде ще спи ваша светлост?

— Това е моя грижа. Ами ти къде ще спиш?

— Ще си направя постелка от мъх. Преди да стана моряк, аз бях селянин.

— Хвърли моряшката си шапка — тя ще те издаде. Лесно ще намериш някъде селска шапка.

— О, една капела ще намеря навсякъде. Първият срещнат рибар ще ми продаде своята.

— Добре. Сега слушай. Познаваш ли горите?

— Всичките.

— В целия край?

— От Ноармутие до Лавал.

— Знаеш ли имената им?

— Зная горите, зная имената им, зная всичко.

— Няма ли да забравиш нещо?

— Нищо.

— Добре. Сега внимавай. По колко левги на ден можеш да изминаваш?

— Десет, петнадесет, седемнадесет, двадесет, ако трябва.

— Ще трябва. Не изпускай нито дума от това, което ще ти кажа. Ще отидеш в гората Сент-Обен.

— Близо до Ламбал?

— Да. Край пътя между Сен-Рийол и Пледелиак има един голям кестен. Ще се спреш там. Няма да видиш никого.

— Все пак ще има някой. Зная аз.

— Ще дадеш сигнал. Знаеш ли как?

Халмало изду бузи, обърна се към морето и се чу „уху-уху“ като вик на кукумявка.

Звукът сякаш идваше от дълбините на нощта; беше сходен и зловещ.

— Добре — каза старецът. — Бива те.

Той подаде на Халмало джувката от зелена коприна.

— Ето моята командирска кокарда. Вземи я. Налага се още никой да не знае моето име. Но това стига. Лилията е бродирана от госпожа кралицата в затвора „Тампл“.

Халмало коленичи с един крак. Пое с трепет джувката с лилията, поднесе я към устните си, но се спря, изплашен от тази целувка.

— Мога ли? — попита той.

— Да, тъй като целуваш разпятието.

Халмало целуна лилията.

— Стани — каза старецът.

Халмало се изправи и пъхна джувката в пазвата си.

Старецът продължи:

— Слушай добре това, което ще ти кажа. Ето заповедта: „Въставайте. Никаква пощада“. Значи, в окрайнината на гората Сент-Обен ще дадеш сигнала. Три пъти. На третия път ще видиш един човек да излиза от земята.

— От една дупка под дърветата. Зная.

— Този човек е Планшено, когото наричат още Кралското сърце. Ти ще му покажеш тази джувка. Той ще разбере. После ще отидеш по който път си избереш в гората Астиле. Там ще намериш един кривокрак човек, наречен Мускетон, който не проявява милост към никого. Ти ще му кажеш, че аз го обичам и че трябва да вдигне на крак всичките си енории. После ще отидеш в гората Куесбон, която е на една левга от Плойормел. Пак ще извикаш като кукумявка; един човек ще излезе от дупка; това е господин Тюолт, сенешал[2] на Плойормел, който беше член на така нареченото Учредително събрание[3], но наш съмишленик. Ще му кажеш да въоръжи замъка Куесбон, който е на маркиз дьо Гер, сега емигрант. Местността е подходяща — ровове, малки горички, неравен терен. Господин Тюолт е честен и умен човек. После ще отидеш в Сент-Уан-ле-Тоа и ще разговаряш с Жан Шуан[4], който за мене е истинският вожд. Ще отидеш после в гората Вил-Англоз, там ще видиш Гите, когото наричат Сен-Мартен, ще му кажеш зорко да следи някой си Курменил, който е зет на стария Гупил дьо Префелн[5] и който оглавяваше якобинците в Аржентан. Запомни добре всичко. Не записвам нищо, защото не трябва да се пише нищо. Ларуари бе написал един списък и всичко се провали. После ще отидеш в гората Ружфьо, където е Миелет, който прескача овразите, като се опира на дълъг прът.

— Ние наричаме пръта мартак.

— Знаеш ли да си служиш с него?

— Нямаше да зная, ако не бях бретонец и не бях селянин! Мартакът е наш приятел. Той подсилва ръцете ни и удължава краката ни.

— Значи, прави по-дребен неприятеля и съкращава пътя. Хубаво оръжие.

— Веднъж с моя мартак отблъснах трима ченгета, които бяха със саби.

— Кога това?

— Преди десет години.

— По времето на краля?

— Ами да.

— Срещу кого?

— Бога ми, не зная. Тогава бях контрабандист на сол.

— Добре.

— Тогава наричахме това война срещу данъците върху солта. Данъците и кралят едно и също ли са?

— Да. Не. Но не е необходимо да разбираш тия работи.

— Прощавайте, ваша светлост, че ви зададох този въпрос.

— Нека продължим. Познаваш ли Тург?

— Да, познавам Тург. Оттам съм.

— Как?

— Да, тъй като съм от Паринье.

— Наистина Тург е близо до Паринье.

— Как да не зная Тург! Големият кръгъл замък, замъкът на семейството на моите господари! Има грамадна желязна порта, която разделя новата сграда от старата и която дори топ не би могъл да разбие. В новата сграда е знаменитата книга за свети Вартоломей[6], която всички ходят да гледат от любопитство. Има жаби в тревата. Като малък аз съм си играл много с тия жаби. Ами подземния тунел! Зная го аз. Може би никой друг освен мене не го знае.

— Какъв подземен тунел? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Служел е някога, по времето, когато Тург бил обсаден. Хората от замъка могли да търсят спасение навън, като минавали през един подземен тунел, който извеждал в гората.

— Наистина има подземен тунел от такъв род в замъка Жюпелиер, и в замъка Хюнодей, и в кулата Шампеон; но няма нищо подобно в Тург.

— Така да е, ваша светлост. Аз не познавам тия тунели, за които говори ваша светлост. Аз познавам само този в Тург, защото съм от този край. А освен това само аз зная за този тунел. За него не се говореше. Беше забранено, защото този тунел по време на войната бил използуван от господин дьо Роан. Моят баща знаеше секрета и ми го показа. Аз зная секрета за влизане и секрета за излизане. Ако съм в гората, мога да отида в кулата, ако пък съм в кулата, мога да отида в гората, без някой да ме види. А когато неприятелят влезе — няма никого. Те това е Тург. О, зная я аз!

Старецът мълча известно време.

— Явно ти се лъжеш; ако имаше такъв секрет, аз щях да го зная.

— Ваша светлост, аз не се лъжа. Има един камък, който се върти.

— Ах, така ли! Вие, селяните, вярвате в камъни, които се въртят, в камъни, които пеят, в камъни, които ходят вечер да пият вода в съседния извор. Измислици.

— Ама понеже аз съм въртял камъка…

— Както другите са го слушали да пее. Драги мой, Тург е сигурна и здрава крепост, която лесно се защищава; но наивно е да се разчита на подземен път за спасение.

— Но, ваша светлост…

Старецът вдигна рамене.

— Да не губим време, нека да говорим за нашите работи.

Този категоричен тон прекрати настойчивостта на Халмало.

Старецът подзе:

— По-нататък. Слушай. От Ружфьо ще отидеш в гората Моншеврие, където е Бенедисите, който е вожд на Дванадесетте. Той също е добър. Чете си молитвата, докато заповядва да разстрелват хората. Във войната човек не е чувствителен. От Моншеврие ще отидеш…

Той сам се прекъсна:

— Забравих парите.

Той извади от джоба си и сложи в ръката на Халмало една кесия и един портфейл.

— В този портфейл има тридесет хиляди франка в банкноти, нещо около три ливри и десет су; трябва да ти кажа, че тия банкноти са фалшиви, но истинските имат точно тази стойност; а в тази кесия, внимавай, има сто луидора. Давам ти всичко, което имам. Тук аз нямам нужда от нищо. Всъщност по-добре е да не намерят пари у мене. Продължавам. От Моншеврие ще отидеш в Антрен, където ще видиш господин дьо Фроте[7]; от Антрен — в Жюпелиер, където ще видиш господин дьо Рошкот[8]; от Жюпелиер — в Ноари, където ще видиш абата Бодуен. Ще запомниш ли всичко това?

— Като „Отче наш“.

— Ще видиш господин Дюбоа-Ги в Сен-Брис-ан-Когл, господин дьо Тюрпен — в Моран, който е укрепен град, а принц дьо Талмон — в Шато-Гонтие.

— Дали един принц ще говори с мене?

— Щом аз говоря.

Халмало свали шапката си.

— Всички ще те посрещнат добре, като видят тази лилия на кралицата. Не забравяй, че ще трябва да ходиш в места, където живеят горяни и селяни. Ще се дегизираш. Това е лесно. Тия републиканци са толкова глупави, че със сини дрехи, с триъгълна шапка и с трицветна кокарда можеш да преминаваш навсякъде. Нямат вече полкове, нямат униформи, войсковите части нямат номера; всеки се облича, както си иска. Ще отидеш в Сен-Мерве. Там ще видиш Голие, наречен Големия Пиер. Ще отидеш в кантона Парне, където са хората с черните лица. В пушките си те слагат пясък и два пъти повече барут, за да гърмят по-силно; добре правят; кажи им най-вече да убиват, да убиват, да убиват. Ще отидеш в лагера „Черната крава“, който се намира на една височина сред гората Шарни, после в лагера „Овес“, после в „Зеления лагер“, после в лагера „Мравките“. Ще отидеш в Гран-Бордаж, наречен още О-дю-Пре, където живее една вдовица, чиято дъщеря е омъжена за Третон, наречен Англичанина. Гран-Бордаж е в енорията на Келен. Ще посетиш Епиньо-льо-Шеврьой, Силе-льо-Гиом, Паран и всички хора, които са във всички тия гори. Ти ще имаш приятели и ще ги изпратиш на границата на Горен и Долен Мен; ще видиш Жан Третон в енорията Веж, Сан-Регре в Биньон, Шамбор в Боншан, братя Корбен в Мезонсел и Пти-Сан-Пьор в Сен-Жан-сюр-Ерв. Този същият се нарича още Бурдоазо. Като направиш всичко това и навсякъде предадеш паролата „Въставайте! Никаква пощада!“, ще се присъединиш към великата армия, армията на католиците и на краля, където и да се намира тя. Ще се видиш с господата д’Елбе, дьо Лескюр, дьо Ларошжаклен — изобщо с вождовете, които ще бъдат тогава живи. Ти ще им покажеш моята командирска джувка. Те ще разберат. Ти си обикновен матрос, но Катлино пък е обикновен каруцар. От мое име ще им кажеш следното: време е да се започнат едновременно и двете войни — голямата и малката. Голямата война вдига повече шум, малката иска повече работа. Сега войната на Вандея е добра, а Шуанерията[9] е ужасна; но в гражданската война ужасното е по-добро. Хубавото в една война се преценява по количеството на злото, което причинява.

Той помълча.

— Халмало, аз ти казвам всичко това. Ти не разбираш думите, но ти разбираш нещата. Аз повярвах в тебе, когато те видях как управляваш лодката; ти не разбираш от геометрия, но ти правиш изумителни морски маневри; който знае да управлява лодка, може да ръководи въстание; по начина, по който ти се справи с морето, аз се убедих, че ще се справиш добре с всички мои поръчения. Аз продължавам. Значи, ти ще предадеш на вождовете моите думи приблизително, както можеш, и пак ще бъде добре. Аз предпочитам да водя война в горите, отколкото война в полетата; не държа да построя сто хиляди селяни под картеча на сините войници и артилерията на господин Карно[10], за по-малко от месец аз ще имам петстотин хиляди убийци на позиция в горите. Републиканската армия е моят дивеч. Да бракониерствуваш значи да воюваш. Аз съм стратег на войната в гъстите гори. Ето че казах още една дума, която ти няма да разбереш, все едно, разбери обаче това: никаква пощада и засади навсякъде! Искам да се бият като шуаните, а не като вандейците. Ти ще прибавиш, че англичаните са с нас. Да притиснем републиката между два огъня. Европа ни подпомага. Да ликвидираме тая революция. Кралете са й обявили война на кралствата, а ние — война на енориите. Това ще кажеш. Разбра ли?

— Да. Всичко да мине под огън и меч.

— Това е.

— Да няма пощада.

— Към никого. Това е.

— Ще отида навсякъде.

— И се пази. Защото в този край лесно убиват човека.

— От смъртта никак не ме е страх. Който прави първите си стъпки, скъсва може би последните си обуща.

— Ти си храбрец.

— Ами ако ме попитат за името на ваша светлост?

— Още никой не трябва да го знае. Ще кажеш, че не го знаеш, и това ще бъде истина.

— Къде ще ви видя отново, ваша светлост?

— Където ще бъда.

— А как ще узная?

— Тогава всички ще знаят. След една седмица хората ще говорят за мене, аз ще дам примери, ще отмъщавам за краля и вярата, и ти добре ще разбереш, че говорят за мене.

— Разбирам.

— Не забравяй нищо.

— Бъдете спокоен.

— Тръгвай сега. Нека бог те води. Върви.

— Ще направя всичко, което ми казахте. Ще отида. Ще говоря. Няма да се провиня. Ще нареждам.

— Добре.

— И ако успея…

— Ще те наградя с орден „Сен-Луи“.

— Както брат ми; а ако не успея, ще заповядате да ме разстрелят.

— Както брат ти.

— Разбрано, ваша светлост.

Старецът сведе глава, сякаш потъна в дълбок размисъл. Когато вдигна очи, беше сам. Халмало беше само една черна точка в далечината.

Слънцето бе залязло.

Чайките и гларусите се прибираха; морето за тях не е дом.

Във въздуха се чувствуваше оная тревога, която предшествува нощта; жабите квакаха, бекасините със свирукане излитаха от локвите, чайките, гарваните, водните патици и скорците вдигаха своя обичаен вечерен шум; крайбрежните птици се викаха една друга; но не се чуваше човешки глас. Дълбока самота. Нито платноходка в залива, нито селянин в полето. Пустош докъдето погледът стига. Големите пясъчни бодили леко се поклащаха. Светлото небе на залеза хвърляше бледа светлина върху брега. Далече в потъналата в мрак равнина блатата изглеждаха като оловни плочи върху земята. Вятърът духаше откъм морето.

Бележки

[1] Тампл — древен манастир, построен през XII в. от религиозния орден на тамплиерите. През време на Великата френска революция служил като затвор, в който било хвърлено кралското семейство. Съборен през 1811 г.

[2] Сенешал — офицер от кралския двор, чието задължение било да съобщава ястията.

[3] Учредително събрание — първото висше представително и законодателно събрание във Франция през периода на Великата френска революция. Възникнало от Генералните щати през 1789 г. Повечето от членовете на Учредителното събрание принадлежали към блок на едрата буржоазия и либералната аристокрация, използуващ преобладаващото си положение за собствени интереси. След приемането на конституцията на 30 септември 1791 г. Учредителното събрание отстъпило мястото си на Законодателното събрание.

[4] Жан Шуан — един от видните вождове на вандейските бунтовници.

[5] Гупил дьо Префелн (умрял през 1801) — деец от Великата френска революция, депутат в Генералните щати, умерен либерал. През 1795 г. бил избран за член на Съвета на старейшините, а по-късно бил негов председател.

[6] Свети Вартоломей — един от дванадесетте апостоли на Христа в Новия завет.

[7] Фроте, Луи (1755–1800) — граф, монархист, един от вождовете на бунта на шуаните в Нормандия, разстрелян по присъда на съда.

[8] Рошкот, Фортюне-Гийом, граф дьо (1769–1798) — френски земевладелец-монархист, командувал един от отрядите на вандейските бунтовници; бил арестуван, осъден и екзекутиран.

[9] Шуанерия — въстание на селяните-роялисти в Бретан и Нормандия (1793), наречено така по името на предводителя му Жан Шуан (вж.бел. към стр. 74: Жан Шуан — един от видните вождове на вандейските бунтовници). Движението на шуаните е описано в известния роман на Балзак.

[10] Карно, Лазар (1753–1823) — виден математик, деец от Великата френска революция, член на Законодателното събрание, на Конвента и на Комитета на общественото спасение, създател на четиринадесет армии на републиката през време на борбата с интервентите, наречен „организатор на победата“. След Реставрацията бил екстерниран от Франция.