Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quatrevingt-treize, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Виктор Юго. Деветдесет и трета година

Преводач: Никола Шивачев

Редактор: Васил Каратеодоров

Художник: Стефан Груев

Худ. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Иван Кацаров

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Victor Hugo

Quatrevingt-treize

Èditions du Progrès

Moscou, 1978

 

Дадена за набор на 12.IX.1979 г.

Подписана за печат на 13.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 2.IX.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 29

Издателски коли 14,36

УИК 24,46

Издат. №84 (4080)

 

Цена 2,79 лв.

 

Издателство „Профиздат“

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Поръчка №344

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Книга трета
Клането на свети Вартоломей

I

Децата се събудиха.

Най-напред малката.

Пробуждането на децата е като разцъфтяването на цветята; сякаш парфюм лъха от тия свежи души.

Двадесетмесечната Жоржет, най-малкото от трите деца, което през май още сучеше, надигна малката си главичка, седна, погледна крачетата си и започна да бърбори.

Един утринен лъч падаше в люлката й; трудно можеше да се каже кой бе по-розов — кракът на Жоржет или изгревът.

Другите две деца още спяха; по-тромави са мъжете; весела и спокойна, Жоржет продължаваше да бърбори.

Рене-Жан беше чернокос, Гро-Ален беше кестеняв, Жоржет беше руса. Тия цветове на косата при малките деца често се променят по-късно. Рене-Жан имаше вид на малък Херкулес; той спеше по корем, сложил глава върху двете си юмручета. Гро-Ален беше протегнал краката си извън малкото си легло.

И трите деца бяха в дрипи; облеклото, което им бе дал батальонът „Червеният калпак“, се беше окъсало; на гърбовете им нямаше дори здрава риза; двете момчета бяха почти голи, Жоржет беше облечена в някаква стара пола, преправена с презрамки. Кой ли се грижеше за тези деца? Никой не можеше да отговори на този въпрос. Нямаха майка. А тия диви, сражаващи се селяни, които ги влачеха със себе си от гора в гора, им даваха само чорба. И това бе всичко. Малките преживяваха, както можеха. Всички им бяха господари, никой не им беше баща. Но децата и в дрипи сияят. Трите бяха очарователни.

Жоржет бърбореше.

Както птичето пее, така детето бърбори. Един и същ химн. Неясен, неразбран, но вълнуващ химн. Детето по-добре от птичето изразява смътната човешка съдба, която е пред него. Поради това тъга обзема хора, които слушат радостното пеене на детето. Най-възвишената кантата, която може да се чуе тук на земята, е чуруликането на човешката душа през устата на детето. Това неясно шушукане на някаква мисъл, породена инстинктивно, съдържа несъзнателен повик към вечната справедливост; може би това е протест от прага на входа преди влизането в живота; смирено и сърцераздирателно възмущение; тази усмихваща се към безкрайността невинност покорно приема всички положения в съдбата на слабото и беззащитно същество. Ако му се случи нещастие, това ще означава, че е злоупотребено с неговото доверие.

Шепотът на детето е горе-долу като словото; песен без ноти; говор без срички, шепотът е започнал на небето и никога няма да заглъхне на земята; той предшествува раждането и не стихва, продължава. Мънкането съдържа това, което детето е казвало, когато е било ангел, и това, което ще каже, когато стане човек; люлката има свое Вчера, както гробът има свое Утре; и в смътното чуруликаме това утре и това вчера съединяват своята двойна загадъчност; и нищо не доказва така бога, вечността, отговорността и двойствеността на съдбата, както страшната сянка в тази лъчезарна душа.

Това, което си бърбореше Жоржет, съвсем не я натъжаваше, защото цялото й хубаво лице се усмихваше. Устата й се усмихваше, очите й се усмихваха, дупчиците по бузките й се усмихваха. И от тази усмивка се излъчваше едно загадъчно посрещане на утрото. Душата вярва в светлината. Небето синееше, беше топло и хубаво. Без да знае нещо, без да познава нещо, без да разбира нещо, това нежно създание, отпуснало се сладко в мечтание, което не мисли, се чувствуваше в безопасност сред тази природа, сред тези благородни дървета, сред тази чистосърдечна зеленина, сред това чисто и спокойно поле, сред този шум от птици, извори, мухи и листа, над които сияеше огромната непорочност на слънцето.

След Жоржет се събуди Рене-Жан, първородният, най-големият, който бе навършил четири години. Той стана, прекрачи мъжествено люлката си, забеляза паницата, без да се изненада, седна на пода и започна да сърба чорбата.

Бърборенето на Жоржет не можа да събуди Гро-Ален, но от тракането на лъжицата в паницата той внезапно се стресна, обърна се и отвори очи. Гро-Ален беше на три години. И той видя своята паница, протегна ръка, взе я и без да излиза от леглото си, сложи паницата на коленете си и като хвана лъжицата, започна да яде като Рене-Жан.

Жоржет не ги чуваше, трептенията на гласа й сякаш лелееха някаква мечта. Нейните широко отворени божествени очи гледаха нагоре. Каквото и да има над главата си — таван или свод, в очите на детето винаги се отразява небето.

Когато свърши да яде, Рене-Жан остърга с лъжицата дъното на паницата, въздъхна и каза важно:

— Изядох си чорбата.

Тези думи стреснаха Жоржет.

— Чобата — каза тя.

И като видя, че Рене-Жан е ял, а Гро-Ален яде, тя взе паницата, която бе до нея, и започна да яде, като по-често насочваше лъжицата към ухото вместо към устата си.

От време на време тя се отказваше от цивилизацията и започваше да яде с пръсти.

И Гро-Ален, остъргал дъното на паницата като брат си, отиде при него и започна да тича подире му.

II

Изведнъж отвън, долу откъм гората, долетя звук на тръба, някакъв високомерен и суров сигнал. На този зов горе от кулата отговориха с рог.

Този път тръбата викаше, а рогът отговаряше.

Последва второ изсвирване с тръбата и отговор на рога.

После от окрайнината на гората се извиси далечен, но ясен глас, който отчетливо извика:

— Разбойници, предупреждение! Ако не се предадете безусловно до залез-слънце, ние ще атакуваме.

Един гръмлив глас отвърна от терасата на кулата:

— Атакувайте.

Гласът отдолу продължи:

— Като последно предупреждение ще дадем един топовен изстрел половин час преди атаката.

Гласът отгоре повтори:

— Атакувайте.

Гласовете не достигаха до децата, но те бяха чули звуците на тръбата и на рога. При първия зов на тръбата Жоржет вдигна глава и престана да яде; когато рогът изсвири, тя остави лъжицата си в паницата; при второто изсвирване на тръбата вдигна малкия показалец на дясната си ръка и започна да го маха нагоре-надолу в такт със сигнала на тръбата и отговора на рога; когато тръбата и рогът замлъкнаха, тя задържа замислено пръстчето си нагоре и тихо прошепна: „Мизика.“

Ние смятаме, че е искала да каже „музика“.

Двете братчета, Рене-Жан и Гро-Ален, не бяха обърнали внимание на тръбата и на рога; бяха заети с нещо друго — една мокрица прекосяваше пода на библиотеката.

Гро-Ален я забеляза и извика:

— Един звяр!

Рене-Жан дотича.

Гро-Ален продължи:

— Хапе.

— Не го закачай — каза Рене-Жан.

И двамата започнаха да наблюдават животинката.

Жоржет, изяла чорбата си, потърси с очи своите братя. Рене-Жан и Гро-Ален бяха до отвора на един от прозорците, навели се сериозно над мокрицата, челата им се допираха, косите им се бяха смесили; едва дишаха и с възторг гледаха животинчето, което се бе спряло и не мърдаше, недоволно от толкова голямото им възхищение.

Виждайки братята си така внимателно съсредоточени, Жоржет поиска да узнае какво става. Не й беше толкова лесно да стигне до тях, но въпреки това тя тръгна; трябваше да премине път с препятствия — по пода имаше преобърнати табуретки, купища книжа, разковани и празни амбалажни сандъци, шкафове и разни други предмети, около които трябваше да обикаля като през архипелаг от подводни скали; Жоржет рискува. Първата й работа бе да излезе от люлката си; после навлезе между рифовете, премина проливите, блъсна една табуретка, провря се между два сандъка, мина над един куп книжа, като се изкачи от едната страна и се търкулна надолу от другата страна, показвайки невинно своето бедно малко голо телце, и по този начин достигна до така наречените от моряците свободни води, тоест до едно доста широко пространство на пода, което не беше задръстено и където вече нямаше опасности; и тук тя се спусна напред през това пространство с диаметър колкото широчината на залата, прекоси го бързо на четири крака пълзешком като котка и стигна до прозореца; там обаче имаше страшно препятствие — голямата стълба, поставена по дължината на стената, преграждаше прозореца; така че между Жоржет и братята й се издигаше нещо като хребет, който трябваше да се премине; тя се спря и се замисли, завърши вътрешния си монолог с взето решение: решително хвана с розовите си пръстчета едно от стъпалата, които сега бяха вертикални, а не хоризонтални, защото стълбата лежеше на пода върху една от страните си; Жоржет се помъчи да се надигне, но падна; опита се още веднъж, но пак неуспешно; на третия път успя да стъпи здраво върху стълбата и изправена, опирайки се последователно на всяко стъпало, тръгна по дължината на стълбата; стигнала в края, тя нямаше вече опора, залитна, но успя да хване с ръчичката си върха на голямото стъпало, задържа се, премина от другата страна, погледна Рене-Жан и Гро-Ален и се засмя.

III

В същия този момент Рене-Жан, доволен от резултата на наблюденията си върху мокрицата, вдигна глава и каза:

— Женска е.

Смехът на Жоржет разсмя Рене-Жан, а пък Рене-Жан накара и Гро-Ален да се засмее.

Жоржет привлече братята си и така се образува едно малко общество, седнало на земята.

Обаче мокрицата беше изчезнала.

Възползувала се от смеха на Жоржет, тя изчезна в една дупка на пода.

Други събития последваха мокрицата.

Най-напред минаха ластовици.

Техните гнезда навярно бяха под перваза на покрива. Те летяха близо до прозореца и, малко обезпокоени от децата, описваха големи кръгове във въздуха, като нежно издаваха пролетни цвърчения. Това накара трите деца да вдигнат глави и да забравят мокрицата.

Жоржет насочи пръстче към ластовиците и извика: „Пипи!“

Рене-Жан я смъмри:

— Госпожице, не се казва пипета, а се казва птичета.

— Чета — каза Жоржет.

И тримата загледаха ластовиците.

После влезе една пчела.

Нищо не прилича така много на душата, както пчелата. Тя лети от цвят на цвят, както душата от звезда на звезда, и пренася мед, както душата пренася светлината.

Тя вдигна голям шум, когато влезе, бръмчеше високо, сякаш искаше да каже: пристигам, видях розите, сега искам да видя децата. Какво става тук?

Пчелата е като домакинята, тя се кара пеейки.

Докато пчелата летеше около тях, тримата малчугани не я изпускаха от очи.

Пчелата разгледа цялата библиотека, претършува всички ъгли, хвърча, като че ли си беше у дома, в кошера, с мелодично бръмчене обиколи шкафовете, като през стъклата разглеждаше заглавията на книгите, сякаш бе някакъв дух.

Свършила обиколката си, тя отлетя.

— Отиде в къщата си — каза Рене-Жан.

— Звяр е — каза Гро-Ален.

— Не — възрази Рене-Жан, — муха е.

— Муа — каза Жоржет.

В този момент Гро-Ален намери на пода парче канап с възел на единия край; той стисна между палеца и показалеца си другия край, направи от него нещо като перка и с дълбоко внимание започна да я върти.

Жоржет отново на четири крака и своенравно зашари напред-назад по пода, докато с благоговение откри един фотьойл с проядена от червеи тапицерия, през дупките на която излизаха конски косми. Спря се пред този фотьойл. Започна да разширява дупките и съсредоточено да издърпва конските косми.

Изведнъж тя вдигна пръстче, което означаваше: „Слушайте!“

Двете братчета обърнаха глави.

Глухи и далечни трясъци долитаха отвън, навярно в лагера на нападателите се извършваха някакви стратегически движения в гората; цвилеха коне, биеха барабани, влачеха се ракли, дрънчаха вериги, даваха се военни сигнали — една бъркотия от свирепи шумове, които, смесвайки се, ставаха някак си хармонични; децата слушаха очаровани.

— Дядо боже прави това — каза Рене-Жан.

IV

Шумът стихна.

Рене-Жан стоеше замечтан.

По какъв начин мислите се разпръсват и отново се съсредоточават в малките детски мозъци? Какво е това загадъчно вълнение в тази още толкова неясна и толкова къса памет? В тази нежна, замислена главичка се бе появила една объркана представа за дядо боже, за молитвата, за скръстените ръце и оттам за някаква сладка усмивка, която е чувствувал някога над себе си, а сега я нямаше вече, и затова Рене-Жан прошепна полугласно: „Мама.“

— Мама — каза и Гро-Ален.

— Мама — каза Жоржет.

После Рене-Жан започна да скача.

След него и Гро-Ален започна да скача.

Гро-Ален повтаряше всичките движения и всичките жестове на Рене-Жан; Жоржет не винаги. Тригодишният имитираше четиригодишния; обаче двадесетмесечната пазеше своята самостоятелност.

Жоржет продължаваше да седи, като от време на време казваше по някоя дума. Жоржет още не можеше да образува изречения.

Тя беше мислителка; изразяваше се със сентенции. Предимно едносрични.

Обаче след известно време примерът я зарази, тя започна да прави като братята си; трите чифта голи крачета затанцуваха, затичаха и се заклатушкаха в праха на стария полиран дъбов паркет под строгия поглед на мраморните бюстове, към които от време на време Жоржет хвърляше плах поглед, като шепнеше: „Деди!“

На езика на Жоржет „деди“ беше всичко, което приличаше на човек, но не съвсем човек. Понякога детето смесва живите същества с призраците.

Жоржет крачеше залитайки след братята си, затова предпочиташе да пълзи на четири крака.

Приближил се до един прозорец, Рене-Жан вдигна глава, после се наведе и отиде да се скрие зад ъгъла на отвора. Беше забелязал някой, който го гледаше. Беше един войник от сините от лагера върху платото, който, възползувал се от примирието, се беше осмелил да дойде до стръмния бряг на дола, откъдето се виждаше вътрешността на библиотеката. Като видя, че Рене-Жан се прикрива, Гро-Ален също се прикри; той се притисна до Рене-Жан, а Жоржет отиде да се скрие зад тях. Те стояха така мълчаливо и неподвижно, Жоржет дори постави пръст на устните си. След няколко минути Рене-Жан се престраши и протегна глава; войникът беше още там. Рене-Жан отдръпна бързо главата си; трите деца сега вече не смееха да дишат. Това продължи доста дълго време. Накрай този страх доскуча на Жоржет, тя се осмели и погледна. Войника го нямаше. Децата отново започнаха да тичат и да играят.

Гро-Ален, макар че беше подражател и почитател на Рене-Жан, имаше дарба да открива. Братът и сестричката му изведнъж го видяха да препуска лудешки, като теглеше зад себе си малка количка с четири колела, която кой знае откъде бе изровил.

Тази количка за кукли, забравена тук от години, тънеше в праха близо до книгите на гениите и бюстовете на мъдреците. Може би тя беше една от играчките на детето Говен.

Гро-Ален си беше направил камшик от намерения канап и пляскаше с него; беше много горд. Такива са изобретателите. Ако не открият Америка, откриват някаква малка количка. Така е винаги.

Но трябваше да раздели радостта си с другите. Рене-Жан поиска да се впрегне в количката, а Жоржет поиска да влезе вътре.

И тя се опита да седне в нея. Рене-Жан се обяви за кон. Гро-Ален стана кочияш. Но кочияшът не си знаеше занаята, конят трябваше да го учи.

Рене-Жан извика на Гро-Ален:

— Кажи: дий!

— Дий! — повтори Гро-Ален.

Колата се преобърна. Жоржет се търколи. В такива случаи ангелите пищят. Жоржет изпищя.

После тя смътно пожела да заплаче.

— Госпожице, вие сте много голяма — каза й Рене-Жан.

— Аз голяма — повтори Жоржет.

И големината й я утеши за падането.

Корнизът под прозорците беше доста широк; отвеяният от платото прах се бе наслоил върху него; дъждът бе превърнал този прах в почва; вятърът бе донесъл семена и една къпина бе използувала малкото земя, за да поникне там. Тази къпина беше от онзи пъргав сорт, наречен „лисича черница“. И сега, през август, тя беше отрупана с плод. Един клон на къпината влизаше през прозореца и висеше почти до пода.

Гро-Ален, след като бе открил канапа, след като бе открил количката, сега откри къпината. Той се приближи до нея.

Откъсна един плод и го изяде.

— И аз съм гладен — каза Рене-Жан.

Препускайки на четири крака, при тях отиде и Жоржет.

Тримата обраха и изядоха всички къпини. В опиянението си те се изпоцапаха, кървавочервените плодове на къпината превърнаха трите малки ангелчета в три малки фавъна — това преобразяване би смутило Данте[1] и очаровало Вергилий[2]. Децата избухнаха в смях.

От време на време къпината ги бе боцкала по пръстите. Нищо не се получава даром.

Жоржет показа на Рене-Жан пръстчето си, по което блестеше малка капка кръв, и каза, като посочи къпината:

— Боц.

Гро-Ален, също убоден, погледна къпината подозрително и каза:

— Звяр.

— Не — отвърна Рене-Жан, — това е пръчка.

— Ама лоша пръчка — каза Гро-Ален.

Жоржет и този път искаше да заплаче, но започна да се смее.

V

Рене-Жан, завидял може би на по-малкия си брат Гро-Ален за откритията му, бе замислил нещо голямо. От известно време, докато береше къпините и бодеше пръстите си, очите му често се извръщаха към въртящия се пюпитър, който стърчеше като паметник по средата на библиотеката. Върху този пюпитър бе поставена знаменитата книга „Свети Вартоломей“.

Този екземпляр в голям формат беше наистина великолепен и забележителен. Книгата „Свети Вартоломей“ е била издадена през 1682 година в Кьолн от прочутия издател на библии Бльов, наречен на латински Цезиус. Отпечатването е ставало с дървени преси и волски жили, обаче не на холандска хартия, а на онази хубава арабска хартия, на която толкова се е възхищавал Едризи[3], произведена от коприна и памук и запазваща винаги белия си цвят; подвързията бе от позлатена кожа и имаше сребърни закопчалки; титулните страници бяха от този пергамент, какъвто парижките книговезци се бяха заклели да купуват само от залата Сен-Матюрен и „никъде другаде“. В книгата имаше множество отпечатъци от гравюри на дърво и мед и географски карти на много страни; в началото беше поместен протестът на печатарите, производителите на хартия и книжарите против едикта от 1635 година, който облагаше с данък „кожите, бирата, добитъка, морската риба и хартията“; а на гърба на заглавната страница се четеше посвещение към издателите Гриф, които в Лион са били това, което в Амстердам са били прочутите издатели Елзевир. От всичко това следва, че този знаменит екземпляр бе почти такава рядкост, както московският „Апостол“[4].

Книгата беше красива; затова може би Рене-Жан я гледаше така дълго. Тя беше отворена точно на една голяма щампа, представляваща свети Вартоломей, носещ на ръка кожата си. Щампата се виждаше и отдолу. Когато децата изядоха всички къпини, Рене-Жан се вгледа в нея със страшно любовен поглед, а Жоржет, чиито очи следваха погледа на брат й, забеляза щампата и каза: „Тина“.

Тия думи бяха решителни за Рене-Жан. Тогава, за голяма изненада на Гро-Ален, той извърши нещо необикновено.

В един от ъглите на библиотеката имаше голям дъбов стол; Рене-Жан отиде при стола, хвана го и сам го издърпа чак до пюпитъра. После, когато столът опря до пюпитъра, той се качи на него и постави двете си юмручета върху книгата.

Изкачило се на такава височина, момчето поиска да извърши нещо прекрасно; то хвана „тината“ от горния край и внимателно я разкъса; свети Вартоломей бе разрязан на две, но това не бе по вина на Рене-Жан; той остави в книгата лявата половина от образа с едно око и малко от ореола на стария апокрифен евангелист и откъснатата половина на светеца с цялата кожа подаде на Жоржет. Жоржет получи светеца и каза: „Деди“.

— И на мене! — извика Гро-Ален.

Първата страница беше като първа пролята кръв. След нея започна клането.

Рене-Жан обърна страницата; зад светеца беше коментаторът Пантениус; Рене-Жан поднесе Пантениус на Гро-Ален.

В това време Жоржет разкъса своето голямо парче на две по-малки, после двете по-малки на четири, така че историята може да каже, че свети Вартоломей, след като е бил одран в Армения, е бил разчекнат в Бретан.

VI

Извършила разкъсването, Жоржет протегна ръка към Рене-Жан и каза: „Още!“

След светеца и коментатора последваха отблъскващи портрети, потретите на тълкувателите. Първият по ред беше Гавантус; Рене-Жан го откъсна и сложи листа с Гавантус в ръката на Жоржет.

Такава бе съдбата на всички тълкуватели на свети Вартоломей.

Да раздаваш е превъзходство. Рене-Жан не запази нищо за себе си. Гро-Ален и Жоржет му се възхищаваха; това му стигаше; той се задоволи с възторга на своята публика.

Неуморим и великодушен, Рене-Жан предложи на Гро-Ален Фабрицио Пинятели, а на Жоржет Стилтинг; на Гро-Ален даде Алфонс Тоста, а на Жоржет „Корнелиус в Лапид“; после Гро-Ален получи Анри Амон, а Жоржет — отец Роберти с прибавка изглед от град Дуе, където се е родил през 1619 година; Гро-Ален получи протеста на търговците на хартия, а Жоржет посвещението на издателите Гриф. Имаше и карти. Рене-Жан ги разпредели. На Гро-Ален даде Етиопия, а Ликаония на Жоржет. След това хвърли книгата на пода.

Това беше страшен момент. Изпаднали в екстаз и едновременно ужасени, Гро-Ален и Жоржет видяха как Рене-Жан смръщи вежди, обтегна колене, сви юмруци и отхвърли от пюпитъра огромния том. Трагично е, когато една величествена книга загуби значението си. Тежкият том, смъкнат от подставката, увисна за миг, поколеба се, разклати се, после полетя надолу смачкан, изпокъсан, изскочи от подвързията с разбити закопчалки и се просна жалко на пода. За щастие той не падна върху тях.

Те бяха смаяни, но не и смазани. Не всички приключения на победителите завършват така хубаво.

Като всяка победа и тази вдигна голям шум и облак прах.

След като порази книгата, Рене-Жан слезе от стола.

Настъпи миг на затишие и на ужас, победата предизвика страхотии. Трите деца се хванаха за ръце, и застанали на разстояние, гледаха огромния разкъсан том.

Но след кратко размишление Гро-Ален решително се приближи до него и го ритна.

Това бе краят. Жаждата за разрушение съществува. И Рене-Жан ритна книгата, Жоржет също, но падна на пода, обаче на задника си: тя използува това положение, за да се нахвърли срещу Вартоломей; мигновеното стряскане се изпари; Рене-Жан се нахвърли, Гро-Ален се спусна и децата, радостни, замаяни, тържествуващи, безмилостни, започнаха да късат щампите, да разхвърлят листовете, да издърпват лентичките, да развалят подвързията, като отлепват позлатената кожа, да откъртват сребърните ъгълчета, да чупят пергамента, да унищожават величествения текст; трите зачервени, засмени и озверени ангелчета-разрушители, нахвърлили се върху беззащитния евангелист, действуваха с крака, ръце, нокти и зъби.

Те унищожиха Армения, Юдея и Беневент, където се съхраняват реликвите на светеца; поразиха свети Натанаил, който може би е същият Вартоломей, папата Желас, който обяви за апокрифно евангелието от Вартоломей-Натанаил, и всички други образи и карти; така се бяха увлекли в неумолимото унищожаване на старата книга, че не забелязаха една мишка, която мина край тях.

Беше истинско изтребление.

Да разкъсаш на парчета историята, легендата, науката, чудесата, истински или фалшиви, църковния латински език, суеверията, фанатизмите, мистериите, да разкъсаш цяла една религия от горе до долу — това е работа за трима гиганти, а дори и за три деца; времето течеше в този труд, но те успяха; нищо не остана от свети Вартоломей.

Когато всичко свърши, когато и последната страница беше откъсната, когато и последната щампа беше на земята, когато от книгата в скелета на подвързията останаха само изрезки от листовете с текста и от листовете с картини, Рене-Жан се изправи, погледна пода, отрупан с разпиляните листове, и плесна с ръце.

И Гро-Ален плесна с ръце.

Жоржет взе от пода един от тези листове, изправи се, опря се на прозореца, който достигаше до брадичката й, и започна да го разкъсва на малки парченца, които хвърляше навън.

Рене-Жан и Гро-Ален последваха примера й. Събираха листове и ги разкъсваха, пак събираха и разкъсваха, хвърляха ги през прозореца като Жоржет; разкъсвани от разярените малки пръстчета, всички страници на тази древна книга една по една бяха отнесени от вятъра. Жоржет, като гледаше замислена как тези рояци от малки късчета бяла хартия се разпръсват във въздуха, каза:

— Пеперуди.

Така завърши поголовното клане. Останките безследно изчезнаха в лазура.

VII

Такава бе втората смърт на свети Вартоломей, който веднъж бе вече мъченически загинал в година 49 след Христа.

Денят започна да преваля, горещината се увеличаваше, време бе за следобедна почивка, очите на Жоржет се притваряха, Рене-Жан отиде при люлката си, измъкна торбата със слама, която служеше за дюшек, довлече я до прозореца, изтегна се върху нея и каза; „Хайде да спим“. Гро-Ален сложи главата си върху Рене-Жан, Жоржет сложи главата си върху Гро-Ален и тримата пакостници заспаха.

Топъл полъх влизаше през отворените прозорци; ароматът от диви цветя, долетял от оврази и хълмове, бе примесен с диханията на идващата нощ; просторът бе спокоен и милосърден; всичко сияеше, всичко се бе усмирило, всичко обичаше всичко; слънцето даряваше света със своята ласка — светлината; с всички пори човек чувствуваше хармонията, която се излъчваше от огромната доброта на природата; в безкрайността имаше нещо майчинско; това чудо, вселената, е в пълен разцвет, нейната безграничност се допълва с добротата й; като че ли някаква невидима сила взима тези тайнствени предпазни мерки, които в страшните борби между хората закрилят слабите от силните; в същото време наоколо беше прелестно; великолепието беше равно на великодушието. Неизразимо омекотен, пейзажът беше прекрасен поради онова преливане на сянката и светлината, което се забелязва по това време по ливадите и крайбрежието на реките; пушеците се издигаха нагоре към облаците така, както бляновете към виденията; ята птици кръжаха около Тург; ластовиците поглеждаха през прозорците и като че ли идваха да видят дали децата спят добре. Те бяха прелестни, притиснати едно към друго, неподвижни, полуголи, като малки амурчета; бяха очарователни и невинни, трите заедно нямаха девет години, сънуваха райски сънища, които със смътни усмивки се очертаваха по устните им. Може би бог им шепнеше в ушите, защото те на всички езици бяха слабите и благословените, уважаваните невинни същества; всичко бе стихнало, сякаш диханието на нежните им гърдички беше дихание на вселената и в него се вслушваше цялата природа; листата не шумоляха, тревите не трепваха; сякаш необятният звезден свят сдържаше диханието си, за да не смущава тези смирени заспали ангелчета; нямаше нищо по-възвишено от огромното уважение на природата към тези деца.

Слънцето залязваше и почти докосваше хоризонта. Изведнъж в този дълбок покой откъм гората блесна светкавица, последвана от страшен гръм. Бяха дали оръдеен изстрел. Ехото подхвана трясъка и забоботи. Предавано от хълм на хълм, ехото бе страхотно. То събуди Жоржет.

Тя вдигна малко главата си, изправи пръстчето си, ослуша се и каза:

— Пум!

Шумът утихна, всичко потъна в тишина. Жоржет пак сложи главата си върху Гро-Ален и отново заспа.

Бележки

[1] Данте Алигиери (1265–1321) — велик италиански поет, роден във Флоренция, а умрял в Равена. Започнал да пише стихове още от юношеска възраст, в които възпявал любовта си към Беатриче и оплаквал ранната й смърт. Най-известното му произведение е „Комедия“, наречена „Божествена“, която се състои от три части: „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. В нея поетът разглежда въпроси на богословието, морала, историята, науката, политиката, естетическите понятия на епохата и т.н.

[2] Вергилий, Марон Публий (70–19 пр.н.е.) — велик древноримски поет, автор на „Буколики“ („Пастирски песни“), на „Георгики“ („Поема за земеделието“) и на прочутата поема „Енеида“, в която се разказва за странствуванията на Еней след падането на Троя и за основаването на Римската държава.

[3] Ал-Едризи (1099–1164) — арабски учен.

[4] Московският „Апостол“ — има се предвид първата печатна книга в Русия „Апостол“, издадена от Иван Фьодоров през 1564 г.