Виктор Юго
Деветдесет и трета година (13)

I
Намерени, но в опасност

В момента, когато забеляза кулата, обагрена от залязващото слънце, Мишел Флешар се намираше на повече от една левга от нея. Тя, която едва крачеше, съвсем не се подвоуми пред този път, който трябваше да измине. Жените са слаби, но майките са силни. Тя продължи да върви.

Слънцето бе залязло, настъпил бе здрач, после дълбок мрак; като продължаваше да върви, тя чу, че в далечината една камбанария, която не се виждаше, удари осем часа, след това девет часа. Тази камбанария навярно бе на Паринье. От време на време жената се спираше, за да се вслушва в едни глухи удари, които може би бяха смътните шумове на нощта.

Тя вървеше право напред, като мачкаше острите степни бодили с окървавените си крака. Ръководеше я слабата светлина, която се излъчваше от далечната кула и загадъчно сияеше в мрака. Тази светлина ставаше по-ярка, когато ударите ставаха по-ясни, после угасна.

Широкото плато, по което вървеше Мишел Флешар, беше покрито само с трева и дива метла, никъде нямаше нито къща, нито дърво; то постепенно се издигаше и докъдето стигаше погледът дългият му и остър десен край опираше до тъмния, осеян със звезди хоризонт. Кулата, която бе пред очите й, поддържаше нейните сили да върви нагоре.

Тя я виждаше как бавно израства.

Ние вече казахме, че глухите избухвания и бледите светлини идваха от кулата на интервали; изчезваха, после пак се появяваха, като поставяха някаква остра загадка пред нещастната майка, обзета от отчаяние.

Изведнъж те престанаха; угасна всичко — и шум, и светлина; настъпи пълна тишина, някакъв злокобен покой.

В този именно миг Мишел Флешар стигна до края на платото.

Тя забеляза под краката си дола, чието дъно се губеше в мрака на нощта; недалече от нея, в горната част на платото, имаше множество колела, насипи и амбразури на една оръдейна батарея, а пред нея — една смътно осветена от запалените фитили на батареята огромна сграда, която сякаш бе построена от мрак, по-черен от мрака, който я заобикаляше.

Тази сграда се състоеше от мост, чиито сводове потъваха в дола, и от някакъв замък, който се издигаше върху моста, а мостът и замъкът се опираха на високата тъмна грамада на кулата, към която майката бе вървяла от толкова далеч.

Виждаше се как светлини се движат зад прозорците на кулата, а от врявата, която се носеше, можеше да се предположи, че кулата гъмжи от хора, на някои от които силуетите се очертаваха чак горе на терасата.

До батареята имаше лагер, в който Мишел Флешар различаваше войниците на пост, но те не можеха да я видят поради тъмнината и храсталаците.

Тя бе застанала на самия край на платото, толкова близо до моста, че й се струваше, че почти може да го докосне с ръка. От него я разделяше дълбочината на рова. Тя виждаше в тъмнината трите етажа на замъка върху моста.

Тя стоя така кой знае колко време, защото бе загубила представа за времето, замислена и мълчалива пред тази зинала пропаст и пред тази мрачна сграда. Какво беше това? Какво ставаше там? Това ли е Тург? Виеше й се свят от някакво очакване, което приличаше и на завършек, и на начало. Питаше се защо бе дошла тук.

Тя гледаше и слушаше.

Изведнъж всичко изчезна от погледа й.

Димна завеса се издигна между нея и това, което гледаше; парлив сърбеж затвори очите й. Но след миг през затворените клепачи почувствува пурпурен блясък и отвори очи.

Пред нея нямаше вече тъмна нощ, а някакъв злокобен ден, причинен от огън. Пред очите й започваше пожар.

Черният дим бе станал кървавочервен от големия пламък по средата му; този пламък ту се появяваше, ту изчезваше, гърчейки се свирепо като светкавиците и змиите.

Пламъкът излизаше като език от нещо подобно на зверска уста, която всъщност беше прозорец, зад който гореше огън. Прозорецът, защитен от желязна решетка, зачервена вече от пламъка, беше един от прозорците на долния етаж на построения върху моста замък. От цялата сграда се виждаше само този прозорец. Димът покриваше всичко, дори платото, и само брегът на дола се очертаваше като черно петно върху аленочервения пламък.

Мишел Флешар гледаше учудена. Димът е облак, облакът е сън; тя не знаеше какво вижда. Трябваше ли да побегне? Трябваше ли да остане? Тя почти чувствуваше, че не е на земята.

Духна вятър, разкъса димната завеса и изведнъж в отвора се разкри в целия си ръст трагичната крепост — кулата, мостът, замъкът — ослепителна, страшна, позлатена великолепно от пожара, който я осветяваше от горе до долу. Мишел Флешар можа да види всичко в зловещия блясък на огъня.

Гореше долният етаж на замъка, построен върху моста.

Над него се виждаха другите два етажа, незасегнати още от огъня, но сякаш понесени в кошница от пламъци. От брега на дола, където стоеше Мишел Флешар, смътно се виждаше вътрешността през преградите от огън и дим. Всички прозорци бяха отворени.

През много големите прозорци на втория етаж Мишел Флешар виждаше покрай стените шкафове, които, както й се струваше, бяха пълни с книги, а в полумрака на пода пред един от прозорците едва се очертаваше една малка купчина, нещо като гнездо или люпило, което сякаш помръдваше от време на време.

Тя продължи да я гледа.

Какво ли бе тази купчинка от сенки?

В някои моменти й се искаше да мисли, че тя е от живи същества; тресеше я, не беше яла от сутринта, беше вървяла, без да си почине, беше крайно изтощена, чувствуваше се в някаква халюцинация, на която инстинктивно не вярваше; въпреки това очите й, които все повече се втренчваха, не можеха да се откъснат от тази неясна купчина от всевъзможни предмети, навярно неодушевени и, както й се виждаха, неподвижни, проснати там върху паркета на тази зала, намираща се над пожара.

Изведнъж огънят, сякаш надарен с воля, извиси отдолу един от езиците си към мъртвия бръшлян, покрил тъкмо онази фасада, в която гледаше Мишел Флешар. Би могло да се каже, че пламъкът току-що открива тази мрежа от сухи клони; една искра се впи лакомо в нея и започна да се изкачва нагоре по стъблото на виещото се растение със страшната ловкост на подпален барут. Само за миг пламъкът стигна до втория етаж. Така че отгоре освети вътрешността на първия етаж. Изведнъж ярката светлина очерта три заспали малки същества.

Малката купчинка беше очарователна — преплетени крачета и ръчички, затворени клепачи, усмихнати руси глави.

Майката позна своите деца.

Тя нададе страшен вик.

С такава неизразима мъка могат да викат само майките. Нищо по-диво и нищо по-трогателно. Когато една жена издава такъв вик, струва ти се, че чуваш вълчица; когато вълчица вие така, струва ти се, че чуваш жена.

Викът на Мишел Флешар приличаше на вой. Хекуба^[2] зави, казва Омир^[3].

Този вик бе чул маркиз дьо Лантенак.

Знаем, че той се спря.

Маркизът стоеше между изхода на прохода, през който го бе извел Халмало, и дола. През оплетените храсти над себе си той видя моста в пламъци, Тург зачервена от отражението, а през пролуката между два клона на другата страна, на брега на платото, точно срещу горящия замък, където бе светло като ден от пожара, забеляза над главата си една обезумяла и жалка фигура, една жена, надвесила се над дола.

От тази жена идваше този вик.

Тази фигура не беше вече Мишел Флешар, тя беше Горгона^[4]. Клетниците са страхотни. Селянката се бе превърнала в евменида^[5]. Тази неизвестна селянка, груба, невежа, безразсъдна, изведнъж взе епическите размери на отчаянието. Големите страдания са мощен двигател на душата; тази майка беше самото майчинство; всичко, което обобщава човечността, е свръхчовешко; тя стърчеше там, на брега на дола, пред този голям пожар, пред това престъпление като някаква гробовна сила; викът й бе вик на звяр с жест на богиня; тя сипеше проклятия и лицето й приличаше на пламтяща маска. Нищо по-властно от блясъка на очите й, облени в сълзи; погледът й сразяваше мълниеносно пожара.

Маркизът слушаше. Всичко падаше върху главата му; чуваше се нещо нечленоразделно и сърцераздирателно, приличащо повече на ридания, отколкото на думи.

— О, боже мой! Децата ми! Това са моите деца! На помощ! Към огъня! Към огъня! Към огъня! Ама вие, значи, сте разбойници! Нима няма някой тук? Но децата ми ще изгорят! Ах, какво става! Жоржет! Децата ми! Гро-Ален, Рене-Жан! Но какво значи всичко това? Кой е сложил там децата ми? Те спят! Луда съм! Това е невъзможно! На помощ!

В това време настъпи голямо движение в Тург и по платото. Целият лагер тичаше около избухналия огън. След като се справиха с картеча, нападателите трябваше да се справят с пожара. Говен, Симурден, Гешан даваха заповеди. Но какво да се направи? От пресъхналия поток в дола можеше да се изгребат едва няколко ведра вода. Тревогата растеше. Целият бряг край платото се изпълни с изплашени хора, които гледаха.

А това, което гледаха, беше страшно.

Гледаха и не можеха да направят нищо.

Пламъкът, който се бе изкачил по бръшляна, бе обхванал горния етаж. Той бе стигнал тавана, изпълнен със слама, и плъзна по него. Сега целият таван гореше. Пламъкът танцуваше; злокобно нещо е радостта на пламъка. Сякаш злодей раздухваше тази клада. Би могло да се каже, че страшният Иманус целият се бе превърнал в огнена вихрушка, че живееше в унищожителната сила на огъня и че чудовищната му душа е станала пожар. Етажът на библиотеката не беше още засегнат, височината на неговия таван и дебелината на стените му забавяха мига на подпалването, но тази фатална минута наближаваше; лижеха го пламъците от първия етаж и го галеха тия от третия етаж. Докосваше го отвратителната целувка на смъртта. Под него приземие с лава, над него свод от жарава; ако се пробие подът, всичко ще се срути в червената пепел; ако се отвори дупка в тавана, всичко ще бъде затрупано от разпалените въглени. Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет не се бяха събудили още, спяха дълбок и спокоен детски сън и през пролуките на огнените пламъци и на дима, които на интервали ту закриваха, ту откриваха прозорците, в тази огнена пещера човек можеше да ги види като в сияние на метеор как спокойно, миловидно, неподвижно са заспали доверчиво в ада като три исусчета; и един тигър би заплакал при вида на тези рози в тази пещ и тези люлки в този гроб.

Майката продължаваше да кърши ръце:

— Към огъня! Викам гасете огъня! Глухи ли сте, че не идвате? Изгарят децата ми! Идвайте де, хора, които сте тук! Аз вървях по цели дни и ето как ги намерих! Към огъня! На помощ! Ангелчетата ми! Нали са ангелчета! Какво са направили тия невинни деца! Мене ме разстреляха, а тях ги горят! Кой върши тия неща? На помощ! Спасете децата ми! Не ме ли чувате? Над една кучка биха се смилили, да, над една кучка! Децата ми, ах, децата ми! Те спят! О, Жоржет! Виждам коремчето на миличката ми! Рене-Жан! Гро-Ален! Те така се казват. Нали виждате, че аз съм тяхната майка. Отвратително е всичко, което става сега. Вървях дни и нощи. Дори тази сутрин говорих с една жена за тях. На помощ! На помощ! Към огъня! Значи сте чудовища! Това е ужасно! Най-голямото няма още пет години, малката няма две години. Виждам босите им крачета. Спят, пресвета дево! Небето ми ги върна, адът ми ги отнема. Защо вървях толкова! Това са мои деца, които съм откърмила с млякото си! Ах, колко нещастна се чувствувах, когато си мислех, че няма да ги намеря! Смилете се над мене! Искам децата си, трябват ми децата! Нали е истина, че са там в огъня! Вижте. Вижте колко са окървавени нещастните ми крака! На помощ! Не е възможно да има хора на земята, които да оставят тия бедни дечица да умрат така! На помощ! Дръжте убиеца! Такива неща никой не е виждал! Ах, бандитите! Каква е тази зловеща къща? Откраднаха ми ги, за да ги убият! Господи Исусе, каква беда! Искам си децата! О, не зная какво да направя! Не искам да умрат. На помощ! На помощ! На помощ! О, ако трябва така да умрат, аз ще убия бога!

Едновременно с ужасната настойчива молба на майката по платото и по дола се чуваха други гласове:

— Една стълба!

— Нямаме стълба!

— Вода!

— Нямаме вода.

— Горе, в кулата, на втория етаж, има врата.

— Тя е желязна.

— Разбийте я!

— Не може.

А майката повтаряше отчаяните си викове:

— Към огъня! На помощ! Че побързайте де! Тогава убийте ме! Децата ми! Децата ми! О, злокобен огън! Извадете ги или хвърлете и мене в огъня!

А между тия вопли се чуваше спокойното пращене на пожара.

Маркизът опипа джоба си и хвана ключа на желязната врата. И като се наведе под свода, през който бе избягал, той влезе в коридора, от който току-що бе излязъл.