Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quatrevingt-treize, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Виктор Юго. Деветдесет и трета година

Преводач: Никола Шивачев

Редактор: Васил Каратеодоров

Художник: Стефан Груев

Худ. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Иван Кацаров

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Victor Hugo

Quatrevingt-treize

Èditions du Progrès

Moscou, 1978

 

Дадена за набор на 12.IX.1979 г.

Подписана за печат на 13.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 2.IX.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 29

Издателски коли 14,36

УИК 24,46

Издат. №84 (4080)

 

Цена 2,79 лв.

 

Издателство „Профиздат“

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Поръчка №344

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Книга втора
Трите деца

I
Plus quam civilia bella[1]

 

Лятото на 1792 година беше много дъждовно; лятото на 1793 година беше много горещо. Поради гражданската война нямаше вече, така да се каже, пътища в Бретан. Въпреки това хората пътуваха благодарение на хубавото лято. Най-добрият кът е сухата земя.

В края на един ведър юлски ден, около час след залез-слънце, един човек на кон, идващ откъм Авранш, се спря пред малката гостоприемница, наречена „Кроа-Браншар“, която се намираше на пътя пред Понторсон и на чиято фирма до преди няколко години можеше да се прочете: „Точим хубаво ябълково вино.“ През целия ден беше горещо, но сега започваше да духа вятър.

Пътникът беше наметнат с широка пелерина, която закриваше задницата на коня. Той носеше широкопола шапка с трицветна кокарда, смела изява в този край, в който всяка ограда беше засада, откъдето можеше да загърмят пушки, а всяка кокарда беше мишена. Завързана на врата, пелерината се разтваряше и разкриваше трицветен пояс, от който се подаваха дръжките на два пистолета. Под пелерината висеше сабя.

От шума при спирането на коня вратата на гостоприемницата се отвори и ханджията се появи с фенер в ръка. Беше преходният час, когато вън бе светло, а вътре тъмно.

Стопанинът погледна кокардата.

— Гражданино — каза той, — ще останете ли тук?

— Не.

— А къде отивате?

— В Дол.

— В такъв случай върнете се в Авранш или пък останете в Понторсон.

— Защо?

— Защото в Дол се бият.

— Аха! — каза конникът.

И после добави.

— Дайте овес на коня ми.

Стопанинът донесе коритото, изсипа торба овес и свали юздата на коня, който веднага започна да пръхти и да яде.

Разговорът продължи.

— Гражданино, този кон реквизиран ли е?

— Не.

— Ваш ли е?

— Да. Купих си го и го платих.

— Откъде идвате?

— От Париж.

— Направо ли?

— Не.

— Така предполагах, всички пътища са прекъснати. Но пощата още се движи.

— До Алансон. Дотам пътувах с нея.

— Аха! Скоро във Франция няма да се движат пощенски коли. Няма вече коне. За един кон, който преди струваше триста франка, сега искат шестстотин франка, а и цената на фуража се покачи. Аз бях началник на станция, а сега съм ханджия. От хиляда триста и тринадесет пощенски началници двеста си подадоха оставката. Гражданино, вие по новата тарифа ли пътувахте?

— Тя е в сила от първи май. Да.

— От станция до станция по двадесет су за място в колата, по двадесет су за място в кабриолета и по пет су за място във фургона. В Алансон ли купихте този кон?

— Да.

— Яздихте ли днес през целия ден?

— Откакто се е зазорило.

— И вчера?

— И завчера.

— Виждам. Минали сте през Домфрон и Мортен.

— И Авранш.

— Послушайте ме, починете си, гражданино. Трябва да сте уморен. Конят ви е изтощен.

— Конете имат право да се уморяват, хората нямат.

Стопанинът отново втренчи поглед в пътника. Беше важно, спокойно и сериозно лице, оградено със сиви коси.

Ханджията отправи поглед към безлюдния до края път и каза:

— И пътувате така сам?

— Имам си конвой.

— Къде е той?

— Сабята и пистолетите ми.

Ханджията отиде да вземе ведро с вода, постави го пред коня и, докато конят пиеше, започна да разглежда пътника, като си каза: „Както и да е, прилича на свещеник.“

Конникът подзе:

— Казвате, че се бият в Дол?

— Да. Току-що са започнали.

— Кои се бият?

— Един бивш срещу друг бивш.

— Какво казвате?

— Казвам, че един бивш, който сега е за републиката, се бие срещу един бивш, който е за краля.

— Но вече няма крал.

— Има малолетен. И най-интересното е, че двамата бивши са двама роднини.

Конникът слушаше внимателно. Ханджията продължи:

— Единият е млад, другият е стар; младият се бие срещу брата на дядо си. Старият е роялист, младият е патриот. Старият командува белите, младият командува сините. Няма да има никаква милост от двете страни. Бой до смърт.

— До смърт?

— Да, гражданино. Искате ли да видите какви любезности си разменят? Ето, това е афиш, който старецът намира начин да залепя навред, по всички къщи и дървета, дори и на моята врата.

И стопанинът доближи фенера си до едното крило на вратата и тъй като афишът бе отпечатан с много едър шрифт, конникът можа да прочете, без да слиза от коня:

„Маркиз дьо Лантенак има чест да съобщи на господин виконт Говен, че ако щастието се усмихне на господин маркиза и той залови негова милост, ще заповяда любезно да разстрелят господин виконта.“

— А ето и отговорът — продължи ханджията.

Той се обърна и освети с фенера един друг афиш, поставен на другото крило на вратата. Пътникът прочете:

„Говен предупреждава Лантенак, че ако го залови, ще заповяда да го разстрелят.“

— Вчера — каза стопанинът — бе залепен на вратата ми първият афиш, а тази сутрин вторият. Отговорът не закъсня.

Полугласно, сякаш говореше на себе си, пътникът произнесе следните няколко думи, които ханджията чу, но не разбра напълно:

— Да, това е повече от междуособна война, това е семейна война. Така трябва и е по-добре. Само с такива жертви може да се постигне великото подмладяване на народите.

Пътникът вдигна ръка към шапката си и поздрави втория афиш, втренчил поглед в него.

Стопанинът продължи:

— Виждате ли, гражданино, в какво се състои работата. В градовете и в големите селища ние сме за революцията, а в селата са против; или, с други думи, в градовете са французи, а в селата бретонци. Това е война между граждани и селяни. Те ни наричат „дебеланковци“, а ние тях — „селяндури“. Благородниците и свещениците са с тях.

— Не всички — прекъсна го конникът.

— Разбира се, гражданино, тъй като тук при нас един виконт се бие против един маркиз.

И после добави сякаш на себе си:

„Пък и вярвам, че говоря на свещеник.“

Конникът продължи:

— И кой от двамата има надмощие?

— Досега виконтът. Но му е трудно. Старият е жесток човек. Тия хора са от рода Говен, местни благородници. Родът има два клона — големият начело с маркиз дьо Лантенак и малкият начело с виконт Говен. Днес двата клона се бият. Това не става с дърветата, но с хората става. Този маркиз дьо Лантенак е всемогъщ в Бретан; за селяните той е принц. Още в деня на пристигането му около него се събраха осем хиляди души; в продължение на една седмица въстанаха триста енории. Ако бе успял да завземе един кът от крайбрежието, англичаните щяха да дебаркират. За щастие тук се намираше този Говен, който е внук на брат му — колко странна история! Този републикански командир притисна стареца. Събитията така се развиха, че още в началото този Лантенак изби сума ти пленници и заповяда да разстрелят две жени, едната с три деца, осиновени от един парижки батальон. И този батальон стана страшен. Казва се батальон „Червеният калпак“. Не са останали много от тези парижани, но са опасни бойци. Те са причислени в колоната на командира Говен. Нищо не може да им устои. Те искат да отмъстят за жените и да си възвърнат децата. Никой не знае какво е направил старецът с тия деца. И това още повече вбесява парижките гренадири. Ако не бяха тези деца, сигурно войната нямаше да бъде такава. Виконтът е добър и храбър млад човек. Обаче старият е отвратителен маркиз. Селяните наричат това война на свети архангел Михаил срещу Велзевула[2]. Вие може би знаете, че свети архангел Михаил е местен ангел, покровител на тукашния край. Планината сред морето в залива носи неговото име. Говори се, че той е повалил дявола и го заровил под една друга близка планина, която се нарича Томбелен.

— Да — прошепна конникът, — Тумба Велени, гроба на Веленус, на Велус, на Вел, на Велиал, на Велзевул.

— Виждам, че сте добре осведомен — каза стопанинът и пак заговори на себе си:

„Знае латински, положително е свещеник.“

После продължи:

— И така, гражданино, за селяните тази война отново започва. От само себе си се разбира, че за тях свети архангел Михаил е този кралски генерал, а Велзевул е републиканският командир; обаче ако някой е дявол, това е Лантенак, а ангелът е Говен. Няма ли да поръчате нещо гражданино?

— Имам си манерка и парче хляб. Ами вие не ми казахте какво става в Дол.

— Ето какво. Говен командува бреговата експедиционна колона. Целта на Лантенак беше да разбунтува всичко, да подкрепи Долен Бретан с Дол на Нормандия, да отвори вратата на Пит и да подсили голямата вандейска армия с двадесет хиляди англичани и двеста хиляди селяни. Говен бързо провали този план. Той владее крайбрежието и отблъсква Лантенак във вътрешността, в морето. Лантенак беше тук, но той го изтласка; превзе от него Пон-о-Бо; изгони го от Авранш, изгони го от Вилдийо, попречи му да стигне Гранвил. Стреми се да го натика в гората Фужер и да го обкръжи. Вчера всичко вървя добре, Говен бе тук с колоната си. Изведнъж тревога. Старият, който е много ловък, внезапно предприел атака; говори се, че се е насочил към Дол. Ако превземе Дол и ако разположи в Мон-Дол една артилерийска батарея, а той има оръдия, ще завладее част от крайбрежието, където англичаните ще могат да слязат, и всичко ще бъде загубено. Затова, понеже нямаше нито минута за губене, Говен, който е упорита глава, без да иска разрешение и без да чака заповед, впрегнал артилерията си, строил войската си, извадил сабята си и ето, когато Лантенак напада Дол, Говен се нахвърля върху Лантенак. Именно в Дол ще се сблъскат тия две бретонски глави. Ще бъде забележително това сблъскване. Там са сега.

— За колко време се стига до Дол?

— За войска с обоз най-малко три часа; но те са вече там.

Пътникът напрегна слух и каза:

— Наистина, струва ми се, че чувам оръдията.

Стопанинът също се вслуша.

— Да, гражданино. И престрелка. Престрелката е започнала. Вие трябва да прекарате нощта тук. Нищо хубаво не ви очаква там.

— Не мога да спирам. Трябва да продължа пътя си.

— Грешите. Не зная каква ви е работата, но рискът е голям, освен ако не се отнася за някой, който ви е най-скъп в света…

— Наистина така е — отвърна конникът.

— … За някой, който ви е като син…

— Почти — каза конникът.

Ханджията вдигна глава и каза на себе си:

„Този гражданин наистина ми прилича на свещеник.“

После, след, като поразмисли, каза:

„Защо не, и свещеникът може да има деца“.

— Заюздете коня ми — каза пътникът. — Колко ви дължа?

И той плати.

Стопанинът постави коритото и ведрото край стената и се върна при пътника.

— Щом като сте решили да тръгвате, послушайте съвета ми. Ясно е, че отивате в Сен-Мало. Е добре, не минавайте през Дол. Има два пътя, пътят през Дол и пътят покрай морето. Първият не е по-кратък от втория. Пътят покрай морето минава през Сен-Жорждьо-Бреен, Шерюеи и Хирел-льо-Вивие. Дол остава на юг, а Канкал на север. Гражданино, в края на улицата ще видите разклона: пътят за Дол е вляво, а за Сен-Жорж-дьо-Бреен вдясно. Чуйте ме добре, ако тръгнете за Дол, ще попаднете в клането. Затова не тръгвайте вляво, хванете пътя вдясно.

— Благодаря — каза пътникът.

И пришпори коня си.

Беше вече тъмно, той изчезна в нощта. Ханджията го изгуби от погледа си.

Когато стигна в края на улицата до разклона, пътникът чу гласа на ханджията, който му викаше отдалече:

— Тръгнете вдясно.

Той тръгна вляво.

II
Дол

Дол, испански град на Франция в Бретан, наречен така в манастирските архиви, не беше град, а улица. Голяма, стара, готическа улица, по която отдясно и отляво имаше къщи с дървени колони; сградите не бяха подредени в права линия, така че се образуваха вдлъбнатини и ъгли в улицата, която впрочем беше много широка. Останалата част на града беше мрежа от улички, свързани с тази голяма диаметрална улица, в която те завършваха като потоци, вливащи се в река. Без градска врата и крепостни стени този открит град в подножието на Мон-Дол не можеше да издържи обсада; обаче улицата все пак можеше да издържи такава. От двете й страни издадените напред къщи, които можеха да се видят до преди петдесет години, както и сводовете, образувани от дървените колони, представляваха удобни и устойчиви места за отбранителен бой. Колкото къщи — толкова крепости, които трябваше да се превземат една след друга. Старите хали се намираха почти по средата на улицата.

Ханджията на „Кроа-Браншар“ беше казал истината: свиреп бой се водеше в Дол в момента, когато той говореше. Между белите, пристигнали тук сутринта, и сините, дошли вечерта, внезапно бе започнал нощен дуел в града. Силите бяха неравни — белите бяха шест хиляди, а сините хиляда и петстотин, но и двете страни се биеха с еднаква настървеност. И нещо забележително — хиляда и петстотинте души бяха нападнали шестте хиляди.

От едната страна голяма тълпа, от другата страна фаланга. От едната страна шест хиляди селяни с кожени палта, по които бяха извезани исусови сърца, с бели панделки на кръглите им шапки, с евангелски слова по ръкавите и с молитвени броеници в поясите, повечето с вили, отколкото със саби, с пушки без щикове, с топове, които теглеха с въжета, лошо екипирани, но дисциплинирани, лошо въоръжени, но възторжени. От другата страна хиляда и петстотин войници с триъгълни шапки с трицветни кокарди, облечени в дългополи мундири с големи ревери, с кръстосани ремъци, къси саби с кожени дръжки и пушки с дълги щикове, обучени, строени, послушни и свирепи, изпълнителни и способни да командуват доброволци като тях, но доброволци на родината, дрипави под униформата и без обуща; за монархията селяни-рицари, за републиката босоноги герои; и всяка от двете страни въодушевена от своя командир; роялистите от един старец, републиканците от един млад човек. От едната страна Лантенак, от другата Говен.

Наред с младите гигантски фигури като Дантон, Сен-Жюст и Робеспиер революцията има и млади, съвършени фигури като Хош и Марсо. Говен беше една от тези фигури.

Тридесетгодишният Говен имаше херкулесово телосложение и сериозен поглед като на пророк, а се смееше като дете. Той не пушеше, не пиеше, не ругаеше. В бойните походи носеше тоалетните си принадлежности; полагаше големи грижи за ноктите си, за зъбите си и за прекрасната си кестенява коса; през време на почивките сам изтръскваше командирския си мундир, продупчен от куршуми и побелял от прах. Макар че винаги неудържимо се хвърляше в боя, нито веднъж не бе раняван. Нежният му глас понякога прогърмяваше заповеднически. Той даваше пример, когато трябваше да се спи на земята при буря, дъжд и сняг, завил се с пелерината си и сложил очарователната си глава върху камък. Беше героична и невинна душа. Със сабя в ръка той се преобразяваше. Имаше онзи женствен вид, който в боя всява ужас.

И наред с всичко това той беше мислител и философ, един млад мъдрец; Алкивиад[3] за тоя, който го гледаше, Сократ за тоя, който го слушаше.

И в тази велика импровизация, каквато е френската революция, този млад човек веднага бе станал военачалник.

Неговата колона, която сам бе сформирал, наподобяваше римски легион, една малка комплектна армия; съставена бе от пехота и кавалерия; имаше разузнавачи, пионери, сапьори, мостоваци; както римските легиони имаха катапулти, колоната имаше артилерия. Три оръдия с впрягове я подсилваха и й позволяваха лесно да се предвижва.

Лантенак също беше пълководец, дори още по-страшен. Той беше едновременно и по-разсъдлив, и по-смел. Истинските стари герои се отличават от младите с по-голямото си хладнокръвие, защото доста са се отдалечили от младостта си, и са по-безстрашни, защото вече са близо до смъртта. Какво има да загубят? Нещо съвсем малко. И поради това действията на Лантенак бяха не само дръзки, но и мъдри. Но въпреки това и почти винаги в този ожесточен двубой между стария и младия Говен имаше надмощие. Това бе повече шанс, отколкото всичко друго. Всичките видове щастие, дори ужасяващото щастие, са присъщи на младостта. Победата малко е лекомислено момиче.

Лантенак беше озлобен срещу Говен; първо — защото Говен го побеждаваше, и второ — защото му беше роднина. Как му е хрумнало да стане якобинец? Този Говен! Този немирник! Неговият наследник, защото маркизът нямаше деца, а един внук на брат е като внук! „Ах — казваше си този почти дядо, — ако го пипна, ще го убия като куче!“

Всъщност републиката имаше основание да се безпокои от този маркиз дьо Лантенак. Още щом слезе на брега, той накара хората да треперят. В разбунтувалата се Вандея името му премина като барутен фитил и Лантенак веднага стана център. В един такъв бунт, в който всички си завиждат и в който всеки има свой храсталак или свой овраг, появилият се човек от висшето общество обединява разпръснатите вождове, равни помежду си. Почти всички близки и далечни началници в горите се присъединиха към Лантенак и му се подчиниха.

Един само го напусна — Гавар, който всъщност пръв се бе присъединил към него. Защо? Защото Гавар бе спечелил доверието на всички и бе усвоил всички планове на старата система за водене на гражданска война, които дошлият Лантенак отмени и замени с други. Не може да се отстрани така един доверен човек; краката на Лантенак не можеха да влязат в обущата на Ларуари. Гавар се прехвърли при Боншан.

Лантенак като военен принадлежеше към школата на Фридрих II; той искаше да съчетава голямата война с малката. Той не искаше да притежава нито едно такова „безредно множество“ като великата католическа и кралска армия — една тълпа, обречена на унищожаване, нито разпръснати групи из гъсталаците и горичките. Партизанската война не решава нищо или пък решава лошо; започва се с атака на републиката и се свършва с ограбване на дилижанси. Лантенак не приемаше тази бретонска война нито на открито поле като Ларошжаклен, нито в гората като Жан Шуан; нито по вандейски, нито по шуански; той искаше да води истинска война; да си служи със селянина, но да се обляга на войника. Искаше за стратегическите си планове да има банди, а за оперативните действия полкове. Считаше, че тези селски армии са превъзходни за атака, за засади и изненадващи действия, защото можеха да бъдат веднага свикани и бързо разпръснати; но не ги считаше устойчиви; чувствуваше ги като вода в ръцете си; искаше в тази подвижна и разпръсната война да създаде една здрава опора, искаше към армията от горски диваци да прибави една редовна войска, която да бъде двигателят при бойните операции на селяните. Дълбок и страшен замисъл; ако той се изпълнеше, Вандея щеше да стане непристъпна.

Но къде да намери редовна войска? Къде да намери войници? Къде да намери полкове? Къде да намери една готова армия? В Англия. Това бе фиксидеята на Лантенак: да накара англичаните да дебаркират. Така загубват съвестта си някои политически дейци; бялата кокарда скриваше червения английски мундир на Лантенак. Той се стремеше към една цел: да завладее един кът от крайбрежието и да го предостави на Пит. И поради това, разбрал, че Дол не е защитен, той се бе нахвърлил върху него — превземеше ли Дол, щеше да завладее планината Мон-Дол, а чрез Мон-Дол и крайбрежието.

Мястото бе добре избрано. Оръдията при Мон-Дол ще прочистят от едната страна терена около Фресноа и от другата страна терена около Сен-Брелад, ще държат на разстояние ескадрата на Канкал и ще освободят за десант целия плаж от Ра-сюр-Куенон до Сен-Мелоард-дез-Онд.

За да осигури успеха на тази решителна операция Лантенак поведе със себе си над шест хиляди души, най-яките хора в бандите, с които разполагаше, и цялата си артилерия, десет шестнадесеткалиброви оръдия, едно осемливрово и едно полско оръдие за четириливрови гюллета. Той имаше намерение да разположи на Мон-Дол една силна батарея, ръководейки се от принципа, че хиляда изстрела с десет оръдия вършат повече работа, отколкото хиляда и петстотин изстрела от пет оръдия.

Успехът изглеждаше сигурен. Бяха шест хиляди души. Можеха да се страхуват само откъм Авранш, където бе Говен с неговите хиляда и петстотин души, и откъм Динан, където бе Лешел. Наистина Лешел разполагаше с двадесет и пет хиляди души, но той бе на двадесет левги. Така че Лантенак беше защитен — откъм страната на Лешел от голямото разстояние срещу многобройната войска и откъм страната на Говен от малобройната колона срещу малкото разстояние. Нека прибавим още, че Лешел беше глупак и че малко по-късно погуби своите двадесет и пет хиляди души в пущинака Кроа-Батай, което поражение заплати със самоубийството си.

Значи, Лантенак бе осигурил безопасността си. Влизането му в Дол бе внезапно и жестоко. Маркиз дьо Лантенак се ползуваше със славата на суров човек, знаеха, че е безпощаден. Не му бе оказана никаква съпротива. Изплашените жители се барикадираха в къщите си. Шестте хиляди вандейци без никакъв ред се разположиха чисто по селски в града, който почти превърнаха в панаир, нямаха снабдители и не бяха разквартирувани, устройваха биваците си където и да било, готвеха на открито, пръскаха се из черквите, захвърлили пушките си, за да хванат молитвените си броеници. С няколко артилерийски офицери Лантенак бързо се отправи на разузнаване към Мон-Дол, като остави да го замества Гуж-льо-Брюан, когото бе направил свой помощник.

Този Гуж-льо-Брюан е оставил мрачна следа в историята. Той имаше два прякора — Убиец на сините заради избиване на патриоти и Иманус, защото излъчваше някакъв необясним ужас. Иманус, производно име от старата долнонормандска дума иманис, която означава нечовешка грозота, а също така и божество страшилище — демон, сатир, ламя. В един древен ръкопис пише: „Със собствените си две очи видях иманус.“ Старците от Бокаж днес вече не знаят кой е бил този Гуж-льо-Брюан, нито какво значи Убиец на сините; но те имат някаква смътна представа за Иманус. Иманус е свързан с местните суеверия. Още се говори за Иманус в Треморел и Плюмога, две села, в които Гуж-льо-Брюан е оставил зловещи следи. Във Вандея хората бяха диваци, а Гуж-льо-Брюан беше варварин. Някакъв индиански вожд, татуиран с кръстове и кралски линии; уродливото му, почти неестествено лице имаше такова изражение, което не приличаше на никое друго човешко лице. Той беше дяволски храбър в боя, а след това свиреп. Беше лицемерен и човек на крайностите, способен да се самопожертвува, склонен на всякакви изстъпления. Размишлявал ли е? Да, но така както змиите пълзят спираловидно. Тръгваше като герой, за да стигне като убиец. Невъзможно беше да се отгатне откъде идваха решенията му, които понякога бяха грандиозни по силата на своята чудовищност. Той беше способен на най-неочаквани и страшни постъпки. Беше легендарно свиреп.

И поради това му бяха дали отвратителния прякор Иманус.

Маркиз дьо Лантенак имаше доверие на неговата жестокост.

Наистина Иманус се отличаваше с жестокост; но в стратегията и в тактиката той не беше такъв виртуоз и може би маркизът бе сгрешил, когато го бе направил свой помощник. Но както и да е, той остави Иманус да го замества и да се грижи за всичко.

Гуж-льо-Брюан, човек повече боец, отколкото воин, беше по-способен да заколи цяло племе, отколкото да опази един град. Все пак той постави стражи.

На свечеряване, когато се завръщаше в Дол след огледа на мястото за разполагане на батареята, маркиз дьо Лантенак изведнъж чу оръдейна стрелба. И се вгледа. Червен дим се издигаше над главната улица. Имаше някаква изненада, внезапно нападение, щурм; в града се водеше бой.

Макар че трудно се учудваше, той бе изумен. Не бе очаквал подобно нещо. Кой ли ги бе нападнал? Явно не беше Говен. Не се атакува при съотношение едно към четири. Не беше ли Лешел? Но в такъв случай какъв усилен поход! За Лешел беше невероятно, за Говен — невъзможно.

Лантенак пришпори коня си; по пътя срещна бегълци от града, разпита ги, но те бяха полудели от страх и крещяха: „Сините! Сините!“ А когато стигна, положението беше лошо.

Ето какво се бе случило.

III
Малки армии и големи битки

Когато стигна в Дол, селяните се бяха разпръснали, това ние вече знаем, и всеки правеше каквото си иска — обикновено явление, когато „на началника си се подчиняваш от приятелство“, както казват вандейците. Особен род подчинение, което създава герои, но не и войници. Бяха струпали артилерията заедно с другия багаж под сводовете на старите хали, а те, изморени, след като бяха пили, яли и се молили, безразборно бяха легнали да спят по главната улица, която беше повече задръстена, отколкото охранявана. Тъй като нощта се бе спуснала, повечето от хората заспаха, сложили глави върху торбите си, а до някои от тях лежаха и жените им, защото много често селянките следваха мъжете си; във Вандея бременните жени се използуваха за шпионаж. Беше топла юлска нощ; съзвездията блестяха в дълбоката тъмна синевина на небето. Целият този бивак, който приличаше повече на спрял се да почине керван, отколкото на военен лагер, бе започнал спокойно да спи. Изведнъж в дрезгавината тия, които още не бяха затворили очи, забелязаха три насочени оръдия в началото на главната улица.

Беше Говен. Изненадал стражите, той бе влязъл в града и заел с колоната си предната част на улицата.

Един селянин се надигна, извика „Кой е там?“ и гръмна с пушката си; отвърна му оръдеен изстрел. После започна яростна престрелка. Цялата заспала тълпа се надигна изведнъж. Жестоко стряскане. Да заспиш под звездите и да се събудиш под картеча.

Първият миг бе ужасен. Нищо по-трагично от раздвижването на поразена от мълния тълпа. Всеки грабна оръжието си. Започнаха да викат, да тичат, мнозина падаха. Внезапно нападнатите не знаеха какво да правят, стреляха се един друг. Изплашени хора излизаха от къщите, връщаха се, после пак изнизаха и се лутаха изумени в бъркотията. Роднини се търсеха. Зловеща схватка, в която имаше жени и деца. Свистящи куршуми бляскаха в тъмнината. Пушечни гърмежи от всички тъмни ъгли. Навсякъде дим и врява. Настъпи объркване при фургоните и в обоза. Конете цвилеха. Тия, които се движеха, стъпваха върху ранени. От земята се носеха ридания. Едни хора бяха ужасени, други вцепенени. Войниците и офицерите взаимно се търсеха. И наред с всичко това мрачно равнодушие. Една жена кърмеше новороденото си, седнала до една стена, на която се бе облегнал съпругът й със счупен крак, който, докато изтичаше кръвта му, спокойно пълнеше пушката си, стреляше напосоки пред себе си и сееше смърт в тъмнината. Хора, легнали по корем, стреляха през колелата на каруците. От време на време се чуваха ужасни крясъци. Тътнежът на оръдията заглушаваше всичко. Беше страшно.

Шумотевицата наподобяваше сеч на дървета, всички падаха едни върху други. Говен стреляше от засада, като се мереше добре и понасяше малко загуби.

Все пак селяните, които се държаха храбро в суматохата, успяха да се организират за отбрана; те се оттеглиха в халите — просторен, мрачен редут, гора от каменни колони. Тук се окопитиха, окуражаваше ги всичко, което наподобяваше гора. Иманус се стараеше колкото се може по-добре да замести отсъствуващия Лантенак. Вандейците имаха оръдия, но не ги използуваха за голямо учудване на Говен; причината бе, че артилерийските офицери бяха отишли с маркиза на разузнаване до Мон-Дол, а селяните не знаеха как да действуват с оръдията; обаче те обсипваха с куршуми сините, които ги обстрелваха с оръдейни залпове. На картеча отвръщаха с пушечна стрелба. Сега те се бяха добре укрепили. Струпали каруците, гальотите, целия обоз, всички бъчви от стария пазар, те бяха изградили висока барикада с отвори за карабините им. През тия дупки стрелбата им беше смъртоносна. Всичко това се извърши бързо. За четвърт час халите станаха непревземаем фронт.

Положението ставаше сериозно за Говен. Това превръщане на халите в крепост беше неочаквано. Селяните бяха здраво съсредоточени там. Говен бе успял да ги изненада, но не и да ги разбие. Слязъл от коня си, стиснал сабя в скръстените си ръце, изправен пред светлината на факла, която осветяваше батареята му, той внимателно се взираше в мрака.

Така осветената му висока фигура се виждаше от хората зад барикадата. Беше прицелна точка, но той не мислеше за това.

От барикадата се сипеше дъжд от куршуми, които падаха около замисления Говен.

Обаче срещу всички тия пушки той имаше оръдия. Снарядът винаги има надмощие. Който притежава артилерия — побеждава. Неговата добре обслужвана батарея му осигуряваше превъзходство.

Изведнъж светкавица бликна от мрака на халите, чу се гръм като на мълния и едно гюлле проби къщата над главата на Говен.

Барикадата отвръщаше на оръдейната стрелба с оръдейна стрелба.

Какво ставаше там? Нещо ново. Сега и двете страни имаха артилерия.

Последва второ гюлле, което се заби в стената, съвсем близо до Говен. Трето гюлле свали на земята шапката му.

Гюллетата бяха еднокалибрени. Стреляше се с шестнадесеткалибрено оръдие.

— По вас стрелят, командире — извикаха артилеристите.

И те загасиха факлата. Говен, все още замислен, вдигна шапката си.

Наистина някой се целеше в Говен и този някой бе Лантенак.

Маркизът беше стигнал до барикадата откъм противоположната страна.

Иманус беше изтичал при него.

— Ваша светлост, бяхме изненадани.

— От кого?

— Не зная.

— Свободен ли е пътят за Динан?

— Предполагам.

— Трябва да започне отстъплението.

— Започна. Мнозина вече избягаха.

— Никакво бягство, а оттегляне. Защо не вкарахте в действие артилерията?

— Объркахме се, а и офицерите не бяха тук.

— Аз отивам.

— Ваша светлост, аз отправих към Фужер колкото можах повече багаж, жените и всичко излишно. Какво трябва да направя с трите малки пленници?

— Ах! С онези деца?

— Да.

— Те са наши заложници. Закарайте ги в Тург.

И като каза това, маркизът отиде при барикадата.

С появата на вожда всичко промени облика си. Барикадата не беше съвсем удобна за артилерията, имаше място само за две оръдия; маркизът нареди да поставят две шестнадесеткалибрени оръдия, за които отвориха амбразури. Навел се над едно от тях, за да види неприятелската батарея през амбразурата, той забеляза Говен.

— Той е! — извика Лантенак.

Тогава сам взе шомпола, зареди оръдието, насочи мерника и стреля.

Три пъти се прицели в Говен, но не го улучи. С третия удар успя да свали само шапката му.

— Неточно! — прошепна Лантенак. — Малко по-долу и щях да сваля главата му.

Изведнъж факлата угасна и настъпи пълен мрак пред него.

— Добре! — каза той.

И като се обърна към селяните артилеристи, извика:

— Огън!

Говен от своя страна също беше затруднен. Положението се влошаваше. Очертаваше се нова фаза в боя. Сега и от барикадата стреляха с оръдия. Кой знае дали там няма да минат в настъпление? Срещу него, като се приспаднат убитите и бегълците, имаше най-малко пет хиляди бойци, а на него му бяха останали не повече от хиляда и двеста души, годни за бой. Какво ще стане с тия републиканци, ако неприятелят разбере, че са толкова малко на брой? Ролите ще бъдат разменени. От атакуващи ще станат атакувани. Ако барикадираните излязат и направят пробив в техните редове, всичко ще бъде загубено.

Какво да се направи? Не можеше и да се мисли за фронтална атака на барикадата; нищо нямаше да постигнат, ако хвърлеха направо всички сили; хиляда и двеста души не могат да изтикат пет хиляди. Да превземат крепостта с атака беше невъзможно, да чакат беше гибелно. Трябваше по някакъв начин да свършат. Но как?

Говен беше от този край, познаваше града; той знаеше, че гърбът на старите хали, в които вандейците се бяха укрепили, беше към един лабиринт от тесни и криви улички.

Той се обърна към своя помощник, храбрия капитан Гешан, който по-късно се прослави, като прочисти гората Консиз, където се бе родил Жан Шуан, и като прегради пътя на бунтовниците за езерото Шен и предотврати падането на Бургньоф.

— Гешан — каза му той, — поверявам ви командването. Не прекъсвайте огъня. Дупчете барикадата с оръдейни изстрели. Задържайте в боя всички тия хора.

— Разбрано — каза Гешан.

— Съсредоточете цялата колона и със заредени оръжия бъдете готови за атака.

После добави няколко думи на ухото на Гешан.

— Разбрано — каза Гешан.

Говен продължи:

— Налице ли са всички наши барабанчици?

— Да.

— Имаме девет. Задръжте двама, а седемте дайте на мене.

Седемте барабанчици мълчаливо се строиха пред Говен.

Тогава Говен извика:

— При мен батальонът „Червеният калпак“!

Дванадесет човека, от които един сержант, излязоха от строя.

— Повиках целия батальон — каза Говен.

— Ето го — каза сержантът.

— Дванадесет души ли сте?

— Останахме дванадесет.

— Добре — каза Говен.

Този сержант беше добрият и суров войник Радуб, който от името на батальона бе осиновил трите деца, срещнати в гората Содре.

Само половината от батальона, ако си спомняте, бяха убити в Ерб-ан-Пел и Радуб бе имал щастието да не бъде между тях.

Наблизо имаше фургон с фураж; Говен го показа с пръст на сержанта.

— Сержант, заповядайте на вашите хора да оплетат слама и да я увият около пушките си, за да не вдигат шум, ако се ударят една в друга.

След минута заповедта бе изпълнена мълчаливо в тъмнината.

— Изпълнено е — каза сержантът.

— Войници, свалете обущата си — подзе Говен.

— Ние нямаме обуща — каза сержантът.

Цялата група заедно с барабанчиците наброяваше деветнадесет човека; Говен беше двадесетият.

Той извика:

— В колона по един. След мен. Барабанчиците зад мен. Батальонът след тях. Сержант, вие ще командувате батальона.

Той тръгна начело на колоната и, докато канонадата продължаваше и от двете страни, тия двадесет души, плъзгайки се като сенки, потънаха в безлюдните улички.

Известно време те вървяха, придържайки се към стените на къщите. Градът изглеждаше мъртъв. Жителите се бяха укрили в мазетата. Всички врати бяха залостени, всички капаци на прозорците затворени. Никъде светлинка.

Тишината се нарушаваше само от яростния грохот на главната улица; оръдейната престрелка продължаваше; батареята на републиканците и барикадата на роялистите бясно се обсипваха с картеч.

След двадесетминутен криволичещ ход Говен, който уверено крачеше в тъмнината, стигна до края на една уличка, откъдето се влизаше в главната улица; само че от другата страна на халите.

Сега позицията се промени. От тази страна нямаше укрепление — вечната непредвидливост на тия, които строят барикадите, така че халите бяха отворени и можеше да се влезе под сводовете, където стояха впрегнати няколко каруци, натоварени с багаж, готови за път. Говен и неговите деветнадесет души бяха зад гърба на пет хиляди вандейци.

Говен шепнешком каза нещо на сержанта; войниците развързаха сламата от пушките си; дванадесетте гренадири се строиха в боен ред зад ъгъла на уличката, а седемте барабанчици чакаха с вдигнати палки.

Артилерийската стрелба не прекъсваше. Изведнъж, в един промеждутък между два залпа, Говен вдигна сабята си и с глас, който в тишината прозвуча като тръба, извика:

— Двеста души вдясно, двеста души вляво, всички останали в средата!

Изтрещяха дванадесет пушечни изстрела и седемте барабана забиха за атака.

А Говен подхвърли страшния вик на сините:

— На нож! Напред!

Ефектът беше поразителен. Цялата тази селска маса се почувствува застрашена в тила и си въобрази, че зад гърба си има една нова армия. В същото време, чула барабаните, колоната, която владееше горния край на главната улица и бе командувана от Гешан, се раздвижи, нейните барабани забиха и тя се хвърли бегом върху барикадата; селяните се видяха между два огъня; паниката преувеличава всичко; в паниката един изстрел с пистолет трещи като снаряд, всеки вик е зловещ, а кучешкият лай изглежда като лъвски рев. Нека добавим, че страхът обзема селяните така, както огънят обхваща сламата, и също така лесно, както огънят в сламата се превръща в пожар, страхът в селянина се превръща в поражение. Настъпи неописуемо бягство.

За няколко мига халите се изпразниха, ужасените селяни се разбягаха, като не обръщаха внимание на офицерите; Иманус напразно уби двама-трима бегълци, чуваше се само викът „Спасявай се както можеш!“ и цялата тази армия като вода през сито изтече по улиците на града и се пръсна в полето с бързината на облак, понесен от ураган.

Едни побягнаха към Шатоньоф, други към Плерге, останалите към Антрен.

Маркиз дьо Лантенак видя това поражение. Той собственоръчно обезвреди оръдията, после последен се оттегли бавно и гордо, като каза: „Наистина на селяните не може да се разчита. Трябват ни англичаните.“

IV
За втори път

Победата бе пълна.

Говен се обърна към хората от батальона „Червеният калпак“ и им каза:

— Вие сте дванадесет, но струвате колкото хиляда.

Една добра дума на командира по това време бе равна на орден.

Гешан по заповед на Говен преследваше бягащите извън града и залови много от тях.

Запалиха факли и претърсиха града.

Предадоха се всички, които не можаха да избягат. Илюминираха с лоени светила главната улица, която бе задръстена с убити и ранени. Краят на всяко сражение винаги е труден, няколко групи отчаяни селяни още се съпротивляваха тук-таме, обкръжиха ги и те сложиха оръжие.

В безредицата на отстъплението Говен бе забелязал един безстрашен човек, ловък и снажен фавън, който закриляше бягащите, а сам не побягна. Този селянин си служеше майсторски с карабината си, като убиваше или с куршуми, или с приклада, и то с такава сила, че накрая я счупи; сега в едната си ръка държеше пистолет, а в другата — сабя. Никой не смееше да се доближи до него. Изведнъж Говен го видя да залита и да опира гръб към един стълб на главната улица. Този човек беше ранен. Но той продължаваше да държи в ръцете си сабята и пистолета. Говен постави сабята си под мишница и отиде при него.

— Предай се — каза му той.

Човекът го погледна втренчено. Кръвта от раната, която бе получил, течеше изпод неговите дрехи и образуваше локва в краката му.

— Ти си мой пленник — подзе Говен.

Човекът продължаваше да мълчи.

— Как се казваш?

Човекът каза:

— Казвам се Танцьора в мрака.

— Ти си храбрец — каза Говен.

И му подаде ръка.

Човекът отвърна:

— Да живее кралят!

И като напрегна последни сили, той вдигна изведнъж двете си ръце — насочи пистолета си към сърцето на Говен и замахна със сабята си към главата му.

Той направи всичко това бързо като тигър, но по-бърз от него се оказа един друг. Бе току-що пристигнал на кон човек, който от няколко минути беше тук, без никой да му обърне внимание. Като видя, че вандеец вдига сабя и пистолет, този човек се спусна и застана между него и Говен. Без този човек Говен щеше да бъде мъртъв. Конят бе пронизан от куршума на пистолета, а човекът бе промушен от сабята. И конят, и човекът паднаха. Всичко стана светкавично.

Вандеецът също се повали на паважа.

Сабята бе ударила човека в лицето; той лежеше на земята в безсъзнание. Конят бе убит.

Говен се приближи.

— Кой е този човек? — каза той.

И започна да го разглежда. Кръвта от раната обливаше ранения, закриваше го като червена маска. Невъзможно беше да се види лицето му. Виждаше се само сивата му коса.

— Този човек спаси живота ми — продължи Говен. — Тук някой познава ли го?

— Командирю — каза един войник, — този човек преди малко влезе в града. Видях го, като пристигна. Идваше по пътя от Понторсон.

Военният хирург на колоната дотича с лекарската си чанта. Раненият беше все още в безсъзнание. Хирургът го прегледа и каза:

— Обикновен разрез. Не е опасно. Ще го зашием. След осем дни ще бъде на крака. Хубав саблен удар.

Раненият беше с пелерина, с трицветен пояс, с пистолети и сабя. Сложиха го на носилка. Разсъблякоха го. Донесоха ведро с вода, хирургът изми раната, лицето започна да се очертава. Говен го гледаше с голямо внимание.

— Няма ли документи в него? — попита Говен.

Хирургът бръкна в страничния джоб, извади един портфейл, който подаде на Говен.

В това време, освежен от студената вода, раненият дойде на себе си. Клепачите му затрептяха слабо.

Говен разтвори портфейла. Намери в него сгънат на четири лист, разгъна го, зачете:

„Комитет на общественото спасение. Гражданинът Симурден…“

И извика:

— Симурден!

Този вик накара ранения да отвори очи.

Говен беше смаян.

— Симурден! Вие ли сте? За втори път ми спасявате живота.

Симурден гледаше Говен. Неописуема радост озаряваше окървавеното му лице.

Говен падна на колене пред ранения и извика:

— Учителю мой!

— Твой баща — каза Симурден.

V
Капката студена вода

Не бяха се виждали от много години, но сърцата им не се бяха разделяли; познаха се, сякаш се бяха срещали вчера.

В кметството на Дол бяха набързо обзавели лазарет. Настаниха Симурден на легло в една малка стая до общата зала, в която бяха ранените. Хирургът, който заши раната, прекрати излиянията между двамата мъже, като каза, че трябва да оставят Симурден да спи. Впрочем и Говен беше повикан да уреди тия хиляди неща, които са и задължение, и грижа на победителя. Симурден остана сам; но не заспа; беше го обзела двойна треска — трепереше от раната, трепереше и от радост.

Той не спеше, но и не чувствуваше, че е буден. Нима бе възможно? Мечтата му се бе изпълнила. Симурден беше от тия хора, които не вярват, че имат шанс, а ето че бе ощастливен. Намери Говен. Беше се разделил с него, когато той бе дете, сега го намери вече мъж; намери го израснал, опасен, храбър. Намери го тържествуващ, тържествуващ от името на народа. Във Вандея Говен беше опората на революцията и именно той, Симурден, беше издигнал този стълб за републиката. Този победител беше негов ученик. Тази млада фигура, предназначена може би за пантеона на републиката, излъчваше неговата мисъл, мисълта на Симурден; неговият ученик, детето на неговия дух, беше вече герой и скоро щеше да се прослави; на Симурден му се струваше, че вижда собствената си душа, претворена гениално. Беше видял с очите си как Говен воюва, както Хирон[4] бе видял Ахил да се сражава. Загадъчна връзка между свещеника и кентавъра, защото и свещеникът е някакъв получовек.

Всички случки от това приключение и безсънието от раната изпълваха Симурден с някакво тайнствено опиянение. Пред него се извисяваше една млада, великолепна съдба и дълбоката му радост беше още по-голяма, защото имаше власт над тази съдба; още един успех като този, на който току-що бе свидетел, и Симурден трябваше да каже само една дума, за да повери републиката на Говен цяла армия. Нищо не заслепява така силно, както изумлението пред сбъдналите се мечти. По това време всеки бленуваше за някаква военна слава; всеки искаше да направи някого генерал: Дантон искаше да направи Вестерман, Марат искаше да направи Росиньол, Ебер искаше да направи Ронсен; Робеспиер искаше да се отърве от всички тия хора. „А защо не Говен?“ — казваше си Симурден и мечтаеше. Безкрайността беше пред него; той скачаше от едно предположение на друго; всички пречки изчезваха; стъпи ли веднъж човек на тази стълба, не може да се спре, започва безкрайно изкачване, тръгва от земята и стига до звездите. Един именит генерал е само командир на армии; един велик вожд е в същото време и духовен командир; Симурден мечтаеше Говен да стане велик вожд. И вече му се струваше, защото в мечтите всичко става бързо, че вижда Говен в океана да прогонва англичаните, на Рейн да наказва северните крале, в Пиренеите да отблъсква испанците, в Алпите да призовава Рим към въстание. Симурден беше човек с два образа — единият беше нежен, другият мрачен; сега и двата образа бяха доволни; защото неумолимият човек беше негов идеал, а виждаше Говен едновременно великолепен и страшен. Симурден мислеше за всичко, което трябваше да бъде разрушено, преди да се започне новият строеж, и затова си казваше: „Сега не е време за разнежване.“ Говен ще достигне „върха“, както казваха тогава. Симурден си представяше как Говен с броня от светлина и с метеорен блясък на челото смазва мракобесието, разтворил мощните, съвършени криле на справедливостта, разума и прогреса и вдигнал в ръка меча; ангел, но ангел изтребител.

Когато почти се бе захласнал в тия мечти, Симурден чу през полуотворената врата разговора, който се водеше в съседната голяма стая на лазарета; той позна гласа на Говен; този глас, въпреки дългата раздяла, винаги бе звучал в ушите му, а сега мъжественият глас напомняше за детския глас. Той се вслуша. Имаше шум от стъпки. Говореха войници:

— Командирю, този е човекът, който стреля във вас. Без някой да го види, той пропълзял в една изба. Ние го намерихме. Его го.

И след това Симурден чу следния разговор между Говен и човека:

— Ранен ли си?

— Чувствувам се доста добре, можете да ме разстреляте.

— Сложете този човек на легло. Превържете го, грижете се за него, излекувайте го.

— Аз искам да умра.

— Ще живееш. Ти поиска да ме убиеш в името на краля; аз ще те помилвам в името на републиката.

Сянка помрачи челото на Симурден. Той сякаш внезапно се събуди и промърмори със зловещо униние:

— Наистина той е милостив.

VI
Оздравяла гръд, кървящо сърце

Разрез от сабя бързо заздравява; но другаде някъде имаше някой, който бе по-тежко ранен от Симурден. Това беше простреляната жена, която просякът Телмарш бе взел от голямата кървава локва в чифлика Ерб-ан-Пел.

Положението на Мишел Флешар беше много по-опасно, отколкото Телмарш предполагаше; освен раната над гърдата имаше и рана в плешката; един куршум бе счупил ключицата й, в същото време друг куршум бе пронизал рамото й; но тъй като белият дроб не бе засегнат, тя можеше да оздравее. Телмарш беше „философ“ — дума, която за селяните означаваше: нещо като лекар, нещо като хирург, нещо като магьосник. Той лекува ранената в своята бърлога върху постелята от водорасли със загадъчни неща, наречени „билки“, и благодарение на него тя оживя.

Ключицата зарасна, раните в гърдите и в рамото се затвориха; след няколко седмици ранената започна да възстановява силите си.

Една сутрин тя можа да излезе от землянката, облегнала се на Телмарш, и седна на слънце под дърветата. Телмарш знаеше малко нещо за нея — раните в гърдите изискват мълчание — и по време на полуагонията, докато траеше лечението й, тя бе произнесла само няколко думи. Когато се опитваше да говори, Телмарш я караше да мълчи; но тя бе упорито преследвана от някаква мисъл и Телмарш откриваше непрекъснато в погледа й някаква мъка. Тази сутрин тя се почувствува по-силна, можеше почти да ходи сама; лечителят е като баща и затова Телмарш я гледаше щастлив. Този добър старец започна да се усмихва. Той й заговори:

— Ето че се изправихме, нямаме вече рани.

— Само в сърцето — каза тя.

После добави:

— Значи, вие не знаете къде са те?

— Кои те?

— Моите деца.

Тази дума „значи“ съдържаше цял един свят от мисли; тя означаваше: „щом като вие не ми говорите за това, щом като от толкова дни вие сте до мене и не ми давате да си отворя устата, щом като ме карате да мълча всеки път, когато искам да наруша мълчанието, щом като се страхувате да не говоря, значи, вие не можете да ми кажете нищо“. Много често в трескаво състояние, както и при безсъние и бълнуване тя зовеше децата си и добре бе забелязала, защото и в такова състояние човек все пак забелязва, че старецът не й отговаря.

Всъщност Телмарш не знаеше какво да й каже. Не е удобно да се говори на една майка за децата, които е загубила. А и какво знаеше той? Нищо. Знаеше само, че една майка е била разстреляна, че той е намерил тази майка, че когато я е прибрал, тя е била почти труп, че този труп е имал три деца и че маркиз дьо Лантенак, след като заповядал да разстрелят майката, бе отвел децата. С това се изчерпваха неговите сведения. Какво е станало с тия деца? Бяха ли още живи? Знаеше само, че две от децата бяха момчета, а третото момиченце, току-що отбито. Нищо повече. Задаваше си куп въпроси за съдбата на тия нещастни деца, но не можеше да отговори на тях. Местните хора, които бе разпитвал, само клатеха глави. Господин дьо Лантенак беше човек, за когото никой не смееше да говори.

Както не обичаха да говорят за Лантенак, така не обичаха да говорят с Телмарш. Селяните гледаха на тях подозрително. Те не обичаха Телмарш. Телмарш Просяка беше човек, който ги хвърляше в тревога. За какво постоянно гледаше небето? Какво правеше и какво мислеше през дългите часове на неподвижното си уединение? Нямаше съмнение, че бе чудак. В този край, напълно обхванат от войната, напълно опожарен, напълно в безпорядък, където всички хора имаха една цел — да унищожават, и едно занимание — да обезглавяват, където всеки се стараеше да запали някоя къща, да изколи някое семейство, да убие някой караул, да ограби някое село, където никой не мислеше нищо друго, освен да устройва засади, да привлича жертви в клопките, да убие, за да не го убият, наистина изглеждаше опасен този отшелник, погълнат от природата, сякаш потънал в безкрайния покой на нещата, събиращ треви и корени, захласнат в цветята, птиците и звездите. Очевидно бе, че не беше с ума си, не се прикриваше зад храстите, не стреляше с пушка срещу никого. И поради това им вдъхваше страх.

— Този човек е луд — казваха селяните.

Телмарш беше нещо повече от усамотен човек, той беше човек, когото другите отбягваха.

Към него не се обръщаха с въпроси и не отговаряха на неговите въпроси. Така че той не можеше да се осведомява, както би искал. Войната се бе разпростряла по другите краища, хората бяха отишли да се бият по-далече, маркиз дьо Лантенак беше изчезнал от хоризонта и в това душевно състояние, в което се намираше, Телмарш, можеше да почувствува войната само ако тя го настъпеше.

След думите „моите деца“ Телмарш бе престанал да се усмихва, а майката се замисли. Какво ставаше в тази душа? Тя сякаш бе в дъното на някаква бездна. Изведнъж тя погледна Телмарш и отново, почти с гневен тон, извика:

— Моите деца!

Телмарш наведе глава като виновен.

Той мислеше за този маркиз дьо Лантенак, който положително не мислеше за него и който навярно дори не си спомняше вече за неговото съществуване. Обясняваше си нещата и си казваше: „Господарят ни познава само когато е в опасност; когато е в безопасност, той вече не ни познава.“

И се питаше: „Ами тогава защо аз спасих този господар?“

И си отговаряше: „Защото е човек.“

След тия думи той поразмисли известно време и продължи да говори сам на себе си: „Напълно ли съм уверен в това?“

И после си повтори своите горчиви думи: „Ако бях знаел!“

Цялата тази случка го потискаше; защото във всичко, което бе направил, той виждаше някаква загадка. И с болка размишляваше. Едно добро дело значи може да бъде лошо дело. Който спасява вълка, убива овцете. Който превързва крилото на лешояда, изостря ноктите му.

Той наистина се чувствуваше виновен. Основателен беше несъзнателният гняв на тази майка.

Все пак спасяването на тази майка го утешаваше, че е спасил маркиза.

Но децата?

Майката също размишляваше. Мислите на двамата вървяха паралелно и може би, без да се уговарят, щяха да се срещнат в мрака на мечтите.

Погледът на жената, тъмен като нощ, отново се насочи към Телмарш.

— Все пак това не може да продължава така — каза тя.

— Шт! — каза Телмарш, като постави пръст пред устата си.

Тя продължи:

— Вие сте сгрешили, като сте ме спасили, и аз ви се сърдя. Бих предпочела да бъда мъртва, защото съм сигурна, че така бих ги видяла. Бих знаела къде се намират. Те нямаше да ме виждат, но аз бих била близо до тях. Една мъртва майка сигурно може да закриля.

Той хвана ръката й и опипа пулса й.

— Успокойте се, пак ще ви втресе.

Тя го попита почти грубо:

— Кога ще мога да си отида?

— Да си отидете?

— Да. Да тръгна.

— Никога, ако не сте благоразумна. Още утре, ако сте мъдра.

— Какво значи да бъда мъдра?

— Да имате вяра в бога.

— Бог! А той къде е дянал децата ми?

Беше като побъркана. Гласът й стана много нежен.

— Разберете — каза му тя, — не мога да стоя така. Вие не сте имали деца, аз съм имала. Това е разликата между нас. Не може да се съди за нещо, което човек сам не знае какво е то. Вие не сте имали деца, нали?

— Не — отвърна Телмарш.

— А пък аз съм имала само тия деца, нищо друго. А без тях какво съм? Бих желала да ми се обясни защо не са при мене децата ми. Чувствувам, че се е случило нещо, но не мога да разбера какво. Убиха мъжа ми, мене ме разстреляха, но това ми е все едно, не разбирам защо.

— Хайде, успокойте се — каза Телмарш. — Ето че пак ще ви втресе. Не говорете.

Тя го погледна и замълча.

От този ден тя престана да говори.

Тя послуша Телмарш повече, отколкото трябваше. По цели часове стоеше вцепенена, свила се под старото дърво. Мислеше и мълчеше. Мълчанието е убежище на простите души, изпитали зловещата дълбочина на скръбта. Тя като че ли не искаше да разбере. При известна степен отчаянието става непонятно за самите отчаяни.

Телмарш я наблюдаваше развълнуван. При това страдание и старият мъж започна да мисли като жена.

„О, да — казваше си той, — устата й не говори, но очите й говорят, виждам добре, че някаква упорита мисъл я измъчва. Била е майка, а вече не е! Кърмила е детето си, а сега вече не го кърми! Тя не може да се примири. Тя си мисли за съвсем малкото момиченце, което доскоро е кърмила. Тя мисли за него, тя мисли за него, тя мисли за него. Всъщност чудесно трябва да се чувствуваш, когато една малка розова уста смуче душата ти от дълбините на твоето тяло и от твоя живот се изгражда неговият живот.“

И той мълчеше като нея, разбрал, че пред едно такова униние думите са безсилни. Мълчанието на упоритата мисъл е страшно. И как да се вразуми упоритата мисъл на една жена? Майчинското чувство е безгранично; за него не може да се спори. А това прави майката възвишена, нещо като звяр. Майчинският инстинкт е божествено животински. Майката не е вече жена, тя е само майка.

Децата са рожбите.

И поради това в разсъдъка на майката има нещо нисше и едновременно висше. Майката притежава някакъв нюх. Огромната, смътна сила на сътворението е в нея и я ръководи. Сляпо, но прозорливо.

Сега вече Телмарш се мъчеше да накара тази нещастница да говори; но не успяваше. Веднъж той й каза:

— За нещастие аз съм стар и не мога вече да ходя. Уморявам се много бързо, преди още да стигна целта си. След четвърт час ходене краката ми отказват да вървят, трябва да се спирам; иначе бих ви придружил. Всъщност може би е по-добре, че не мога. За вас ще бъда повече опасен, отколкото полезен; тук ме търпят, но за сините съм съмнителен като селянин и за селяните като магьосник.

Той почака тя да му отговори. Но жената дори не вдигна очи.

Натрапчивата мисъл води или до лудост, или до героизъм. Но какъв героизъм може да прояви една бедна селянка? Никакъв. Тя може да бъде майка — и това е всичко. Всеки ден тя все повече се задълбочаваше в своята мисъл. Телмарш я наблюдаваше.

Той търсеше да я разсее с нещо; донесе й конци, игли, напръстник; и наистина, за голямо удоволствие на нещастния просяк, тя започна да шие; беше пак замислена, но работеше — признак, че бе здрава; силите й постепенно се възвръщаха; тя изкърпи бельото си, дрехите си, обущата си; но очите й оставаха изцъклени. Като шиеше, тя полугласно пееше тъжни песни. И шепнеше имена, навярно имена на деца, но така неясно, че Телмарш не ги разбираше. Прекъсваше понякога и се вслушваше в птиците, сякаш очакваше новини от тях. Гледаше какво бе времето. Устните й мърдаха. Говореше си тихо. Направи си една торба и я напълни с кестени. Една сутрин Телмарш я видя да тръгва на път, загледала се втренчено някъде в горските усои.

— Къде отивате? — попита я той.

Тя отвърна:

— Отивам да ги търся.

Той не се опита да я задържи.

VII
Двата полюса на истината

В продължение на няколко седмици, изпълнени с всевъзможните превратности на гражданската война, в областта Фужер се носеше само слухът за двамата мъже, които се биеха един срещу друг, но които все пак вършеха една и съща работа, тоест сражаваха се един до друг във великата революционна битка.

Дивашкият вандейски двубой продължаваше, но губеше почва. В Ил-е-Вилен особено, благодарение на младия командир, който в Дол се противопостави на храбростта на шестте хиляди роялисти с храбростта на хиляда и петстотинте патриоти, бунтът беше, ако не потушен, поне доста стихнал и много ограничен. Бяха последвали още няколко подобни щастливи удара и тия многобройни успехи създадоха ново положение.

Привидно нещата се бяха променили, но се появи едно особено усложнение.

В цялата тази част на Вандея нямаше никакво съмнение, че републиката имаше надмощие; но коя република? В победата, която се приближаваше, се очертаваха две форми на републиката — републиката на терора и републиката на милосърдието, първата искаше да победи с жестокост, другата — с доброта. Коя щеше да надделее? Тия две форми — на великодушието и на безпощадността — бяха представени от двама мъже, всеки от които имаше влияние и авторитет, единият военен командир, другият цивилен делегат; кой от тия двама мъже щеше да надделее? Единият от тия двама мъже, делегатът, имаше мощна подкрепа; беше пристигнал със страшната заповед на Парижката комуна до батальоните на Сантер: „Никаква милост, никаква пощада!“ Възложено му бе да изпълнява декрета на Конвента, който гласеше: „смъртно наказание за всеки, който пусне на свобода или улесни бягството на пленен вожд на бунтовниците“, дадени му бяха пълни права от Комитета на общественото спасение и за да се подчиняват на него, делегата, имаше изрична заповед, подписана от Робеспиер, Дантон и Марат. Другият, военният, имаше само една сила — милосърдието.

Той разполагаше само с ръцете си, които биеха враговете, и със сърцето си, което ги съжаляваше. Като победител той считаше, че има право да щади победените.

На това се дължеше скритият, но дълбок конфликт между тия двама мъже. Двамата плуваха в различни води, макар че и двамата се биеха, за да потушат бунта, обаче всеки със своето средство — единият с бойна победа, другият с терор.

В целия Бокаж говореха само за тях; отправените към тях погледи от всички страни бяха озадачени от факта, че тия двама мъже, толкова противоположни бяха в същото време много тясно свързани. Тия двама противници бяха двама приятели. Никога толкова възвишено и толкова дълбоко чувство на симпатия не беше така свързвало две сърца; свирепият беше спасил живота на добросърдечния и оттогава имаше белег от сабя на лицето. Тия двама мъже въплъщаваха единият смъртта, другият живота; единият беше принципът на заплахата, другият — принципът на омиротворението, но се обичаха. Странна връзка. Нека си представим състрадателния Орест[5] и жестокия Пилад. Нека си представим братята Ариман[6] и Ормузд[7].

Нека още добавим, че единият от двамата, наречен „жестокият“, беше в същото време най-сърдечният човек; той превързваше ранените, грижеше се за болните, прекарваше дни и нощи в лазаретите и болниците, съжаляваше босоногите деца, не притежаваше нищо, защото всичко раздаваше на бедните. Участвуваше в боевете; вървеше начело на колоната и в най-големия разгар на сражението, въоръжен, защото имаше на пояса си една сабя и два пистолета, но всъщност не беше въоръжен, защото не бяха го виждали да вади сабята си и да хваща пистолетите си. Той смело посрещаше ударите и с нищо не им отвръщаше. Говореха, че бил свещеник.

Единият от тия мъже беше Говен, другият беше Симурден.

Дружба свързваше двамата мъже, но ненавист имаше между двата принципа; сякаш една душа беше разсечена на две и поделена; Говен наистина беше получил едната половина от душата на Симурден, но добрата половина. Изглежда, че на Говен бе даден светлият лъч и че Симурден беше запазил за себе си така наречения черен лъч. Оттам и вътрешното разногласие. Глухата война между двамата не можеше да не избухне. Една сутрин битката започна.

Симурден каза на Говен:

— Какво е положението?

Говен отвърна:

— Вие го знаете така добре, както и аз. Разпръснах бандите на Лантенак. При него останаха малко хора. Сега е притиснат в гората Фужер. След осем дни ще бъде обкръжен.

— А след петнадесет дни?

— Ще бъде заловен.

— А после?

— Нали сте чели моя афиш?

— Да. И какво?

— Ще бъде разстрелян.

— Отново милосърдие. Той трябва да бъде гилотиниран.

— Аз — каза Говен — съм за военната смърт.

— А пък аз — възрази Симурден — съм за революционната смърт.

Той погледна Говен в лицето и каза:

— Защо си заповядал да бъдат освободени калугерките от манастира Сен-Марк-льо-Блан?

— Аз не воювам с жени — отвърна Говен.

— Тия жени мразят народа. А жена, която мрази, струва колкото десет мъже. Защо не си се съгласил да бъде изправено пред революционния трибунал цялото това стадо от стари, фанатизирани свещеници, заловени в Лувинье?

— Аз не воювам срещу старци.

— Старият свещеник е много по-лош от младия. Бунтът е много по-опасен, когато го благославят бели коси. Хората вярват на бръчките. Излишно е фалшивото милосърдие, Говен. Кралеубийците са освободителите. Не изпускай из очи кулата Тампл.

— Кулата Тампл! Ще накарам престолонаследника да излезе оттам. Аз не воювам срещу деца.

Погледът на Симурден стана строг.

— Говен, знай, че трябва да се воюва срещу жена, щом като тя се казва Мари-Антоанет, и срещу старец, когато се казва папа Пий VI, и срещу дете, когато се казва Луи Капет.

— Учителю, аз не съм политическо лице.

— Старай се да не станеш опасно лице. Защото при атаката на пощенската станция Косе, когато бунтовникът Жан Третон, притиснат в безнадеждно положение, се спуснал сам със сабя в ръка срещу цялата ти колона, ти си извикал: „Отворете път. Оставете го да мине.“

— Защото не може да накараш хиляда и петстотин души да убият един човек.

— Защо в Кайетри д’Астиле, когато си видял, че войниците ще убият ранения вандеец Жозеф Безие, който пълзял по земята, ти си извикал: „Вървете напред! Аз ще се справя с него!“, а после си стрелял с пистолета си във въздуха?

— Защото не се убива паднал на земята човек.

— А не си бил прав. И двамата днес са главатари на банди; Жозеф Безие сега е Мустака, а Жан Третон — Сребърния крак. Спасявайки ги, ти си дал двама врагове на републиката.

— Всъщност аз исках да ги направя нейни приятели, а не врагове.

— Защо след победата над Ландеан не си заповядал да разстрелят тристате пленени селяни?

— Защото, след като Боншан помилва пленените републиканци, аз поисках да се заговори, че и републиката проявява милост към пленените роялисти.

— Значи, ако заловиш Лантенак, ще пощадиш и него?

— Не.

— Защо? След като си пощадил тристате селяни?

— Селяните не съзнават какво правят; Лантенак знае какво прави.

— Но нали Лантенак ти е роднина?

— Франция е нашата велика роднина.

— Лантенак е старец.

— Лантенак е чужденец. Той е човек без възраст. Лантенак вика англичаните. Лантенак — това значи чуждо нашествие. Лантенак е враг на родината. Двубоят между него и мене може да свърши само с неговата смърт или с моята.

— Говен, запомни думата си.

— Аз я казах вече.

Настъпи мълчание, двамата се гледаха.

Говен заговори:

— Кървава година ще бъде тази деветдесет и трета, в която живеем.

— Пази се! — извика Симурден. — Съществуват страшни задължения. Не обвинявай невинния. Откога лекарят е виновен за болестта? Да, тази забележителна година се отличава със своята безпощадност. Защо? Защото е великата революционна година. Тази година, в която живеем, олицетворява революцията. Революцията има един враг — стария свят — и затова е безмилостна към него, както хирургът е безмилостен към своя враг-гангрената. Революцията изкоренява монархията в лицето на краля, аристокрацията — в лицето на благородника, деспотизма — в лицето на войника, суеверието — в лицето на свещеника, варварството — в лицето на съдията, с една дума всяка тирания — в лицето на тиранина. Операцията е ужасна, революцията я извършва със сигурна ръка. За количеството на пожертвуваната здрава плът попитай какво мисли Берхав. Нима може да се изреже тумор без загуба на кръв? Нима при гасенето на пожар не се използува и огън. Тия опасни средства са неизбежни условия за успеха. Хирургът прилича на касапин; лечителят може да се види на някого като палач; революцията служи предано на своето съдбоносно дело. Тя обезобразява, но и спасява. Как! Вие искате да проявява милост към вируса? Вие искате да прояви милосърдие към заразените! Но тя не чува. Стиснала е здраво миналото и ще го унищожи. Тя прави на цивилизацията дълбок разрез, от който ще оздравее човешкият род. Вие страдате навярно? Колко ли време ще продължи. Колкото продължи операцията. След това ще живеете. Революцията окастря света. Поради това е кървава тази деветдесет и трета година.

— Хирургът е спокоен — каза Говен, — а хората, които виждам, са свирепи.

— Революцията — възрази Симурден — иска да бъдат жестоки творците, които й помагат. Тя отблъсква всяка ръка, която трепери. Тя вярва само в неумолимите. Дантон е страшен, Робеспиер е непреклонен, Сен-Жюст е непримирим, Марат е безпощаден. Пази се, Говен. Тия имена са необходими. За нас те означават армии. Те ще ужасят Европа.

— А може би и бъдещето — каза Говен.

Замълча и продължи:

— Впрочем вие грешите, учителю, аз не обвинявам никого. Според мене истинската гледна точка на революцията е безотговорността. Никой не е невинен, никой не е виновен. Луи XVI е овен, хвърлен сред лъвове. Той иска да избяга, иска да се спаси, мъчи се да се защити; би хапал, ако има възможност. Но не всеки може да бъде лъв. Подобно желание дори може да бъде сметнато за престъпление. Разгневения овен, показващ зъбите си, лъвовете ще нарекат предател. И ще го изядат. После ще се сбият помежду си.

— Овенът е животно.

— А лъвовете какво са?

Този въпрос накара Симурден да се замисли. Той вдигна глава и каза:

— Тия лъвове тук са съвестта. Тия лъвове тук са идеите. Тия лъвове тук са принципите.

— Те създават терора.

— Един ден революцията ще бъде оправданието на терора.

— Гледайте терорът да не оклевети революцията.

И Говен продължи:

— Свобода, Равенство, Братство — това са догмите на мира и хармонията. Защо трябва да бъдат превръщани в страшилища? Какво искаме? Да спечелим народите за всемирната република. Е добре, нека да не ги плашим. Какво ще помогне заплахата? Както птиците, така и народите не се привличат с плашило. Не може със зло да се направи добро. Не се смъква тронът, за да се издигне ешафодът. Смърт на кралете, да живеят народите. Да смъкнем короните, да пощадим главите. Революцията е взаимно разбирателство, а не ужас. Нежните идеи лошо се разпространяват от безсърдечни хора. Думата амнистия за мене е най-хубавата дума в човешкия език. Не искам да проливам кръв, без да жертвувам моята. Впрочем аз зная само да се сражавам, аз съм само войник. Но ако не може да се прощава, не си струва да побеждаваш. По време на битката нека бъдем неприятели на нашите врагове, но след победата — техни братя.

— Пази се — повтори Симурден за трети път. — Говен, за мене ти си повече от син, пази се!

После, като се замисли, добави:

— Във времена като нашите състраданието може да стане една от формите на измяната.

Слушайки как говорят тия двама мъже, човек би помислил, че слуша диалог между сабята и брадвата.

VIII
Dolorosa[8]

 

В това време майката търсеше децата си.

Тя все вървеше. Как живееше ли? Невъзможно е да се обясни. Самата тя не знаеше как живее. Вървеше дни и нощи; просеше, ядеше трева, лежеше по земята, спеше под открито небе, в храсталаците, под звездите, понякога под дъжда и вятъра.

Тя бродеше от село в село, от чифлик в чифлик, разпитваше. Спираше се на праговете. Облечена бе в дрипи. Понякога я приютяваха, понякога я пъдеха. Когато не можеше да влезе в къщите, отиваше в горите.

Тя не познаваше този край, не знаеше нищо освен Сискоаняр и енорията Азе, нямаше някаква посока, връщаше се по стъпките си, после тръгваше по изминат вече път, правеше излишни заобикалки. Понякога следваше каменната настилка, понякога коловозите, понякога горските пътеки. В този скитнически живот беше похабила бедняшките си дрехи. Отначало ходеше с обущата си, после боса, накрай с разкървавени крака.

Тя вървеше през бойните полета, през пушечните изстрели, без нищо да чуе, без нищо да види, без да се пази, търсейки децата си. Понеже всички участвуваха в бунта, нямаше вече жандарми, нито кметове, нито някаква друга власт. Срещаше само случайни минувачи.

Обръщаше се към тях. Питаше ги:

— Да сте видели някъде три малки деца?

Хората вдигаха глави.

— Две момчета и едно момиченце — казваше тя.

После продължаваше:

— Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет? Не сте ли ги виждали?

И добавяше:

— Голямото е на четири години и половина, малката е на двадесет месеца.

После пак питаше:

— Знаете ли къде са? Взеха ми ги.

Гледаха я, без да й отговарят.

Като виждаше, че не я разбират, казваше:

— Те са мои деца. Затова ги търся.

Хората отминаваха по пътя си. Тогава тя се спираше, замълчаваше и започваше да раздира гърдите си с нокти.

Веднъж обаче един селянин я изслуша. Този добър човек се позамисли.

— Я чакайте — каза той. — Три деца ли?

— Да.

— Две момчета?

— И едно момиче.

— Тях ли търсите?

— Да.

— Чух да се говори, че някой си сеньор бил взел три деца и ги води със себе си.

— Къде е този човек? — извика тя. — Къде са те?

Селянинът отвърна:

— Идете в Тург.

— Там ли ще намеря децата си?

— Може би да.

— Къде казахте?…

— В Тург.

— Какво е това Тург?

— Едно място.

— Село ли е? Замък ли? Чифлик ли?

— Никога не съм бил там.

— Далече ли е?

— Не е близо.

— Накъде е?

— Към Фужер.

— Откъде се минава?

— Сега сте във Ванторт — каза селянинът, — ще оставите Ерне вляво, а Коксел вдясно, ще минете през Лоршан и ще преминете Леру.

И селянинът вдигна ръка към запад.

— Все направо в посока на залязващото слънце.

И преди още селянинът да свали вдигнатата си ръка, тя тръгна.

Селянинът извика подир нея:

— Но внимавайте. Там се бият.

Тя не се обърна, за да му отговори, а продължи да върви напред.

IX
Бастилия в провинцията

I. Тург

Преди четиридесет години всеки пътник, който вливаше във Фужер откъм Леньеле и излизаше откъм Паринье, в края на тази дълбока гора се изправяше пред зловеща картина. Сред гъсталака изведнъж пред него се изпречваше Тург.

Но не живата кула Тург, а мъртвата Тург. Напуканата, разрушената, издупчената, срутената Тург. Руината на сградата е като човешки призрак. Нямаше по-зловещо видение от Тург. Пред очите се откриваше една висока, съвсем кръгла и съвсем усамотена кула, застанала в края на гората като злосторник. Тази отвесна кула върху една висока канара имаше почти римски вид по своята правилна и здрава форма и с внушителността си беше символ както на могъщество, така и на упадък. Тя не само приличаше, но беше римска кула, започната през девети век и завършена през дванадесети век след третия кръстоносен поход. Сводестите камъни над вратата издаваха нейната възраст. Като се приближиш до нея, след като изкачиш стръмнината, забелязваш един отвор и ако се осмелиш да влезеш, ще попаднеш в празно пространство. Вътрешността наподобяваше каменна тръба, поставена направо върху земята. От горе до долу никакви прегради; нито покрив, нито тавани, нито подове, само остатъци от сводове и комини, на различни височини амбразури за малки оръдия, редица гранитни подпори и няколко напречни греди, отбелязващи етажите, по които сега имаше курешки от нощни птици; гигантската стена, дебела петнадесет стъпки в основата и дванадесет стъпки на върха, имаше тук-таме пукнатини и отвори, които преди са били врати и през които се виждаха стълбите в тъмната вътрешност на стената. Вечер тук минувачът чуваше да крякат кукумявки, козодои, чапли, жаби; долу в краката си виждаше къпинови храсти, камъни, влечуги, а над главата си звезди през една черна дупка, която беше върхът на кулата и наподобяваше отвор на грамаден кладенец.

В този край по традиция в горните етажи на такава кула имаше тайни врати като тези в гробниците на юдейските царе — грамадни камъни върху ос, които, като се завъртят, се отварят и после се затварят, изравнявайки се със стената — архитектурна особеност, пренесена от кръстоносците заедно с островърхите сводове. Когато тези врати биваха затворени, невъзможно беше да бъдат открити — толкова добре се сливаха с другите камъни на стената. Такива врати и днес могат да се видят в тайнствените селища на Антиливан[9], оцелели от земетресението, което унищожило дванадесет града по времето на Тиберий[10].

II. Отворът

Отворът, през който се влизаше в развалината, беше дупка от мина. Този, който познава трудовете на Ерар, Сарди и Паган, ще разбере, че тая мина е била майсторски направена. Камерата за барута е имала форма на свещеническа шапка и размерът й е съответствувал на здравината на кулата, която трябвало да взриви. Тя сигурно е побирала най-малко два квинтала барут. До тази камера е водел спираловиден канал, който е по-добър от правия канал; пораженията по камъните в стената показваха, че фитилът на мината е бил с диаметър колкото кокоше яйце. Експлозията е причинила в стената дълбока рана, през която атакуващите са могли да влязат. Може да се предположи, че тази кула в различни времена е устояла на доста много сериозни обсади; тя беше надупчена от картеч; и този картеч не беше от едно и също време; всеки вид снаряд оставя свои следи върху крепостната стена; така и по стените на кулата имаше много белези, като се започне от каменните топки на четиринадесети век и се стигне до железните гюллета на осемнадесети век.

Отворът даваше достъп в помещение, което трябва да е било приземният етаж. Точно срещу него в стената на кулата имаше вратичка за изкопано в скалата подземие, което продължаваше до основите на кулата и достигаше чак под залата на приземния етаж.

Това подземие, три четвърти от което бе засипано, беше разчистено през 1835 година под грижите на господин Огюст Льо Прево, антиквар в Берне.

III. Тъмницата

Подземието беше тъмница. Всяка кула имаше такава. Както многото други подземия за наказание от същата епоха, то бе на два етажа. Първият етаж, в който се влизаше през вратичката, беше доста просторна сводеста стая с под на еднакво равнище с приземния етаж. Върху стените отляво и отдясно на вратичката се виждаха две отвесни и паралелни бразди, които от едната стена отиваха в другата, като преминаваха през свода, върху който бяха оставили дълбоки следи, наподобяващи два коловоза. Те наистина бяха два коловоза. Тия две бразди са били издълбани от две колела. Някога, през времето на феодализма, в тази именно стая разчекването се е извършвало по един метод, който не е бил така шумен, както с четирите коня. Тук е имало две колела, толкова здрави и толкова големи, че са опирали до стените и до свода. На всяко от колелата завързвали по една ръка и по един крак на наказания, после ги завъртявали в противоположни посоки и те разкъсвали човека. Нужна е била сила, за да се въртят тия колела, издълбали коловозите в камъните на стените, до които са се опирали. Подобна стая може да се види и днес във Вианден.

Под тази стая имаше друга. Тя е била истинската тъмница. В нея не се влизало през врата, а през дупка; събличали наказания гол, завързвали го с въже под мишниците и го спускали в долната стая през един отдушник в средата на каменния под в горната стая. Ако наказаният се заинатявал да живее, хвърляли са му храна през тази дупка. И днес още може да се види такава дупка в Буйон.

От тази дупка проникваше въздух. Долната стая, прокопана под залата на приземния етаж, приличаше повече на кладенец, отколкото на стая. Тя опираше до вода и леден полъх я изпълваше. Вятърът, който носеше смърт на затворника долу, носеше живот на затворника горе. Благодарение на него в тъмницата можеше да се диша. Затворникът в горния етаж, който опипом се движел под свода, получавал въздух само от тази дупка. Всъщност оттук не излизал жив нито този, който бил горе, нито този, когото спускали през дупката. Затворникът трябвало сам да се пази в тъмнината. Една погрешна стъпка могла да премести наказания от горния етаж в долния етаж. Това било от значение. Ако искал да живее, дупката била опасна за него; ако искал да умре, дупката била за него спасение. Горният етаж бил карцер, долният — гробница. Разположение, каквото имало и тогавашното общество.

Нашите прадеди са наричали тези тъмници „подземни зандани“. Те не съществуват вече и затова за нас това название няма никакъв смисъл. Благодарение на революцията ние се отнасяме с безразличие към него.

Над отвора, който преди четиридесет години служеше за единствен вход в кулата, се виждаше една амбразура, по-широка от другите бойници, над които висеше разкривена и разбита желязна решетка.

IV. Мостът-замък

От другата страна, противоположна на отвора, кулата беше свързана с доста запазен трисводест каменен мост. Върху него имаше жилищна сграда, от която бяха останали само развалини. Както личеше от следите, сградата била разрушена от пожар, почернелите й останки приличаха на скелет, през който прозираше светлината; мостът с развалините и кулата се издигаха като два призрака един до друг.

Тази останка днес е съвсем разрушена и от нея няма никаква следа. Това, което са градили многото векове и многото крале, може да бъде разрушено за един ден само от един селянин.

„Тург“ е селско съкращение и значи Тур-Говен — кулата Говен, както Жюпел означава Жупелиер — стена с бръшлян, а подобно е и името на гърбавия главатар на банда Пенсон-льо-Торт, което значи Пенсонльо-Тортю — Пенсон Костенурката.

Тург, която преди четиридесет години беше развалина, а днес е сянка, през 1793 година беше крепост. Тя е старата бастилия на рода Говен, охранявала е от запад гората Фужер, която днес едва може да се нарече гора.

Тази крепост била построена върху една от шистовите скали, каквито има в изобилие в района между Майена и Динан, разпръснати така навред из храсталаците и поляните, сякаш великани са се замервали с канари по главите.

Всъщност кулата била крепостна; тя се извисявала над скала, в подножието на която има вада, която през януари се превръща в поток, а през юни пресъхва.

Опростена до такава степен, тази крепост през средните векове била почти непревзимаема. Мостът намалявал нейната отбранителна сила. Тогава родът Говен я построил без мост. Използували един от ония подвижни мостове, които могли да бъдат разрушени с един удар на брадва. Докато били виконти, те харесвали тази крепост и били доволни; но когато станали маркизи и когато напуснали пещерата, за да отидат в кралския двор, те издигнали три свода над потока, за да станат достъпни откъм равнината и да си открият път към краля. Маркизите от седемнадесети век и маркизите от осемнадесети век не се стараели вече да бъдат недостъпни. Подражаването на Версай заменило предишното подражаване на прадедите.

Срещу кулата, откъм западната й страна, имаше едно доста високо плато, което се снижаваше към равнината; то почти опираше до кулата, от която го разделяше дълбок дол, в който течеше малка рекичка, приток на Куенон. Мостът, връзката между крепостта и платото, бил построен върху високи подпори; и върху тези подпори издигнали по подобие на Шенонсо[11] сграда в стил Мансар[12], която била много по-удобна за живеене, отколкото кулата. Но тогава нравите били още много сурови. Сеньорите предпочитали, съгласно тогавашния обичай, да живеят в стаите на кулата, които наподобявали килии. А сградата върху моста, която приличаше на малък замък, използуваха за други цели: дългия коридор, който служеше за вход, наричаха караулно помещение; в етажа над караулното помещение имаше библиотека, а над библиотеката — тавански етаж. Навсякъде дълги прозорци с малки стъкла от Бохемия, пиластри между прозорците, скулптурни медальони по стените; всичко три етажа — долу копия и мускети, по средата книги, горе чували с овес; изобщо всичко това беше малко дивашко и много благородно.

До него кулата стърчеше зловещо.

Издигаше се мрачно над тази кокетна сграда. От терасата на нейния покрив лесно можеха да обстрелват моста.

Близостта на двете сгради — едната сурова, другата изящна — повече отблъскваше, отколкото привличаше погледите. Двата стила съвсем не си подхождаха; макар че два полукръга трябва да се допълват, нямаше нищо общо между римския полукръг и класическия свод. Тази кула, съвсем подходяща за горска област, беше странна съседка на един мост, подходящ за Версай. Нека си представим Ален Досадната брада под ръка с Луи XVI. Ужасяваща двойка. От двете величия се излъчваше нещо свирепо.

От военна гледна точка мостът, подчертаваме мостът, почти предаваше кулата. Украсяваше я и я обезоръжаваше; увеличила красотата си, тя бе загубила от силата си. Мостът я поставяше на едно равнище с платото. Все така непристъпна откъм гората, сега кулата беше уязвима откъм равнината. Преди това тя командуваше платото, а сега платото я командуваше. Стигнал на платото, врагът лесно можеше да овладее моста. Библиотеката и таванът улесняваха нападателя на крепостта. Една библиотека и един таван си приличат по това, че книгите и сламата са леснозапалими. За този, който обсажда и иска да употреби огън, е все едно какво ще подпали, стига то да гори. Французите доказаха това на немците, като им подпалиха библиотеката в Хайделберг, а немците доказаха същото на французите, като подпалиха библиотеката в Страсбург. Така прибавеният към кулата мост беше една стратегическа грешка, но през седемнадесети век при Колбер[13] и Лувоа[14] принцовете Говен, също като принцовете Роан или пък принцовете Латремуй, никога не са мислили, че ще бъдат обсадени. Все пак строителите на моста бяха взели някакви предпазни мерки. Първо — те предвидили случаи на пожар и затова над трите прозореца откъм горната страна поставили куки, съществували до преди половин век, на които напречно била закачена здрава спасителна стълба, дълга колкото височината на двата първи етажа на моста, по-голяма височина от височината на три обикновени етажа; второ — предвиждайки обсада, те построили между моста и кулата една тежка, ниска желязна врата, която напълно ги изолираше; вратата беше сводеста; заключваха я с голям ключ, съхраняван в скривалище, известно само на стопанина; веднъж заключена, тази врата можеше да устои на стенобойна машина и дори на топовни гюллета.

Трябваше да се мине през моста, за да се стигне до тази врата, и да се мине през тази врата, за да се влезе в кулата. Друг вход нямаше.

V. Желязната врата

Вторият етаж на замъка върху моста, поради височината на мостовите подпори, съответствуваше на втория етаж на кулата; за по-голяма сигурност именно на тази височина беше поставена желязната врата.

Откъм моста желязната врата се отваряше към библиотеката, а откъм кулата — към една голяма сводеста зала с колони по средата. Тази зала, както казахме вече, беше вторият етаж на крепостта. Тя беше кръгла като кулата; осветяваща се през дълбоките бойници, които гледаха към полето. Неизмазаната стена беше гола и нищо не скриваше много майсторски иззиданите камъни. До тази зала водеше спираловидна стълба, издълбана в стената — нещо лесно изпълнимо, когато стената е петнадесет стъпки дебела. В средните векове превземането на един град е ставало улица по улица, а самата улица се е превземала къща по къща, а къщата — стая по стая. Обсаждането на крепост е ставало етаж по етаж. На този принцип Тург беше доста вещо устроена, сложна и трудна за превземане. От единия до другия етаж трябваше да се изкачва мъчно проходима спираловидна стълба; вратите бяха полегати и по-ниски от човешки ръст, така че главата трябваше да се навежда при преминаването през тях; а наведена глава значи отсечена глава и затова зад всяка врата обсаденият е чакал нападателя.

Под кръглата зала с колона имаше две подобни стаи — едната в първия етаж, другата в приземния етаж, а над нея — три. Над тия разположени една над друга шест стаи кулата завършваше с каменен покрив, който беше тераса, до която се стигаше, като се преминеше през тясна караулна будка.

Трябваше да се пробие дебелата петнадесет стъпки стена, за да се постави и зазида желязната врата в средата на дълбок отвор; така че, когато беше затворена, вратата както към кулата, така и към моста се намираше в преддверие, дълго шест-седем стъпки; а когато беше отворена, двете преддверия се сливаха и образуваха сводесто антре.

В преддверието откъм моста, в дебелината на стената, имаше малка, ниска врата зад подвижна спираловидна стълба, водеща до коридора на първия етаж над библиотеката; това също е едно затруднение за атакуващите. Малкият замък върху моста беше обърнат към платото с отвесна стена, където свършваше и мостът. Друг, подвижен мост, опиращ се на ниска врата, го свързваше с платото; този подвижен мост, който поради височината на платото се спускаше винаги в наклонено положение, водеше в дългата зала, наречена караулно помещение. Овладели веднъж тази зала, за да стигнат до желязната врата, нападателите трябвало със сила да вдигнат подвижната спираловидна стълба, която водеше до втория етаж.

VI. Библиотеката

Библиотеката беше продълговата зала, широка и дълга колкото моста, с една-единствена врата — желязната врата. Фалшива врата, широк портал със зелена завеса, която лесно се разтваряше, закриваше сводестото антре на кулата. Стената на библиотеката от горе до долу, от пода до тавана, беше покрита с остъклени шкафове, хубави произведения на дърводелското изкуство от седемнадесети век. Шест големи прозореца, по три от всяка страна, тоест по един под всеки свод, осветяваха тази библиотека. Отвън, от височината на платото, през тези прозорци се виждаше вътрешността. Между тия прозорци, върху гравирани дъбови подставки, имаше шест мраморни бюста — на Ермолай Византийски, на навкратийския[15] граматик Атеней, на Свида[16], на Казобон[17], на Кловис[18], крал на Франция, и на неговия канцлер Анахалус, който всъщност е бил толкова канцлер, колкото Кловис е бил крал.

В тази библиотека имаше всякакви книги. Една от тях беше най-прочута. Това беше едно старо издание в голям формат с щампи със заглавие „Свети Вартоломей“ с едър шрифт и с подзаглавие: „Евангелие от свети Вартоломей, предшествувано от дисертация на християнския философ Пантенус по въпроса дали това евангелие е апокрифно и дали свети Вартоломей е Натанаил“. Тази книга, считана за уникален екземпляр, беше сложена на специален пюпитър в средата на библиотеката. През миналия век хората ходеха там да я разглеждат от любопитство.

VII. Таванът

Таванът, който, както библиотеката, имаше продълговатата форма на моста, беше просто под гредите на покрива. Това голямо помещение, осветено от шест прозореца, пълнеха със слама и сено. В него нямаше никакво украшение освен образа на свети Варнава, гравиран върху вратата, а под него следният надпис:

Barnabus sanctus falcem jubet ire per herbam.[19]

Така че една висока и широка шестетажна кула, тук-таме с бойници, имаща за вход и изход само една-единствена желязна врата към един мост-замък, завършващ с подвижен мост; зад кулата гората; пред кулата плато, обрасло с бурени, по-високо от моста, по-ниско от кулата; под моста, между кулата и платото, дълбок и тесен дол с трънаци, през зимата поток, през пролетта вада, а през лятото каменист ров — това беше Тур-Говен, наречена Тург.

X
Заложниците

Юли изтече, настъпи август, героично и жестоко дихание премина през Франция, два призрака се появиха на хоризонта: Марат с нож в ребрата и Шарлот Корде без глава — всичко стана страшно. Обаче Вандея, бита в голямата стратегия, прибягна към малката, която беше още по-опасна, както вече казахме; сега тази война беше огромна битка, разпръсната в горите; голямата армия, наречена католическа и кралска, започна да търпи поражения: с декрет армията на Майнц беше прехвърлена във Вандея; осем хиляди вандейци бяха загинали при Ансени; вандейците бяха отблъснати от Нант, изгонени от Монтегю, изхвърлени от Туар, прогонени от Ноармутие, изметени от Шоле, Мортан и Сомюр; те опразваха Партене; изоставяха Клисон; бягаха от Шатийон, загубиха едно знаме при Сент-Илер; бяха бити при Порник, при Сабл, при Фонтене, при Дуе, при Шато-д’О, при Пон-дьо-Се; бяха разбити в Люсон, отстъпваха в безредие при Шатеньере, бягаха от Рош-сюр-Ион; обаче от друга страна застрашаваха Ларошел и освен това във водите на Гърнзи една английска флота, в чиито няколко полка имаше и отлични офицери от френската флота, под командуването на генерал Крег чакаше само сигнал от маркиз дьо Лантенак, за да дебаркира. Това дебаркиране можеше да върне отново победата на въстаналите роялисти. Всъщност Пит беше един престъпен английски държавник; измяната в политиката е като кинжала в рицарското въоръжение; Пит нанасяше с кинжал удари на нашата страна и изменяше на своята родина; да изменяш на родината си значи да я опозоряваш; под негово ръководство и чрез него Англия водеше пуническа война. Тя шпионираше, злоупотребяваше, лъжеше. Не се отказваше нито от бракониерството, нито от мошеничеството; принизяваше се дори до дребнавостите на омразата; изкупуваше лойта, която струваше пет франка ливрата; в Лил у един англичанин заловиха писмо от Прижан, агент на Пит във Вандея. Писмото гласеше: „Моля ви да не пестите парите. Ние се надяваме, че убийствата ще се извършват предпазливо, предрешените свещеници и жените са най-подходящите хора за тази операция. Изпратете шестдесет хиляди ливри в Руан и петдесет хиляди ливри в Кан.“ Барер прочете това писмо в Конвента на 1 август. На тия вероломства отвръщаха диващините на Парен, а по-късно и жестокостите на Карие. Републиканците от Мец и републиканците от Южна Франция поискаха да бъдат изпратени срещу бунтовниците. С декрет бе постановено да се формират двадесет и четири пионерни дружини за опожаряване на горските пояси в Бокаж. Нечувана криза[20]. Войната стихваше някъде, за да избухне на друго място. „Никаква милост! Никакви пленници!“ — такъв беше лозунгът и на двете страни. Историята се изпълваше със страшен мрак.

През този месец август крепостта Тург бе обсадена.

Една вечер, в покоя на летния здрач, когато звездите изгряваха, когато в гората не трепкаше нито едно листо, когато в полето не се поклащаше нито една тревичка, мълчанието на настъпващата нощ бе нарушено от изсвирване на рог. То идваше от върха на кулата.

На този звук отвърна тръба, която свиреше отдолу.

Горе на кулата имаше въоръжен човек; а долу в сянката имаше лагер.

В тъмнината около Тур-Говен смътно се забелязваше мравуняк от черни фигури. Този мравуняк беше бивак. Под дърветата в гората и край бурените в платото започнаха да пламтят огньове, които тук-таме пронизваха мрака като светещи точки, сякаш и земята искаше да се покрие със звезди едновременно с небето. Но колко тревожни бяха тия звезди на войната! Откъм платото бивакът се простираше чак до равнината, а откъм гората се губеше в гъсталака. Тург беше обкръжена.

Заетото пространство от бивака на нападателите показваше, че войската е многобройна.

Лагерът плътно обкръжаваше крепостта, обръчът започваше от кулата до скалата и от моста до дола.

Рогът прозвуча за втори път, за втори път изсвири и тръбата.

Рогът разпитваше, а тръбата отвръщаше.

Рогът на кулата питаше лагера: можем ли да разговаряме с вас? И с тръбата лагерът отговаряше: да.

По това време Конвентът не считаше вандейците за воюваща страна и с декрет бе забранил да се разменят с „разбойниците“ парламентьори, поради това при преговорите се използуваха всякакви други средства вместо ония, които човешкият закон допускаше в обикновената война и забраняваше в гражданската война. И ето защо в случая се водеше този разговор между селския рог и бойната тръба. Първият зов беше само опит да се влезе във връзка, вторият зов поставяше въпроса: искате ли да разговаряме? Ако на този втори зов тръбата не отвърнеше, значеше отказ; ако тръбата отговореше, значеше съгласие. Което пък означаваше: примирие за известно време.

След като тръбата отвърна на втория зов, човекът, който беше на върха на кулата, започна да говори и се чу следното:

— Хора, които ме слушате, аз съм Гуж-льо-Брюан, наречен Убиец на сините, защото съм унищожил много от вашите, и наречен още Иманус, защото ще убия още много повече хора, отколкото съм убил; отсякохте ми един пръст с удар на сабя, когато държах пушката си при атаката на Гранвил, в Лавал гилотинирахте баща ми и майка ми, и моята сестра Жаклин, осемнадесетгодишна. Те това съм аз.

Говоря ви от името на негова светлост маркиз Говен дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, бретонски принц, собственик на седем гори и мой господар.

Чуйте най-напред, че негова светлост, преди да се укрепи в тази кула, която вие сега сте обсадили, разпредели воденето на войната между шестима вождове, негови помощници: на Делиер той повери района между пътя за Брест и пътя за Ерне; на Третон — района между Рое и Лавал; на Жаке, наречен Желязната снага — окрайнината на гората Долен Мен; на Голие, наречен Големия Пиер — Шато-Гонтие; на Льоконт — Краон; на господин Дюбоа-Ги — Фужер, и на господин Рошанбо — цялото поречие на Майена; така че нищо няма да постигнете, като превземете тази крепост, и дори ако негова светлост загине, Вандея на бога и на краля няма да загине.

Запомнете добре, че казвам това, за да ви предупредя. Негова светлост е тук, до мене. Аз съм само устата, през която минават неговите думи. Хора, които сте ни обсадили, пазете тишина.

Ето какво трябва да чуете:

Не забравяйте, че не е справедлива войната, която водите срещу нас. Ние сме хора, които живеем в нашия си край и се бием честно и по волята божия сме прости и чисти като трева под росата. Нас ни нападна републиката; тя дойде да смути живота ни в нашите села и тя изгори нашите къщи и нашата реколта; тя разруши с картеч нашите чифлици, а нашите жени и нашите деца бяха принудени да избягат боси в горите, където още чирикаше само зимното синигерче.

Вие, които сте тук и ме слушате, вие ни прогонихте в гората и сега сте ни обкръжили в тази кула; вие убихте и разпръснахте тия, които се бяха присъединили към нас; вие имате оръдия; вие попълнихте вашата колона с войска от гарнизоните в Мортен, Барентон, Теййол, Ландиви, Евран, Тентениак и Витре, което значи, че сега вие сте четири хиляди и петстотин войници, които ни атакуват; а ние, ние сме само деветнадесет души, които се защищаваме.

Ние имаме храни и муниции.

Вие сте успели да взривите една мина и да откъснете парче от нашата скала и парче от нашата стена.

С това сте пробили дупка в основата на кулата и през тази дупка можете да влезете, макар че кулата е все още здрава и права и стои като свод над нея.

Сега вие подготвяте атаката.

А ние, на първо място негова светлост маркизът, който е бретонски принц и светски настоятел на абатството Сент-Мари дьо Лантенак, където през всичките дни се отслужва меса по нареждане на кралица Жан, а след него останалите защитници на кулата — господин абатът Тюрмо с бойното име Гран-Франкьор, моят приятел Гиноазо, командир на Зеления лагер, моят приятел Зимния певец, командир на лагера Овес, моят приятел Мюзет, командир на лагера Мравките, и аз, селянинът, роден в паланката Даон, където тече потокът Мориандр — ние всички искаме да ви кажем едно нещо.

Хора, които сте долу под тази кула, слушайте.

В наши ръце се намират трима пленници, всъщност три деца. Тези деца са били осиновени от един ваш батальон, така че те са ваши. Ние ви предлагаме да ви върнем тия три деца.

При едно условие.

Да ни пуснете да излезем от кулата.

Ако откажете, слушайте добре, вие имате възможност да атакувате по два начина: чрез отвора откъм гората или пък чрез моста откъм платото. Сградата върху моста е на три етажа; в долния етаж аз, Иманус, който ви говоря, съм поставил шест тона катран и сто снопа суха дива метла; в най-горния етаж има слама, а в средния етаж има книги и книжа; желязната врата между моста и кулата е затворена и ключът е у негова светлост; аз съм направил под вратата дупка, през нея съм поставил напоен със сяра фитил, единият край на който е в катрана, а другият ми е под ръка тук в кулата; ще го подпаля, когато намеря за добре. Ако ни откажете свободата да излезем, трите деца ще бъдат поставени във втория етаж на моста, между етажа, докъдето стига напоеният със сяра фитил и където се намира катранът, и етажа със сламата, а желязната врата ще бъде затворена след тях. Ако щурмувате откъм моста, вие сами ще подпалите сградата; ако щурмувате през отвора, ние ще я подпалим; ако щурмувате едновременно през отвора и откъм моста, пожарът ще бъде предизвикан едновременно от вас и от нас; при всички случаи трите деца ще загинат.

А сега приемате ли или отказвате.

Ако приемете, ние ще излезем.

Ако откажете, децата ще умрат.

Това е, което имах да кажа.

Човекът, който говореше от върха на кулата, млъкна.

Един глас отдолу извика:

— Ние отказваме.

Този глас беше рязък и строг. Друг един глас, не толкова суров, но непоколебим, добави:

— Даваме ви двадесет и четири часа, за да се предадете безусловно.

След кратко мълчание същият глас продължи:

— Утре, в същия час, ако не се предадете, ние ще щурмуваме.

А първият глас добави:

— И тогава никаква милост!

На този свиреп глас отвърна един глас от върха на кулата. Между двете бойници видяха да се навежда висок силует, в който под светлината на звездите можаха да познаят страшната фигура на маркиз дьо Лантенак; и тази фигура, която сякаш с поглед търсеше някого в мрака, извика:

— О, ти си бил, отец!

— Да, аз съм, подлец! — отвърна суровият глас отдолу.

XI
Жестоки като в древността

Неумолимият глас беше наистина на Симурден; по-младият и не толкова повелителен глас беше на Говен.

Маркиз дьо Лантенак не беше сбъркал, обръщайки се към абата Симурден.

За няколко седмици в този край, окървавен от гражданската война, Симурден стана прочут, както знаем; нямаше по-злокобна слава от неговата; говореше се така: Марат в Париж, Шалие в Лион, Симурден във Вандея. Абатът Симурден загуби цялото уважение, с което се ползуваше преди; такава е последицата, когато свещеникът хвърли расото. Симурден всяваше ужас. Строгите хора са нещастни; всеки ги осъжда за делата им, а който надникне в съвестта им, ще ги оправдае може би. Един неразбран Ликург може да бъде отъждествен с Тиберий. Но както и да е, двама души, маркиз дьо Лантенак и абатът Симурден, еднакво тежаха във везните на омразата; клетвата, с която роялистите проклинаха Симурден, по тежест съответствуваше на отвращението, което републиканците изпитваха към Лантенак. Всеки от тези двама души беше чудовище за противниковия лагер; с това се обяснява необикновеният факт, че след като Прийор от Марна обяви в Гранвил награда за главата на Лантенак, в Ноармутие Шарет обяви награда за главата на Симурден.

Нека да кажем, че тия двама човека, маркизът и свещеникът, си приличаха до известна степен. Бронзовата маска на гражданската война има две лица — едното лице е обърнато към миналото, другото лице е обърнато към бъдещето, но и двете лица са еднакво трагични. Лантенак бе първият от тия два образа, Симурден — вторият; само че горчивата усмивка на Лантенак беше мрачна, а по злокобното чело на Симурден блестеше изгряваща светлина.

В това време щурмуването на Тург беше отложено.

Благодарение на намесата на Говен, както вече видяхме, някакво двадесет и четири часово примирие бе уговорено.

Всъщност Иманус беше добре осведомен; в резултат на мобилизациите, проведени от Симурден, сега Говен командуваше четири хиляди и петстотин души както от националната гвардия, така и от линейните полкове, с които сега обкръжаваше Лантенак в Тург; той можеше да насочи срещу крепостта дванадесет оръдия — шест към кулата, окопани в края на гората в батареен строй, и шест към моста, разположени на платото като батарея, стреляща отвисоко. Той вече беше успял да взриви една мина, която проби отвор в подножието на кулата.

И така, след като изминат двадесет и четирите часа на примирието, битката щеше да започне при следните условия:

На платото и в гората имаше четири хиляди и петстотин души.

В кулата деветнадесет.

Имената на тия деветнадесет обсадени историята е запазила в афишите, с които те са били поставени извън закона. Ние може би ще ги срещнем пак.

За да командува тия четири хиляди и петстотин души — почти една армия, — Симурден бе желал Говен да бъде произведен в чин генерал-адютант. Говен бе отказал с думите: „Като заловим Лантенак, ще видим. Сега още нищо не съм заслужил.“

Командуването на големи войскови поделения от нисши чинове всъщност беше нещо обикновено в практиката на републиканците. По-късно Бонапарт беше едновременно командир на артилерийски ескадрон и генерал-аншеф на Италианската армия.

Тур-Говен имаше необикновена съдба: един Говен я атакуваше, друг Говен я защищаваше. И това водеше до известна въздържаност при атаката, но не и в защитата, защото господин дьо Лантенак беше от ония, които нищо не жалят, а и бе живял предимно във Версай и съвсем не беше привързан към кулата, която едва познаваше. Той просто бе дошъл да се укрие в нея, защото нямаше вече друго убежище — това бе истината; обаче той би я разрушил, без да му мигне окото. Говен се отнасяше към нея с голямо уважение.

Слабото място на крепостта бе мостът; обаче в библиотеката, която бе върху моста, се съхраняваха семейните архиви; ако щурмуваха откъм тази страна, нямаше да може да се избегне опожаряването на моста; на Говен му се струваше, че опожаряването на архивите е равностойно на кощунство с прадедите. Тург беше семейният им замък; от тази кула са били управлявани всички техни феодални владения в Бретан, както всички феодални владения във Франция се управлява от Лувърската кула; тук бяха домашните спомени на рода Говен; самият той бе роден тук; неизбежните криволичения на живота го бяха довели тук като възрастен да атакува тази уважавана от него крепост, която го бе закриляла като дете. Толкова непризнателен ли ще бъде към този дом, че да го превърне в пепел? Може би неговата собствена люлка, люлката на Говен, да се намира в някой ъгъл на тавана или в библиотеката? Някои размишления са равносилни на вълнения. Застанал пред древния семеен дом, Говен се вълнуваше. Поради това той бе решил да пощади моста. Беше взел всички мерки, за да направи невъзможно всякакво спасяване през него, като го охраняваше с оръдейна батарея; за атаката бе избрал противоположната страна. Ето защо подкопа и минира подножието на кулата.

Симурден го беше оставил да действува така; обаче се упрекваше; неговата суровост не жалеше всички тия готически старини и не искаше да се проявява милост към сградите, както и към хората. Да се пощади един замък значеше да се постави начало на милосърдието. А милосърдието беше слабата страна на Говен. Симурден, както знаем, го надзираваше и го задържаше да не върви по този считан от него гибелен наклон. А в действителност и самият той, като видя отново Тург, не можа да не изпита скрито вълнение, за което гневно се обвиняваше; той се чувствуваше разнежен пред тази зала, в която се съхраняваха първите книги, които бе дал на Говен да чете; той бе служил като кюре в съседното село Паринье; самият той, Симурден, бе живял горе в замъка върху моста; в тази библиотека бе държал на коленете си малкия Говен, когато учеше азбуката; пак тук, между тия четири стари стени, беше видял как любимият му ученик, рожбата на неговата душа, израства като човек и узрява като ум. Можеше ли той да разруши и изгори тази библиотека, този малък замък, тези стени, които са били свидетели, когато е благославял детето? И ги пощади. Но не без угризения на съвестта.

Той беше оставил Говен да започне обсадата откъм противоположната страна. Крепостта Тург имаше две части: варварска — кулата, и културна — библиотеката. Симурден беше разрешил на Говен да прави пробив само във варварската част.

И така, атакуван от един Говен и защищаван от друг Говен, този старинен дом в разгара на френската революция си възвърна своите феодални привички. С войни между роднини е изпълнена цялата история на средните векове; Етеоклите и Полиниките са толкова готически, колкото и гръцки, а Хамлет в Елсеньор прави това, което Орест прави в Аргос.

XII
Спасението се очертава

И двете страни прекараха цялата нощ в приготовления.

Веднага, щом приключи зловещият разговор, който чухме, първата грижа на Говен беше да повика своя помощник.

Гешан, с когото трябва малко да се запознаем, беше човек за втори роли, честен, храбър, посредствен — по-добър войник, отколкото командир; схватлив, но само в кръга на задълженията си; никога не се разнежваше, не се поддаваше на никаква съблазън, нито на подкупа, който развращава съвестта, нито на милостта, която покварява справедливостта. Душата и сърцето му бяха защитени от два предпазителя — дисциплината и заповедта, които му бяха като конски наочници, и вървеше напред само в определената посока. Крачеше право, но по тесен път.

Изобщо сигурен човек; непреклонен в командуването, точен в изпълнението.

Говен заговори живо на Гешан:

— Гешан, една стълба.

— Командирю, нямаме.

— Трябва да се намери.

— За щурмуване?

— Не. За спасяване.

Гешан размисли и отговори:

— Разбирам. Ама за целта трябва да бъде много висока.

— Най-малко колкото три етажа.

— Да, командире, почти такава е височината.

— Трябва дори да надвишава тази височина, за да можем да успеем.

— Разбира се.

— Как се случи така, че нямате стълба?

— Командирю, вие не бяхте решили да обсаждате Тург откъм платото; смятахте да нахлуем откъм тази страна; бяхте поискали да атакуваме не моста, а кулата. Досега се занимавахме само с мината и се бяхме отказали от катерене. Поради това нямаме стълба.

— Заповядайте да се направи една тук на място.

— Не се прави така лесно стълба, която да достига до третия етаж.

— Сглобете я парче по парче от няколко къси стълби.

— Ако имаме такива.

— Намерете.

— Няма да намерим. Навсякъде селяните разрушават стълбите, както разглобяват каруците и прекъсват мостовете.

— Вярно, те искат да парализират републиката.

— Те искат да не можем нито да подкараме кола, нито да преминем река, нито да прехвърлим стена.

— Въпреки това на мене ми трябва стълба.

— Струва ми се, командире, че в Жавене, близо до Фужер, има голяма дърводелска работилница. Там може да се намери.

— Нямаме нито минута за губене.

— За кога ви трябва стълбата?

— Утре, по това време, най-късно.

— Ще изпратя бърз пратеник в Жавене със заповед за реквизиране. В Жавене има кавалерийски пост, който ще даде охрана. Стълбата може да бъде тук утре преди залез-слънце.

— Добре, това е достатъчно — каза Говен. — Действувайте бързо. Хайде.

Десет минути след това Гешан се върна и каза на Говен:

— Командирю, пратеникът тръгна за Жавене.

Говен се изкачи на платото и дълго се взира в моста-замък, който беше над дола. Стената на малкия замък се издигаше отвесно над стръмния бряг на дола; нямаше друг вход освен ниската врата, затворена от вдигнатия подвижен мост. За да се стигне от платото до основите на колоните на моста, трябваше да се премине стръмнината, което не беше трудно, ако човек се опира от храсталак на храсталак. Но веднъж слязъл в дола, нападателят ще бъде изложен на стрелбата, която ще се изсипе от трите етажа. Говен напълно се увери, че при сегашното положение на обсадата атаката може да се извърши само през отвора в стената на кулата.

Той взе всички мерки, за да направи невъзможно всякакво бягство; още по-плътно стегна обръча около Тург; сгъсти така редиците на батальоните си, че през тях да не може да премине нищо. Говен и Симурден си разделиха командуването на щурма срещу крепостта; Говен запази за себе си фронта откъм гората и предостави на Симурден линията откъм платото. Уговорено бе, че докато Говен, подпомогнат от Гешан, ще ръководи атаката през отвора, Симурден ще наблюдава моста и дола, готов да постави в действие батареята.

XIII
Какво прави маркизът

Докато отвън всички се готвеха за атака, вътре всички се готвеха за отбрана.

Не без основание наричат кулата бъчва, защото понякога пробиват кулата с взрив от мина така, както пробиват бъчвата с пробой. В стената на крепостта се отваря дупка като за чепа на бъчвата. Такова нещо се бе случило на Тург.

Мощният удар на пробоя от два-три квинтала барут беше разбил на няколко места огромната стена. Дупката започваше от подножието на кулата, минаваше през най-дебелата й част и завършваше като неправилна дъга в приземния етаж на крепостта. Отвън нападателите бяха разширили и дооформили дупката с няколко оръдейни изстрела, за да я направят удобна за щурмуване.

Приземният етаж, докъдето стигаше този отвор, беше голяма, кръгла, съвсем гола зала с колона по средата, която крепеше свода. Тази зала, най-голямата в крепостта, беше най-малко четиридесет стъпки в диаметър. Всеки етаж на кулата имаше по една подобна стая, но не толкова широка, с малки ниши при амбразурите на бойниците. В залата на приземния етаж нямаше бойници, нито отдушници, нито прозорци; а светлина и въздух имаше колкото в гроб.

Вратата за тъмницата, направена повече от желязо, отколкото от дърво, се намираше в залата на приземния етаж. Една друга врата в тази зала водеше към стълбата за горните стаи. Всички стълби бяха издълбани в дебелината на стената.

Именно в тази ниска зала нападателите биха могли да проникнат през отвора, който си бяха направили. Завземеха ли тази зала, оставаше им да превземат кулата.

В тази зала никога не е имало достатъчно въздух. Никой не е могъл да престои в нея двадесет и четири часа, без да се задуши. Сега, благодарение на отвора, можеше да се диша.

Ето защо обсадените не затвориха отвора.

Впрочем защо да го затворят? Оръдията щяха пак да го отворят.

Те само забиха в стената желязна скоба, поставиха в нея факла и така осветиха приземния етаж.

Сега се поставяше въпросът: как да се защищават?

Да зазидат дупката беше лесно, но излишно. По-добре беше да направят ретирада. Ретирадата е прикритие с ъгъл, който се вдава навътре, вид барикада, която позволява да се насочва огънят отвътре върху нападателите, които ще бъдат отвън пред дупката. Материали не им липсваха и те си построиха ретирада с отвори за дулата на пушките. Ъгълът й опираше в колоната по средата на залата; краищата на двете страни достигаха стената. След това заредиха фугаси в най-подходящите места.

Маркизът ръководеше всичко. Вдъхновител, разпоредител, вожд и господар — страшна душа.

Лантенак беше от поколението на онези военачалници на осемнадесети век, които и на осемдесетгодишна възраст спасяваха градове. Той приличаше на граф д’Алберг, който, почти стогодишен, изгони от Рига краля на Полша.

— Кураж, приятели — казваше маркизът, — в началото на века, през 1713 година, Карл XII, затворен в една къща в Бендер, само с триста шведи е устоял на двадесет хиляди турци.

Барикадираха двата горни етажа, укрепиха стаите, превърнаха нишите в бойници, залостиха вратите с греди, които зачукаха здраво като подпори; само че трябваше да оставят свободни спираловидните стълби между всички етажи, за да могат да се предвижват; да ги затворят за нападателите значеше да ги затворят и за самите обсадени. В защитата на обсадените винаги има някаква слаба страна.

Маркизът, неумолим и як като младеж, вдигаше греди, пренасяше камъни, даваше пример, като сам работеше, заповядваше, помагаше, интимничеше и се шегуваше с тази свирепа банда, но запазваше своята типична сеньорска осанка — беше все така високомерен, изискан и жесток.

Никой не трябваше да му възразява. Той казваше: „Ако половината от вас се разбунтува, ще заповядам на другата половина да я разстреля и ще защищавам кулата с останалите.“ Тия неща карат хората да обожават вожда си.

XIV
Какво прави Иманус

Докато маркизът се занимаваше с отвора и с кулата, Иманус се занимаваше с моста. Още в началото на обсадата спасителната стълба, окачена напречно навън под прозорците на втория етаж, по заповед на маркиза беше изтеглена и поставена от Иманус в залата на библиотеката. Може би именно тази стълба Говен искаше да замени. Прозорците на първия етаж, наречен караулно помещение, бяха защитени от тройни железни решетки, зазидани в каменната стена, така че оттам не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

На прозорците в библиотеката нямаше решетки, но те бяха много високи.

Иманус накара да го придружат трима души, способни като него на всичко и решени на всичко. Тия хора бяха Оанар, наречен Златния клон, и двамата братя с прякора Дървените копия. Иманус взе един затъмнен фенер, отвори желязната врата и внимателно обходи трите етажа на малкия замък върху моста. Оанар, Златния клон, беше безпощаден като Иманус, тъй като брат му беше убит от републиканците.

Иманус разгледа горния етаж, натъпкан със сено и слама, и долния етаж, в който накара да турят няколко мангала до тоновете катран; сложиха близо до тоновете катран и сноповете от суха дива метличина и се увери в доброто състояние на фитила, напоен със сяра, единият край на който беше тук, а другият край в кулата. Разсипа по пода локва катран, която се разпростря и под сноповете, и в нея потопи края на натопения в сяра фитил; после заповяда в залата на библиотеката, която се намираше между приземния етаж с катрана и тавана със сламата, да поставят трите люлки, в които дълбоко спяха Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет. Пренесоха люлките много внимателно, за да не събудят малките.

Те всъщност бяха три малки селски ясли, много ниски върбови кошници, които се поставят на пода, за да могат децата сами да излизат от тях, без някой да им помага. До всяка от тях поставиха по една паница с чорба и по една дървена лъжица. Откачената от куките спасителна стълба лежеше на пода срещу стената; Иманус нареди да разположат трите люлки една до друга покрай стената срещу стълбата. После, като прецени, че въздушното течение може да бъде полезно, той разтвори широко и шестте прозореца на библиотеката. Лятната нощ беше ясна и топла.

Той изпрати братята Дървените копия да отворят прозорците и в долния етаж, и в горния етаж, беше забелязал на източната стена на сградата изсъхнал, голям стар бръшлян, чиито кафяви клони покриваха в тази страна целия мост от долу до горе и обгръщаха прозорците и на трите етажа. Реши, че този бръшлян няма да пречи. После Иманус хвърли навсякъде последен поглед; след това четиримата излязоха от малкия замък и влязоха в кулата. Иманус превъртя два пъти ключа на желязната врата, прегледа внимателно извънредно голямата брава и погледна, поклащайки със задоволство глава, напоения със сяра фитил, който минаваше през дупката, прокопана от самия него, и сега беше единствената връзка между кулата и моста. Този фитил тръгваше от кръглата зала, минаваше през желязната врата, влизаше под сводестия коридор, слизаше към приземния етаж на моста, като се извиваше по спираловидната стълба, пълзеше по пода на коридора в приземния етаж и стигаше в катранената локва под сухите снопове. Иманус беше пресметнал, че след около четвърт час този фитил, запален във вътрешността на кулата, ще подпали локвата катран в залата на библиотеката. След като подреди и провери всичко, той занесе ключа от желязната врата на маркиз дьо Лантенак, който го сложи в джоба си.

Трябваше да следят всички движения на нападателите. На разсъмване с говедарския си рог на пояса Иманус застана на пост в караулката при бойницата на терасата. Той наблюдаваше едновременно гората и платото; до него в амбразурата на бойницата имаше кутия с барут, торба с гилзи и стари вестници, които разкъсваше и използуваше при пълненето на патроните.

Когато изгря, слънцето освети в гората осем готови за атака батальона със саби на кръста, с паласки отстрани и със затъкнати щикове на пушките; на платото една артилерийска батарея с ракли, заряди и картеч; крепостта деветнадесет души с пушки, мускети, пистолети и шишанета, а в трите люлки три заспали деца.

Бележки

[1] Plus quam civilia bella (лат.) — повече от гражданска война.

[2] Велзевул — божество у древните финикийци; у християните — сатана.

[3] Алкивиад (450–404 пр.н.е.) — атински генерал, ученик на Сократ, водач на демократическата партия, инициатор на военна експедиция против Сицилия (415). Обвинен в светотатство (разрушаване на статуи на Хермес), избягал в Спарта; след това помирил се с Атина. Убит по заповед на един от тираните.

[4] Хирон — според древногръцката легенда кентавър, който бил възпитател на Ахил.

[5] Орест — герой от Троянската война, убил майка си Клитемнестра, за да й отмъсти за убийството на баща си Агамемнон.

[6] Ариман — гръцкото име на древноперсийския и зороастърския бог Анхра-Майуна, олицетворяващ злото, разрушителното начало.

[7] Ормузд — гръцкото име на Ахурамазда, върховно божество, олицетворяващо принципа на доброто в религията на огнепоклонниците и в зороастърската религия на древна Персия, Средна Азия и Задкавказието.

[8] Dolorosa (лат.) — Скърбящата.

[9] Антиливан — планински масив между Сирия и Ливан.

[10] Тиберий (42 пр.н.е. — 37 от н.е.) — римски император, който, съзнавайки своята непопулярност, се настанил на остров Капри (27 пр.н.е.) и управлявал оттам с голяма жестокост.

[11] Шенонсо — замък от епохата на Възраждането, построен над река Шер.

[12] Стил Мансар — архитектурен стил, свързан с имената на двама френски архитекти: Мансар, Франсоа (1598–1666) и Ардуен-Мансар, Жюл (1646–1708), първият архитект на Луи XIV; по негови проекти са построени редица известни здания в Париж и Версай.

[13] Колбер, Жан-Батист (1619–1683) — френски държавен деец направил значителни преобразования почти във всички сфери на държавната дейност, активизирал вътрешната и външната политика на Франция.

[14] Лувоа, Мишел Льотелие, сеньор дьо Шавил, маркиз дьо (1641–1691) — френски държавен деец, един от главните министри на Луи XIV, извършил реорганизация на френската армия.

[15] Навкратийски — от Навкратис, гръцки град в древен Египет (VII в. пр.н.е.).

[16] Свида (X в. от н.е.) — съставител на голям тълковен речник на гръцкия език, съдържащ собствени имена и изрази от античната и ранновизантийската писменост.

[17] Казобон, Исаак (1559–1614) — швейцарски елинист и теолог, калвинист.

[18] Кловис, Хлодвиг (465–511) — крал на франките, обединил различните племена, основател на франкската монархия, станал крал на цяла Галия; покровителствувал разпространението на католицизма, пръв от езическите крале приел католичеството.

[19] Barnabus sanctus falcem jubet ire per herbam (лат.) — свети Варнава заповядал на сърпа да жъне тревата.

[20] Грешка в книгата, липсва буква или букви. Може би „криза“. — Бел.кор.ел.изд. ckitnik. Проверено: http://www.forgottenbooks.com/readbook_text/The_Works_of_Victor_Hugo_1000552491/641