Линда Сю Парк
Бурята (9)

Глава 9

Нели имаше чувството, че някой я следи.

Прекосяваха паркинга пред Архива на Ямайка. Тя погледна през рамо.

Оказа се права, но веднага й олекна. Зад тях вървеше онзи младеж, Лестър.

— Млада госпожице! — викна той на Нели. — Бихте ли дошли с мен?

Нели спря, обърна се и го изгледа от глава до пети. Беше капнала от умора след шофирането и преди не беше обърнала особено внимание на Лестър.

Висок, мускулест, в риза с къс ръкав, която му отиваше много. И с ямайски акцент, който беше направо страхотен. „Доста приятен“, помисли си Нели.

— Точно сега съм заета — отвърна тя и кимна към Дан и Ейми. — Но… — усмихна се Нели, като понаклони глава и примига бавно. — Може би по-късно.

Дан, който стоеше отстрани заедно с Ейми, показа с ръка как прерязва гърлото на Нели.

— Опасявам се, че трябва да дойдете сега — отсече мъжът.

Нели се намръщи.

— Казах „по-късно“, но май размислих.

Лестър вдигна длани и отстъпи назад.

— Ей, сестро, по-полека. Казвам ти да дойдеш с мен, защото един човек иска да поговори с теб.

Нели се навъси. „Кой ли може да е? Ако беше Макинтайър… или другият, те щяха просто да ми пишат на електронната поща и нямаше да пращат някого да ме вика.“

Тя се постара да прикрие изумлението си, като заговори грубо:

— Щом толкова искат да говорят с мен, нека го направят ето тук — като теб — отсече момичето. — Нямам никакво намерение да ходя някъде с непознат, а още повече — да разговарям после и с друг непознат — при положение че нямам представа къде отивам и най-важното — защо!

Известно време Лестър мълча. После каза:

— Да, разбирам, че се притесняваш. Кажи, какво мислиш за следното предложение — да те заведа на улицата и сама да се увериш? Навсякъде има хора — ще видиш, че е безопасно. Ще стоиш пред къщата, а жената ще излезе да поговорите отвън. Стара е, но това е, което тя може да направи. Съгласна ли си?

Нели посочи с брадичка Дан и Ейми.

— Не мръдвам оттук без тях.

Лестър сви рамене.

— Хм… тя не спомена нищо за други хора. Лично аз нямам нищо против.

Тръгнаха, Лестър ги водеше. От широкото авеню свърна в по-малка улица. Както и беше обещал, наоколо гъмжеше от хора. След две-три пресечки спряха пред къщурка, която навремето, изглежда, е била боядисана в розово, но сега бе избеляла до едва доловимия оттенък на светлокафявото. Мъжът ги поведе по тесните стъпала към предната веранда.

— Чакайте тук — каза той. Отвори рамката с мрежа против насекоми и влезе вътре. Чуха го как се провиква: — Бабо! Една дъщеря е дошла да те види.

Дан и Ейми се учудиха.

— Каква дъщеря? — попита Дан.

— Той говори на местен диалект — обясни Нели. — С туристите жителите на Ямайка разговарят на обичаен английски, а помежду си — на диалект. „Дъщеря“ може да значи и „жена“, особено млада. И така, Лестър каза нещо от рода на „тук има една млада жена, иска да те види“.

— Откъде знаеш всичко това? — попита настойчиво Ейми.

— В Бостън имам приятели от Ямайка — уточни гувернантката. — Ходех с тях по реге клубове.

Това си беше самата истина, но Ейми не изглеждаше особено убедена.

— Какво толкова те учудва? — махна припряно с ръка Нели. — Не е като да съм научила всички езици по света, за да ви шпионирам. Пък и да бях опитала, диалектът в Ямайка едва ли щеше да бъде на първите места в списъка.

Никакъв отговор, разбира се.

„Ейми, която се страхува едва ли не от сянката си… кой да предположи, че е толкова упорита?“

Вратата се отвори. На прага стоеше грохнала старица — кокалеста, тъмнокожа, с бяла коса и очила. Тя погледна безизразно Нели и кимна.

После плъзна поглед към Дан и накрая към Ейми. Очите й грейнаха.

— Я! — ахна възрастната жена.

И тримата подскочиха.

— Напомня на Грейс! — рече старицата на Ейми и прихна в сърдечен смях.

* * *

Сега вече Нели наистина се обърка. Лестър бе настоял именно тя да дойде с него, а ето че сега старицата явно беше познала Ейми. Какво ли ставаше тук?

— Ами да — поклати глава все така усмихната възрастната жена. — Одрала си й кожата на Грейс. Същите очи, ъхъ, същите.

Ейми се прокашля.

— Познавали сте… познавали сте баба ми?

— То оставаше и да не я познавам — свестен човек е. Как я кара?

Този път отговори Дан.

— Баба почина — обясни той. — През август.

Светлината в очите на старицата помръкна.

— Не думай. Ужасно съжалявам. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Не знаех.

Неловко мълчание.

— Няма нищо — каза накрая Нели.

Не че нямаше нищо, но какво друго да каже човек в такъв случай?

— Да — рече старицата. — Дошло й е времето. Никой не може да стори нищо, когато ти дойде времето. — Кратко мълчание. — Казвам се Алис… може да ми викате „госпожо Алис“.

— Аз пък се казвам Нели, а това са Дан и Ейми.

— Изненадана съм, че е дошло момичето на Грейс — заяви госпожа Алис. — Ама аз те чакам теб — посочи тя с брадичка Нели.

— Мен ли? Как така… аз не съм… не може да съм…

— Грейс. Рече ми, че все ще се появиш някой ден — каза ми да съм те чакала.

— Казала ви е такова нещо? Кога?

Госпожа Алис сбърчи чело.

— Идва тук преди колко… преди двайсет години? Може да са и двайсет и пет.

Нели се извърна към стъпалата, водещи към верандата.

— Е, ние си тръгваме — оповести гувернантката. — Не знам каква игра играете, госпожо Алис, затова пък знам, че истината не е част от тази игра. По онова време дори не съм била родена и се запознах с Грейс едва миналата година.

Госпожа Алис се намръщи.

— Я по-кротко, дъще. Винаги ли си така груба с по-възрастните?

След като й направиха забележка, Нели се почувства като малко дете. Поколеба се какво да отговори.

— Сядай де, нека довърша — изгледа я строго госпожа Алис, после докуцука до един очукан градински стол и се намести на него.

Дан и Ейми се разположиха върху стъпалата на верандата. Нели седна на другия стол, но нямаше намерение да се настанява удобно.

Госпожа Алис почака малко и продължи:

— Грейс дойде да ме търси. Е, не точно мен, търсеше нещо, което пазех при себе си. Отдавна е у семейството ми. Тя го намери, намери ме мен де, и помоли за услуга. Рече: така и така, щом някой дойде с друго такова нещо, да му дам и моето. — Госпожа Алис пак прихна с отривистия си смях. — Бре! Викам си, що пък да го правя!? Нито я знам, нито я познавам тая жена, това нещо е на рода ми, откакто се помня. Ама вие я знаете що за човек е Грейс, никога не се дава току-така.

Ейми и Дан кимнаха и на старицата, и един на друг.

— Разправя ми, било важно и за нея, и за семейството й, а после ме пита какво искам в замяна, какво да ми дадяла, ако съм го направела. Умувах каквото умувах… Цели два-три месеца. Тя беше отседнала тук и ми идваше на гости всеки ден. Приказвахме си за Ямайка — Грейс искаше да й разправя за всички стари предания. Даде ми време да си помисля. И докато мислех, двете взехме, че се сприятелихме много. Та реших накрая какво искам — да се изучи Лестър. Висшист да стане. По онуй време той си беше хлапе, ей такова — вдигна тя ръка до коленете си, — ама пък беше буден и схватлив, а да се изучиш, струваше много пари. Грейс рече: „Добре!“ — после си замина за Щатите. Сегиз-тогиз ми се обаждаше, не ме забрави, не забрави и Лестър. Като му дойде времето, той отиде да се изучи в Атланта, взе диплома и сега е на хубава работа. Изучи се за историк и библиотекар. — Госпожа Алис кимна. — Ами да. Трябва да си удържа на думата, дето съм я дала. Грейс не ми е казала — „Като дойде една груба млада американка“ — уточни със сумтене старицата. — Каза ми само — „Който дойде със същото нещо“.

— Какво нещо? — попита озадачена Нели.

Госпожа Алис извърна глава.

— Лестър! — кресна тя. — Я ми донеси кутийката от чекмеджето до леглото ми.

Мъжът, седящ на верандата, се извърна към жената със сандвич в едната ръка и кутийка — в другата.

— Запознай се, Лестър, с тия хора тук — подкани старицата. — Това са Дени, Ели и Джейми.

— Точно така — уцели ни имената перфектно! — промърмори тихо Нели.

— Видял те е Лестър — поясни на гувернантката госпожа Алис. — Напоследък почти не излизам от нас, ама отдавна съм му казала да се озърта насам-натам. Видял те е в Архива и веднага ми се обади — озари го тя с горда усмивка.

Младежът също се усмихна мило и подаде кутийката на госпожа Алис.

— Е, аз ще вървя, бабо — рече той.

Сбогуваха се и Лестър си тръгна, както дъвчеше сандвича.

Госпожа Алис поразклати кутийката.

— Толкоз години! — каза тя. После се взря съсредоточено през очилата в Нели. — Да, същото е.

Нели вече не можеше да си намери място от любопитство. „Същото като кое… като лицето ми ли?“, запита се тя. Това беше единственото, което можеше да направи — понеже иначе й идеше да изтръгне кутийката от ръцете на старицата.

Дан стана от стъпалото. Ейми се наклони напред.

Госпожа Алис отвори кутийката и махна памучето. После протегна ръце.

Всички се наведоха, за да видят какво има вътре — в кутийката.

Сребърно змийче.

Съвсем същото като змийчето, което Нели носеше на носа си.