Линда Сю Парк
Бурята (19)

Глава 19

— Не е като с Ирина — каза Дан от задната седалка — гласът му прозвуча като шепот.

Лекарят, който сутринта го беше изписал, обясни, че не е пострадал, но от успокоителните, които са му дали за през нощта, може да се чувства леко замаян.

— Силна храна, слънце, почивка — ето какво му предписвам — заяви той.

„Не — помисли си Ейми. — Не му трябват такива неща. На Дан му е необходимо да се върне назад във времето, когато Лестър още беше жив.“

Докато се взираше в пребледнялото изтощено лице на брат си, тя разбра какво точно е имал предвид с тези думи за Ирина.

Рускинята сама бе избрала да участва в издирването на ключовете към загадката. Тя беше наясно и какво може да спечели, и на какви опасности се излага, и бе направила съзнателен избор. Бе загинала с пълното съзнание, че смъртта й е последица от битката за ключовете.

Лестър не знаеше нищо за тези неща.

— Не е честно — каза Дан. — Искаше само да бъде от полза. — Изпод затворените му клепачи се застичаха сълзи. — И не му дадохме никакъв шанс.

Ейми също плачеше, но по едно време се прокашля.

— В какъв смисъл? — попита тя.

Дан отвори очи.

— Трябваше да му кажем. Че може би е опасно да ни помага. Трябваше да му дадем възможност сам да реши. — Той си избърса очите с тениската. — Да, Мадригали сме. Знаехме го и преди, но си въобразявахме, че можем да бъдем различни, нали? Това доказа, че не можем. Лестър загина и виновни сме ние.

— Но… не сме направили така… че да го убием. Него или друг. Няма такова нещо!

Дан поклати глава.

— Няма значение. И да сме искали, и да не сме искали, за Лестър това не променя нищо.

На Ейми й причерня. Болката в очите на брат й бе огледално отражение на болката в сърцето й — на ента степен.

Беше непоносимо.

Ейми за малко да се задави от буцата, заседнала на гърлото й. Трябваше да опита два пъти, докато си върне дар словото.

— И ти ли си мислиш за това, за което и аз? — прошепна тя.

Брат й кимна.

— Да — потвърди.

Не се наложи Ейми да умува дълго.

— Добре тогава.

— Добре — повтори като ехо момчето.

Думите бяха излишни.

— Летището.

Нели удари спирачките. За щастие още не бяха излезли дори от паркинга.

— Какво летище? Защо? — попита тя.

Ейми се беше вторачила през прозореца.

— Прибираме се — каза тя прегракнало. — При леля Биатрис.

— Моля?!

— Няма друг начин — потвърди Дан. — Ние сме Мадригали. Мадригалите нараняват хората. Дори ги убиват или най-малкото правят така, че те да загинат. Трябва да се махнем от издирването на ключовете, докато не се е повторило.

Спусналото се мълчание продължи няколко секунди.

— Сигурни ли сте? — попита накрая Нели.

— Да — отвърнаха те в един глас, тихо, но без колебание.

Нели подкара по пътя.

* * *

Дан се бе вторачил през прозореца. „Последното, което виждам от Ямайка… Никога вече няма да се върна тук. — После, гузен, се сети нещо. — Не е зле да се отбием при госпожа Алис.“

Тъкмо да го каже, когато профучаха покрай табелата с отбивката за летището.

— Ей, за летището се минаваше оттам — каза той. — Подмина пътя, но нищо… точно си мислех, че преди да си тръгнем, трябва да отидем при госпожа Алис.

Ейми го погледна тъжно.

— Прав си — подкрепи го тя.

— Значи отиваме не на летището, а в Спаниш Таун — оповести брат й — питаше се какво ще кажат на старицата.

От Нели не последва никакъв отговор.

А тя не беше със слушалките.

— Нели! — повика я Ейми. — Искаме да се видим с госпожа Алис, разбра ли?

Тя свали тъмните очила от главата си и си ги сложи върху очите.

— Чух ви — отвърна. — Седете там отзад и се отпуснете. И двамата имате нужда от почивка.

— Но пътят е друг — напомни Дан. — Спаниш Таун е натам… — показа той с палец над рамото си в обратната посока.

След още миг-два се разбра, че Нели няма намерение да обръща, и Дан усети как объркването му прераства в смътна уплаха.

— Къде е кутийката на Лестър? — попита внезапно той.

— Казах ви вече — на сигурно място — отвърна Нели.

Дан я виждаше в огледалото за обратно гледане. Тя му се подсмихна.

— Не се притеснявай — рече му. — Не забравяй — лекарят предупреди да не се вълнуваш.

— Ще престана да се вълнувам веднага щом ми кажеш къде е кутийката — отсече момчето.

Нели стисна устни. После заяви:

— Няма да отговарям повече на никакви въпроси. Щом пристигнем, ще разберете всичко.

— Щом пристигнем къде? — повиши глас Дан. — Къде ни караш?

Никакъв отговор.

Ейми явно също усети паника, защото сграбчи дръжката на вратата.

— Спри — каза тя. — Слизам… няма да ходя никъде, докато не ни обясниш какво става.

— Съжалявам — заяви Нели. — Това е кола експрес. Спира само на последната спирка.

„На последната спирка.“ На Дан му прозвуча зловещо.

Ейми се опита да отвори вратата. Беше заключено.

— За ваше добро е — каза Нели.

За миг на Дан му хрумна безумната мисъл да сграбчи волана или да закрие с длани очите на Нели — да направи нещо, с което да я спре. Но по пътя имаше и други автомобили — някой можеше да пострада.

Сърцето на Дан биеше като обезумяло и той го чувстваше в гърлото си. Опита се да каже нещо, но от устата му не излязоха думи. Единственото, което бе в състояние да прави, беше да гледа невярващо тила на Нели.

„През цялото време ни е помагала колкото да свалим гарда. Направихме го и ето — ударът не закъсня.“

* * *

Пътуваха още няколко минути по пътя, после Нели зави и се обади по мобилния.

— Идвам — каза тя. После: — Не. Не се получи. Но те са с мен. Което означава „План Б“.

Думите прозвучаха и тайнствено, и страшно, но за Ейми най-стряскащ беше безизразният глас на Нели. Тя сякаш беше робот, в думите й нямаше и следа от чувства. А лицето й беше студено като камък.

„Отвлечени. Ние сме отвлечени.“

Ейми дори не попита какво означава „План Б“ — знаеше, че няма да получи отговор. Разкопча с разтреперани пръсти колана и се прехвърли задната седалка. Имаше нужда да е близо до Дан.

Щеше й се да се ядоса от това окончателно и безспорно доказателство за предателството на Нели. Вместо това тя бе почти смазана от изтощение, плиснало я като вълна.

„Толкова съм уморена. Уморена и тъжна, не ми е до гняв.“ Идеше й да се свие на кълбо в тъмна беззвучна стая и да спи, спи, спи. Например десет години.

Извърна се към прозореца и от безсилие затвори очи. Миглите й бяха мокри от сълзи.

* * *

След като пътуваха — в пълно мълчание — близо час и половина, Нели зави от магистралата по по-малък път, който криволичеше през планината. Уж наоколо се бе разпрострял див пущинак, а от време на време подминаваха по някоя къща. Имаше и малки махали. С всеки нов завой пътят ставаше все по-тесен и стръмен и накрая ги изведе при метален мост със стоманени плоскости над дере.

На него имаше табела с надписа МУР ТАУН.

Нели мина по моста и от другата му страна спря. Отключи вратите.

— Можете да слизате — каза със същия безизразен глас. — Но само да сте посмели да ми хукнете нанякъде.

„Не може да ни спре и двамата — помисли Ейми. — Дали да не отклоня вниманието й, а през това време Дан да побегне и да…“

Тя слезе от колата и се огледа. Мур Таун не приличаше на градовете, които беше виждала дотогава. Къщите бяха накацали от двете страни на черен път, който водеше нагоре към планината. Някои бяха боядисани в тропически цветове: синьо, розово, лимоненожълто, и макар и избелели, изглеждаха весело. Планината отзад беше обвита в сивкавосиня мъгла — мъгла, която размиваше очертанията на възвишенията.

Дан заобиколи колата и застана до сестра си.

— И сега какво? — попита притеснен.

— Зависи от вас — отговори някой зад тях.

С тих дрезгав глас… Докато се обръщаше, Ейми сграбчи Дан за ръката, понеже знаеше кого точно ще види.

Мъжът в черно.

Който сега беше облечен целият в сиво.

Момичето се вцепени. Видя, че човекът държи познат пакет, увит в груб плат.

Кутийката.

Нели я беше дала на мъжа в черно.