Линда Сю Парк
Бурята (5)

Глава 5

В пещерата все пак не беше пълен мрак. Вътре се спотайваше малко по-светъл оттенък на черното, ако подобен нюанс изобщо съществуваше.

Отпред вървеше Дан. Светлината, проникваща през отвора, и лъчът на електрическото фенерче показваха, че отстрани и в горната си част пещерата е издълбана и назъбена. На две-три крачки Дан спираше, за да огледа с лъча наоколо.

Напредваха бавно. След двайсетина плахи крачки той стигна дъното.

— Готово — съобщи. — Не продължава нататък.

Сега вече знаеха, че пещерата не е много голяма, че е с размери приблизително четири и половина метра ширина и девет метра дължина и при входа и горе е по-тясна. Нямаше тунели и отклонения, нямаше и ниши и дупки по скалите отстрани.

— Явно сме пропуснали нещо — каза Ейми.

— Откъде си толкова сигурна, че не сме сбъркали мястото? Някъде наблизо може да има и друга пещера.

— С герба на Томас над входа?

— Е, едно е сигурно, тук няма котки — отсъди брат й.

— В такъв случай, хайде да идем зад издатината — предложи Ейми.

Двамата се обърнаха надясно и бавно тръгнаха да я заобикалят.

Дан докосна плахо скалата отстрани. Беше грапава, вероятно гранитна. Водата се плискаше върху камъните, но не на големи вълни. И се покачваше с всяка вълничка, така че сега им стигаше почти до гърдите.

До гърдите ли?

— Приливът! — каза Дан. — Задава се.

— В такъв случай трябва да търсим бързо — отвърна мрачно сестра му.

Направиха още две-три крачки надясно. Дан освети с електрическото фенерче скалата отстрани.

— Не бързай толкова — предупреди го Ейми. — Оглеждай внимателно всяка малка площ — например, спирай се на всеки десет квадратни сантиметра.

Разгледаха бавно тази част от скалата. Дан се взря разтревожен във водата. И точно тогава му хрумна, че търсят само над нея!

— О, не — възкликна той. — Ами ако е някъде долу?

Той прободе водата с лъча на електрическото фенерче. Ейми простена.

— Налага се да се върнем след отлива. Дали просто да не пазим мястото, докато водата се оттегли… Нели може да се върне на корабчето и да им каже, че ще останем тук…

Дан почти не я слушаше.

— Дръж — подкани и й подаде фенерчето. — Насочи го право надолу, насам! — посочи той скалата отстрани — там, където тя опираше в дъното на океана.

Мястото, където скалата и океанът се съединяваха, не беше равно — от дъното и от самата стена на пещерата стърчаха камъни с всевъзможни размери.

Дан всъщност не бе видял нищо. Беше много тъмно, водата се движеше и лъчът на фенерчето трепкаше… Ами ако все пак бе видял нещо? Ако го беше зърнал за миг, през който не е могъл да го разгледа хубаво това нещо и затова мозъкът му да не е успял да му даде име?

Дан намести очилата и шнорхела, пое си дълбоко въздух и се гмурна във водата. Сви се, заплува, или по-точно — запълзя и започна да претърсва опипом камъните по дъното в опит да си спомни какво е видял или му се е сторило, че е видял. Тук ли беше? Или по-близо до скалата отстрани?

Дан излезе на повърхността и изплю края на шнорхела.

— Не можеш ли да държиш светлината по-добре? — попита. — Само подскача и не виждам нищо.

— Колко по-добре да я държа? — възкликна сестра му. — От вълните се мести. И от отражението.

— Не от отражението, а от пречупването — поправи я Дан.

— Все едно. Дан, още малко, и тук ще стане опасно.

Водата вече й стигаше до гърдите, което означаваше, че на Дан му е до врата. Той знаеше, че сестра му е права.

— Ще се гмурна още един-два пъти — каза момчето. — Мисля, че…

Но не се доизказа. Ами ако се урочасаше? Намести отново шнорхела и се гмурна под водата.

Скала. По-голяма скала. Скала. Дан ги докосваше с върховете на пръстите, докато се придвижваше към стената на пещерата, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Скала, мънички камъчета, скала…

Чакай! Мънички камъчета ли? Никъде другаде нямаше камъчета. Най-малката от скалите беше с размерите на бейзболна топка. Камъчета…

Дан излезе на повърхността.

— Я ми дай фенерчето — подкани той, като се постара да говори спокойно.

— Намери ли нещо?

— Не. Не знам… — Момчето насочи светлината към мястото, където беше търсило. — Ама че работа! Защо не взехме фенер за гмуркане?

Още едно кръгче със светлината, още десет квадратни сантиметра…

— Готово! Дръж светлината насочена насам… само да си посмяла да помръднеш!

Той се гмурна още веднъж. Не бяха малки камъчета. Бяха брънки от верижка, затисната между две скали. Дан пъхна пръсти под нея и задърпа. Верижката не се помръдна.

Той стъпи отгоре и отново се изправи. Когато главата му изскочи на повърхността, само тя от цялото му тяло беше над водата. Сега вече приливът му стигаше до брадичката и вълните ставаха все по-големи, а пространството отгоре се стесняваше все повече.

— Дан! Трябва да се махаме! — каза Ейми, която вече държеше фенерчето над рамото си, за да не го намокри.

— Намерих нещо! Точно тук, долу!

Момчето се гмурна за кой ли път и задърпа трескаво верижката. С другата ръка забута един от камъните. Той също не се помръдна. После Дан опря в камъка и двете си ръце… дали се беше отместил?

Точно тогава момчето усети върху рамото си ръка, която го дръпна.

— Идвай!

— Не! — отвърна Дан и глътна малко вода, защото тя се бе качила над шнорхела му.

Гмуркачът се задави и се закашля, усетил как не може да си поеме въздух.

— Само още един опит — каза задъхан и се гмурна още веднъж.

Изтика с все сила камъка. Накрая усети как камъкът поддава, стисна верижката и я дръпна. Тя се отскубна!

Дан се изправи и нави два пъти верижката около китката си. Сега вече опираше дъното само с пръсти, а вълните продължаваха да прииждат. Пространството с въздух, опиращо тавана на пещерата, се бе стеснило до около половин метър.

Ейми не беше казала нищо и брат й знаеше какво означава това. Тя се беше вцепенила от ужас.

— Налага се да излезем с плуване — каза Дан. — Идвай, не е далеч…

Ейми изпусна електрическото фенерче. То продължи да свети, докато не удари дъното, а там примигна и угасна.

— Дан! Ейми! — ревна Нели от входа на пещерата. — Излизайте незабавно. Започвам да дърпам въжето! Броя до три… едно, две, три!

Дан видя как сестра му най-неочаквано се изстрелва напред и нагоре, явно се беше отблъснала от дъното в същия миг, когато Нели бе започнала да дърпа. Ейми си удари главата в назъбената скала горе. Политна назад и събори Дан.

Когато двамата излязоха отново на повърхността, той видя лицето на сестра си в слабата светилна на входа. От челото й се стичаха тъмни вадички.

Кръв.

Много кръв.

* * *

— Спри! — кресна момчето. — Не дърпай, Нели!

— Какво има? — отвърна тя с вик.

— Ейми! Удари си главата…

Дан се задави, плиснат от поредната вълна. Сестра му едвам се държеше на крака, явно беше загубила ориентация.

— Ейми! — извика той и след като стисна въжето, я затегли към себе си.

Тя започна да се съпротивлява на въжето, завързано около кръста й.

Дан се оттласна от дъното и задържа глава над водата достатъчно дълго, за да си поеме мъничко въздух. Отиде с плуване при сестра си и се опита да я сграбчи за ръката. Момичето се изплъзна и тръгна в погрешната посока, обратно към пещерата. Дан хвана Ейми отново и я притегли с все сила към себе си.

— Ейми! — кресна й. — Насам!

Тя се задави и се закашля, явно беше глътнала вода. Но поне вече не се съпротивляваше. С едната ръка Дан я прегърна през раменете, а с другата загреба. Опита да се придвижи напред с крака, които ту ритаха, ту сякаш въртяха педали на велосипед.

Никога през живота си не го беше обземал такъв страх. Откъде беше дошла цялата тази кръв? Дан се опита да повика Нели, но успя да изрече само задавеното „Нел…“ и точно тогава го плисна една вълна.

Дан се мъчеше по всякакви начини да задържи главата на Ейми над водата. Белите му дробове пареха. Успя да подаде глава и да измъкне и сестра си на повърхността. Пое си въздух, с който в устата му влезе и вода. Задави се и усети как вече не държи толкова здраво сестра си, затова направи всичко възможно да я притисне до тялото си.

Нели явно бе открила в себе си мускулната сила на трима възрастни мъже, защото се напрегна и със сетни сили най-неочаквано притегли Дан и Ейми.

Но двамата още не бяха излезли от пещерата. Нели стоеше на няколко крачки от входа, а не бе изключено и те да я бяха издърпали с тежестта си вътре. Главата на гувернантката още беше над водата… съвсем малко.

Тя грабна Ейми под мишниците.

— Върви! — кресна.

Дан усети как стиска още по-силно Ейми за ръката. Явно не можеше да я пусне. За един ужасен миг двамата с Нели сякаш се боричкаха.

— Дан! Държа я! Махай се оттук!

Той излезе заедно с водата на последната вълна от пещерата.

* * *

Светът навън беше друг.

Грееше слънце, имаше съвсем малки вълни. Красив ден на плажа. Дан се препъна с отмалели крака и замъглени мисли. Изправи се и точно тогава Нели излезе, обърната на една страна, от пещерата, като теглеше със себе си Ейми.

Завлачиха я на плажа. Нели сложи момичето да легне на хълбок върху топлия пясък и се наведе над нея.

— Диша — каза с лице, върху което се четеше недвусмислено облекчение.

Дан се свлече на колене от другата страна на сестра си, откъм гърба. Точно тогава Ейми се закашля ужасно и се задави.

На Дан му се стори, че това е най-прекрасният звук, който някога е чувал.

Ейми се опита да каже нещо и пак се закашля. Нели я потупа по гърба и тя най-после си пое въздух.

— Дан — рече прегракнало. — Добре ли е Дан?

Той също се закашля от буцата, заседнала на гърлото му. Сега вече и двамата кашляха и се давеха, а Дан освен това се смееше и може би плачеше малко, или пък това в очите му беше морска вода.

Нели поклати глава.

— Какво е толкова смешно? И двамата за малко да се удавите!

Ейми се претърколи по гръб и погледна брат си.

— Ох! — усмихна й се той едва-едва. — Изглеждаш ужасно.

* * *

След като се върнаха на катамарана, Нели не пусна заместник-капитана даже да припари до Ейми.

— Но аз съм обучен да оказвам първа помощ! — настоя той.

— Аз също — отвърна Нели. — Имам удостоверение от Червения кръст… едва ли можеш да се похвалиш с нещо повече!

Младежът й подаде аптечката за оказване на първа помощ.

След като кръвта по лицето на Ейми беше почистена, Дан видя с облекчение, че сестра му изглежда много по-добре… Ако, разбира се, пренебрегнеше осемсантиметровата рана върху челото й, точно над лявото слепоочие.

— Раните по главата кървят много, затова изглеждат по-страшни, отколкото всъщност са — обясни делово Нели.

Тя проми удареното място и го затвори с хирургическа лепенка. После сложи и марлена превръзка. Прокара пръст пред лицето на Ейми — да се увери, че тя го следи с очи, и й зададе прости математически въпроси.

— Веднага щом се върнем в хотела, ще уредим да те прегледа лекар — допълни Нели. — А сега почивай.

Дан помогна на гувернантката да подреди няколко възглавници и хавлиени кърпи, с които направиха върху брезента нещо като легло.

Ейми продължи да настоява, че е добре и не иска да разваля екскурзията на другите туристи. Но капитанът не искаше и да чуе. Заяви, че корабчето се връща, за да остави Нели и поверените й деца и че Ейми трябва да бъде прегледана от лекар.

Нели отиде заедно със заместник-капитана да донесе на Ейми нещо за пиене. Дан седна до нея. Краката му още трепереха от притеснение и досега го присвиваше под лъжичката. Странно, често се бяха натъквали на опасности, а той никога не се беше плашил толкова. Когато видя кръвта по лицето на сестра си… Въпреки яркото слънце момчето потрепери.

„Щом не можем да вярваме на Нели… ако с Ейми се беше… се беше случило нещо по-страшно…“

Дан преглътна — не посмя да си довърши мисълта.

Погледна замислен морето. Днес из него имаше много плавателни съдове: състезателен едномачтов платноход с високи бели платна, лодка с платно във всички цветове на дъгата, скъпа черна яхта… Той отпусна ръка върху перилата и усети, че нещо го дращи по китката.

— Ей! — възкликна и си вдигна ръкава. — Забравих за това тук!

Беше верижката върху ръката му, скрита под ръкава.

— Какво е? — попита нетърпеливо Ейми.

Дан се обърна с гръб към корабчето. Свали от китката си верижката. На нея висеше нещо: тъничък извит остър предмет с дължина около пет сантиметра. Сега вече и верижката, и предметът бяха мътносиви, но ясно си личеше, че някога са били жълти.

— Злато — отсъди много доволен Дан. — Среброто също щеше да оцелее, но всичко друго щеше да се разпадне от солената вода.

— Зъб на акула? — попита сестра му.

Тя докосна колебливо предмета, сякаш се страхуваше да не я ухапе.

Дан поклати глава.

— Не, като форма те са много по-триъгълни и плоски — възрази той. — Това тук прилича повече на нещо като нокът. Например на граблива птица.

— Ау! — възкликна момичето. — Птицата явно е голяма.

— Ноктите на ястребите и орлите са приблизително с такива размери.

— Или на някакво супер пиле — изкиска се Ейми.

Дан я погледна. Станеше ли въпрос за ключовете към загадката, тя нямаше навика да пуска шеги. Може би ударът по главата наистина й беше навредил.

Ейми заяви:

— Мозъкът ми сигурно е станал на пихтия. Толкова е просто.

Сякаш бе изрекла мислите на брат си на глас.

— Кое е просто? Мозъкът ти ли?

— Много смешно. Всичко си идва на мястото. Пещерата е на клана Томас, нали така?

Дан изпита чувството, че в главата му е светнала електрическа крушка. Ейми беше ужасно умна.

— Нокът на мечка — казаха двамата в хор.