Линда Сю Парк
Бурята (20)

Глава 20

— Неее!

Дан се отскубна от ръката на Ейми и се стрелна напред. Гневът му беше осезаем. Ейми знаеше, че е изключено брат й да допусне кутийката — кутийката на Лестър — да остане в ръцете на врага.

За старец мъжът се оказа изненадващо пъргав. Той отстъпи, за да се изплъзне от Дан, който му се беше нахвърлил, и вдигна крак. Момчето се препъна и се озова по лице върху пръстта.

Ейми се втурна към него.

Брат й я стрелна с див поглед.

— Можем да ги заловим… ти се заеми с Нели, а аз…

— О, я стига — прекъсна го мъжът в сиво. — А после какво… ще се опитате да ни избягате ли? И къде точно смятате да отидете?

Отчаяна, Ейми си даде сметка, че е прав. Вероятно беше избрал тукашната местност точно по тази причина. Беше на километри от местата, където двамата с брат й щяха да са в безопасност, пък и Дан още със сигурност беше омаломощен и едва ли щеше да стигне с тичане далеч.

— Дали вместо това да не ме изслушате — подхвана мъжът. — Хайде да отидем на по-уютно място, където да поговорим!

— Ти се опита да ни убиеш! — кресна Дан. — В Австрия! Защо изобщо да седим с един убиец?

Мъжът като че ли се изненада.

— Не сте ме разбрали добре. Простимо е, ако отчетем, че не разполагате с всички факти. Опасявам се, че се налага да настоявам да седнем някъде заедно. В момента съм сам, но наблизо имам помощници. — Той вдигна мобилен телефон. — Вероятно предпочитате да разговаряте с мен, отколкото с някой от не толкова милите ми колеги.

Заканата едва ли можеше да бъде по-ясна.

* * *

Седнаха под сенника отстрани на една от сградите — нещо средно между кафене и бакалия. Нели взе кутийката и я заключи в колата. После, странно, вместо да дойде при тях, отиде и застана отстрани на пътя.

Ейми и Дан седнаха един до друг срещу противника си.

— Знаете ли нещо за Мур Таун? — попита мъжът.

Ейми вече беше решила да не му казва и дума повече от необходимото. Двамата с брат й не отговориха. При всички положения въпросът явно беше риторичен и мъжът продължи да говори, без да обръща внимание, че не са казали нищо.

— Това е едно от първите селища на робите бегълци — обясни той. — Сред другите е Нани Таун, който, разбира се, носи името на Праведната, ненадмината Нани.

Ейми потрепери. Както личеше, мъжът вече знаеше, че са проучвали историята на Нани. „То оставаше да не знае. Явно Нели му е казала. Казала му е всичко.“

— Там тя е живяла, селището й е служело и за нещо като щабквартира — продължи мъжът. — Жалко, искаше ми се да се срещнем в Нани Таун, но той се е обезлюдил още преди години. — Човекът отпи от чашата си. — В града се стига само по моста, през който минахте — допълни. — Избягалите роби са били много изобретателни — във всичките им селища се е влизало само от едно място. Така са ги охранявали лесно. Шепа избягали роби са могли да отбиват нападенията на много по-многобройни английски части. Нани Таун също е бил с такава защита, намирал се е на висока издадена скала над реката.

Ейми погледна с крайчеца на окото си Нели, която се беше върнала при тях. Явно наблюдаваше пътя към моста. Мъжът проследи погледа на Ейми.

— Да, точно така — потвърди той. — Пази го. Докато тя стои на пост, никой не може да се промъкне при нас, защото в Мур Таун се влиза само по този път.

— Не ми се слушат уроци по география от човек, който се опита да ни убие — тросна се Дан.

Това беше единственото хубаво нещо в кашата, в която се бяха забъркали: от гняв Дан отново бе заприличал на себе си.

Мъжът наклони глава.

— Ама разбира се. Нетърпението ви е разбираемо. — Той преплете пръсти и сложи ръце отпред на масата. — Първото, което трябва да ви кажа, е, че разговарям с вас от името на Мадригалите.

Ейми сръга Дан под масата. Усещаше как отвътре му ври и кипи. „Не губи самообладание — опита се да го предупреди по телепатия. — Съсредоточи се! Трябва да намерим начин да си върнем кутийката и после да се махнем оттук…“

— Мадригалите следят с голям интерес напредъка ви — продължи мъжът. — Направо са възхитени. Възложили са ми да установя как ще се справите с една задача, която са ви поставили.

— Няма да правим нищо за тях! — избухна Ейми.

Мъжът сви рамене.

— Чудесно. Но трябва да ви кажа какви ще бъдат последиците, ако не ни сътрудничите. Без да се впускам в подробности, само ще спомена, че държим вашия спътник.

— Нашият спътник ли? — ахна Ейми.

„Саладин“. Предната нощ в хотела тя бе толкова изтощена, че не бе и забелязала изчезването на котарака.

— По-добре да не… оставете го на мира! — едвам изрече брат й.

— К-какво сте му причинили? — попита с треперлив глас Ейми.

Дори не искаше да си представя какво са направили със Саладин… Какви бяха тези хора, седнали да измъчват един безпомощен невинен котарак?

— О, нищо — отвърна мъжът. — Той си се чувства чудесно. И ще се чувства така и занапред, ако ни сътрудничите. Съвсем просто е: трябва само да отворите кутийката.

— Искам да ни обещаеш нещо — заяви Дан.

От гласа му Ейми разбра, че той още се опитва да потисне гнева си.

— Едва ли сте в положение да се пазарите.

— Грешиш. Искате да направим това. Ако не го искахте, щяхте да отворите кутийката сами. Затова искам нещо в замяна.

Мъжът не отговори. Дан продължи:

— Щом си получите безценната малка тайна от кутийката, искам да ни я върнете. Нея… и Саладин.

Мъжът сви рамене.

— Според мен може да се уреди.

— Искам да ни дадеш дума — настоя вироглаво момчето. Погледна презрително мъжа. — Ако думата ти изобщо значи нещо де — добави злобно.

Човекът се намръщи, после вдигна ръка.

— Имате думата ми — каза и кимна.

Погледна Дан и Ейми забеляза изумена, че в очите му се е изписало… нима уважение? Или може би гордост? Но само за стотна от секундата — дали на Ейми само й се беше сторило?

— Ако нямаш какво друго да ни казваш — заяви тя, — бихме искали да започнем.

* * *

— Госпожице Гомес!

Нели се върна от мястото, където стоеше на пост.

„Като кученце“, каза си отвратена Ейми.

Но въпреки тази презрителна мисъл, тя пак усещаше океан от мъка заради предателството на Нели.

— Много те моля, донеси кутийката — каза мъжът, — после ние с теб ще ги оставим двамата да се опитат да решат на спокойствие задачата.

— Моля? — намръщи се Нели.

— Мисля, че ме чу добре.

— Без тия! — кресна момичето. — Не сме се разбрали така… нали каза, че мога да им помогна!

Сърцето на Ейми се сви. „Дали Нели не е… троен агент?“ Тя се опита да се отърси от мисълта — не можеше да си позволи да храни отново някакви надежди и после те да бъдат потъпкани за кой ли път.

— Разбрали сме се, госпожице Гомес, да правиш каквото ти кажем ние.

Нели присви очи.

— Така ли? — Тя изтича при колата, отвори вратата и вдигна ключовете. — Ако не ме оставиш да им помогна, още сега отпрашвам с колата. И с кутийката — кресна момичето.

Мъжът в сиво продължи да седи невъзмутимо.

— Как мислиш, колко време ще ни трябва, за да те открием?

— Достатъчно време, през което да дам кутийката на Кабра — сопна се тя.

Върху лицето на мъжа се мярна притеснение, но след миг той отново се овладя.

— Е де — рече. — Хайде да не сме толкова припрени.

— Сериозно ти говоря — кресна Нели. — Само опитай!

Мъжът вдигна ръце.

— Моля те, успокой се — каза и сви рамене. — Щом желаеш, можеш да останеш с тях.

— Правилно си ме разбрал — промърмори Нели.

Тя се върна бавно при масата. Ейми се взря в нея.

„Какво става тук?“

При всички положения щяха да научат много скоро.

Нели махна от носа си халката във вид на змийче и извади обицата на госпожа Алис. Ейми остави един до друг пред себе си огърлицата с дракона и вълчия зъб. Дан махна от верижката мечешкия нокът.

— Ще имате нужда от това — каза мъжът и извади малки клещи.

Нели махна с тях винтчето на халката за нос и на обицата на госпожа Алис. Подаде клещите на Дан и той преряза брънката на верижката, на която се държеше нокътят.

Ейми също взе клещите. Поколеба се само за миг и откъсна от огърлицата на Грейс медальона с дракона.

Мъжът свали плата, с който беше увита кутийката, и я подаде на Нели. Тя сложи змийчетата по местата им отстрани.

Дан направи същото с мечешкия нокът.

След това Ейми намести зъба отстрани на третата страна на кутийката. Взе медальона с дракона и затаи дъх.

Той пасна съвсем точно.

Кутийката не се отвори. Момичето въздъхна тежко. „То оставаше да се отвори — помисли си. — Така де, това тук да не е магия!“

Помъчи се да я отвори, както се отварят всички кутийки.

Безуспешно.

— Дай да опитам — предложи нетърпеливо Дан.

Пробва се да я отвори от всички страни, дори я преобърна.

Пак нищо.

Мъжът в сиво ги наблюдаваше — беше се облегнал леко на стола и беше кръстосал ръце. Бе си сложил и тъмни очила и Ейми не виждаше изражението му.

Нели също опита. Ейми беше решила засега да не умува на чия страна е Нели — в този миг двамата с Дан се нуждаеха от всяка помощ, която можеха да получат.

Тримата се изредиха още веднъж. Ейми се помъчи да отвори кутийката отстрани, после да приплъзне капачето, вместо да го вдига.

Нищо.

Мъжът в сиво стана от стола.

— Както личи, се провалихте — заяви той и се пресегна да вземе кутийката.

Дан я грабна и я скри зад гърба си. Изгледа мъжа толкова свирепо, че Ейми за малко да се разтрепери. Никога дотогава не го бе виждала такъв и не знаеше какво ще се случи, ако мъжът се опита да му я вземе.

— Не може ли да получим още малко време? — помоли тя. — Имаме символите, всичките пасват на местата, трябва само да се досетим как… — не се доизказа тя.

Мъжът се отдалечи на няколко крачки. Извади мобилния телефон, набра един номер и заговори бързо. После се обърна и ги погледна.

— Сега е дванайсет и пет — оповести. — Разполагате точно с един час. Ако кутийката не е отворена до един и пет, значи сте се провалили. Разбрахте ли?

Ейми кимна.

— Младежо?

Дан още го гледаше на кръв, но и той кимна.

— Ще се върна след… — Мъжът си погледна ръчния часовник. — След петдесет и пет минути. — Известно време той мълча. — Не забравяйте — всички страни всъщност са едно — и за да успеете, имате нужда от нас.

Отдалечи се, оставяйки ги със загадката.

* * *

След четирийсет минути Нели погледна безпомощно Ейми. Тя беше на път да се разплаче и каквото и да й кажеше Нели, едва ли щеше да се успокои.

Бяха опитали всичко. Бяха извадили предметите и ги бяха сложили отново във всички възможни последователности. Бяха редили едновременно и четирите символа. Бяха обръщали кутийката — да стои изправена на всяка от четирите страни, бяха опитвали двама души да я натискат едновременно от различни посоки. Бяха чукали по всеки квадратен сантиметър от нея, бяха се опитвали да отместят една или друга част.

Не се получаваше нищо.

Ейми се беше навела в напразен опит да скрие хлиповете си. По лицето на Дан се стичаше пот, докато той оглеждаше за кой ли път кутийката.

Нели имаше чувството, че от главоболие черепът й — аха — и ще се пръсне. Все имаше някакъв начин тя да помогне…

— Мислете! — подкани. — Явно сме забравили нещо. Мислете още от самото начало… от Бахамските острови.

Ейми понадигна глава.

— Мечешкият нокът — каза тя. — Това намерихме на Бахамските острови.

Дан спря да върти кутийката и също вдигна глава.

— След това дойдохме тук… в Ямайка… и намерихме змията на госпожа Алис.

Явно им олекваше малко, когато насочеха мислите си към нещо друго, различно от кутийката.

— После какво? — насърчи ги Нели.

— После ти се обади по телефона на баща си и… — отговори Ейми.

— И Праведната, ненадмината Нани! — викна брат й. — Златната ивица от рога.

Ейми вече търсеше из раницата си. Извади металното парченце, което беше старателно увито в хартия.

Нели видя, че момичето почти веднага се намръщи.

— Не пасва — съобщи то. — Вижте. По-дълго е от страните.

— А по диагонал? — предложи Дан.

— Пак е дълго.

— Може би трябва да е огънато — включи се и Нели.

— Но как? — попита Ейми.

Нели се умърлуши. Ейми беше права: вероятно имаше милион начини да огънеш парче метал. Беше изключено да се досетят, преди да изтече времето.

— Със сигурност е това, със сигурност е това — повтаряше Дан.

— Я да видя — каза Нели. — Парчето метал де.

Тя го огледа хубаво. Тези ситни букви…

ектомалуджа ектомалуджа ектомалуджа

— Защо е с букви и от двете страни? — попита тя. — В смисъл, че ако пасва като другите неща, би трябвало да има „правилна“ и „неправилна“ страна. А то няма. И от двете страни е еднакво.

Дан и Ейми се надвесиха над металната ивица в ръката на Нели. Точно тогава Ейми ахна. Пак бръкна в раницата и извади малкия бележник.

— По едно време си мислех за това и после съм забравила — обясни тя. — Вижте.

Показа им страницата, където беше записала тайнствената дума:

ЕКТОМАЛУДЖА

ЕК — Екатерина

ТОМА — Томас

ЛУ — Лусиан

ДЖА — Джанъс

— Защо Томас има четири букви, а всички останали — само две^[1]? — попита тя. — Защото Т-О-М-А не е съкратено от „Томас“.

Тя написа трескаво нещо, после им показа още веднъж страницата.

ЕК — Екатерина

ТО — Томас

МА — МАДРИГАЛ

ЛУ — Лусиан

ДЖА — Джанъс

— Супер! — извика Дан.

Нели затвори съсредоточено очи.

— Помните ли какво каза мъжът, преди да се отдалечи? Нещо от рода, че имаме нужда от тях, за да успеем. Мадригалите де.

— Четирите клана, по един предмет символ върху всяка от страните на кутийката — припомни Ейми. — Мадригалите — в средата на кодовата дума… Мадригалите в средата на нещо…

Дан се беше намръщил яростно. Той погледна Нели.

— Какво каза преди малко? Каза нещо… опитвам се да си спомня…

— За мъжа в черно ли? В сиво де.

— Не. Преди това.

Нели се позамисли.

— О, сетих се. Попитах защо има букви и от двете страни.

Тя видя как Дан притихва и почти чу усилието на мозъка му.

— Буквите са изпъкнали и от двете страни — каза той. — Това означава, че пасват на нещо… на нещо, което не виждаме. Я ми дай металната ивица.

Нели загледа как момчето прави с нея окръжност, като съединява двата й края.

— Видя ли? — попита. — Може да е с ръб, а не плоска, и ако я сложиш, където й е мястото…

Тримата за малко да си ударят главите, докато се навеждаха да огледат за пореден път кутийката.

— Явно е капакът — отсъди развълнувана Ейми. — Не е никоя от страните, значи средата е отгоре върху капака.

Именно Дан го намери: малък процеп сред украсата. Беше във формата на примка, приблизителен овал, където металната ивица би трябвало да пасва добре.

С тази малка разлика, че не пасваше. Както и да я местеха, както и да я мърдаха, тя не влизаше и не влизаше в пролуката.

Нели въздъхна отчаяна. Извади мобилния си телефон, за да провери колко е часът.

— Един и две минути — каза припряно. — Мъжът ще се върне всеки момент.

— Имаше още нещо — обади се най-неочаквано Ейми. — Преди да се отдалечи, той каза още нещо. Освен това за Мадригалите.

— Каза… — Дан присви съсредоточено очи. — Каза да не забравяме, че всички страни всъщност са едно.

— Всички страни са едно — прошепна сестра му. — Всички страни са едно…

Настъпи миг на пълно мълчание.

После Ейми се усмихна. „Лъчезарна усмивка“, помисли Нели, това беше единствената подходяща дума.

— Лентата на Мьобиус — каза тя.

— Каква бленда? — попита Дан.

— Не бленда, а лента — поправи го сестра му. — Лентата на Мьобиус. Геометрична форма само с една повърхност.

Тя взе златната ивица и отново я направи на примка. Но преди да долепи краищата, я усука. Така се получи лъкатушна овална форма.

— Вижте — подкани момичето. — Ако допра върха на молива тук и започна да прокарвам по средата на лентата черта, мога да стигна до точката отзад, откъдето съм тръгнала. И чертата ще се покаже и от двете страни, без дори да вдигам молива. А това доказва, че лентата наистина има само една повърхност.

— Не разбрах — призна си Нели.

— После ще ти покажа още веднъж — обеща Ейми. — Получава се по-хубаво с ивица хартия.

— Остави тези неща! — подкани Дан. — Провери дали става.

— Добре де, добре — отвърна момичето.

Нели виждаше, че сега вече то не бърза. Изглеждаше съвсем спокойно и напълно уверено.

Както държеше ивицата във вида й на лента на Мьобиус, Ейми я пъхна в процепа. Опита веднъж, втори, трети път.

На четвъртия път ивицата се намести.

Чу се леко щракване и капакът на кутийката се вдигна.