Линда Сю Парк
Бурята (12)

Глава 12

Дан си удържа на думата и звънна на Хамилтън да му каже какво са намерили. Този път връзката беше ужасна, което се оказа в тяхна полза — беше ясно, че Хамилтън не разбира нищо от обясненията. Но Ейми се съгласи с брат си, че са си спазили уговорката.

Сега вече бяха в колата и разглеждаха златната ивица с увеличителното огледало, което Нели извади от багажа си.

— Първите четири букви са „e-k-t-o“ — каза Дан.

— „Екто“ — повтори Нели. — От гръцки. Означава „външен“, „навън“. Следва „m-a-l“, нали така? „Mal“, френска дума с латински корен, означава „лош“. — Тя се намръщи. — После идва „u-j-a“ и всичко започва отначало. Само не знам какво означава това „уджа“.

— „Джа“ като „джапанка“? — предположи Дан. — И „У“ като „ухо“. „Отвън“, „лош“, „ухо“, „джапанка“?

— Късно е — включи се и Ейми. — Тук вече прекарахме доста време.

Нещо в буквите й се стори някак познато… какво ли?

— „Ekto“ и „mal“ звучат като предупреждение — отбеляза Нели. — Вероятно щяхме да разберем какво, ако знаехме значението на „uja“.

Ейми усети как я пробожда остро чувство. „Тримата работим заедно — ето как беше преди. А сега е различно и никога вече с Дан не можем да й вярваме както преди…“

Скръъъц!

Ейми вдигна рязко глава. На паркинга дойде с бясна скорост голям джип.

Дан ревна:

— Карай, Нели! Веднага да се махаме оттук!

Тя се подчини на мига, превключи на скорост и се насочи към изхода на паркинга. Вля се в движението, заради което се наложи някои от автомобилите и в двете посоки да ударят рязко спирачки. Човекът зад волана на джипа се видя принуден да изчака движението да се нормализира, за да завие и да подкара след тях.

— Какво?… — попита Ейми.

— Кобрите — отговори мрачно Дан.

Семейство Кабра ги беше проследило до Ямайка.

* * *

Благодарение на творческия си подход към шофирането, който понякога не се покриваше с правилата, Нели успя в центъра на Кингстън да се изплъзне от джипа. Сега се бяха скрили в една пресечка зад магазин за спортни стоки.

— До тук ми дойде от тях! — показа ядосан Дан челото си. — Вечно ни преследват. Не може ли поне веднъж ние да преследваме тях?

Устните на Ейми бяха побелели.

— Трябва… трябва да стоим далеч от тези хора — прошепна тя. — Особено от Изабел.

— Подкрепям те напълно — обади се Нели. — Я да видим… — Гувернантката започна да изброява на пръсти: — Ейми и акулите, змии в рудника, пожарът в Индонезия, ние тримата в хангара. Какво според вас ще изкара Изабел на бис?

Ейми се поколеба. После промълви тихо:

— Забрави едно нещо.

Нели видя как гневът върху лицето на Дан е изместен от болка. Ейми затвори очи.

„Майка им и баща им“, помисли си Нели. Преди време, когато Ейми е била на седем години, а Дан — само на четири, Изабел Кабра беше предизвикала преднамерено и хладнокръвно пожара, в който бяха загинали Хоуп Кахил и Артър Трент.

Нели, разбира се, знаеше този факт от цяла вечност, но само понякога го осмисляше докрай. Опита се да си представи какво е да знаеш, че човекът, убил родителите ти, се разхожда по света и не само това, ами се цели и в теб.

— Вещица! — каза тя горчиво. — Всеки, който се заканва да хвърли едно дете в океана, гъмжащ от акули…

Най-неочаквано Ейми отвори очи и Нели долови вълнението, което повереното й момиче излъчваше — беше силно като електрически ток.

— У нея е — оповести Ейми. — Символът на Джанъс.

* * *

Ейми беше затворила очи, за да не си представя смъртта на своите родители. Предпочиташе да си спомня дори как в Австралия е била на онази лодка заедно с Изабел, отколкото да си мисли как са загинали майка й и баща й…

Най-напред в съзнанието й изникна не образ, а звук. Тих, като от метал, все едно нещо подрънква.

Гривната на Изабел. Плъзгаше се по китката й, докато тя показваше водата. Златна гривна.

По онова време, разбира се, Ейми изобщо не се беше замисляла за този артикул — беше скована от ужас. Сега обаче образът стана по-ясен.

Висулките по гривната… Точно както би направил обективът на фотоапарат, паметта на Ейми открои една от висулките. Беше триъгълна, с остър връх… Момичето си я представи съвсем ясно.

Примига — изведнъж беше осъзнала нещо.

— Оказа се прав — каза тя. — Помниш ли митническата декларация? Костите на животни?

— Челюст ли? — изуми се Дан. — На вълк?

Сестра му поклати глава.

— Не цялата челюст — уточни тя. — А само един зъб, точно както искаше ти. И ние ще го откраднем от Изабел.

* * *

Не беше никак лесно да разработят засадата.

— Нани вероятно е разполагала със седмици, за да измисли засадите — оплака се Дан. — Със сигурност нямаше да е зле, ако можеше тя да ни помогне.

Ейми и Дан се заеха за работа. Отбиха се за малко в туристическото бюро и избраха мястото: горист парк край Кингстън с водопад, около който имаше атракции с въжета. Цял следобед го оглеждаха и купуваха оборудване.

Колкото и гръмогласно да негодуваше, Нели бе оставена в колата, когато двамата отидоха да поразузнаят в парка. По този въпрос Ейми беше непреклонна.

— Това няма нищо общо с писмото на Грейс, затова отново си вън от играта. Трябва да стоиш в колата, за да можем накрая да се изнесем оттук. Точка по въпроса.

Каквото и да говореше Нели, Ейми не искаше и да чуе.

Вечерта в хотела в Кингстън спа лошо — беше капнала от умора, но и напрегната. Сутринта се досети от лицата на Дан и Нели, че и те не са спали добре. Но не можеха да чакат повече. Трябваше да намерят Кабра, преди Кабра да са намерили тях.

След закуска Ейми кимна на Нели.

— Обади се! — каза й.

— Откога си ми началник? — промърмори другото момиче.

Но набра номера.

„Каква ирония.“ Точно това беше думата. Ейми знаеше, че Макинтайър поддържа връзка със съперниците им, а Нели — с Макинтайър. Предателството й се беше превърнало в оръжие, което сега братът и сестрата се опитваха да използват, за да спечелят предимство.

Нели не говори дълго и каза на Макинтайър да предаде нещо на Кабра.

После те натовариха нещата на колата и подкараха към парка.

* * *

Нели остана в колата на пътя зад входа. Дан седеше заедно с Ейми на масата за пикник отстрани на пътеката — пътеката водеше към гората и беше скрита зад няколко дървета.

Кабра не закъсняха. Вече познатият им джип спря на неасфалтирания паркинг в резервата. Изабел слезе от седалката зад волана и следвана от Иън и Натали, тръгна към пътеката.

Сърцето на Дан биеше като обезумяло. Досега при всичките им сблъсъци с Изабел двамата със сестра му бяха бягали от нея. Сега беше различно. Този път те искаха Изабел да дойде при тях.

Той прокара език по устните си — да ги навлажни. Оказа се безполезно, устата му беше пресъхнала.

— Готова ли си? — попита пресипнало сестра си.

Ейми гледаше като уплашено зайче, но въпреки това кимна. Дан видя как тя стисна юмруци, после отпуска длани.

Той въздъхна тежко. После се престори на много изненадан и скочи на крака.

— Ейми! Кабра… Да бягаме! — кресна.

Тичаха по пътеката около четиристотин метра, до мястото, където тя се разклоняваше. Дан свърна наляво, а сестра му — надясно. След като се разделиха, той се престраши да погледне набързо през рамо.

Гонеха ги и тримата от семейство Кабра. Изабел тичаше презглава най-отпред, а децата й правеха всичко възможно да не изостават.

— Иън! Върви след момчето! — кресна майката.

Дан вече се изкачваше запъхтян по стръмен склон. Не след дълго излезе при табела отстрани на черния път:

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО

ВЪЖЕНИТЕ АТРАКЦИИ В СИНИТЕ ПЛАНИНИ^[1]

ЗАБАВЛЕНИЯ И ПРИКЛЮЧЕНИЯ ЗА ЦЯЛОТО СЕМЕЙСТВО

Увеселителният парк с въжетата се бе разпрострял върху няколко декара. В края му работеха двама-трима мъже, но в началото атракциите вече бяха готови и нямаше никой.

Дан продължи да тича още няколко метра по пътеката, докато се озова на една полянка. Вляво имаше наскоро построена груба колиба, а вдясно се падаше първата въжена атракция: стълба с дъсчени стъпала, закована за дънера на голямо дърво.

Точно каквито е правила Нани. В атракциите можеше да се влезе само по тази въжена стълба.

След като се качи до средата, Дан провери дали Иън още го преследва. За да успее планът, Дан трябваше да е сигурен, че не е изгубил другото момче. Той чу стъпки и задъхано дишане и доволен, продължи да се катери.

На двайсетина метра от земята имаше малка дъсчена площадка. По тежък метален кабел се стигаше до втора площадка с друго дърво. Към кабела бяха закрепени пет-шест скрипеца. Те бяха с големи метални карабинери, към които да се прихванат каишите. Тъй като каиши нямаше, Дан се вкопчи в самия карабинер.

След като Иън излезе на полянката и зърна Дан, той увисна на карабинера и се плъзна по кабела. Вече го беше правил веднъж, когато бяха идвали да огледат мястото, и знаеше какво е.

Ако Иън не го гонеше, спускането по кабела щеше да бъде едно от най-забавните неща, които Дан е правил някога. Всъщност и сега си беше доста забавно. През няколкото секунди, необходими, за да се плъзне по кабела, той не мислеше за Изабел, за Мадригалите и надпреварата за ключовете към загадката — просто се държеше здраво, докато се носеше във въздуха с небе, надвиснало над него, и земя далеч долу.

Приземи се на втората площадка и погледна назад. Като по знак Иън се беше хвърлил след него по стълбата.

Дан преодоля и третото препятствие — отново спускане по метално въже — и пред него изникна въжен мост, прехвърлен над сухо дере. Момчето видя отпред поредната площадка и зад нея широка товарна мрежа.

Докато се катереше по мрежата, си повтаряше тихо и разпалено:

— Дано се получи, дано се получи…

Товарната мрежа беше от две части, които се издигаха под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Първата свършваше при пръчка, сложена хоризонтално между две дървета. А втората висеше на няколко кукички под следващата площадка.

Дан трябваше да улучи подходящия момент. Както стоеше на площадката, се престори, че го присвива корем, и се преви на две, като се държеше за хълбока. Иън мина по въжения мост и се метна на товарната мрежа.

Щом видя, че Дан не помръдва, се закатери по-бързо.

„Изчакай… изчакай…“

След като Иън изкачи две трети от първата част на товарната мрежа, Дан коленичи. Свали от кукичките втората мрежа под площадката, набра я, за да я стисне с една ръка, и после я метна с все сила във въздуха.

Иън изпищя.

Дан също.

Два съвсем различни писъка: в единия имаше паника, а в другия — ликуване.

Иън се беше хванал.