Линда Сю Парк
Бурята (11)

Глава 11

Оказа се, че Хамилтън Холт бил шампион по катерене на пилон. Той обясни на Дан, че като част от военното обучение в семейството баща му ги карал да изкачват всякакви препятствия. Дан получи най-подробни указания в замяна на обещанието да каже на Хамилтън какво има в рога, ако в него изобщо имаше нещо.

— Не знам… — усъмни се Ейми.

— Струва си да рискуваме — настоя брат й. — Вътре може да няма нищо. А и да има, не съм обещавал на Хамилтън да му го дам, обещах само да му кажа какво е. — Той отново си припомни указанията на другото момче. — Хам обясни, че ако пилонът е метален, се плъзгаш с дрехите.

Съблече си тениската. Нели го зяпна изумена.

— Всички дрехи ли трябва да махнеш?

— Ти да не си полудяла? — ахна момчето. — Нямам намерение да се катеря по тази чудесия тук гол.

— Не съм казвала такова нещо… ти обаче каза, че…

— Хамилтън ми обясни да обуя маратонки и да махна възможно най-много от дрехите си — прекъсна я момчето. — Не мисля, че трябва да съм чисто гол.

Нели си запуши с длан устата и се извърна, Ейми се прокашля няколко пъти. И двете явно едвам се сдържаха да не избухнат в смях. Държаха се толкова незряло! Дан реши засега да не им обръща внимание.

— Трябва да долепя тялото си до пилона и да го обхвана с крака — поясни той. — После се пресягам и се хващам с ръцете, намествам отново крака и се издърпвам още малко нагоре.

— Внимавай — предупреди Ейми.

Двете с Нели застанаха от другата страна на скулптурата.

Дан погледна веднъж рога. После сграбчи пилона, хвана се с крака за него и започна да се изтегля полека.

Ръбовете на усуканото желязо се забиха в изгорелите му от слънцето крака и той се намръщи.

След петнайсетина сантиметра се пусна и скочи обратно долу.

— И така — каза, като разкършваше пръсти и длани. Беше стискал толкова силно, че го бе заболяло. — Вече знам как става. — Дан погледна още един път върха на пилона и изведнъж рогът му се стори много по-нависоко. — По-трудно е, отколкото си мислех.

— Искаш ли да опитам аз? — предложи Нели.

— Не, благодаря, ще пробвам още веднъж.

Той се почувства едва ли не обиден от думите й.

— Ако те избутаме, можеш да започнеш по-отвисоко — предложи Ейми.

С няколко маневри, с много пъшкане и „уф“ успяха да направят така, че както се държеше за пилона, Дан да стъпи с единия крак върху рамото на Нели, а с другия — на рамото на сестра си.

— Вече е по-добре — отбеляза той.

Беше стигнал почти до половината на пилона. Махна внимателно дясното си стъпало от рамото на Ейми и се хвана с крак за металната пръчка.

— Готово! — извика и махна и лявото ходило от рамото на гувернантката.

Ръце… крака… ръце… крака… Хамилтън му беше обяснил да се придвижва равномерно. Дланите на Дан сякаш очакваха кратката почивка, когато той се пускаше от пилона, за да ги премести по-нагоре. Стори му се, че се е покатерил за нула време.

— Успях! — извика надолу към момичетата.

Първата му грешка. Намираше се много по-нависоко, отколкото бе очаквал! Но не се намираше в самолет или на покрива на сграда — във въздуха не го крепеше нищо друго, освен собствената му мускулна сила.

Дан преглътна уплашено. „Добре де, няма да поглеждам повече надолу“, каза си твърдо.

— Надзърни в рога! — извика в отговор Ейми. — Виждаш ли нещо?

Сега вече положението стана напечено. Дан беше чак горе при ръба на рога. Разширяващият се отвор бе издаден горе-долу на една ръка разстояние от пилона. Беше невъзможно Дан да погледне вътре.

— Не мога — каза той. — Налага се просто да опитам да го достигна.

Хвана се здраво с лявата ръка и се пресегна с дясната. Бръкна предпазливо в рога.

Не напипа нищо друго, освен метала отвътре.

Дан се намести и протегна още малко ръка. Напипа още нещо. Бодливо? Не, лазещо…

— Ужас! — изкрещя.

С паническо движение извади каквото беше докоснал току-що и го метна на земята.

Още щом го видя да пада, Ейми разбра какво е. Разбра, защото то беше тайният й кошмар: където и да го зърнеше, щеше да го познае.

Акулите бяха страшни. Отровните змии също. И огромните паяци. Но най-ужасяваща за Ейми беше именно тази твар. За нея тя бе самото въплъщение на… злото.

Момичето осъзнаваше, че няма логика в страха му. Животните не бяха зло. Те бяха каквото бяха и би трябвало Ейми дори да се възхищава на това животинче. То съществуваше от милиони години, беше оцеляло в условия, към които другите не бяха успели да се приспособят. Но страхът й явно бе по-силен от нея. Извираше от толкова дълбоко, че сякаш бе вграден в ДНК-то й — вцепеняващ инстинктивен страх.

Докато тварта падаше във въздуха, Ейми не видя, кажи-речи, нищо повече от цвета и размера й — тъмна и малка, после обаче думата се пръсна като взрив в съзнанието й:

Скорпион!

* * *

Докато Ейми гледаше ужасена скорпиона, той падна на главата на Нели, отскочи веднъж и се приземи върху гърба й, точно под рамото.

— Нели… — прошепна тя.

Дори не прошепна, а само раздвижи устни.

Усети позната паника. От каквато се смразяваше и не можеше да се помръдне и да изрече и дума.

„Не! — изкрещя си наум. — Не се вцепенявай… премести нещо, каквото и да било!“

Тя стисна юмруци, после ги отпусна. Само веднъж — но това като че ли й помогна. Ейми усети как кръвта тече по дланите, ръцете и нагоре по цялото й тяло.

Успя да си върне дар словото.

— Нели… — повтори. — Недей да мърдаш.

Приклекна и вдигна тениската, която Дан беше хвърлил на земята. После се върна на пръсти при Нели.

Сега вече виждаше ясно скорпиона. Беше дълъг само няколко сантиметра, но определено си изглеждаше страшен с тази извита опашка и вдигнати щипци.

Ейми стисна с две ръце тениската. „Дишай дълбоко…“

Плесна с длани така, че скорпионът да остане между плата. Натисна силно и усети как нещо пука и се смачква. После метна възможно най-далеч тениската и се свлече на земята.

Нели веднага излезе от вцепененото състояние, в което бе заприличала на статуя.

— Какво пък беше това? — попита тя.

Ейми едвам си поемаше дъх.

— С-скорпион — простена. — Не знам дали… дали съм го убила…

Нели отиде при тениската и надзърна от безопасно разстояние.

— Уф — въздъхна. После се усмихна на Ейми. — Пътник е. — Вдигна тениската и я изтръска, за да паднат парчетата от мъртвото животно. — Благодаря ти, детето ми.

Ейми преглътна.

— Винаги на твоите услуги — отвърна с треперлив глас.

* * *

— Ей — ревна Дан от върха на пилона. — Съвсем сам съм тук, горе. Долу всичко ли е наред?

— Да — потвърди Нели. — Сестра ти току-що уби скорпион.

— Не може да бъде — рече момчето.

— Може — заяви Нели. — Какво става там, горе?

— Още един опит — каза Дан. — Определено се надявам скорпионът да не е живял вътре сред цял гмеж свои роднини.

Хвана се с дясната ръка за пилона, а лявата освободи и размърда пръсти — да не изтръпнат. После се вкопчи отново.

— По-добре да има… и аз не знам какво, може би рубини — каза той.

Бръкна с мрачен вид още веднъж в рога.

Не напипа нищо пълзящо. Това добре. Но не напипа и нищо не пълзящо. Лошо.

— И да има нещо тук, не го стигам — извика той, без да поглежда надолу. — Доста е… прашно. Напипвам и камъчета. Но нищо друго.

Дан извади ръката си. Тя беше много мръсна. А другата му ръка — вкопчена в пилона — направо го убиваше от болка.

Той затвори за миг очи и се опита да се съсредоточи. Рогът беше кух… Как ще скриеш нещо в такова обикновено празно пространство? Рогът не беше пещера, в него нямаше камъни, под които да пъхнеш нещо…

Я чакай. В известен смисъл все пак беше като пещера. Отворът на рога приличаше на вход на пещера… а Ейми беше открила вътре над входа символа на клана Томас…

Дан се покатери още няколко сантиметра на пилона. После прокара длан вътре в горния край на рога. Напипа върху метала грапавини… може би шев, където отделните части са били скрепени? Той проследи с върховете на пръстите издатината.

Беше неравна метална ивица, която опасваше почти половината рог и беше дълга двайсет — двайсет и пет сантиметра, може би малко повече.

Дан се опита да пъхне нокът под края. Оказа се, че металната ивица не е запоена за рога — ъгълът се повдигна. Беше прихванат за вътрешността на дългогодишния си дом с някакво залепващо вещество.

— Хайде, хайде, хайде — зашепна трескаво момчето.

Малко по малко издърпа ивицата. Чак когато вече я държеше цялата, си даде сметка, че другата му ръка е изтръпнала.

— Слизам! — провикна се. После грейна в усмивка. — И ви нося нещо.

— Ура! — вдигна Ейми победоносно ръце.

* * *

Ивицата беше от злато — толкова меко, че да се огъне по формата на рога и да се отлепи, след като Дан беше пъхнал нокът отдолу. Отблизо се видя, че всъщност ивиците са две — запоени една за друга.

— Но това тук няма нищо общо с вълците — отбеляза разочарован Дан.

— Не се притеснявай — отвърна вироглаво Ейми. — Въпреки всичко, очевидно е свързано с издирването на ключовете към загадката.

Върху парчето злато — от единия до другия му край — и от двете страни имаше изпъкнали букви — толкова ситни, че беше невъзможно да ги разчетеш. И тримата опитаха, но само Дан реши, че все пак е различил няколко букви.

— Виждам „О“-та, те са лесни — заяви той. — И може би няколко „М“-та. Или са „Л“-та?

— В колата имам увеличително огледалце — съобщи Нели.

Докато се връщаха към паркинга, Дан си сложи отново тениската.

— Уф — възкликна Нели, като я посочи отпред.

Дан погледна размазаните петна.

— Много яко! — заяви той. — Изкормени скорпиони!