Линда Сю Парк
Бурята (2)

Глава 2

Нели зяпна от изумление.

— Преотстъпвате ми мястото до прозореца? — възкликна невярващо.

За миг бе смаяна от великодушието им, но не се поколеба, веднага се възползва от този рядък дар. Намести се на седалката и подпря глава на прозореца.

След като излетяха, Дан се пресегна и й махна слушалките от ушите.

— Какви ги вършиш, мой човек? — възкликна Нели.

— Уместен въпрос — отвърна той. — Какви ги вършиш?

Той издърпа кабела на айпода и хвана слушалките така, че Нели да не може да ги стигне.

Ейми ги взе от него и намота старателно кабела — колкото и да замахваше с ръка, Нели не успя да се добере до тях.

— Престани — рече Ейми. — Трябва… трябва да поговорим.

Нели се притесни, но го прикри с отчаяна въздишка.

— Какво има пак? Казахте Европа, заведох ви в Европа. Казахте Япония, заведох ви там, после в Египет, Русия и… и къде ли още не, вече му изпуснах края, а сега искате на Бахамските острови и ние пътуваме натам. Какво толкова имаме да обсъждаме?

Дан кръстоса сериозно ръце. За стотна от секундата на Нели й се прииска да го погали по главата — с угриженото си лице той изглеждаше по-малък.

— Какво ще кажеш като начало за това — подхвана Дан. — Повечето хора чакат с месеци разрешение да отидат в Тибет, а ти го получаваш като с вълшебна пръчка. Звънваш един телефон и най-неочаквано разполагаме с единствения хеликоптер на света, който може да се качи на връх Еверест. Семейство Холт научават отнякъде, че отиваме на Бахамските острови, при положение, че знаем само ние и никой друг. А в Русия чухме на гласовата ти поща едно съобщение, в което те молеха да дадеш отчет…

Нели знаеше, че рано или късно този миг ще настъпи, и се молеше все пак да е късно.

„Е, започна се“, помисли си. Дали да не отклони вниманието им… Тя тръсна глава.

— Страхотно, няма що. Зарязвам си ученето, за да ви наглеждам, напускам дори страната, за да тръгна заедно с вас по широкия свят и да гоня онзи, дето духа, от което майка ми и баща ми не си умират от удоволствие, хиляди благодарности, дори на няколко пъти ви спасявам кожата и сега така ли ми се отплащате?

Ейми се умърлуши. На Нели й домъчня за нея. Клетото дете. Въпреки че имаше до себе си гувернантка, Ейми се бе нагърбвала с бреме, пред което щеше да се прекърши и възрастен човек.

— Не че не ти вярваме, Нели — подхвана тя. — Но господин Макинтайър ни предупреди да не се доверяваме на никого. А онова, което каза Дан… не виждаш ли, че изглежда доста съмнително?

„Когато играта загрубее, беж в тоалетната.“ Нели разкопча колана.

— Извинете, отивам до тоалетната.

И Ейми, и Дан не се помръднаха.

— О! — възкликна тя. — Ето защо, значи, ми отстъпихте мястото до прозореца. Трябваше да се досетя.

Дан се завъртя на седалката така, че да й препречи още повече пътя.

Тя прехапа устна и се загледа в скута си. В главата й препускаха мисли. „Точката за поверителността в договора… още петдесет хиляди долара, ако се справя, без да им казвам. Петдесет хиляди! Но не съм и предполагала, че всичко ще се усложни толкова… и че вероятно ще става още по-лошо.“

Без да вдига поглед, усещаше, че те са вперили очи в нея. Не беше лесно да ги заблудиш.

„В такъв случай — истината. Но не цялата. Няма да им казвам за кого работя. Ще бъде достатъчно и да им хвърля малко прах в очите.“

Нели взе решение.

— Добре де — подхвана тя. — Не би трябвало да го правя, но вече не издържам. Ще ви кажа всичко. — Нели натисна копчето, с което смъкна седалката, доколкото беше възможно — цели два сантиметра. — Настанявайте се удобно, малките — подкани тя. — Има да ви разказвам дълго.

* * *

Ейми изпита чувството едва ли не че пада. Сякаш някой беше издърпал килимчето, на което стоеше, и тя бе загубила равновесие. Въпреки че седеше.

Оказваше се, че Нели, на която през всичките тези седмици се бяха доверявали, на която бяха разчитали и с която бяха споделяли… не е такава, за каквато са я мислели.

Тя не учеше в колеж и не бе наета от леля Биатрис за тяхна гувернантка. Нищо подобно.

Току-що Нели им беше казала, че господин Макинтайър й е платил, за да ги наглежда, и че през цялото време тя му е пращала отчети какво правят.

Без да се усеща, Ейми стисна Дан за ръката. Погледна го и видя, че е пребледнял и устните му са изгубили цвета си. Той не отдръпна длан.

А Нели беше още в началото.

— Всъщност ме е наела Грейс — обясни тя. — Когато е съставяла завещанието си, явно се е досещала, че ще тръгнете да издирвате ключовете към загадката. И че в другите отбори ще има възрастни хора и те ще разполагат с пари или и двете. Затова е обмислила внимателно всичко. Искала е до вас да има човек, който да ви помага по време на пътуването, който да шофира и така нататък. Каза ми, че ще издирвате следи и нищо чудно играта да загрубее. Но не ми каза и думичка в какво всъщност се забърквам. — Нели поклати глава. — Ходих на цели три събеседвания. Ужас, само как ме разпитваше. Знаех, че съм я спечелила, когато й обясних, че знам да управлявам самолет. Накрая получих работата, а Грейс каза на леля ви Биатрис, че ако ме уволни, няма да получи нищичко от наследството. Баба ви беше умна.

Дан се прокашля.

— Затова, значи, си се задържала толкова дълго — провлече той бавно. — Преди теб леля Биатрис се отърваваше от гувернантките така, сякаш са хлебарки.

— Кълна се, не съм казвала на другите отбори абсолютно нищо — увери ги Нели. — Съобщавам информацията на Макинтайър и той решава какво да прави с нея. Ето, да вземем например Бахамските острови. Да, съобщих му. Но не съм казвала нищо на семейство Холт. Явно го е направил той по някакви свои си причини, които обикновено не ми разяснява. Иначе имам задължението само да ви пазя.

Тишина.

— Толкова ли не разбирате? — попита Нели вече малко отчаяно. — Още от самото начало в длъжностната ми характеристика пишеше, че трябва да държа връзка с Макинтайър. Именно за това ми плащат през цялото време.

Накрая Ейми се насили да каже няколко думи.

— През цялото време ли? — прошепна тя. — През цялото време си ни лъгала, само и само да вземеш парите?

— Не — възрази ядосано Нели. — Наистина се хванах заради парите. Но сега…

Ейми почти не обърна внимание на недовършеното изречение, защото очите й се бяха напълнили с парливи сълзи. Самата тя не можеше да каже какво точно изпитва. Гняв? Тъга? Страх? Объркване?

Отговор: Да, всичко това накуп.

„Лъгала ни е толкова дълго, как сега да й вярваме?“

Тя разкопча колана и се изправи рязко.

— Извинявай — каза с надеждата да е прозвучало хладно.

Както държеше слушалките на Нели, отиде в другия край на самолета, а Дан я следваше по петите. Там Ейми каза с призрачен шепот:

— От тук нататък няма да допускаме да научава какво правим — заяви Ейми.

Брат й я погледна разтревожен.

— Не можем да го направим, Ейми! Имаме нужда от Нели… в смисъл, без нея… — затърси той точните думи. — Кой ще шофира, ако не тя, кой ще… и всичко останало? Какво ще правим?

Стреснатото му лице беше по-красноречиво от всички думи. Дан всъщност казваше: „Имаме срещу себе си заговорници, крадци и убийци! Деца сме… няма да се справим сами!“.

Ейми преглътна, за да разсее паниката си, и се опита да говори спокойно.

— Ще решаваме в движение. Например можем да й казваме къде отиваме, но не и какво смятаме да правим, след като пристигнем, разбираш ли?

— Добре — съгласи се след дълго мълчание брат й. — Ще решаваме според обстоятелствата, нали така?

Ейми си избърса с ръкав очите. Още трепереше, но това, че стоеше до Дан, донякъде засилваше решителността й. „Поне сме заедно…“

— Така да бъде — отсъди тя с възможно най-нормален тон.

Нормален. Тя вече не знаеше какво всъщност означава тази дума.