Линда Сю Парк
Бурята (21)

Глава 21

— Ще я отворим заедно — каза с блеснали очи Ейми. — Готови ли сте? Едно… две… три…

Отвътре кутийката беше обточена с коприна, украсена с красив бродиран кит. Върху коприната имаше две неща: малък пергаментов свитък и кесийка.

Ейми разгърна внимателно свитъка. Ъглите изпукаха и от тях се посипаха няколко малки парченца. Мастилото беше избледняло, но още личеше. Ейми зачете на глас:

— Може ли да погледна? — попита Дан и взе внимателно от ръцете на сестра си пергамента.

Плъзна бързо поглед по него.

— Охооо! — викна той. — Най-после нещо лесно.

Той направи с пръстите на едната ръка движение, все едно викаше събеседниците си.

— Хайде, хайде, питайте ме! — подкани.

Ейми и Нели се спогледаха и завъртяха очи.

— Добре де, какво откри? — попита Нели.

Върху лицето му се беше изписало неподправено самодоволство.

— Искам да ме помолите! — заяви той.

— Дан! — подвикна Ейми едва ли не през смях, макар че беше страшно подразнена.

— Само се шегувам — каза брат й. Той вдигна страницата и я посочи. — Виждате ли това тук? Думата „нагллия“. Написана е погрешно. Без пълен член и с две „л“-та. И няма как да не е написана така, защото без излишното „л“ „наглия“ е анаграма на Англия. Ето къде трябва да отидем сега! — Той уж навлажни с език пръстите си и после се пипна по слепоочието. — Сссс — изсъска. — О, да, бива си ме. Ужасно си ме бива.

Момичетата завъртяха още веднъж очи. В опит да отклони вниманието на Дан от самопровъзгласеното му величие Ейми посегна да вземе кесийката. Беше изработена красиво, с дебела подплата, и се пристягаше с връвчица. Тя я отвори внимателно и извади малка стъкленица.

Беше пълна с ръждивочервено вещество, като едър барут. Ейми махна запушалката и го доближи до носа си. Помириса предпазливо.

— Не знам — каза намръщено. — Човек помни и след време дадена миризма, но не съм сигурна, че…

Нели посегна към стъкленицата. Подуши я бързо.

— Сушена кора на индийско орехче — каза тя веднага. — Подправката, която донесох.

Тримата се погледнаха, грейнали в усмивки.

— Ключ към загадката и следващото място — и двете за около трийсет секунди — ревна Дан.

* * *

Мъжът в сиво стоеше зад Нели. Бяха толкова погълнати от кутийката и съдържанието й, че никой не бе забелязал кога той е дошъл при тях.

— Браво на вас! — похвали ги тихо мъжът.

Седна и си свали тъмните очила. После за изумление на Ейми си избърса очите, сякаш се бяха просълзили. Прокашля се и взе кутийката.

— Направена е от човек, отцепил се от клана Екатерина — обясни мъжът. — Твърде изобретателно, нали? От доста време кланът Екатерина има претенции за този район — за Карибите — и е много активен тук. Между другото, помислих си, че сигурно искате да знаете как е котаракът ви — добре е, в Кингстън е. Ще го приберем, щом си тръгнем оттук. — Той остави кутийката на масата. — Трябва да се извиня — продължи. — Първо, за това, че преди малко не бях особено любезен. Както ще научите много скоро, това влизаше в цялостния план. И, второ, задето не се представих. Казвам се Фиск Кахил. И бих искал да ви благодаря за радостта, която донесохте на сестра ми.

„На сестра му ли?“

— На Грейс — уточни мъжът и седна до Нели. — Грейс ми беше сестра.

* * *

Ейми го зяпна невярващо.

Грейс имаше само една сестра — леля Биатрис. И двете не бяха споменавали никога, че имат брат. Беше изключено!

— Как така не сме чували никога за теб? — попита Дан.

Мъжът се намръщи и се сгърби леко на стола.

— Няма лесен отговор на този въпрос — каза сякаш на себе си. Известно време мълча и си пое въздух. — Като малък бях болезнено срамежлив. До степен да се вцепенявам в присъствието на чужди хора. Родителите ми разрешиха да не ходя на училище и да уча с частен учител. Това вероятно е било грешка, защото в крайна сметка ми беше по-лесно да… да изчезна сякаш вдън земя, когато като младеж реших, че не искам да имам нищо общо с… със семейните дела. — Той ги погледна пронизващо и Ейми разбра какви дела има предвид: издирването на трийсет и деветте ключа към загадката. Мъжът преплете пръсти и се взря в дланите си. — Като малки ние с Грейс се обожавахме. През годините тя беше единственият човек, с когото поддържах връзка, и то при моите, а не при нейните условия. От време на време й се обаждах по телефона или й пишех писма, веднъж на година-две й ходех за кратко на гости. Чак когато тя се разболя, отидох при нея за по-дълго. — Той поклати глава и тихият му глас се превърна в шепот. — Много пъти съм грешал в живота си, но ако има грешка, за която да съжалявам най-силно, то това е, че не прекарах повече време с Грейс.

Ейми усети как на гърлото й засяда буца. Какво щеше да стане, ако Дан изчезнеше от живота й? После тя се окопити и се намръщи. Ако Фиск Кахил не казваше истината, значи беше ужасно добър актьор. Вероятно искаше тя да си помисли точно каквото тя вече си мислеше. Момичето трябваше да бъде нащрек.

— Дано това обяснява в достатъчна степен защо не сте чували никога за мен — продължи мъжът, — понеже нямам друго обяснение. В последните си дни Грейс ме помоли да се включа в издирването на ключовете. Не можех да й откажа.

— Не е достатъчно — отсече Дан. — Още не си ни дал неоспорими доказателства, че си брат на Грейс.

Известно време Фиск Кахил мълча. После вдигна брадичка, примига и заговори пискливо и носово:

— Който се хване на тая тъпа игра, е глупак. Аз ще си взема парите!

Ейми го погледна изумена. Той току-що беше изимитирал до съвършенство леля Биатрис!

Тя бе казала почти същото в деня, когато бяха прочели завещанието на Грейс. Имитацията беше безпогрешна. Можеше да я направи само човек, който познаваше леля Биатрис добре… много добре.

— Там ли беше? — пошушна Ейми.

— Да. Бях се скрил в една стая и подслушвах. Както, разбира се, знаете, гласът на по-голямата ми сестра понякога си е доста дразнещ.

Ейми погледна Дан. Той кимна и в същото време сви рамене.

В отговор сестра му поклати глава.

— Пак може да е номер — отсече. — Той е могъл да я проучи. Например да я следи, да я снима и така нататък. И да репетира как ще имитира гласа й. Може дори да се е съюзил с нея…

— С кого, с Биатрис ли? — попита Фиск Кахил.

— С леля Биатрис? — учуди се и Дан.

Не само го казаха в един глас, но и върху лицата им се бе изписало еднакво неверие. Ейми отдавна слушаше как според мнозина приличала много на Грейс. Госпожа Алис не беше виждала Грейс от години, а пак забеляза сходството. Сега Ейми видя съвсем същата прилика и между Дан и мъжа в сиво!

Определено бяха кръвни роднини.