Линда Сю Парк
Бурята (4)

Глава 4

Вече цяла седмица, че и повече, Натали Кабра сънуваше кошмари.

Всяка нощ един и същи сън, съвсем ясен и в подробности: Ейми Кахил с коса, която изглежда така, сякаш не е пипана никога от фризьор, и брат й Дан (същото важи и за него) в хангар, завързани за столове, и двамата стоят безпомощни пред самолетното витло, което се приближава все повече и повече.

Но шум не се чува.

Двамата са отворили широко уста и пищят, а витлото се върти с бясна скорост. Съвсем тихо е, сякаш някой е изключил с дистанционното звука на телевизора.

В съня Натали стои точно до тях. Не е завързана за стол, но също не може да се помръдне, застинала е на място. Вижда Иън до майка им, от уплаха той е пребледнял като мъртвец. Витлото, изглежда, ще удари първо Дан, после Ейми, а след това…

Звукът се включва отново — до дупка.

Но пак не се чува шумът от витлото, не се чуват писъци. Чува се само един звук.

Смях.

Този звук винаги изтръгваше Натали от съня. И тя се будеше с разтуптяно сърце, плувнала в пот. Веднага включваше нощната лампа. Изпитваше нужда да се увери, че си е в стаята, обзаведена до последния сантиметър от дизайнера, който работеше за кралското семейство във Великобритания. Да види познатите картини по стените (оригинали, разбира се), правеното по поръчка бюро и столът на обичайните им места, изработените от световни моделиери съвършени дрехи, приготвени на закачалката върху гардероба за следващия ден. Колкото и да я успокояваше всичко това, трябваше й доста време, докато заспи отново.

И всяка сутрин сънят й се струваше глупав като всички кошмари. Ужасът се изпаряваше и Натали си втълпяваше, че не е запомнила добре и е стояла не до Дан и Ейми, а там, където й е мястото — до майка си и брат си.

Да. В края на краищата беше от семейство Кабра. Най-достойните представители на рода Кахил. Другите не можеха да им стъпят и на малкия пръст — особено Дан и Ейми.

Тази мисъл щеше да бъде смехотворна, ако не беше толкова тъжна.

* * *

ИЗТОЧЕН КРАЙ НА ОСТРОВА.

ПЕЩЕРА.

Ейми и Дан се взряха в разчетеното съобщение, написано набързо върху пясъка.

— Пак ли! — възкликна разтревожена Ейми.

Дан щракна с пръсти.

— В пещерата може би живеят котки!

— Е, и да живеят, обзалагам се, че не са пухкави мили домашни любимци — изтъкна Ейми. — Тигри и… и пантери, ето какви котки живеят по пещерите.

— На Карибите няма тигри — напомни брат й. — И в пещерите може да живеят котки, които са се изгубили.

Ейми се огледа бързо.

— Стъпчи надписа — подкани тя.

Дан се подчини, а водата също изигра своята роля и заличи някои от буквите.

Двамата се върнаха на мястото, където Нели се печеше, за да си вземат раниците.

— Къде отивате? — попита тя, след като се подпря на лакът.

— В една п… — подхвана Дан.

— Да се поразходим — каза на висок глас сестра му, прекъсвайки момчето.

— И аз идвам с вас — заяви Нели и седна.

— Не, благодаря — отвърна Ейми.

Нели вдигна очилата на главата си.

— Престани, Ейми — каза тя. — Каквото и да си мислиш за мен, не можеш да не признаеш: винаги съм правила всичко възможно, за да ви предпазя от опасности.

Другото момиче се поколеба. Понякога в пещерите си беше опасно. Ако се случеше нещо…

Кое беше по-страшно — потенциалните опасности или потенциалната предателка? За кой ли път Ейми беше принудена да избира между неща, за каквито не бе и подозирала, че съществуват.

— Можеш да дойдеш с нас — рече тя на Нели. — Отиваме в една пещера. Но щом стигнем, влизаме вътре сами, чу ли?

Така и да намереха нещо, щяха да го държат в тайна от Нели.

Тя се пообиди за малко, после си сложи тъмните очила.

— Ясно — каза с неутрален глас.

Тръгнаха на изток. Докато подминаваха заместник-капитана, Нели попита дали може да вземе за малко едно навито въже.

— Разбира се — отвърна младежът. — За какво ви е?

— Хм, ще го дърпаме — уточни Дан.

Мъжът се засмя и го подаде на Нели. Тя го метна на рамо.

— Пещера. Въже. Чудесно — промърмори Ейми, но така, че да не я чуе Нели.

Островът беше малък и за десетина минути те отидоха в източния му край. Подминаха ивицата златист пясък и тръгнаха покрай острите скали, надвиснали над морето. „Лаз-тюрк-електросиньото море — помисли си Ейми. — Много поетично.“

— Скалите свършват, значи пещерата е някъде тук — отсъди Дан, сочейки околността.

Покръжиха известно време, но не откриха нищо, което да прилича на вход на пещера.

— Налага се да влезем във водата — каза момчето. — Отворът сигурно е обърнат към океана.

Той си съблече тениската и я пусна заедно с раницата на пясъка. Извади от раницата електрическо фенерче: и Дан, и Ейми знаеха от опит, че при търсенето на ключове към загадката се случва фенерчетата да вършат добра работа. После момчето тръгна предпазливо по скалите и седна в края на една. След като си сложи шнорхела и очилата, се гмурна шумно във водата.

Ейми и Нели тръгнаха след него по-внимателно. Водата им стигаше само до хълбоците и беше топла като във вана, но по пясъчното дъно стърчаха скали. Единственото им предназначение в този живот май беше да попадат в ситуации, където човек обикновено си навяхва глезена.

— Насам! — провикна се Дан.

Стоеше пред няколко по-големи скали, извисили се така, че от плажа, който тримата бяха зърнали преди малко, не се виждаше нищо. Пещерата се намираше в естествена падинка. От брега скалите не изглеждаха по-високи от Дан, но тук морското дъно беше хлътнало надолу. Скалите се издигаха над Нели, а водата стигаше до кръста на Дан.

Момичетата отидоха при него. Отворът на пещерата беше малко по-широк от един човек, но не и толкова широк, че през него да влязат едновременно двама — висок беше колкото Нели да мине, без да се навежда. Дан взе някакъв камък от дъното на морето и го метна вътре в пещерата.

Чу се само как той пада с плисък, което означаваше, че не се е ударил в скала.

— Пещерата е доста голяма — отсъди момчето.

— Ъхъ — съгласи се Нели и след като свали от рамото си навитото въже, го вдигна.

Завързаха се с него: единия край около кръста на Дан — два-три метра въже — после вързаха Ейми и накрая Нели, която държеше другия край.

— Ако не се върнете до петнайсет минути, влизам и аз — каза тя.

Дан вече беше в пещерата.

— Насам, пис-пис-пис — извика той. — Мяу! Има ли някой тук?

— Чакай малко — рече Ейми. Тя се извърна назад към Нели. — Ще дръпнем въжето два пъти, ако… ако се налага да дойдеш преди това — обясни тя.

Нели кимна. Облегна се на една скала на няколко метра от входа и се зае да завързва въжето около кръста си.

Ейми направи няколко крачки във водата, после спря отново. Още една крачка, и щеше да е в непрогледния мрак на пещерата. Тя се огледа предпазливо. Веднъж, в една гробница, бяха пропуснали важна следа точно на стъпалата при входа. Ейми не искаше да повтаря грешката.

— Дан! — извика тя тихо, но припряно.

Гледаше скалата точно над отвора на пещерата.

Грубо изображение на изсечена в камъка мечка — от кръста нагоре, само главата и предните лапи с остри нокти.

Символът на клана Томас.

* * *

Нели се увери, че въжето около кръста й е завързано на хубав здрав възел. Всичко изглеждаше спокойно, но с онези двамата човек никога не знаеше… Тя хвана въжето отстрани на възела и загледа как то се размотава бавно. Преди да се опъне докрай, престана да се движи. Това означаваше, че и Дан, и Ейми са спрели. Чудесно… може би щяха да се върнат скоро.

Нели погледна с въжделение раницата си, която, преди да нагази във водата, беше оставила на плажа. Вътре беше айподът й. В ушите й може и да нямаше музика, но тя звучеше винаги в главата й. Нели се облегна на скалата отзад и си затананика.

— Госпожице Гомес!

Госпожицата само дето не падна във водата. Закрепи се в последния момент и напъха здраво краката си в подвижния пясък.

Щеше да познае навсякъде този глас — тих, пресипнал, сякаш собственикът му почти не го използваше… Нели погледна с разтуптяно сърце надясно: там, на скалите, делящи я от брега, стоеше мъжът в черно.

С тази разлика, че сега беше мъжът в сиво. Бе облечен в сива спортна риза с дълъг ръкав и сив панталон и си бе нахлупил ниско над очите сива шапка с периферия. Дори тъмните му очила бяха сиви.

Нели изправи рамене, погледна го право в лицето и вдигна предизвикателно брадичка.

— Поне веднъж, мой човек, не може ли да не се промъкваш така? — каза му.

* * *

Мъжът в черно — сега вече в сиво — надзърна в пещерата.

— Не говори толкова високо — предупреди той с дрезгав глас.

Нели сви рамене. Винаги се изнервяше от присъствието му и сега се опита да го прикрие с нехайно поведение.

— Ще разбера, когато тръгнат да се връщат — заяви тя. — Въжето ще се размърда — Тя огледа от глава до пети мъжа. — Подочух, че тази година сивото е много на мода.

— Тук обичайното ми облекло щеше да привлече веднага вниманието — обясни той. — Но това не е от особено значение. В съобщението пишеш, че имаш новини.

— Да — потвърди момичето. — Наложи се да им кажа, че работя за Макинтайър.

Известно време мъжът мълча.

— Неприятно — рече накрая.

Гласът му беше толкова леден, че Нели настръхна.

„Не допускай да усети, че те е страх от него“, помисли си тя.

— Лесно ти е на теб — каза Нели на мъжа. — Спотайваш се, криеш се, не ти се налага да разговаряш с тези двамата. А аз трябва да живея с тях! Нямаш представа колко е трудно да…

Мъжът вдигна ръка.

— Усилията ти са оценени.

Нели изсумтя.

— Е, сега вече не ми вярват. Но така в някои отношения ще бъде по-лесно. Вече няма да се усъмнят, ако ме хванат да общувам с Макинтайър. И не съм им споменавала нищо за теб и за… за нищо друго. Така че, реално погледнато, условията в договора не са нарушени.

Нели остана доволна от начина, по който е казала последното изречение — беше го репетирала наум.

— Съгласен съм — заяви мъжът. — Разчитам да няма повече провали. Както личи, са разчели и последното съобщение. Ти ли им помогна?

— Изобщо не съм им помагала — увери го Нели. — Нали ти обясних вече — не ми вярват. Особено Ейми. Дори не са ми казали за съобщението.

Мъжът се наведе към нея и сниши още повече глас.

— Сигурен съм, че е излишно да ти напомням от какво огромно значение са следващите няколко дни. Мадригалите изгарят от нетърпение да направят последния си ход.

Нели за малко да се задави от чувството за вина, което се надигна като вълна вътре в нея.

„Как мога да причинявам такова нещо на децата?“

„Нямаш друг избор — отговори друга част в нея. — Сега вече забрави за връщане назад. Не е само заради парите и ти го знаеш.“

— Не можеш ли да им отпуснеш още малко време? — примоли се тя. — Те са си деца!

Мъжът поклати глава.

— На карта е заложено прекалено много.

Нели потрепери и усети как я побиват тръпки. После си даде сметка, че се чувства така не само заради разговора. Докато бяха приказвали, водата се беше вдигнала от прилива и сега й стигаше до кръста. Нели погледна към входа на пещерата. До горния му край имаше само около метър.

— Не могат да стоят още дълго вътре — каза тя.

Изруга, защото си спомни, че двете подръпвания означават тя да влезе вътре, но че не са се разбрали какъв е знакът, ако двамата трябва да излязат от пещерата.

— Я да проверя… — извърна се отново Нели към мъжа в сиво.

Него го нямаше.