Харлан Коубън
Под напрежение (6)

Глава 6

Вероятно само секунди по-късно Майрън усети как някой го понесе метнат през рамо, по пожарникарски. Със затворени очи и отпуснато тяло, макар и на границата на безсъзнанието, той усещаше къде е и какво му се случва. Нервните му окончания бяха парализирани. Чувстваше се пребит и безсилен. Онзи, който го носеше, беше едър и мускулест. Чу, че пак задъни музиката и някой се провикна по микрофона: „Окей, народе, циркът свърши! Нека купонът течеее!“.

Майрън се остави онзи да го мъкне. Реши, вместо да се съпротивлява, да използва времето, за да се свести, да се възстанови и да набележи следващите си действия. Чу да се отваря врата, после да се затваря, при което музиката утихна. И през затворените си клепачи усети колко по-силно е осветлението.

Оня, едрият, който го носеше, каза:

— Да го изхвърлим навън, Кайл. Стига му толкова, а?

Същият глас, който бе рекъл „Ей, Кайл“, докато електрошоковете действаха. И в този глас имаше лека нотка на страх. Което никак не се понрави на Майрън.

— Пусни го, Брайън — нареди Кайл.

Брайън го стори с изненадваща загриженост. Проснат на пода, с все още затворени очи, Майрън пресметна набързо наум какви да са следващите му стъпки: Дръж очите затворени, преструвай се, че си в несвяст — и бавно прокрадвай ръка към блекбърито в джоба ти.

Още през 1990-те години, когато клетъчните телефони бяха започнали да навлизат масово, Майрън и Уин бяха изобретили начин на комуникиране, който беше хитър в техническо отношение, а понякога и животоспасяващ: щом някой от тях (Майрън, естествено) закъсаше, натискаше бутона „1“ за бързо набиране на телефона си, а другият (Уин, разбира се) включваше своя, изключваше микрофона му и чуваше какво става, след което или се втурваше, или намираше друг начин да помогне на приятеля си. Навремето, преди петнайсет години, това беше страхотно авангарден метод; днес можеше да се сравнява по напредничавост с някой видеокасетофон, използващ стандарта „Бетамакс“.

Което, естествено, бе подтикнало двамата да го усъвършенстват. Благодарение на съвременните технологии, Майрън и Уин бяха в състояние да си оказват взаимно много по-ефикасна подкрепа. Един от техничарите на Уин беше добавил към блекбъритата им специални сателитни радиопредаватели, което им позволяваше да действат дори извън обсега на наземните клетъчни станции, а освен това и устройства за аудио- и видеозапис и джипиес предавател, който моментално осведомяваше приемащия сигнала къде се намира другият с точност до един метър. И всичко това се задействаше с натискането само на един бутон.

Тъкмо затова ръката на Майрън се прокрадваше към джоба с блекбърито. Изстена нарочно със затворени очи, за да има повод да се отърколи леко, та ръката му да стигне по-близо до джоба…

— Това ли търсиш?

Въпросът идваше от Кайл Цепката. Майрън примига и отвори очи. Намираше се в помещение с тъмночервен гетинаксов под. И стените бяха в същия цвят. Мебелировката се състоеше от една-единствена маса с нещо като кутия с книжни салфетки отгоре. Извърна поглед към Кайл. А оня се хилеше насреща му.

И държеше в ръка блекбърито на Майрън.

— Мерси — каза Майрън. — Тъкмо него търсех. Хвърли ми го, ако обичаш.

— Няма да стане.

В стаята имаше и трима други охранители, и тримата с обръснати глави, огромни от прекомерна употреба на стероиди и часове във фитнеса. Майрън забеляза сред тях един с вид на леко уплашен и изчисли, че той беше преносвачът му, така да се каже. А уплашеният предложи:

— Ще отида да видя всичко ли е наред там, в залата.

— Хубаво, Брайън — съгласи се Кайл.

— А пък и оная, бившата боркиня, приятелката му, знае, че е тук.

— Ти нея не я мисли — каза Кайл.

— Не си прав, Кайл — вметна Майрън.

— Моля?

Майрън направи опит да седне.

— Ти не гледаш много телевизия, нали, Кайл? Но поне си гледал по разни шоута как засичат с триангулация къде се намира даден клетъчен телефон и откриват собственика му. Точно това става и сега. Нямам представа колко време ще им отнеме, но…

Вперил в блекбърито поглед на самодоволство на трета степен, Кайл натисна бутона за изключване на устройството.

— Та какво искаше да кажеш?…

Майрън нищо не отговори. Едрият, уплашеният, излезе.

— Първо — рече Кайл и подхвърли на Майрън портфейла му, — изведете, ако обичате, господин Болитар от заведението. А вас ви молим повече никога да не стъпвате тук.

— Дори ако обещая да не обличам риза?

— Тези двама от хората ми ще ви съпроводят до задния изход.

Това вече беше неочаквано: пускаха го да си върви. Майрън реши да поизчака все пак, да се убеди, че наистина толкова леко ще му се размине. Понеже беше, меко казано, скептичен. Двамата му помогнаха да се изправи.

— А блекбърито?

— Ще го получите при напускане на заведението — обеща Кайл.

Единият от юнаците го хвана за дясната ръка, другият — за лявата. И го поведоха по коридора. Кайл затвори вратата след себе си и ги последва. И чак след като и четиримата се озоваха извън стаята, Кайл рече:

— Хайде, стига му толкова. Върнете го.

Майрън се смръщи. Кайл отвори същата врата. Двамата стиснаха по-яко Майрън и взеха да го влачат назад към стаята. Щом Майрън направи опит да се съпротивлява, Кайл му показа електрошоковата палка.

— Искаш ли пак два милиона волта?

Майрън нямаше подобно желание. Затова влезе в тъмночервената стая.

— Е, и за какво беше целият този цирк?

— Само за фасон — отвърна Кайл. — Застани в далечния ъгъл, ако обичаш. — А когато Майрън не изпълни моментално заповедта му, показа заплашително палката.

Майрън запристъпва полека заднишком, без да се извръща с гръб към Кайл. До вратата имаше малка маса. Кайл и другите двама охранители издърпаха от кутията, в която трябваше да има салфетки, хирургически ръкавици и напъхаха в тях ръцете си пред очите на Майрън.

— Позволете ми да отбележа за протокола — каза Майрън, — че се възбуждам при вида на хирургически ръкавици. Ще трябва ли и да се надупя?

— Самозащитен механизъм — отбеляза Кайл и остави ръкавицата да шляпне върху китката му с малко прекален ентусиазъм.

— Какво?

— Използваш хумора като самозащитен механизъм. Колкото по те е страх, толкова повече плямпаш.

„Охранител психотерапевт“ мина през ума на Майрън, доказвайки донякъде правотата на думите на онзи.

— Налага се да ти разясня положението с думи прости, та и ти да схванеш за какво става дума — изрече напевно Кайл. — Намираме се в така наречената „стая за бой“. Което обяснява защо е тъмночервена. За да не личи кръвта, както след малко сам ще се убедиш.

Кайл млъкна и се усмихна. Майрън не помръдна.

— Преди малко заснехме как сам, по своя воля, излизаш от стаята. И, както се досещаш, камерата вече е изключена. Така че официално ти си излязъл по свое желание, сравнително читав. Освен това разполагаме със свидетели, които ще потвърдят, че си им налетял, че ние сме реагирали съразмерно на опасността, която си представлявал, и че ти си започнал конфликта. Сред отдавнашните ни клиенти и служители има такива, които ще подпишат всичко, което им поднесем. Никой няма да подкрепи твоите думи. Въпроси има ли?

— Само един — каза Майрън. — Наистина ли използваш сложни думи като „съразмерно“?

Кайл не се отказа от усмивката си.

— Самозащитен механизъм — повтори.

Тримата се раздалечиха със свити юмруци и готови за действие мускули. Майрън се оттегли още малко към ъгъла.

— И какво по-точно възнамеряваш да правиш, Кайл? — попита.

— Нищо особено, Майрън. Ще те поотупаме само. Колко — зависи единствено от степента на съпротивата ти. В най-добрия случай ще влезеш в болница. Известно време ще пикаеш кръв. Е, може и някой и друг кокал да ти строшим. Но ще останеш жив и евентуално може и да се оправиш. Но ако се съпротивляваш, ще те парализирам с електрошоковата палка. Което ще е крайно болезнено. А боят ще трае по-дълго и ще е по-жесток. Стана ли ти ясно?

Започнаха да се приближават. Ръцете им се стегнаха. Единият разкърши врат. Кайл Цепката дори си свали сакото.

— Да не се изцапа — поясни. — Не ща петна от кръв, нали разбираш?

Майрън посочи по-надолу.

— А гащите?

Кайл бе вече гол до кръста. И разигра гръдните си мускули.

— Тях не ги мисли.

— Ама как да не ги мисля? — възрази Майрън.

И докато ония се приближаваха, той се ухили и скръсти ръце пред гърдите си. Жестът му ги накара да спрат за миг. След което Майрън попита:

— Споменах ли ти впрочем за джипиес системата в блекбърито ми? И за сателитния радиопредавател? И че всичко това се включва с натискането само на един бутон?

— Блекбърито ти е изключено — отвърна Кайл.

Майрън завъртя глава и избръмча с устни така, сякаш онзи е дал погрешен отговор в някоя телевизионна викторина. А от металното високоговорителче на блекбърито се разнесе гласът на Уин:

— Боя се, че сбърка, Кайл.

Тримата замръзнаха.

— Позволи ми сега аз да ти разясня положението с думи прости — опита се Майрън да изимитира напевната интонация на Кайл, — та и ти да схванеш за какво става дума. С кой бутон се включват всички тези модерни екстри? Позна: с бутона за изключване. Казано на разбираем език, всичко изречено от теб дотук го има на запис. А и джипиесът е включен. След колко време да те очаквам, Уин?

— В момента влизам в клуба. Включил съм и на конферентен режим. Така че и Есперанца слуша в момента с изключен микрофон. Есперанца?

Чу се как тя включва микрофона си. И през говорителчето на блекбърито долетя музиката от клуба.

— Намирам се до страничната врата, накъдето бяха повлекли Майрън. И знаеш ли какво стана между другото? Съвсем случайно налетях на един стар приятел — полицай на име Роланд Димонти. Роли, я кажи „здрасти“ на приятеля ми Кайл, ако обичаш.

Чу се мъжки глас:

— Имаш трийсет секунди да изкараш грозната непокътната муцуна на Болитар, лайнян гъз.

Дори двайсет се оказаха предостатъчни.

 

 

— Възможно е да съм се припознал — призна си Майрън.

Двамата с Уин се бяха прибрали в Дакота Билдинг чак към два след полунощ. И сега седяха в една от онези стаи, които заможните хора наричат „работен кабинет“, пълна с дървени мебели от епохата на Луи Не-знам-кой-си, мраморни бюстове, огромен античен глобус и етажерки с подвързани в кожа първи издания. Майрън седеше на стол в цвят бордо със златни кабари по облегалките за ръцете. Докато утихне данданията в клуба, Кити се беше изпарила, сякаш изобщо не се бе вясвала. Лекс и Бъз също се бяха омели.

Уин дръпна настрана етажерка с подвързани в кожа първи издания, зад която се появи хладилник. Извади бутилка с шоколадово мляко „Юху“ и я подхвърли на Майрън. Майрън я хвана, прочете упътването „Разклати преди употреба“ и го изпълни. А Уин отпуши една гарафа и си наля ужасно скъп коняк с невероятното име „Последна капка“.

— Може и да съм се заблудил — рече Майрън.

Уин повдигна разлатата конячена чаша и я огледа на фона на лампата.

— Да не забравяме, че оттогава минаха цели шестнайсет години, нали? Цветът на косата й е друг. Самото помещение беше тъмно, а аз я мярнах само за секунда. Така че изобщо не изключвам вероятността да не беше тя.

— „Да не е била тя“ — поправи го Уин. — Бъркаш наклонението.

Типичен Уин.

— Но е била Кити — заключи Уин.

— Ти пък откъде знаеш?

— Теб те знам. Подобни грешки не са в стила ти. Друг вид — да. Но точно такива — никога.

И Уин отпи от коняка си. Майрън се нагълта с „Юху“. Леден нектар с шоколадова сладост. Няма и три години, откакто Майрън почти бе на път да се откаже от любимата си напитка в полза на разните маркови кафета, които ти разяждат стомашната лигавица. Но като се прибра у дома след всичкия преживян в чужбина стрес, пак се върна към „Юху“, по-скоро като утешение, а не заради самия му вкус. И сега пак бе влюбен в еликсира.

— От една страна, всъщност няма никакво значение — заяви Майрън. — Кити отдавна не фигурира в живота ми.

Уин кимна.

— А от друга страна?

Брад. Точно той беше другата страна, че и първата, та дори и двете — и всички останали страни. Възможността след всичките тези години да се срещне с братчето си и евентуално да се помирят. Майрън млъкна за миг и се намести върху стола си. Уин го гледаше безмълвно. И по някое време Майрън продължи:

— Изключено е да е случайност. Кити в един и същ нощен клуб — та дори и в една и съща ВИП зала — с Лекс.

— И според мен не е случайно — съгласи се Уин. — И каква е следващата ни крачка?

— Да открия Лекс. Да намеря Кити.

Майрън впери поглед в етикета на „Юху“ и не за пръв път се запита каква, по дяволите, е тая съставка, наречена „суроватка“. Умът блокира. Започва да шикалкави, да хитрува, да открива какви ли не странни работи по разни опаковки, само и само да избегне неизбежното. И се сети как за пръв път опита тази напитка в къщата им в Ливингстън, в щата Ню Джърси, която сега бе негова собственост. И как и Брад настояваше да пие и той, понеже винаги държеше да подражава на батко си Майрън. Спомни си и часовете, прекарани край баскетболното табло в задния им двор, където на Брад се падаше честта да събира отскочилите топки, за да има Майрън повече време да тренира стрелбата си. Колко часове бе посветил Майрън на хвърлянето на топката в коша: финт, поемане на паса от Брад, отскок, изстрел; плюс още сума ти часове сам. Но Майрън не съжаляваше за нито един миг, отдаден на тези занимания, макар понякога да се чудеше що за приоритети беше имал — приоритетите на повечето забележителни спортисти. Май излизаше, че онази „целенасочена преданост“, от която толкова се възхищаваме, не е нищо повече от „маниакална себеотдаденост“. И кое по-точно й е възхитителното?

Прекъсна ги телефонен сигнал — онази чегъртаща по слуха „мелодия“, която производителите на блекбъритата, кой знае защо, са кръстили „Антилопа“. Майрън хвърли поглед на мобифона и изключи дразнещия шум.

— По-добре се обади — изправи се Уин. — И без това трябва да излизам.

— В два и половина през нощта? Кажи ми поне как се казва.

— Друг път — захили се Уин.

Предвид пълната заетост на единствения компютър в апартамента, в два и половина след полунощ нюйоркско време — седем и половина сутринта в Ангола — май беше най-удобният момент, в който Майрън да остане насаме с годеницата си Териса Колинс, пък било то и само от техническа гледна точка.

Майрън влезе в „Скайп“ — интернет еквивалента на видеотелефона — и зачака. Само след секунда на монитора се появи видео прозорче с лицето на Териса. Обзе го вълнение и му олекна на сърцето.

— Божичко, колко си хубава! — рече той.

— Много ефективен начален ход.

— Винаги с него започвам.

— Хубавото му е, че не остарява.

Териса наистина изглеждаше великолепно, седнала зад бюрото по бяла блуза, със сключени пред себе си длани, така че да се вижда годежният пръстен, с коси с цвета на кафява бутилка — по рождение беше блондинка — вързани на опашка на тила.

Няколко минути по-късно Майрън спомена:

— Снощи се срещнах с един мой клиент.

— Кой?

— Лекс Райдър.

— По-малката половинка от „Хорс Пауър“ ли?

— Не е лош човек. Та той между другото спомена, че тайната на успешния брак била в откровеността.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

— Не исках да те прекъсвам, но ми е много хубаво, че мога по всяко време да ти го кажа. За пръв път ми се случва. Мислех си, че вече съм прекалено стара за подобни изживявания.

— Винаги си оставаме на осемнайсет, в очакване животът ни да започне — рече Майрън.

— Егати изтъркания лаф.

— Да, ама ти умираш за изтъркани лафове.

— И това е вярно. Та значи, според Лекс Райдър трябвало да сме откровени един с друг. Това важи ли за нас?

— Откъде да знам? Той има една теория за недостатъците. Че трябвало да си ги признаем един пред друг — дори и най-лошите — понеже по този начин сме ставали по-човечни и още повече сме се сближавали.

Майрън й цитира още някоя и друга реплика от разговора. А когато свърши, Териса отбеляза:

— Смислено ми звучи.

— А аз твоите знам ли ги? — попита я той.

— Майрън, помниш ли как пристигнахме навремето в хотелската ни стая в Париж?

Мълчание. Много добре помнеше.

— В такъв случай — изрече тихо тя — знаеш моите недостатъци.

— И така може да се каже. — Намести се на стола и се помъчи да улови погледа й, като впери очи право в камерата. — Но не съм сигурен, че ти знаеш всички мои.

— Недостатъците ти ли? — престори се на шокирана тя. — Че какви недостатъци можеш да имаш ти?

— Че се стеснявам да пикая пред хора например.

— И защо си мислиш, че не ми е известно?

Той се изсмя, може би прекалено силно.

— Майрън?

— Да.

— Обичам те. И нямам търпение да се оженим. Ти си много добър, може би най-добрият човек, когото познавам. И нито една истина не може да промени това. Онова, което засега не искаш да ми кажеш? Не го оставяй да гнои, или каквото там му вика Лекс. Може и да не загнои. Понякога хората разчитат прекалено много на честността. Така че не се измъчвай. Каквото и да стане, няма да спра да те обичам.

Майрън се облегна на стола.

— Казвал ли съм ти каква великолепна личност си?

— Това не ме интересува. По-добре пак ми кажи, че съм красива. Страшно си падам по такива клишета.