Харлан Коубън
Под напрежение (34)

Епилог

Шест седмици по-късно

Лос Анджелис, Калифорния

Бащата вървеше най-отпред, облягайки се на бастуна си.

След операцията на сърцето бе отслабнал с близо десет килограма. Майрън смяташе да го избута по хълма в инвалидна количка, но Ал Болитар отказа категорично. Щял да отиде на крака до гроба на сина си.

Майката, естествено, също бе с тях. И Мики. Бе взел назаем от Майрън един прекалено голям за него костюм. Последен вървеше Майрън, сякаш се опасяваше да не би някой да изостане.

Слънцето напичаше жестоко. Майрън погледна нагоре и усети как очите му се насълзиха. Толкова неща се бяха променили, откакто Сузи дойде за пръв път в офиса му да го моли за помощ.

Помощ ли? Ха-ха. Опазил ги господ от такава помощ.

Съпругът на Есперанца не само бе завел дело за развод, но и настояваше за пълно попечителство над сина им Хектор, изтъквайки като довод и ненормираното работно време на Есперанца, което й пречело да изпълнява майчинските си задължения. Тя толкова се беше притеснила, че помоли Майрън да изкупи нейния дял във фирмата им. Майрън обаче не можеше да си представи и един ден без Есперанца или Уин. Така че след продължителни дискусии решиха да продадат „МБ Пред“. А мегаагенцията, която я купи, предприе сливане и ликвидира названието й.

Благодарение на голямото обезщетение, което й се полагаше при напускане, Голямата Синди реши да се посвети на написването на подробни мемоари, в които да не спести нито един факт. Светът тръпне в очакване.

Уин все още беше в нелегалност. През изминалите шест седмици Майрън бе получил една-единствена вест от него — кратък имейл, който гласеше:

Всички вие сте в сърцето ми.

Но Ю и Ми са в гащите ми.

Уин

Годеницата му Териса все още не беше готова да напусне Ангола, а при внезапно създалите се обстоятелства и Майрън не можеше да замине при нея. Поне засега. И вероятно за още много дълго.

Докато приближаваха гроба, Майрън застигна Мики.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Мики забърза крачка и се отдалечи от чичо си. Често го правеше. След минута всички спряха.

Все още липсваше надгробен камък. На лобното място на Брад имаше само плакат.

Дълго мълчаха. Само стояха, вперили погледи в далечината. По шосето профучаваха автомобили, безразлични към мъката на съсипаното семейство. Без ни най-малко предупреждение бащата взе да рецитира по памет „Кадиш“ — еврейската молитва за мъртвите. Не че бяха вярващи — далеч не бяха религиозни, но в определени случаи човек търси опора в традициите, в ритуала.

— Да се възвиси и освети Неговото велико име!

Майрън хвърли крадешком поглед на Мики. Младежът бе участвал в замисъла на майка си да скрие бащината му смърт от желание да опази онова подобие на семеен живот, което му беше останало. Сега, над гроба на баща си, продължаваше да се държи стоически. С вирната глава. И сухи очи. Може пък това да е най-добрият начин за оцеляване, когато те заблъска животът.

Първата работа на Кити, след като излезе от клиниката, бе да избяга от сина си и да се снабди с дрога. Намериха я изпаднала в безсъзнание в някакъв скапан мотел и я завлякоха отново в института „Кодингтън“. Там продължаваха да я лекуват, но истината бе, че смъртта на Брад я беше сломила и Майрън се съмняваше дали изобщо някога ще се оправи.

Както и очакваше, племенникът му се разбунтува, когато Майрън изказа за пръв път предложението да стане негов настойник. Нямало да допусне друг освен собствената му майка да му бъде настойник. И ако Майрън направел и най-малкия опит в тази насока, щял да го съди, а можело дори да избяга. Предвид предстоящото завръщане на родителите му във Флорида и началото на новата учебна година идния понеделник Майрън все пак бе успял да постигне някаква уговорка с племенника си. Мики се съгласи да живее в къщата в Ливингстън под неофициалното попечителство на Майрън. И да посещава гимназията в Ливингстън, която навремето бяха завършили чичо му и баща му. От своя страна Майрън се съгласи да не му натрапва присъствието си в живота му и да уреди единственият официален настойник да остане майка му, независимо от проблемите й.

Примирие, което търпеше постоянно развитие и много трудно се поддържаше.

Сплел пръсти, със сведена глава, бащата довърши дългата молитва с думите: „Нам и на целия Му израилски народ, амин!“. Майрън и майка му се включиха в последното „амин“. Мики не отвори уста. В продължение на няколко секунди никой не помръдна. Майрън впери поглед в неулегналата пръст пред себе си и се опита да си представи лежащото под нея свое братче. Но не успя.

Вместо това си спомни кога за последен път го беше видял, в снежната нощ преди шестнайсет години, когато Майрън — баткото, който вечно защищаваше по-малкия — счупи носа на Брад.

Кити беше казала самата истина. Брад се двоумял по онова време дали да напусне училище и да замине по незнайни места. Когато баща му подочу какво става, изпрати Майрън да поговори с брат си.

— Върви — каза му. — И се извини за онова, което си наговорил по неин адрес.

Майрън се беше заинатил. Настояваше, че Кити ги е излъгала за хапчетата против забременяване, че се носели слухове по неин адрес, изтъкваше всички останали приказки, които — сега вече му бе ясно — се бяха оказали неверни. Баща му обаче още тогава бе прозрял как стоят нещата.

— Ти завинаги ли искаш да го отблъснеш? — беше го попитал. — Аз пък ти казвам: върви да се извиниш и да ги върнеш у дома.

Когато Майрън отиде обаче, Кити, търсеща отчаяно повод да избягат, бе съчинила оная история, че уж Майрън я свалял. Брад пощуря. А докато слушаше как братчето му крещи и беснее, Майрън осъзна колко прав е бил през цялото време по отношение на Кити. И че братчето му е бил пълен идиот да се хване с такава като нея. Взе да спори с Кити, да я обижда, да я обвинява в какви ли не лъжи, докато накрая изкрещя последните думи, които брат му щеше да чуе някога от него:

— Ти на тая лъжлива мръсница ли вярваш, или на собствения си брат?

Брад замахна. Майрън приклекна и в яростта си контрира. И дори сега, застанал над лобното място на Брад, чу в ушите си онзи отвратителен, мокър звук на трошащ се хрущял.

Последно помнеше как остави Брад на пода с шокиран вид, докато Кити се мъчеше да спре шурналата от носа му кръв.

След като се прибра, Майрън не призна пред баща си какво е направил. Струваше му се, че дори самото повторно изричане на ужасната лъжа, скалъпена от Кити, щеше да й придаде някаква достоверност. Затова взе че излъга баща си:

— Извиних им се, но Брад не щеше и дума да чуе. По-добре ти говори с него, тате. Теб ще те послуша.

Баща му обаче само завъртя глава.

— Щом отношението на Брад е такова, може би така е писано да стане. Може би ще е най-добре да го пуснем да търси свой собствен път в живота.

Пуснали го бяха. И ето че сега за пръв път бяха отново заедно, пред гроб на пет хиляди километра от дома им.

Измина още една минута в мълчание, след което Ал Болитар завъртя глава.

— Това не бива никога да се случва. — Млъкна и вдигна очи към небето. — Не трябва баща да произнася „Кадиш“ за свой син.

И тръгна надолу по пътеката.

 

 

След като качи майка си и баща си на самолета за Маями, Майрън остана с Мики. Двамата взеха друг самолет до летището в Нюарк. По пътя и дума не си размениха. След кацането се качиха в оставената на дългосрочния паркинг кола на Майрън и тръгнаха по магистралата „Гардън Стейт“. И през първите двайсет минути на това пътуване никой не обели дума. Мики пръв отвори уста чак след като подминаха изхода за Ливингстън.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Само десет минути по-късно Майрън паркира пред крайпътния мол и се усмихна. Мики хвърли поглед през предното стъкло, после се обърна към Майрън.

— Сладолед ли си решил да ме черпиш?

— Слизай — каза Майрън.

— Ти нещо ме будалкаш май.

С ловка маневра Кимбърли избута инвалидната си количка до входа на „Сноукап“ и ги посрещна с широка усмивка.

— Здрасти. Ти пак си тук! Какво ще желаеш този път?

— Дай на племенника ми един „размразител Сноукап“. А аз искам да си поприказвам с баща ти.

— Няма проблем. Той е отзад в офиса.

Карл Сноу се беше заровил в някакви фактури. Но вдигна глава и изгледа влизащия Майрън.

— Нали обеща да не се връщаш?

— Съжалявам, но няма как.

— И какво те води насам?

— Това, че ме излъга. Опита се да ми пробуташ версията колко прагматично си бил постъпил, след като нищо не можело да ти върне загиналата дъщеря, нито имало начин Гейбриъл Уайър да влезе в затвора. И че си взел откупа единствено за да помогнеш на Кимбърли. Обяснението ти беше хем красиво, хем логично — но изобщо не ми прозвуча убедително. Особено след като видях как се отнасяш към Кимбърли. И това ме подтикна да прегледам хронологията.

— Коя хронология?

— Лекс Райдър се обажда на Сузи и й съобщава, че Гейбриъл Уайър е мъртъв. Сузи изпада в шок. Но тъй като не може да повярва, отива при Кити да получи потвърждение, че Лекс не я лъже. Дотук добре — килна глава Майрън. — И все пак: защо, след като се среща с Кити, единствения свидетел на убийството на Гейбриъл, Сузи идва тук, при теб?

Карл Сноу мълчеше. Но и нищо ново не можеше да му каже. На Майрън всичко му беше вече ясно. Лекс си мислеше, че Уайър е бил убит от Ейк и Крисп, но това противоречеше на всякаква логика. Печалбата им от „Хорс Пауър“ никак не е била малка.

— На теб ти е станало ясно, че Гейбриъл Уайър е богат връзкар и че убийството на Алиста ще му се размине. Че правосъдието изобщо няма да го накаже за онова, което е сторил на дъщеря ти. Затова си решил да действаш. Което е изпълнено с изключителна ирония.

— Кое по-точно?

— Ами светът смята, че си продал дъщеря си.

— Е, и? Да не мислиш, че това има някакво значение за мен? Мнението на света имам предвид.

— Предполагам, че изобщо не те засяга.

— Вече ти казах: понякога се налага да обичаш детето си насаме. А друг път — и да го жалиш насаме.

А в някои случаи — и да раздаваш правосъдие насаме.

— Възнамеряваш ли да кажеш някому?

— Не.

Изобщо нямаше вид на човек, почувствал някакво облекчение. Вероятно мислите му бяха същите като тези на Майрън. За вълничките. Ако Сноу не се беше наел да раздава еднолично правосъдие — ако не беше убил Гейбриъл Уайър — Кити нямаше да стане свидетел на случилото се и нямаше да търси начин да избяга. Брад сигурно щеше още да е жив. Също и Сузи Т. Но с подобна логика човек стига само до определена точка. Дори собственият му баща се бе възмутил от това родителят да надживее детето си. Дъщерята на Карл Сноу е била убита. Кой можеше да каже кое е редно и кое не?

Майрън стана и се запъти към вратата. Извърна се да си вземе довиждане, но Карл Сноу се бе съсредоточил прекалено усърдно във фактурите си. В салона Мики работеше върху своя „размразител“. До него в инвалидната количка седеше Кимбърли и му вдъхваше кураж. Сниши глас и каза нещо на Мики, при което младежът избухна в смях.

А в съзнанието на Майрън се яви отново споменът как юмрукът му лети към лицето на брат му. Само едно нещо можеше да му донесе утеха сега. Паспортът. Беше го разгледал внимателно по внушение от Кити. Първо огледа печатите от всички държави, през които бяха минали. Но явно не към това го беше насочила Кити. А към първата страница, онази със снимката. Огледа я наново и този път прочете името на Мики. Истинското му име. Досега беше предполагал, че Мики е галено от „Майкъл“. Оказа се нещо съвсем различно.

Истинското малко име на Мики беше „Майрън“.

Кимбърли пак каза нещо — толкова смешно, че Мики остави лъжицата, облегна се назад и се разсмя: първият му свободен, искрен смях, откакто чичо му го познаваше. Звукът се вряза като тирбушон в гърдите на Майрън. Толкова познат му беше този смях, толкова му напомняше за смеха на Брад, сякаш се бе породил в някакъв далечен спомен, в един прекрасен момент, споделен много отдавна между двамата братя, и бе отекнал през годините, за да избликне сега в тази сладоледаджийница, от сърцето на сина на Брад.

Майрън спря и се заслуша. И макар да си даваше сметка, че ехото отново ще заглъхне, надяваше се никога да не изчезне съвсем.