Харлан Коубън
Под напрежение (28)

Глава 28

Майрън стигна до отворен магазин на веригата за хлебни изделия „Панера“. Пищният аромат на печени вкуснотии му напомни, че не беше ял цяла вечност. Поръча си кафе и бадемов сладкиш „Меча лапа“. И се настани до витрината в близост до една от страничните врати, в случай че му са наложи да бяга. Оттук можеше да наблюдава и целия паркинг. Ако пристигнеше някоя патрулка, за отрицателно време щеше да хукне пак към гората. Отпи от кафето и подуши уханието на мечата лапа. И се замисли за баща си, който поначало се хранеше забързано. Навремето водеше Майрън и Брад в закусвалнята „Сиймър“ на Ливингстън авеню да ги черпи млечни шейкове, пържени картофки и по някоя картичка с бейзболист. Майрън и Брад умираха да се въртят на високите столчета пред бара. А баща им неизменно стоеше прав до тях, сякаш това е най-нормалната поза за един зрял мъж. Но щом им донесяха картофите, облягаше лакти на тезгяха и ги изгълтваше моментално. Уж не беше дебел, но вечно се намираше откъм погрешната страна на „линията на здравословното тегло“.

Дали пък и това не бе допринесло отчасти за сегашното му страдание? Ами ако се беше хранил по-правилно? Ако беше тренирал нещо и бе имал не толкова напрегната работа или си нямаше син, който да го държи буден по нощите заради щуротиите си? Ами ако не беше излетял от къщи да защитава въпросния син?

Стига!

Майрън натика блутута обратно в ухото си и се обади на главната окръжна следователка Лорън Мюс.

— Имам проблем.

— Слушам те.

— Какви връзки имаш в Едисън, Ню Джърси?

— Не е в моя окръг, а в Мидълсекс. Аз отговарям за Есекс и Хъдсън. Но се намират.

— Там се е стреляло тази вечер.

— Не думай.

— И теоретично погледнато, може да съм стрелял аз в самозащита.

— Само теоретично ли?

— Каквото и да кажа, не желая нищо от думите ми да се използва срещу мен.

— Ох, стига с тия адвокатски приказки. Карай нататък.

Докато Майрън я осведомяваше, пред очите му бавно се плъзна черна лимузина. На залепения върху страничното стъкло плакат пишеше ДОМ ДЕЛУИС. Уин. Без да спре да приказва в блутута, Майрън изскочи от магазина и се пъхна на задната седалка. Шофьорът го поздрави. Майрън изрече само с устни „здрасти“ и посочи блутут устройството си да му покаже, че говори по телефона и че е самовлюбено копеле.

Лорън Мюс никак не се зарадва на чутото.

— И какво по-точно очакваш да направя с тази информация?

— Предай я на твоя човек.

— Какво по-точно да му предам? Че стрелецът ми се е обадил да ми каже, че още не е готов да се предаде ли?

— Нещо такова.

— И кога да очакваме да намериш време да ни благословиш с присъствието си?

— Скоро.

— Е, той много ще се зарадва.

— Целта ми е единствено да им спестя куп главоболия, Мюс.

— Един от начините е да се предадеш моментално.

— Не мога.

Мълчание. Накрая Мюс попита:

— Има ли случаят някаква връзка със свръхдозата на Сузи?

— Според мен, да.

— И смяташ, че двамата в караваната са били нейните дилъри?

— Напълно възможно е.

— И продължаваш да твърдиш, че Сузи е била убита, доколкото разбирам.

— И това не е изключено.

— За последно, би ли ми дръпнал верижката малко по-силно с цялата тази конкретика?

Майрън се замисли дали да не подхвърли все пак някой кокал на Мюс: да й каже например, че Сузи е ходила при Кити или че предварително платеният номер, на който Сузи се е обадила малко преди да умре, е принадлежал на собствената му снаха. Но съобрази, че подобни сведения само ще породят нови въпроси и евентуално посещение в института за рехабилитация „Кодингтън“. И се отказа.

Вместо това отговори на въпроса й със свой въпрос:

— А ти разполагаш ли с някакви нови улики, че може и да не е било просто свръхдоза?

— Аха, разбирам — рече Мюс. — И да ти подам нещо, пак нищо няма да получа от теб.

— Засега нищо конкретно не мога да твърдя.

— Прекалено на сериозно се вземаш, Майрън. Ама какво ми пука на мен на тоя етап? А отговорът на въпроса ти е: не, не разполагам и с най-малката улика, че в смъртта на Сузи Т. може да се търси някакво престъпление. Това помага ли ти?

Всъщност, не.

— Та къде се намираш в момента? — попита Мюс.

— Ти шегуваш ли се? — смръщи се Майрън.

— Не щеш да ми кажеш, а?

— Не, не мога да ти кажа.

— Доверието ти в мен има определени граници значи.

— Като правозащитник си длъжна да докладваш за всичко чуто от мен — отбеляза Майрън. — Но не можеш да съобщиш нищо, което не знаеш.

— Няма ли поне да ми кажеш кой живее в оная каравана? Така или иначе ще науча.

— Не, но… — Имаше един кокал, който все пак искаше да й подхвърли, макар да бе обещал да си мълчи.

— Но?

— Изкарай заповед за ареста на прогимназиалния учител в Риджуд на име Джоуел Фишман. Той е дилър. — Вярно че беше обещал на стария Джоуел да не го издава, но онзи първо му беше извадил пистолет насред прогимназията и второ, не го беше накарал да се закълне.

Така че Майрън й подаде достатъчно данни да закопчае Фишман, след което прекъсна разговора. И понеже в болницата мобифоните бяха забранени, обади се на администрацията, откъдето го прехвърляха на няколко души, докато накрая се намери медицинска сестра, готова да му съобщи официално, че в състоянието на баща му няма никакви промени. Страхотно.

Лимузината спря на самата писта до самолета. Никакво чекиране, никакви бординг пасове, никакви опашки за проверка, където човекът пред теб забравя въпреки всички четирийсет и седем напомняния да извади монетите от джоба си и по тази причина задейства детектора на метал. Летиш ли по частен път, стоварват те на самата писта, качваш се по стълбичката и на мига излиташ.

Както обичаше да изтъква Уин, хубаво е да си богат.

Уин го чакаше на борда заедно с двойка, която му представи като „Саси и Синклер Финторп“ и двамата им синове тийнейджъри — „Билингс и Блейкли“.

Майрън се смръщи. Нима и тези бяха от богаташите, които се присмиват на имената, с които афроамериканците кръщават децата си?

И Саси, и Синклер бяха по якета от туид; в допълнение към своето Саси се беше изтупала и с брич за езда и кожени ръкавици. Русите й коси бяха опънати жестоко назад на конска опашка. Сигурно бе към петдесет и пет годишна, с куп дълбоки бръчки от прекалено много стоене на слънце. Синклер пък беше плешив, с шкембенце и с шалче, вързано по аскотски. Смееше се на всичко, което чуеше, и повтаряше „Така, така“ на всяка дума.

— Ах, толкова е вълнуващо — процеди през стиснати зъби Саси. — Нали, Синклер?

— Така, така.

— Имам чувството, че помагаме на Джеймс Бонд в някаква тайна мисия.

— Така, така.

— Момчета, нали е вълнуващо?

Билингс и Блейкли я изгледаха с класическо тийнейджърско презрение.

— Да полеем случая с по един коктейл! — предложи Саси.

Поднесоха напитка на Майрън, но той отказа. Билингс и Блейкли продължаваха да гледат надменно, но може би лицевите им изражения „по подразбиране“ си бяха такива. И двамата имаха къдрави коси а ла Кенеди и бяха по тенис екипи, с вързани около вратовете пуловери. Светът на Уин.

Заеха местата си и само пет минути след качването на пътниците пилотът вече прибираше колесника. Уин седеше до Майрън.

— Синклер ми е братовчед — обясни Уин. — Имат къща на остров Адиона и се канеха да пътуват дотам утре. Просто ги помолих да изтеглят пътуването си един ден напред.

— Тоест Крисп няма начин да знае, че пристигаме с този полет?

— Точно така. Ако бяхме тръгнали с моя самолет или с моторница, щяхме да се издадем. Но това не значи, че той си няма човек на летището. Така че ще пуснем братовчеда да слезе пръв, след което ще се изнижем незабелязано.

— А как възнамеряваш да ни вкараш в имота на Уайър?

— Имам си план. Но ще ми трябва малко помощ на място.

— От кого?

— Моя грижа — подсмихна се Уин. — На острова няма станция за клетъчни телефони, но пък си нося сателитния, в случай че от болницата решат да ни потърсят.

Майрън кимна. Облегна се назад и затвори очи.

— И още една много важна подробност — рече Уин.

— Слушам те.

— Есперанца е проверила номера на колата, която си видял в караванния парк. Временно е дадена под наем на фирма на име „Риджънт Рентъл Асошиътс“. Проучила е и миналото на фирмата. Ха познай кой е собственикът на „Риджънт Рентъл“!

Майрън продължаваше да седи със затворени очи.

— Хърман Ейк.

— Трябва ли да съм шашнат?

— Познах ли?

— Позна. Откъде знаеш?

— Предположих въз основа на онова, което ми е известно. Всичко се връзва.

— Имаш си теория?

— Отчасти.

— Да я чуем.

— Мисля, че вече стана дума. Според това, което ти е казал Франк Ейк, Уайър имал големи комарджийски дългове, нали така?

— Вярно.

— В такъв случай започваме от това, че Гейбриъл Уайър, а може би и Лекс, дължи пари на Хърман Ейк. Макар че според мен Хърман е впил яко ноктите си в Уайър чак след случая с Алиста Сноу.

— Като го е спасил от криминално обвинение ли?

— Като е направил така, че да няма обвинение — било то криминално или друго. Каквато и да се окаже цялата тази история, началото й е сложено в нощта, в която е загинала Алиста Сноу.

— Което пък обяснява вчерашното посещение на Сузи при Карл Сноу — кимна замислено Уин.

— Точно така. Още една връзка. А по някакъв начин и Сузи е свързана с въпросната нощ. Може би посредством Лекс. Или чрез тайния си любовник Гейбриъл Уайър. Не мога да кажа със сигурност. Така или иначе, изпитала е необходимостта да оповести сега истината. Отишла при Кити да си признае, че навремето й подменила хапчетата против забременяване. Оттам отишла при Карл Сноу. Нищо чудно да му е разказала какво точно се е случило с дъщеря му.

Тук Майрън млъкна. Нещо продължаваше да не му се връзва. Уин го изказа на глас.

— И след като очистила съвестта си, бременната Сузи Т. си купува хероин, връща се в мансардния си апартамент и се самоубива?

— Не ме интересува какво сочат уликите — завъртя глава Майрън. — Тук просто няма никаква логика.

— И каква алтернативна теория предлагаш?

— Хърман Ейк е поръчал Сузи да бъде убита. А като се съди по професионализма, с който е извършено убийството, убиецът трябва да е Крисп. Той не би се затруднил да представи едно убийство като смърт по естествени причини.

— А подбуда?

Майрън не беше съвсем сигурен.

— Сузи е знаела нещо — най-вероятно нещо, което е можело да навреди на Уайър, като например да възроди обвинението, че е причинил смъртта на Алиста Сноу. И затова Ейк е наредил да бъде убита. А след това е изпратил и онези двамата да намерят Кити и нея да пречукат.

— Защо и Кити?

— Не знам. Може да е искал пълно разчистване. Да е решил, че и тя знае нещо или че Сузи се е разприказвала. Във всеки случай Хърман е решил да не оставя нищо на случайността. Затова и прибягва до стратегията на опожарената земя — да се отърве от Сузи и Кити.

— И от теб — довърши вместо него Уин.

— Мда.

— Ами брат ти? Неговото място къде е в цялата тази история?

— Нямам представа.

— Много неща ни се губят.

— Почти всичко — съгласи се Майрън. — Но има и друг въпрос: след като Брад се е върнал в Перу, защо паспортът му беше в караваната?

— А най-вероятният отговор гласи: понеже не е заминал. И в такъв случай до какво заключение стигаме?

— Че Кити ме е излъгала — кимна Майрън.

— „Кити ме излъга“ — повтори Уин. — Това не беше ли заглавие на едно парче на „Стийли Дан“?

— „Кейти ме излъга“. И беше заглавие на техен албум, а не на песен.

— Да бе. Обожавах го тоя албум навремето.

Майрън реши да даде на мозъка си поне малко почивка, че да е свеж за щурма на замъка. Но едва затвори очи и самолетът взе да се снишава. Само пет минути по-късно кацнаха. Майрън погледна часовника си. Бяха минали едва четирийсет и пет минути от пристигането му на летище „Титърбъро“.

Мда. Наистина е хубаво да си богат.