Харлан Коубън
Под напрежение (4)

Глава 4

Да открият Лекс Райдър се оказа съвсем проста работа. Деловата съдружничка на Майрън в „МБ Пред“ Есперанца Диас му се обади в единайсет вечерта.

— Лекс току-що е използвал кредитната си карта в „Три Даунинг“.

Както често му се случваше, Майрън беше отседнал в апартамента на Уин в легендарния Дакота Билдинг на ъгъла на Седемдесет и втора улица с изглед към Сентръл Парк Уест. Там имаше поне две-три свободни стаи за гости. Самата сграда е била завършена през 1884 г., което обяснява защо приличащата на крепост конструкция е хем красива, хем мрачна и вълшебно депресираща. Крайно необичайната смесица от разни кулички, балкони, орнаменти, корнизи, балюстради, полусводове, чугун, арки, натруфени парапети и разхвърляни стъпаловидно капандури всъщност създава впечатление за целокупност, за подкупваща безупречност, без да зашеметява.

— Това пък какво е? — попита Майрън.

— Не си чувал за „Три Даунинг“? — не пожела да повярва Есперанца.

— А трябва ли?

— Най-нашумелият бар в града в момента. Всички ходят там — и Диди, и разни супермодели, фешънисти и прочее. Намира се в Челси.

— Ооо.

— Леко съм разочарована — каза Есперанца.

— От кое?

— От това, че играч от твоята величина не знае разните модни заведения.

— Когато тръгнем по клубовете с Диди, ползваме белия стреч хамър и влизаме през подземните входове. И имената се разбъркват в мозъка ми.

— Според мен по-скоро фактът, че си сгоден, ограничава свободата ти на действие — отбеляза Есперанца. — Имаш ли намерение да отидеш дотам и да го забереш?

— По пижама съм вече.

— Да. Истински играч. А пижамката ти няма ли си краченца?

Майрън пак хвърли око на часовника си. Щеше да успее да стигне до центъра преди полунощ.

— Тръгвам.

— Уин там ли е?

— Още не се е прибрал.

— Значи отиваш сам, така ли?

— Страх те е, че апетитна хапка като мен може да се озове съвсем сама в нощен клуб?

— Страх ме е, че няма да те пуснат. Ще те чакам там. След половин час. На входа откъм Седемнайсета улица. И се изтупай, за да създадеш необходимото впечатление.

Есперанца затвори. Което изненада Майрън. Откакто беше родила, бившата неуморна бисексуална купонджийка Есперанца беше престанала да излиза по нощите. Поначало се отнасяше сериозно към работата си — вече притежаваше 49-процентов дял в „МБ Пред“ и в действителност вършеше лъвския пай от работата заради странните пътувания на Майрън в последно време. Но след повече от десетилетие живот, изпълнен с хедонистични удоволствия, на които и Калигула би завидял, Есперанца изведнъж спря, омъжи се за хиперхетеросексуалния Том и му роди син на име Хектор. Превъплъщението от Линдзи Лоън на Карол Брейди — от щура знаменитост на примерна съпруга — й отне точно четири секунди и пет десети.

Майрън направи оглед на гардероба си и се зачуди как се облича човек за модерен нощен клуб. Есперанца бе споменала, че трябвало да произведе необходимото впечатление, което го подтикна да прибегне към изпитаните дрешки: джинси, син блейзър и скъпи мокасини — господин Небрежен шик, най-вече защото бяха единствените, които му се сториха подходящи за случая. Поначало в гардероба му нямаше почти нищо, освен джинси-с-блейзър и строго официални костюми, освен ако не искаше да прилича на продавач в магазин за електроника.

Успя да хване такси на Сентръл Парк Уест. Клишето гласи, че манхатънските таксиджии са до един чужденци и почти не говорят английски. Клишето може и да е вярно, но бяха минали поне пет години от последния разговор на Майрън с шофьор на такси. Противно на всички нови закони, таксиметровите шофьори в Ню Йорк вече до един бяха с втъкнато устройство блутут за мобифон в ухото, което стоеше там денонощно, и говореха тихо на своя си език с някого на отсрещната страна. Като се изключеше въпросът за доброто възпитание, Майрън не преставаше да им се чуди кой заема толкова ценно място в живота им, че да си приказват с него по цял ден. В такъв смисъл можеше да се твърди, че това са едни изключително щастливи мъже.

Очакваше да види опашка покрай кадифен шнур или нещо от този род, но не видя нищо, което да говори за наличието на нощен клуб, когато приближиха към адреса на Седемнайсета улица. И чак тогава се сети, че „Три“ означава „на третия етаж“ и че „Даунинг“ е всъщност наименованието на жилищната кооперация, пред която се намираха. Изглежда, и други бяха посещавали „Школата на «МБ Пред» за буквални фирмени наименования“.

Асансьорът спря на третия етаж. И още с отварянето на вратата му Майрън усети в гръдния си кош мощното бумтене на басите от музиката. Дългата опашка от отчаяни мераклии да влязат настръхна моментално. Предполага се, че хората ходят в клубове като тукашния, за да прекарат хубаво, но истината е, че повечето си остават на опашката, докато не им стане ясно до болка, че все още не са достатъчно куул, за да обядват на една маса с популярните си съученици. ВИПовете ги отминават почти без да ги погледнат, с което всъщност подклаждат още повече желанието им да намерят начин да влязат. Налице, естествено, бе и обозначаващият ниския им статут кадифен шнур, охраняван от трима натъпкани със стероиди охранители с бръснати глави и оттренирани смръщени изражения.

Майрън ги приближи наперено, с най-добрата възможна имитация на Уин.

— Здравейте, момчета.

Охранителите не му обърнаха никакво внимание. Най-едрият от тримата беше в черен костюм, но без риза. На голо. Нищо под сакото. Гръдният му кош бе добре епилиран и подчертаваше внушителната метро сексуална цепка между гърдите му. В момента човекът се занимаваше с група от четири предполагаемо двайсет и една годишни момичета, всичките на ужасно високи токчета — май такива бяха модерни в момента — та залитането им пречеше да докарат желаните пози. Полите им бяха достатъчно къси, че да ги обвинят в проституция, но и в това нямаше нищо ново.

Охранителят ги оглеждаше така, сякаш преценява добитък. Момичетата се мъчеха да го заслепят с усмивки. Майрън имаше чувството, че онзи ще ги накара да зяпнат, че да им огледа и зъбите.

— Вие трите ставате — рече Цепката, — но приятелката ви е малко дебелшка.

Дебелшката приятелка, чиито мерки надали превишаваха 36-и размер, ревна. Трите й свръхкльощави дружки оформиха кръг и обсъдиха възможността да влязат и без нея. Дебелшкото момиче се отдалечи, ридаейки. Приятелките й свиха рамене и влязоха. Тримата охранители се ухилиха самодоволно.

— Класика в жанра — каза Майрън.

Самодоволните усмивки се извърнаха към него. Цепката го изгледа право в очите, да го предизвика. Майрън не отклони погледа си. Цепката го огледа от глава до пети и явно не одобри външността му.

— Хубави дрешки — рече. — Да не си тръгнал за съда да обжалваш глоба за неправилно паркиране?

Двете му приятелчета, по тишъртки на „Ед Харди“, които стягаха бицепсите им като в турникет, се захилиха одобрително.

— Ясно — посочи Майрън цепката на оня. — Трябвало е да дойда без риза.

Вардиянинът отляво на Цепката сви устата си на „О“ да покаже колко е изненадан.

А Цепката извърна палец с жест на бейзболен съдия.

— Най-отзад на опашката, брато. Или още по-добре — изчезвай.

— Имам среща с Лекс Райдър.

— Кой казва, че изобщо е тука?

— Аз ти казвам.

— А ти кой си?

— Майрън Болитар.

Тишина. Единият примига. Майрън за една бройка да се провикне тържествуващо „Та-дааа“, но се въздържа.

— Аз съм агентът му.

— Няма те в списъка — каза Цепката.

— А и ние не те познаваме — добави Изненаданото О.

— Така че — размаха пет тлъсти пръста третият охранител — бай-бааай.

— Ама че ирония — рече Майрън.

— Какво?

— Ама вие наистина ли не долавяте иронията? — учуди се Майрън. — Охранявате дверите на място, в което самите вас никой не би пуснал. Но вместо да го проумеете и да бъдете по-човечни, държите се като още по-големи комплексарски задници.

Нови примигвания. Тримата пристъпиха към него — гигантска стена от пекторални мускули. Майрън усети как кръвта му взе да пулсира мощно. Пръстите му се свиха в юмруци. Отпусна ги и си наложи да диша равномерно. Онези дойдоха още по-близо. Майрън не отстъпи назад. Цепката, очевидно водачът им, се наклони към него.

— Я вземи да си ходиш, брато.

— Защо? Да не би да съм възпълен? Най-сериозно ви питам: много голям ли ми изглежда задникът в тия джинси? Вие поне от тия работи разбирате.

При това предизвикателство дългата опашка от чакащи притихна. Охранителите се спогледаха набързо. Майрън се ядоса на себе си. Започваше сам да си пречи. Дошъл бе да прибере Лекс, а не да се сбие с трима пощурели стероидни типове.

Цепката се изхили.

— Опааа, като гледам, май сме попаднали на смешник.

— Да — потвърди Изненаданото О. — На истински комик. Ха-ха.

— Да бе — рече партньорът му. — Голям смешко си, нали, брато?

— С риск да ви прозвучи нескромно — каза Майрън, — освен това съм и надарен вокалист. Обикновено първо пея „Сълзите на клоуна“, после един динамичен вариант на „Лейди“ — по-близо до стила на Кени Роджърс, отколкото на Лайънъл Ричи. Не остава непросълзен човек в публиката.

Цепката, усещащ близостта на двамата си колеги, се приближи към ухото му.

— Надявам се, ясно ти е, че ще трябва да ти сритаме задника.

— А на теб, надявам се, ти е ясно, че от стероидите ти се свиват топките.

В този момент иззад гърба му се обади Есперанца:

— Той е с мен, Кайл.

Майрън се извърна, видя Есперанца и успя да сдържи възклицанието си, макар никак да не бе лесно. С Есперанца се познаваха вече от две десетилетия, работили бяха рамо до рамо, а когато виждаш една жена всекидневно и се сдружавате, склонен си да забравиш каква тотална красавица имаш до себе си. Когато се запознаха, Есперанца беше съвсем леко облечена звезда на професионалната борба, известна с прозвището Малката Покахонтас. Гъвкава хубавица и толкова страстна на вид, че зъбите ти да се стопят, тя заряза кариерата си на „лице“ на ФДБ („Фамозните дами на борбата“) и стана негова лична помощничка, а същевременно се записа вечерно да следва право. Постепенно се изкачи по йерархията и сега му беше съдружник в „МБ Пред“.

Лицето на Кайл Цепката се разтопи в усмивка.

— Пока? Ама това ти ли си бе, маце? Толкова си хубава, че ще те оближа като фунийка сладолед.

— Сполучлив комплимент, Кайл — кимна Майрън.

Есперанца поднесе на оня бузата си за целувка.

— Радвам се да те видя.

— Отдавна не бях те мяркал, Пока.

Смуглата красота на Есперанца предизвикваше видения на окъпани в лунна светлина небеса, нощни разходки по плажа, полюляващи се на бриза маслинени дръвчета. От ушите й висяха огромни кръгли обици. Дългата й черна коса бе, както винаги, идеално разрошена. Фината й бяла блузка бе скроена от някое великодушно божество; дори да беше разкопчана с едно копче в повече, отколкото допускаше благоприличието, перфектно изпълняваше ролята си.

Тримата юначаги отстъпиха назад. Единият откачи кадифения шнур. Есперанца го възнагради с ослепителна усмивка. Докато Майрън вървеше подире й, Кайл Цепката застана така, че да се сблъскат. Майрън обаче се стегна, та Кайл пострада повече от двамата. „Мъже“, промърмори Есперанца.

— Още не сме приключили, брато — прошепна Кайл Цепката на Майрън.

— Каня те на обяд — отвърна Майрън. — Пък после може да отидем и на кино. На някое дневно представление на „Южен Пасифик“.

На влизане Есперанца стрелна с поглед Майрън и завъртя глава.

— Какво има?

— Казах ти да се изтупаш така, че да създадеш необходимото впечатление. А ти имаш вид на баща на петокласник, тръгнал на родителска среща.

— Дори с мокасините „Ферагамо“? — посочи нозете си Майрън.

— И за какво ти беше да се счепкваш с ония там неандерталци?

— Казаха на едно момиче, че е дебелшко.

— И ти се хвърли да я спасяваш?

— Е, не точно. Но той й го рече в очите: „Приятелките ти може да влязат, но ти си малко дебелшка“. Що за изказване, питам!

Главната зала на клуба беше тъмна, с неонови акценти. В едната й част имаше широкоекранни телевизори, понеже несъмнено телевизия си решил да гледаш, щом си дошъл в нощен клуб, заключи Майрън. Озвучаването, с габарити и мощност като за концерт на „Дъ Ху“ на стадион, буквално поразяваше сетивата. Дисководещият забиваше „хаус музика“ — практика, при която „талантливият“ диджей взема някоя иначе що-годе прилична песен, след което я съсипва окончателно, като й добавя нещо като синтезиран бас или електронен бийт. Имаше и лазерно шоу — от ония, на които, според Майрън, модата им беше минала още след турнето на „Блу Ойстър Кълт“ през 1979 г. В същото време орляк кльощави младежи охкаха и ахкаха върху дансинга на фона на специалния ефект, състоящ се от изригваща от пода на въпросния дансинг пара — нещо, което можеше да се види най-спокойно и на улицата до всеки авариен камион на топлофикацията.

Майрън се опита — безуспешно — да се надвиква с музиката. Есперанца го отведе в един тих ъгъл с не какво да е, а терминали за връзка с интернет. Всичките до един бяха заети. При което Майрън пак завъртя учудено глава. Значи на нощен клуб се ходи и когато искаш да сърфираш из нета, а? Извърна се към дансинга. В задимената атмосфера жените му изглеждаха предимно привлекателни, макар и млади, и облечени така, сякаш се правеха на пълнолетни, без да са такива. Повечето държаха мобифон в ръка и чукаха текстове с кльощавите си пръсти; танцуваха отпуснато, на границата на безсъзнанието.

Есперанца се подсмихваше за нещо.

— Какво? — попита Майрън.

А тя му посочи десния край на дансинга.

— Глей какво дупе върти оная кифла в червено.

Майрън огледа алените танцуващи кълки и си спомни една песен на Алехандро Есковедо: „По гот ми е да я гледам как се отдалечава“. Отдавна не беше чувал Есперанца да използва подобни изрази.

— Хубава е — съгласи се Майрън.

— Хубава?

— Страхотна?

Есперанца кимна, без да спре да се смее.

— Знаеш ли на какви чудеса е способно дупе като нейното?

Като огледа първо доста еротичната танцьорка, а след това и Есперанца, Майрън се принуди да прогони моментално възникналия в съзнанието му образ. Има места, на които мозъкът ти не бива да се озовава, особено ако се мъчиш да се съсредоточиш върху други неща.

— Бас държа, че на мъжа ти много би му харесало.

— Като съм омъжена, да не съм умряла? И аз имам очи.

Майрън впери поглед в лицето й, в появилата се там възбуда, и имаше странното усещане, че Есперанца се е озовала в свои води. Още с раждането на сина й Хектор преди две години бе превключила мигновено на майчински режим. И бюрото й за нула време се беше запълнило с потпури от изтъркани класически образи: Хектор с Великденското зайче, Хектор с Дядо Коледа, Хектор с разни герои на Дисни и на люлки и въртележки в Хърши Парк. Най-хубавите й работни тоалети често носеха петна от бебешко повърнато, а вместо да ги крие, тя обясняваше гордо на всички как точно са се озовали там. Стана приятелка с разни майчета, от които дотогава й се беше повдигало, и неспирно си бъбреше с тях за летни колички „Макларън“, забавачки „Монтесори“, редовно акане и на каква възраст съответната им рожба е пролазила/проходила/проговорила. И с извинение за сексисткото изказване, както при много други майки преди нея, целият й свят се бе свил до една дребна маса бебешка плът.

— Та къде смяташ, че може да е Лекс? — попита Майрън.

— Вероятно в някоя от ВИП стаите.

— А как се влиза там?

— Като разкопчая още едно копче — отвърна Есперанца. — Не. Най-сериозно ти казвам: дай ми една минута за самостоятелен подход. Ти в това време огледай тоалетната. Обзалагам се на двайсет долара, че няма да можеш да се изпикаеш в писоара.

— Моля?

— Абе хващай се на бас и изчезвай — рече тя и го насочи надясно.

Майрън сви рамене и се отправи към тоалетната. Всичко вътре беше черно, тъмно и мраморно. Приближи се до писоара и веднага проумя думите на Есперанца. Писоарите бяха монтирани на огромна стена от огледално стъкло, каквото ползват и в полицейските стаи за разпит. С други думи, пред очите му се простираше целият дансинг. Гъвкаво виещите се жени бяха само на два-три метра от него и понякога се оглеждаха в стъклото, без да съзнават (или може би напълно съзнавайки), че гледат право в някой мъж, който се мъчи да се облекчи.

Излезе. Есперанца го очакваше с протегната длан. Майрън й шарна двайсет долара.

— Значи още си със стеснителен пикочен мехур.

— И в женската тоалетна ли е същото?

— По-добре не питай.

— И какво правим сега?

Есперанца посочи с брадичка мъжа със сресана плътно назад коса, който ги приближаваше мазно. Майрън ни най-малко не се съмняваше, че в заявлението му за постъпване на работа пише: „Фамилно име: Траш. Собствено име: Евро“. И погледна дали онзи не оставя лигава диря след себе си.

Евро се изхили с гризачески зъбки.

— Пока, ми амор.

— Антон — поздрави го тя и му позволи да целуне ръката й с леко излишен ентусиазъм.

Майрън се притесни да не би онзи да я заръфа до кокал.

— Така си и остана зашеметяваща красавица, Пока.

Акцентът му беше странен, полуунгарски, полуарабски, сякаш го беше измислил специално за някой комедиен скеч. Беше небръснат и наболата му брада лъщеше неприятно по лицето му. Макар в клуба да беше тъмно като в пещера, носеше и черни очила.

— Запознай се с Антон — рече Есперанца. — Според него Лекс бил в залата за питейно обслужване.

— О — каза Майрън, който си нямаше представа какво означава „питейно обслужване“.

— Елате — подкани ги Антон.

Прекосиха през море от човешки тела. Есперанца вървеше отпред, а Майрън се кефеше от факта, че нямаше врат, който да не се извърне подире й. Докато си проправяха път през тълпата, няколко чифта женски очи задържаха погледа на Майрън, макар и не така, както се случваше преди година, две или пет. Най-малко от това имаше нужда: да му се напомня, че годинките се трупат. А може и на друго да се дължеше. Нищо чудно жените просто да усещаха, че Майрън вече е сгоден, че благодарение на прекрасната Териса Колинс се е оттеглил от пазара за годеници и не става вече за плакнене на очите.

Аха, това ще да е, рече си Майрън.

Антон извади ключ за врата, която водеше в друга стая и — поне видимо — в друга епоха. Докато самият клуб бе в техно стил, с остри ръбове и гладки повърхности, ВИП залата бе обзаведена като някогашен американски публичен дом. Плюшени дивани в цвят бордо, кристални полилеи, кожени корнизи и свещи по стените. И тази зала беше оборудвана с еднопосочна огледална стена, та ВИП персоните да оглеждат танцуващите момичета и евентуално да си изберат кои да поканят при себе си. Няколко „манекенки“ като от порнофилми, добре подплатени със силикон, по старовремски корсети и с вид на весели вдовици разнасяха табли с бутилки шампанско, откъдето, заключи Майрън, произтичаше и понятието „питейно обслужване“.

— Гледаш ли колко бутилки се разнасят? — попита Есперанца.

— Мда. Най-внимателно.

Есперанца кимна и се усмихна на една особено надарена прислужница по черен корсет.

— Хм, не бих възразила и аз срещу малко питейно обслужване, нали ме разбираш?

Майрън се позамисли.

— Май не съвсем. Но и двете сте жени, нали? Така че нещо ми се губи във връзка с обслужването.

— Боже мой, голям буквалист си.

— Ти какво искаше да кажеш, като ме попита дали гледам колко бутилки се разнасят?

— Исках да ти обърна внимание върху марката на шампанското — „Кристал“ — отвърна Есперанца.

— Е, и?

— Колко бутилки виждаш в момента?

Майрън се огледа.

— Девет, да кажем. Евентуално десет.

— И всяка една струва осем бона, плюс бакшиша.

Майрън притисна с длан сърцето си да не подскача. И забеляза излегналия се на един диван Лекс Райдър, заобиколен от разноцветен асортимент красавици. Всички други мъже в залата бяха очебийно с вид на застаряващи музиканти и роудита^[1] — дълги къдрави коси, кърпи около вратовете или челата, лицево окосмяване, жилести ръце, провиснали коремчета. Майрън си проправи път към тях.

— Здрасти, Лекс.

Лекс килна глава на една страна и се провикна без особен ентусиазъм:

— Майрън!

Опита се безуспешно да стане, та се наложи Майрън да му подаде ръка. Лекс се възползва от помощта, успя да се изправи на крака и да прегърне Майрън с оня лигав ентусиазъм, присъщ на мъжете след много пиене.

— Много се радвам да те видя, пич.

„Хорс Пауър“ („Конска Сила“) се бе зародила като скромен дует в състав Лекс и Гейбриъл в родния им австралийски град Мелбърн. Названието произхождаше от фамилното име на Лекс — Райдър (като в Horse Ryder — ездач на кон) и фамилното име на Гейбриъл — Уайър (като в Power Wire — силова жица), но от самото начало всичко се въртеше единствено около Гейбриъл. А Гейбриъл Уайър имаше чудесен глас, да не говорим, че беше и безобразно красив, с почти свръхестествена харизма, но най-важното бе, че притежаваше онова неуловимо, нематериално качество — „усещаш го, щом го видиш“ — което превръща великата личност в легенда.

Сигурно на Лекс — а и на всеки друг — не му е било никак лесно да живее в подобна сянка, мина му през ум на Майрън. Вярно, Лекс също се бе прочул и забогатял, а и строго погледнато, всичките им песни се водеха на името „Уайър-Райдър“, но в качеството на финансист на Лекс, Майрън знаеше, че Лекс получава само 25 на сто, а Гейбриъл — 75 на сто от приходите. И мацките му падаха в нозете, и мъже търсеха приятелството му, докато в същото време Лекс бе редовният прицел на подигравки в късните забавни шоута, неминуем обект на всички вицове за неизменно втория, абсолютно незначителен партньор.

Дуетът „Хорс Пауър“ продължаваше да е на върха на славата си — може би по-високо от всякога — независимо че Гейбриъл Уайър бе преминал в пълна нелегалност преди цели петнайсет години след един завършил трагично скандал. Оттогава не бе имало и следа от Гейбриъл Уайър — никакви турнета, никакви интервюта, никакви изявления пред печата, никакви публични появи — ако не се смятат няколко снимки, направени от папараците, и купища слухове. Тайнственост, която подхранваше още повече хорското любопитство към Уайър.

— Май е време да се прибираш, Лекс.

— Чакай бе, Майрън — запъна се Лекс, заваляйки думите. Дано да е само от пиенето, рече си Майрън. — Тъкмо почна да става весело. Нали, народе?

Чуха се няколко израза на съгласие. Майрън се огледа. Със сигурност бе срещал поне двама-трима от тях някога, но за един бе съвсем сигурен — Бъз, отколешния бодигард и личен асистент на Лекс. Бъз улови погледа на Майрън и сви рамене, един вид „Нищо не можеш да направиш“.

А Лекс обви с ръка рамото на Майрън и се обеси на врата му като ремък на фотоапарат.

— Сядай бе, приятел. Пийни едно, отпусни се, почини си.

— Сузи се притеснява за теб.

— Сериозно? — изви вежда Лекс. — Затова ли е пратила старото си момче за всичко? Да ме прибере?

— Строго погледнато, аз съм и твое момче за всичко, Лекс.

— О, да — моят агент. Най-продажният занаят на света.

Лекс беше по черен панталон и черно кожено елече, сякаш току-що напазарувани от „Дом на рокерското облекло“. Косата му бе вече посивяла и бе ниско остригана. Той се тръшна на дивана.

— Сядай де, Майрън.

— Я ела да се поразходим, Лекс.

— Нали си и мое момче за всичко? Сядай, щом ти казвам.

В това отношение беше прав. Майрън си избра местенце и се настани дълбоко и бавно сред възглавниците. Лекс завъртя някакво копче вдясно от него и музиката поутихна. Някой подаде на Майрън чаша шампанско, като, без да иска, разля малко. Повечето дами с тесни корсети — а ако трябва да сме честни, подобни тоалети винаги, през всяка епоха са били ефективни — се бяха изпокрили безшумно, все едно бяха потънали в стените. Само Есперанца си разменяше приказки с онази, която си беше набелязала на влизане. Останалите мъже в залата наблюдаваха флирта между двете с учудените погледи на диваци, видели за пръв път огън.

Бъз опъваше някаква цигара с… да го наречем особен… вкус. По някое време я подаде на Майрън. Майрън завъртя глава и се извърна към Лекс, който се беше пльоснал така, сякаш му бяха дали нещо за отпускане на мускулите.

— Сузи показа ли ти постинга? — попита Лекс.

— Да.

— И на какво мнение си, Майрън?

— Някакъв случаен лунатик си прави психологически експерименти.

— Наистина ли така смяташ? — Лекс яко отпи от шампанското.

— Да — отвърна Майрън. — Но, така или иначе, не забравяй, че вече сме в двайсет и първи век.

— В смисъл?

— В смисъл, че всичко е много просто. Щом имаш някакви съмнения, правиш ДНК тест и окончателно се убеждаваш кой е бащата.

Лекс кимна бавно и пак отпи. Майрън се опита да изключи от режима „агент“, но от главата му не излизаше фактът, че 8000 долара, делено на 750 мл, прави близо 11 долара на милилитър.

— Чух, че си се сгодил — каза Лекс.

— Ъхъ.

— Да пием по случая.

— Но на малки глътки. По-евтино излизат.

— Стига бе, Майрън. Червив съм с пари.

Което си беше истина. Пиха по случая.

— Какво те мъчи тогава, Лекс?

Лекс не обърна внимание на въпроса му.

— А защо досега не си ме запознал с бъдещата ти булка?

— Дълга история.

— Тя къде е сега?

— В чужбина — отвърна мъгляво Майрън.

— Мога ли да ти дам някой и друг съвет по отношение на брака?

— От рода на „не вярвай на тъпи слухове по интернет във връзка с бащинството“ ли?

— Много точен — захили се Лекс.

— Няма значение — отвърна Майрън.

— Друг съвет искам да ти дам: бъдете откровени един с друг. Абсолютно откровени.

Майрън зачака, но Лекс не продължи по-нататък.

— Само това ли е?

— Ти нещо много по-мъдро ли очакваше?

— Горе-долу — сви рамене Майрън.

— Има една песен, която много обичам — каза Лекс. — „Сърцето ти е като парашут“. Знаеш ли защо?

— Доколкото си спомням, текстът гласеше нещо от рода на това, че умът е като парашут — действа само ако е отворен.

— Знам я тая. Но моята повече ми харесва: „Сърцето ти е като парашут — отваря се само когато падаш“. Добре казано, не мислиш ли? — И се захили.

— Не е лошо.

— Всеки има приятели в живота си, като например аз — тия мои приятелчета. Обичам ги, купонясвам с тях, говорим си за времето, за спорт и за готини мацки, но ако не ги видя цяла година… или изобщо не ги видя повече… няма да се отрази особено на живота ми. Това се отнася до повечето ни познати.

Отпи нова глътка. Вратата зад тях се отвори. Влезе групичка кикотещи се жени. Лекс завъртя глава и те се изпариха обратно през вратата.

— Но рядко, много рядко ти се случва да срещнеш и истински приятел. Като Бъз например. С него всичко можем да си кажем. И знаем истината един за друг — с всичките ни гадни, отвратителни кусури. Ти имаш ли си такъв приятел?

— Есперанца знае, че имам стеснителен пикочен мехур — подметна Майрън.

— Какво?

— Няма значение. Давай нататък. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Та за тия истински приятели ставаше дума. Споделяш с тях и най-гадните си мисли. Най-грозните. — Той седна с изправен гръб да покаже, че е настроен за сериозен разговор. — И знаеш ли кое е най-странното в такива случаи? Знаеш ли какво става, след като се разкриеш напълно пред някого и той открие, че си напълно покварен?

Майрън завъртя глава.

— Тогава приятелят ти те заобичва още по-силно. За всички останали си създаваш фасада, зад която да криеш гадостите, че да те харесват. Но на истинските си приятели показваш всички тия гадости и това ги прави съпричастни. Премахването на фасадата насърчава близостта. И точно затова искам да те попитам, Майрън: защо не можем да постъпваме така спрямо всички?

— Предполагам, че ти можеш да ми отговориш.

— Проклет да съм, ако знам. — Лекс се облегна, отпи солидна глътка и килна замислено назад глава. — Но едно ми е ясно: фасадата е по същество една лъжа. В много случаи — необходима. Но не се ли разкриеш пред най-обичания човек, не си ли покажеш недостатъците — няма да осъществиш истинска връзка. Защото ще криеш някакви тайни. А такива тайни гноят и съсипват.

Вратата пак се отвори. Нахълтаха четири жени с двама мъже със смях, кикот и с неприлично скъпо шампанско в ръце.

— И кои са тайните, които криеш от Сузи? — попита Майрън.

— Улицата е двупосочна, приятелю — завъртя глава Лекс.

— Добре де, кои тайни крие Сузи от теб?

Лекс не му отговори. Беше се загледал в отсрещния край на залата. Майрън проследи погледа му.

И в този миг я видя.

Или поне така му се стори. Всичко стана за времето, необходимо на окото да мигне в осветената със свещи задимена зала. Майрън не я беше виждал от онази снежна нощ преди шестнайсет години, когато коремът й бе надут, по бузите й се стичаха сълзи, а между пръстите й се процеждаше кръв. Не беше се интересувал оттогава и къде точно се намират, макар последно да бе чул, че са някъде из Южна Америка.

Погледите им се засякоха през залата за не повече от секунда. И колкото и да бе невероятно, Майрън усети, че е тя.

— Кити?

И макар музиката да заглуши гласа му, Кити изобщо не се поколеба. Очите й леко се разшириха — от страх може би? — след което тя рязко се извъртя и хукна към вратата. Майрън направи опит да скочи от мястото си, но тресавището от възглавници по дивана го забави. Докато успее да се изправи, Кити Болитар — снаха му, жената, която толкова много му беше отнела — изчезна отвъд вратата.