Харлан Коубън
Под напрежение (33)

Глава 33

Кристин Шипи посрещна Майрън във фоайето на института за рехабилитация „Кодингтън“.

— Приличате на притоплен мъртвец. Което никак не е малко, като имате предвид с какви случаи се срещам тук ежедневно.

— Налага ми се да говоря с Кити.

— Вече ви казах по телефона. Изключено е. Нали я поверихте на моите грижи.

— Имам нужда от информация.

— Съжалявам.

— Може и да ви прозвучи мелодраматично, но вероятно е въпрос на живот и смърт.

— Поправете ме, ако греша, но вие дойдохте за помощ, доколкото си спомням.

— Да.

— И правилникът за прием ви беше предварително известен, нали?

— Така е. И наистина смятам, че тя се нуждае от помощ. Но в момента баща ми вероятно е на смъртно легло и очаква от мен някои окончателни отговори.

— Които според вас са известни на Кити?

— Да.

— В момента тя е много зле. Знаете процедурата, която прилагам. Първите четирийсет и осем часа са направо ад. Тя не е в състояние да се съсредоточи. Мисълта й е изцяло обзета от желаната доза.

— И това ми е известно.

Кристин завъртя глава.

— Ще ви отпусна десет минути. — Натисна бутона да разблокира вратата и го поведе по някакъв коридор. Отникъде не се чуваше никакъв звук. Сякаш прочела мислите му, Кристин Шипи обясни: — Стаите ни са напълно шумоизолирани.

Пред вратата на Кити Майрън каза:

— И още нещо.

Кристин зачака да чуе.

— Наложително е да разговарям с нея на четири очи.

— Невъзможно.

— Разговорът е поверителен.

— Никому няма да съобщя.

— От юридически съображения — поясни Майрън. — Ако чуете нещо и някой ден ви се наложи да давате свидетелски показания в съда, не ми се ще да лъжете под клетва.

— Божичко! Ама вие такива въпроси ли ще й задавате?

Майрън не й отвърна.

— Възможно е да превърти, като ви види — предупреди го Кристин. — И да се нахвърли да ви бие.

— Едричък съм.

Тя помисли още известно време, накрая въздъхна и отключи вратата с думите:

— Оставям ви да се оправяте сам.

Майрън влезе. Кити лежеше в нещо като полусън на леглото и стенеше. Той затвори вратата зад себе си и се приближи. Светна лампата. Пот се стичаше по лицето на Кити. Тя замига срещу светлината.

— Майрън?

— Дойде време да прекратим всички лъжи — рече той.

— Намери ми отнякъде една доза. Нямаш представа какви мъки са.

— Видяла си ги как убиват Гейбриъл Уайър.

— Да съм ги видяла ли? — По лицето й се изписа объркване, но по някое време, изглежда, размисли и се предаде. — Да, видях. Бях тръгнала да му предам едно послание от Сузи. Тя все още го обичаше. И имаше ключ от тях. Влязох през един страничен вход. Чух изстрел и се скрих.

— Затова значи ти се е наложило да избягаш с брат ми. Да не би да убият и теб. И понеже Брад се е двоумял, си прибягнала до оная лъжа, че съм те свалял, та да вбиеш клин помежду ни.

— Моля ти се — вкопчи се тя отчаяно в него. — Майрън, намери ми само една дозичка отнякъде. Само една, и ще се оставя да ме лекуват. Обещавам ти.

Майрън вложи всичките си усилия да не й позволи да се отклони от темата. Ясно му бе, че не разполага с особено много време.

— Не ме интересува всъщност и на Сузи какво си наговорила, но предполагам, че си потвърдила казаното от Лекс за убийството на Уайър преди много години. А постинга „Не негово“ си качила, за да си отмъстиш, а и да дадеш знак на Лекс, че му се налага да ти помогне.

— Имах нужда само от няколко долара. Съвсем бях закъсала.

— Нали? Страхотен ход от твоя страна. Само дето на Сузи й струваше живота.

Тя се разплака.

— Но всичко това вече е без значение — каза Майрън. — В момента ме интересува само едно.

— Нищо няма да кажа — стисна очи Кити.

— Погледни ме, Кити.

— Няма.

— Отвори очи!

Също като малко дете тя първо открехна едното си око, после се облещи и с двете. Защото Майрън поклащаше пред лицето й прозрачното найлоново пликче, с което се бе сдобил неотдавна от Якия. Кити посегна да го сграбчи, но той успя навреме да отдръпне ръка. Тя взе да го дращи, да пищи, но той я отблъсна от себе си.

— Кажи ми истината, и веднага ще ти го дам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Тя се разплака. — Страшно ми липсва Брад.

— Знам. Ти затова ли пак се закачи? Понеже ти е било трудно да живееш без него. Както казва Мики, има двойки, които просто не са способни да живеят разделени. — След което със сълзи, стичащи се по бузите му, и със спомена за онова петгодишно хлапе, което крещеше с цялата си душа от възторг на Янки Стейдиъм, Майрън я попита: — Брад е мъртъв, нали?

Тя не можа да помръдне. Остана безсилна по гръб, втренчила невиждащ поглед в тавана.

— Как умря той, Кити?

Кити не помръдваше, загледана нагоре като в транс. Когато проговори по някое време, гласът й звучеше далечен и монотонен.

— Двамата с Мики пътували по междущатската магистрала номер пет за мач между студентски отбори в Сан Диего. От насрещното платно някакъв джип прелетял над разделителната ивица и се забил право в тях. Брад загинал на място, пред очите на сина си. Мики лежа три седмици в болница.

Майрън се беше приготвил да чуе някаква неприятна истина — усещаше, че ще е жестока — и въпреки това потвърждението буквално го повали. Рухна в стола в отсрещния край на стаята. Братчето му го нямаше вече. И в крайна сметка за смъртта му не е бил виновен нито Хърман Ейк, нито Гейбриъл Уайър, нито дори Кити. Най-обикновена автомобилна катастрофа.

Стори му се направо непоносимо.

Погледна към Кити, която временно бе спряла да трепери и лежеше неподвижно.

— А ти защо не ни каза?

— Знаеш защо.

Което си беше вярно. Знаеше, понеже точно по този начин бе сглобил пъзела. Кити откраднала идеята от Гейбриъл Уайър. Понеже хем била свидетел на смъртта му, хем на това как Лекс и останалите се престрували, че Уайър е жив. И си извлякла съответните изводи: щом може Уайър на ужким да е жив, тя пък ще се прави, че и Брад е жив.

— Защото щяхте да ми отнемете Мики.

Майрън завъртя глава.

— Когато брат ти загина — преглътна шумно тя, — изведнъж се почувствах като марионетка, чиито конци са били внезапно прерязани. Тотално рухнах.

— Трябваше да дойдеш при мен.

— В никакъв случай. Представях си какво ще стане, щом ти съобщя за Брад. Щеше да долетиш в Лос Анджелис и да ме разпънеш на кръст, както направи и вчера. Не ме лъжи, Майрън. Поне не сега. Просто щеше да постъпиш така, както ти смяташ, че е редно. Щеше да заведеш дело за попечителство над Мики. И щеше да ми отнемеш момченцето ми. Няма смисъл да отричаш.

Той не се и канеше.

— И затова ти реши да се преструваш, че Брад е жив?

— Нима номерът не мина?

— Защо не помисли за Мики?

— Мики се нуждаеше от майка. Как може да не го проумяваш?

Той напълно го проумяваше. Спомни си как Мики държеше да му обясни каква великолепна майка е тя.

— А ние? Семейството на Брад?

— Какво семейство? Неговото семейство бяхме ние с Мики. Нито един от вас не бе част от живота му в продължение на петнайсет години.

— И кой според теб е виновен за всичко това?

— Точно така, Майрън. Кой?

Той не й отвърна. Според него виновната бе тя. А според нея — той. А пък баща му? Как точно го беше казал? Всеки човек се развива посвоему. Брад просто не е бил създаден да си седи у дома, да живее на едно място.

Но пък баща му бе базирал теорията си върху лъжата, която Майрън му беше поднесъл.

— Сигурна съм, че не ми вярваш. Според теб аз го излъгах и го подмамих да избяга с мен. И така да е. Все пак това беше правилният избор. Брад беше щастлив. И двамата бяхме щастливи.

Майрън си спомни снимките, широките усмивки. И как беше решил, че са една лъжа — че щастието, излъчвано от тези снимки е било илюзорно. Не е бил прав. Права всъщност беше Кити.

— Така че точно това възнамерявах. Да крия от вас, докато се окопитя.

Майрън само завъртя глава.

— Ти сега очакваш от мен да се извиня — продължи Кити, — но аз няма да го направя. Понякога човек постъпва правилно, но постигна погрешни резултати. А друг път… Виж например какво направи Сузи. Опита се да саботира кариерата ми, като подмени хапчетата ми против забременяване — благодарение на което се сдобих с Мики. Не разбираш ли какво искам да ти кажа? Всичко е един хаос. И изобщо не става дума за добро и лошо. Просто трябва да се придържаш към нещата, които най-силно обичаш. Аз загубих любовта на живота си в някакъв нелеп инцидент. Нима беше честно? Нима беше редно? Но ако ти беше малко по-мил, Майрън, ако ни беше приел, вероятно щях да се обърна към теб за помощ.

Кити обаче не бе прибягнала до помощта му — нито навремето, нито сега. Ето че вълничките пак избиваха на повърхността. Тогава, преди петнайсет години, сигурно би успял да им помогне. Макар да не е изключено и при тези обстоятелства да бяха избягали. Може би ако Кити му се беше доверила, ако не беше избухнал, когато научи, че е бременна, тя щеше да се обърне към него преди няколко дни, а не към Лекс. И може би в такъв случай Сузи щеше да е още жива. Можеше и Брад да е още жив.

Твърде много „ако“.

— Искам да попитам само още едно нещо. Ти каза ли някога истината на Брад?

— За това, че уж си ме свалял ли? Да. Признах си, че го бях излъгала. И той ме разбра.

Майрън преглътна. Имаше усещането, че всичките му нервни окончания са се оголили на открито. И долови несигурността в собствения си глас, когато я попита:

— А на мен дали ми прости?

— Да, Майрън. И на теб ти прости.

— Но така и не се обади повече.

— Не можеш да разбереш начина, по който живеехме — каза Кити, без да отделя поглед от пликчето в ръката му. — Ние бяхме номади. И бяхме щастливи, че живеем така. Той се беше посветил на работата си. Обичаше я, понеже точно това искаше да върши. А след като се бяхме прибрали окончателно, струва ми се, че беше готов да ти се обади. Но…

Тя млъкна, тръсна глава, затвори очи.

Сега вече Майрън можеше да се върне при баща си. Но пликчето с хероина бе още у него. Погледна го, несигурен как да постъпи.

— Ти не ми вярваш — въздъхна Кити. — За това, че Брад ти прости.

Майрън не каза нищо.

— Нима не намери паспорта на Мики? — попита Кити.

Въпросът й съвсем го обърка.

— Намерих го. В караваната.

— Огледай го по-внимателно.

— Кое? Паспортът ли?

— Да.

— Защо?

Тя остана със затворени очи и не му отговори. Майрън за пореден път изгледа хероина. Беше й дал обещание, което никак не му се щеше да изпълни. Но сега, като го вдигна, Кити го спаси от последната му морална дилема.

Завъртя глава и му каза да се маха.

 

 

Когато Майрън се върна в болницата „Сейнт Барнабас“, бутна бавно вратата на стаята, в която лежеше баща му.

В тъмното успя да забележи, че баща му спи. А майка му седеше до леглото. Тя се извърна и мярна лицето на Майрън. И всичко й стана ясно. Успя с длан да потисне изскочилия от устата й тих вик. Майрън й кимна. И тя стана и излезе в коридора.

— Кажи ми — рече му тя.

Той й разказа. Тя понесе удара. Политна, изхлипа, но успя да се овладее. И се върна бързо в стаята. Майрън влезе след нея.

Очите на баща му си бяха затворени, а неравномерното му дишане бе придружено със слаби хрипове. Отвсякъде по тялото му излизаха пластмасови тръбички. Майка му пак беше приседнала до леглото. И хвана ръката му със своята, разтреперана от болестта на Паркинсон.

— Нали се разбрахме? — попита го тихо.

Майрън не й отвърна.

Няколко минути по-късно баща му взе да примигва и накрая отвори очи. Майрън преглътна сълзите си и впери поглед в най-скъпия му човек на този свят. В очите на баща му се четеше безпомощно, почти детинско объркване.

— Брад… — успя да промълви единствено бащата.

Майката, без да откъсва поглед от Майрън, завъртя глава. И той я разбра. В крайна сметка тя не желаеше Майрън да лъже баща си, да извърши такова огромно предателство спрямо него. Извърна се към съпруга си, с когото бе преживяла четирийсет и три години, и здраво стисна ръката му.

Бащата се разплака.

— Всичко е наред, Ал — прошепна му тя. — Всичко е наред.