Харлан Коубън
Под напрежение (5)

Глава 5

Майрън хукна след нея.

На излизане от ВИП залата в съзнанието му се мярна образ: Майрън на единайсетгодишна възраст, брат му Брад — на шест, с буйни къдрави коси. Двамата седят в общата си стая и играят детски баскетбол. Таблото е от тънка мукава, топката на практика е просто кръгла гъба от дунапрен. Рингът с мрежата е закрепен към горния край на вратата на килера с помощта на две вакуумни чашки, които, ако не ги оближеш предварително, падат. Двамата братя играят по цели часове: измислят си отбори, кръщават се с прякори и се правят на известни играчи — Сам Снайпера, Джим Забивача и Летящия Лени. В ролята си на батко Майрън ръководеше играта им, населваше измисления им свят с „добри“ и „гадни“ съперници, създаваше драматични ситуации и оспорвани двубои с победен кош в последната секунда. Но в крайна сметка оставяше Брад да го бие в повечето случаи. А вечер, на загасена лампа, легнали в двуетажното си легло — Майрън горе, Брад долу — подлагаха на подробен анализ завършилите мачове като истински телевизионни коментатори.

От спомена отново го заболя сърцето.

— Какво има? — опита се да го спре Есперанца.

— Кити.

— Какво?

Нямаше време за обяснения. Отвори вратата с рамо и се озова отново в клуба с оглушителната музика. И възрастният у него се запита как ли общуват помежду си присъстващите, като изобщо не се чуват един друг. Но основната му мисъл бе съсредоточена върху настигането на Кити.

Високият му ръст — метър и деветдесет и три — му позволяваше да се огледа над по-голямата част от тълпата само с повдигане на пръсти. Но от предполагаемата Кити нямаше и следа. В какво беше облечена? Тюркоазна блуза. Зашари с поглед дано някъде му се мерне тюркоаз.

Ето я. С гръб към него. Устремила се е към изхода на клуба.

Нямаше друг избор, освен да я последва. С викове „пардон“ се опита да преплува хорското море, но то се оказа прекалено пренаселено. Присвяткващата лазерна цветомузика още повече го затрудняваше. Кити. Какво, по дяволите, търси Кити тук? Преди години и Кити беше дете чудо в тениса и тренираше със Сузи. Така се бяха запознали двете. Възможно бе старите приятелки да са възобновили контактите си, но това ни най-малко не отговаряше на въпроса какво търси в този клуб Кити сама, без брат му, и то точно в тази нощ.

Да не би пък и Брад да е някъде тук?

Забърза се. Мъчеше се да не се блъска в никого, но това, разбира се, се оказа невъзможно. Почнаха да го стрелкат с мръсни погледи и да му подвикват: „Ей!“ или „Къде е пожарът?“. Майрън обаче не им обръщаше внимание. Устремен напред, започваше да се поддава на чувството, че е попаднал в един от ония сънища, в които тичаш, без да стигаш доникъде, краката ти внезапно натежават или газиш дълбок сняг.

— Ау! Размаза ми пръстите бе, глупак! — изпищя някакво момиче.

— Извинявай — каза Майрън и се опита да продължи.

Някаква яка ръка обаче го хвана за рамото и го извъртя. Друг го натисна силно отзад и насмалко не го събори. Майрън успя да си възвърне равновесието и се озова в нещо като открит кастинг за сървайвър шоуто „Джърси Шор“ по Ем Ти Ви: смесица от мус за коса, различни степени на изкуствен загар, скубани вежди, епилирани гръдни кошове и позьорски мускули. И всички го гледаха с мутренски физиономии — нещо съвсем неуместно върху лицата на хора, чиято основна цел в живота е да се кипрят и пудрят. От удар в лицето щеше да ги заболи, но още повече щеше да ги заболи, ако някой им развалеше прическата.

Бяха четирима, а може би петима или шестима — поначало се сливаха в някаква хлъзгава гнусна маса, доминирана от одеколон „Акс“ — и ги вълнуваше перспективата да докажат мъжествеността си в защита на нечии девичи пръсти на краката.

Майрън се постара да се измъкне с дипломатичност.

— Извинявайте, момчета, но случаят е спешен.

При което единият от лигавата маса се изрепчи:

— Полека де. Къде е пожарът? Виждаш ли някъде пожар, Вини?

Вини:

— Да бе, къде ли ще да е пожарът? Щото и аз не го виждам. Ти да виждаш нещо, Слап?

Майрън обаче изпревари отговора на Слап.

— Ясно. Схванах. Пожар няма. Повтарям ви: наистина съжалявам, но много бързам.

Слап обаче не можеше да пропусне току-така реда си.

— Мда. И аз не виждам никакъв пожар.

Времето течеше. Майрън се опита да тръгне — по дяволите, Кити вече изобщо не се виждаше — но младежите стегнаха редицата си. Първият простак, все още с длан върху рамото на Майрън, се опита да го стегне в менгеме.

— Извини се на Сандра.

— Нали вече казах, че наистина съжалявам. Кое по-точно не ти е ясно?

— На Сандра го кажи — повтори оня.

Майрън се извърна към момичето, което, ако се съдеше по облеклото й и по тълпата, с която движеше, никога не се бе радвала на бащино внимание. И тръсна рамо да отмахне досадната лапа.

— Много извинявай, Сандра.

Каза го, понеже беше най-разумното, което можеше да направи. Да постигне помирение и да продължи по пътя си. Макар да усещаше, че е безсмислено. Забелязал бе зачервените лица и влажните им очи. Хормоните се бяха задействали. Затова се и обърна към оня, който пръв го блъсна, и не се изненада, като видя насочения към лицето му юмрук.

Сбиванията обикновено не траят повече от няколко секунди — а във въпросните секунди изобилстват три неща: объркване, хаос и паника. И когато човек вижда как към лицето му се носи юмрук, обикновено реагира прекомерно. Гледа да гмурне глава силно надолу или да се отдръпне силно назад. И там му е грешката. Щом загубиш равновесие или престанеш да виждаш противника, опасността става още по-голяма. Майсторите на боя тъкмо затова понякога посягат не толкова да ударят противника, колкото да го поставят в по-уязвима позиция.

Така че Майрън се отмести съвсем леко, само на няколко сантиметра, за да избегне удара. Дясната му ръка беше вече вдигната. Не е нужно да отбиеш юмрука с някое силно движение от карате. Достатъчно е леко да го отклониш от пътя му. Точно това и направи Майрън.

Целта му беше проста: да свали онзи с минимални усилия, без да го наранява. Отклони летящия юмрук, моментално събра показалеца и средния пръст на същата вдигната ръка и с тях нацели като със стрела гръкляна на нападателя. Ударът му бе точен. Младежът от Джърси се задави. И двете му ръце се отправиха инстинктивно към гърлото му, с което съвсем се разкри. В нормален бой — ако приемем, че такова нещо съществува — Майрън щеше да го свали окончателно на пода. Но в случая не това беше целта му, а да продължи по пътя си.

Така че тръгна да минава покрай него, без да се подготви да нанесе нов удар. Оказа се обаче, че пътят му за бързо отстъпление е отрязан. Посетителите на претъпкания клуб се бяха струпали, привлечени от миризмата на предстоящ бой и долното им желание да видят как някой бива пребит или осакатен.

Друга ръка се пресегна и го хвана за рамото. Майрън лесно я отърси от себе си. Някой се хвърли в краката му и обгърна глезените му в опит да приложи хватка от американския футбол. Майрън сви колене. Опря се в пода да запази равновесие, а с другата ръка удари с длан и свити пръсти нападателя по носа. Онзи пусна нозете му. Музиката спря. Чу се нечий писък. Тела взеха да се свличат по земята.

Объркване, хаос и паника. В един претъпкан нощен клуб тези неща са и пресилени, и ужасно заразни. Някой бутва някого от зяпачите и той се паникьосва. Нанася напосоки удар с юмрук. Народът се дръпва назад. Наблюдавалите до този момент пасивно и в сравнителна безопасност зрители изведнъж осъзнават, че и тях ги грози заплаха. Хукват да бягат и събарят съседите си. Настава безредие.

Някой удари Майрън по тила. Той се извъртя. Друг го удари в корема. Ръката на Майрън се изстреля и инстинктивно го сграбчи за китката. Колкото и да си изучавал техниката на боя, и то при най-добрите инструктори, нищо не е така безценно, колкото страхотната координация между очите и ръцете, ако си се родил с такава. Или, както разправяха в баскетболното му минало, „Ръст не се учи“. Още по-малко пък координация, атлетичност или инстинктивна спортна злоба, дори и да си най-амбициозният родител.

Благодарение именно на тези вродени качества, съвършеният спортист Майрън Болитар успя да хване китката на оня в движение. Дръпна го към себе си и се възползва от инерцията му да му нанесе удар с долната част на ръката.

Онзи се свлече на пода.

И пак писъци. И пак паника. Майрън се извъртя и в цялата лудница успя да види предполагаемата Кити до вратата. Тръгна към нея, но тя се изгуби зад нашествието от охранители, включително и двама от ония, които бяха създавали ядове на Майрън при пристигането му. Охранителите — а те вече бяха неколцина — се понесоха право срещу Майрън.

Ооо!

— Спокойно, момчета, спокойно! — вдигна ръце Майрън да им покаже, че няма намерение да се съпротивлява. И ги задържа вдигнати, докато те се приближаваха. — Друг започна, не бях аз.

Един се опита да му направи „вълчи капан“ — абсолютно любителско изпълнение. Майрън спокойно се изплъзна от хватката му и каза:

— Край, окей? Няма…

Трима от яките охранители му се нахвърлиха и го тръшнаха на пода. Един седна отгоре му. Друг взе да го рита по краката. Яхналият го се опита да притисне с дебелата си ръка гърлото му. Но Майрън приведе брада и го блокира. Оня обаче упорстваше и така близо се приведе, че Майрън усети застоялата миризма на кренвирши от устата му. Нов ритник. Лицето се приближи още. Майрън се изтъркаля и го перна с лакът. Онзи изпсува и се отдръпна.

Докато се мъчеше да се изправи, Майрън усети как под гръдния кош го ръгна нещо твърдо, метално. Но не му остана повече от една, максимум две десети от секундата да се запита какво е то. После сърцето му експлодира.

Или поне с такова чувство остана. Сякаш нещо гръмна в гръдния му кош, все едно бяха допрели жици с ток о всичките му нервни окончания, та цялата му парасимпатична система изживя тотален спазъм. Нозете му се втечниха. Ръцете му се отпуснаха, неспособни и на най-малката съпротива.

Електрошокова палка.

Майрън се тръшна като риба на кей. Погледна нагоре и видя нахилената физиономия на Кайл Цепката. Оня дръпна пръст от спусъка, та болката изчезна, макар и за не повече от секунда. Заобиколен от останалите охранители, така че никой от посетителите да не вижда какво става, Кайл притисна палката към долните ребра на Майрън и пак му пусна ток. Нечия длан върху устата на Майрън успя да приглуши писъка му.

— Два милиона волта — прошепна му Кайл.

От познанията му в областта на електрошоковите палки и тейзърите на Майрън му беше известно, че е достатъчно да натиснеш спусъка само за няколко секунди, не повече, и ще обездвижиш противника си, без да го нараниш сериозно. Но с включена докрай маниакална усмивка, Кайл не пускаше. Болката нарасна, стана непоносима. Цялото тяло на Майрън се разтресе и затърчи. Кайл натискаше спусъка. Дори един от охранителите се притесни и рече: „Ей, Кайл?“. Но онзи не миряса, докато Майрън не подбели очи и не изпадна в пълен мрак.