Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майрън Болитар (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Live Wire, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Под напрежение

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2012

Коректор: Здравка Букова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-062-8

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Когато Майрън беше на десет, а Брад на пет, баща им ги заведе на бейзболен мач на „Ню Йорк Янкис“ срещу „Бостън Ред Сокс“. Повечето момчета пазят подобен спомен от първия си мач между професионални бейзболни отбори с баща им, в прекрасен юлски ден; мига, в който онемяваш, като излезеш от тунела и пред очите ти се разкрива невиждана дотогава гледка: тревата на огромния стадион с вид на току-що боядисана, слънцето пече така, както през първия ден от Сътворението на Земята, а героите ти загряват по екипи с лекотата на истински надарените.

На този мач обаче му бе писано да е различен.

Бащата поначало бе купил билети на най-горния балкон, „при ангелите“, но в последната минута негов делови партньор му беше отстъпил билети само на три реда зад скамейката с играчите на „Ред Сокс“. А по някаква странна причина — и за ужас на всички останали от семейството — Брад беше фен тъкмо на „Ред Сокс“. Причината всъщност бе съвсем банална. На първата бейзболна картичка, с която се бе сдобил като малък, бе изобразен Карл Ястремски — по прякор „Яз“. Това не всекиму би направило впечатление, но Брад бе от ония деца, които остават предани до смърт на първите си герои.

Та когато се настаниха, бащата извади с жест на фокусник билетите за онези две великолепни места и ги показа на Брад. „Фокус-мокус!“

Даде билетите на Майрън да отиде долу с брат си, а самият той остана горе на високото. Майрън хвана пощурелия от радост Брад и го помъкна надолу. Буквално не можеха да повярват на очите си — толкова близо бяха до игрището. Страхотна работа.

А когато Брад видя Яз само на метри от себе си, по лицето му грейна усмивка, която Майрън и сега можеше да си представи и да усети, стига да затвореше очи. Малкият Брад не можеше да си намери място от радост, а когато дойде ред на Яз да удря топката, буквално полудя.

— Яз! Яз! Яз!

Седналият пред тях брадат мъж на двайсет и няколко се извърна ядосано. И това Майрън никога нямаше да забрави — чорлавата брада на онзи.

— Я млъквай! — озъби се брадатият на Брад. — Сядай долу!

И се извърна да гледа играта. А Брад имаше вид на дете, на което току-що са зашлевили шамар.

— Не го слушай — каза му Майрън. — Всеки има право да вика.

Това вече преля чашата на брадатия, който се извъртя и сграбчи Майрън — десетгодишно дете, височко на ръст, но все пак само на десет — за ризата. Смачка избродираната на нея емблема на „Янкис“ в пестницата си и придърпа Майрън достатъчно близо, че детето да подуши вкиснатия му дъх на бира.

— От виковете му приятелката ми я заболява глава — рече. — Така че той млъква моментално.

Майрън беше сразен. Сълзи бликнаха в очите му, но успя да ги възпре. Усети как гърдите му се свиха от страх и — колкото и да беше необичайно — от срам. Оня го задържа още секунда-две за ризата, после го бутна назад да си седне на мястото. Прегърна приятелката си през рамо и продължи да си гледа мача. Едва потискайки сълзите си, Майрън грабна Брад за ръка и го повлече към горните им места. В началото нищо не каза, но баща им беше достатъчно досетлив, пък и десетгодишните момчета не са най-добрите артисти на света.

— Какво има? — попита.

Със свито от страх и срам сърце Майрън успя да му разкаже за брадатия. Докато слушаше, Ал Болитар си наложи да запази спокойствие. Положил бе длан на рамото на сина си и кимаше разбиращо, но цялото му тяло всъщност се тресеше. Лицето му пламна. Когато Майрън стигна до онова място, където брадатият го хвана за ризата, очите на Ал Болитар сякаш избухнаха и почерняха.

— Сега се връщам — изрече бащата със строго контролиран монотонен глас.

Останалото Майрън успя да види през бинокъла.

Пет минути по-късно баща му слезе по стълбите и се настани на третия ред, тъкмо зад брадатия. Сви дланите си на фуния и взе да крещи колкото му глас държеше. Зачервеното му лице буквално пламтеше, но той не преставаше да крещи. Брадатият обаче не се обръщаше. Бащата се приведе напред така, че рупорът от дланите му бе само на два-три сантиметра от ухото на брадатия.

И не спря да крещи.

Най-сетне брадатият се обърна назад и точно тогава баща му направи онова, което спря дъха на Майрън: блъсна брадатия. Онзи разпери ръце в смисъл „какво има, бе?“. Бащата обаче го блъсна още два пъти, след това посочи с палец изхода, един вид да излязат навън да се разберат. А когато Брадата отказа, баща ми пак го блъсна.

Хората наоколо взеха да се обръщат. Някои станаха на крака. Двама от охраната в жълти елечета заслизаха пъргаво по стъпалата. Дори играчите се бяха извърнали да гледат, включително и самият Яз. Охранителите ги разтърваха и съпроводиха баща им към изхода. Запалянковците взеха да му ръкопляскат. А баща им дори махна на тълпата за поздрав, докато излизаше.

Само след десет минути се върна горе на високите места.

— Можете да слезете — рече на синовете си. — Онзи няма повече да ви закача.

Но и Майрън, и Брад завъртяха глави. Тук си им беше по-хубаво, при техния истински герой.

Но ето че сега, повече от трийсет години след онзи случай, героят им лежеше на пода в мазето и умираше.

 

 

Минаха часове.

В чакалнята на болницата „Сейнт Барнабас“ майката седеше и се поклащаше напред-назад. До нея седеше Майрън и се мъчеше да не загуби самообладание. Мики крачеше притеснено.

Майката взе да му разправя как баща му цял ден се бил задъхвал — „от снощи, ако трябва да съм по-точна“ — и как тя го занасяла — „Ал, какво ми пъшкаш като някакъв перверзен тип?“ — и как той казал, че нищо му нямало, и как трябвало да го накара да се обади в „Бърза помощ“, но нали си го знаеш баща ти що за инат е, все нищо му няма, ох, защо не го принудих да се обади?

В мига, в който чу от баба си, че дядо му още от предната вечер започнал да се задъхва, Мики все едно го халосаха с юмрук в корема. Майрън се опита да му вдъхне кураж с погледа си, но малкият се извърна рязко и побягна по коридора.

Майрън понечи да хукне след него, но в този момент се появи лекарят — МАРК К. ЕЛИС, пишеше на табелчицата му — по син операционен екип, привързан с розов ширит. Хирургическата маска се бе смачкала под брадичката му. Очите му бяха уморени и зачервени, лицето му — небръснато от два дни. Цялото му тяло излъчваше преумора. Да не говорим, че бе на годините на Майрън — прекалено млад, за да е първокласен кардиолог. А Майрън се беше обадил на Уин да намери най-добрия и да го довлече тук с опрян в челото пистолет, ако се налага.

— Баща ви е прекарал сериозен инфаркт на миокарда — каза доктор Елис.

Сърдечен удар. Майрън усети как краката му се подкосиха. Майка му изстена тихо. Мики се върна и се присъедини към групата им.

— Вече е на самостоятелно дишане, но още не е стабилизиран. Налице е сериозен блокаж. Скоро ще имам и допълнителни сведения.

— Докторе? — възпря го Майрън, когато онзи понечи да си ходи.

— Да?

— Мисля, че знам по какъв начин баща ми е претоварил сърцето си.

„Мисля, че знам“ — не „мисля“, и не „знам“ — с други думи, приказки на уплашено дете.

— Снощи… — Майрън не се сещаше как точно да опише случилото се. — Двамата с племенника ми се посборичкахме. — И разказа как баща му изскочил навън да ги разтърве. Усети как, докато говореше, очите му се насълзиха. И как го обзе чувството за вина и — точно както когато беше на десет — чувството за срам. С ъгълчето на окото мярна майка си. Никога друг път не го бе приковавала така с поглед.

Елис го изслуша, кимна и каза „Благодаря за информацията“, след което се отдалечи по коридора.

Майка му гледаше невярващо. По някое време премести острия си като лазер поглед върху Мики, преди да го върне на Майрън.

— Вие двамата сте се били?

Майрън за една бройка да посочи Мики с пръст и да викне „Той пръв започна!“, но се усети и само сведе глава в знак на потвърждение. Мики отказваше да наведе очи — хлапето в ролята на стоик — но лицето му побеля. Майката не откъсваше очи от Майрън.

— Нищо не разбирам. Как така си позволил на баща ти да се намеси в боя ви?

— Аз съм виновен — рече Мики.

Елън се извърна и изгледа внука си. На Майрън му се щеше да каже нещо в защита на малкия, но в същото време не желаеше да лъже.

— Неговото беше реакция на предишна моя постъпка, така че и аз съм виновен.

И двамата зачакаха да чуят присъдата й. Но тя нищо не каза, което беше далеч по-страшно. Само се извърна и седна пак на стола си. Вдигна треперещата си ръка — от Паркинсона ли или от тревога? — към лицето и положи всички усилия да не се разплаче. Майрън направи крачка към нея, но се спря. Не му е сега времето. В съзнанието му се появи за кой ли път онази въображаема сценка, в която майка му и баща му, заедно с бебето, се изправят за пръв път пред къщата в Ливингстън и започват оттам пътешествието на семейство Ел-Ал. И неизбежно си помисли дали в момента не е свидетел на заключителната глава.

Мики се премести на отсрещната страна на чакалнята и седна пред монтирания на стената телевизор. Майрън закрачи напред-назад. Стана му адски студено. Затвори очи и взе да се пазари с каквито има там всевишни сили — какво ще направи и какво ще им даде, ако осигурят оцеляването на баща му. След двайсет минути се появиха Уин, Есперанца и Голямата Синди. Уин уведоми Майрън, че доктор Марк Елис наистина е светило в медицинските среди, но че за всеки случай до няколко минути ще се появи и личният приятел на Уин — легендарният кардиолог Денис Калахан от болницата „Ню Йорк — Презвитериан“. Преместиха се вкупом в частна чакалня, с изключение на Мики, който не желаеше да контактува с нито един от тях. Голямата Синди взе ръката на майката и театрално се разрида, което май поуспокои донякъде възрастната жена.

Часовете се влачеха мъчително. Обмисляш всички възможни варианти. Приемаш, отхвърляш, стягаш се, плачеш. Емоционалната изстисквачка те е награбила безмилостно. На няколко пъти намина медицинска сестра да им съобщи, че няма промяна.

От изтощение всички мълчаха. Майрън се разхождаше по коридорите, когато Мики се втурна към него.

— Какво е станало?

— Сузи Т. била мъртва!

— Ти не знаеше ли?

— Не знаех — рече Мики. — Сега чух по новините.

— Точно по този повод дойдох да се срещна с майка ти.

— Че какво общо може да има майка ми?

— Сузи е била в караваната ви само няколко часа преди да умре.

Вестта накара Мики да отстъпи назад.

— И ти реши, че мама й е дала наркотика?

— Не. Всъщност не знам. Тя твърди, че не е. И че само имали най-сърдечен разговор със Сузи.

— В какъв смисъл „сърдечен“?

Майрън се сети за онова, което чу от Кити по повод свръхдозата на Сузи: „Изключено е сама да го е направила. Не би сторила подобно нещо на бебето си. Познавам я. Убили са я. Те са я убили“. И нещо прещрака някъде в дъното на съзнанието му.

— Майка ти е убедена, че Сузи е била убита от друг човек.

Мики мълчеше.

— Имам чувството, че се уплаши още повече, като й казах, че е било от свръхдоза.

— Е, и?

— Ти ми кажи къде е връзката, Мики. Между това, че двамата с майка ти се криете. Сузи е мъртва. Баща ти го няма.

Мики сви рамене с пресилена небрежност.

— Не виждам никаква връзка.

— Момчета?

И двамата се извърнаха към гласа на Елън. По очите й се стичаха сълзи. Беше свила на топка хартиената салфетка в ръката си.

— Настоявам да знам какво става.

— С кое?

— Хич не ми излизайте с тия приказки — рече тя с тон, какъвто само една майка може да използва към сина си. — Първо се сбивате с Мики. После изведнъж той идва да живее у нас. Къде са родителите му? Държа да знам какво става. Моментално.

Наложи се Майрън да й обясни. Тя го изслуша, като не преставаше да трепери и да плаче. А той нищо не й спести. Каза й, че Кити е в клиника за рехабилитация, та дори и това, че Брад е в неизвестност. Когато свърши, майката се приближи към двамата. Първо се обърна към Мики, който не отбягна погледа й. Хвана го за ръка.

— Не си ти виновен — каза му. — Чуваш ли ме?

Мики кимна и затвори очи.

— Дядо ти в никакъв случай не би си и помислил, че ти си виновен. Нито пък аз. Този сериозен блокаж може и да му е спасил живота в крайна сметка. А ти — обърна се към Майрън — престани да се тръшкаш и се махай оттук. Ако има някаква промяна, ще ти се обадя.

— Не мога да си тръгна.

— Така си мислиш.

— Ами ако татко дойде в съзнание?

Тя се приближи още повече, та чак се наложи да извие врат, че да го погледне в очите.

— Баща ти заръча да намериш брат си. Така че, колкото и да е зле, длъжен си да изпълниш заръката му.