Харлан Коубън
Под напрежение (27)

Глава 27

Добре де. Но какво да предприеме?

Майрън дръпна Мики настрана.

— Видях в караваната ви един лаптоп. Откога го имате?

— Откъм две години. Защо?

— Друг компютър имали ли сте през това време?

— Не. И пак те питам: защо?

— Ако и баща ти го е ползвал, може да е останало нещо от него по диска.

— Татко беше доста скаран с техниката.

— Поне имейл адрес имаше, това ми е известно. Нали все пак е поддържал кореспонденция с баба ти и дядо ти.

— Възможно е — сви рамене Мики.

— Знаеш ли паролата му?

— Не.

— Окей. Какво друго ти е останало от него?

Младежът запримигва. Прехапа долната си устна. А на Майрън му се наложи да си напомни за сетен път в какво положение се е озовал племенникът му: изчезнал баща, майка в клиника, дядото поразен от сърдечен удар, евентуално по негова вина. А е само на петнайсет. Майрън направи опит да го прегърне, но Мики се стегна.

— Нищо не ни остави.

— Окей.

— Поначало гледаме да нямаме много вещи — заоправдава се като че ли Мики. — Постоянно пътуваме. Без много багаж. Какво бихме могли да имаме?

— Окей. Окей. Само питам — вдигна ръце Майрън.

— Татко заръча да не го търсим.

— Но това е било преди доста време, Мики.

— Най-добре не се бъркай — завъртя глава младият.

Нямаше нито нужда, нито време да се обяснява с един петнайсетгодишен хлапак.

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Кажи.

— Да се грижиш за баба си през следващите няколко часа. Става ли?

Мики не си направи труда да му отговори. Отиде в чакалнята и седна на стола срещу Елън. А Майрън даде знак на Уин, Есперанца и Голямата Синди да излязат с него в коридора. Постави им задачи: да се свържат с американското посолство в Перу, да се обадят на всичките си познати в Държавния департамент и да ги накарат да се заемат със случая „Брад Болитар“. Да изровят някой компютърен спец, който да хакне имейл акаунта на Брад или да установи паролата му. Есперанца се отправи обратно към Ню Йорк. Голямата Синди остана да подкрепя майка му и евентуално да изкопчи още информация от Мики.

— При нужда мога да съм особено очарователна — отбеляза Голямата Синди.

Останал насаме с Уин, Майрън пак позвъни на Лекс. И пак никой не му се обади.

— Връзките започват да се очертават — отбеляза Майрън. — Първо изчезва брат ми. Кити се уплашва и хуква да бяга. И стига дотук. Качва онзи постинг „Не негово“ с татуса, който е бил общ за Сузи и Гейбриъл Уайър. Среща се с Лекс. Сузи отива първо при нея, след това и при бащата на Алиста Сноу. Трябва да има някакъв общ елемент.

— „Трябва“ е прекалено силно казано — прекъсна го Уин. — Но съм съгласен, че нещата все около Гейбриъл Уайър се въртят. Присъствал е на смъртта на Алиста Сноу. Очевидно е имал връзка и със Сузи Т. И продължава да работи с Лекс Райдър.

— Длъжни сме да се доберем до него — заключи Майрън.

Уин събра върховете на пръстите си.

— С други думи, ти предлагаш да тръгнем по следите на една усамотила се, добре охранявана и яко финансирана рок звезда на един малък остров.

— Ами то май всички отговори са там.

— Мърморя си просто — рече Уин.

— Въпросът е как да го постигнем.

— Ще се наложи мъъъничко да дообмислим плановете си. Дай ми няколко часа.

— Става — съгласи се Майрън и погледна часовника си. — Аз междувременно мисля да отида до караваната им и да се поразровя из лаптопа. Все нещо може да изскочи.

Уин му предложи кола с шофьор, но Майрън се надяваше мозъкът му да се поизбистри, докато сам кара дотам. Доста недоспиване му се беше събрало през последните денонощия, затова наду уредбата докрай. Включи айпода към нея и пусна на макс успокояваща музика. „Уийпийс“ пееха, че „светът се върти толкова бързо“. „Кийн“ се надяваха да изчезнат с любимата „на известно само на двама ни място“. В търсене на изгубената любов „Сноу Патрол“ „подпалиха и третия бар“.

Идеално.

През детството му баща му слушаше само станции на средни вълни, докато шофираше. Придържаше волана с китките си и си подсвиркваше. А сутрин, докато се бръснеше, пускаше само една новинарска станция.

През цялото време чакаше телефонът му да звънне. На излизане от болницата насмалко да се върне. „Ами ако татко дойде в съзнание само още веднъж?“ — попитал бе майка си. Нима ще изпусне шанса да си поговори за последен път с него?

Отговорът на майка му беше изключително делови:

— Какво толкова ще му кажеш, дето вече не го знае?

Така си беше, наистина. В края на краищата длъжен бе да се съобрази с желанието на баща си. Кое щеше да предпочете татко му: Майрън да седи и да реве в чакалнята, или да тръгне да търси брат си? Така зададен, въпросът не бе никак труден.

Стигна до парка с караваните и изключи двигателя. Умората тегнеше върху всичките му кокали. На слизане от колата леко залитна, разтри очи. Ох, де да имаше сега чаша кафе. Или каквото и да било освежаващо. Адреналинът му бе взел да спада. Опита се да отвори. Заключено беше. Толкова ли не можа да се сети да вземе ключа от Мики! Завъртя глава, извади портфейла си, а оттам — същата пластмасова картичка.

И вратата пак се отвори, както преди няколко часа. Лаптопът си беше в хола, близо до разтегателния диван на Мики. Включи го и докато го чакаше да стартира, взе да оглежда караваната. Мики не го беше излъгал. Вещите им наистина бяха много малко. Дрехите им поначало вече бяха събрани за път. Телевизорът нищо чудно да беше част от взетата под наем каравана. Попадна на чекмедже със стари книжа и снимки. И тъкмо като го изсипа върху дивана, компютърът издрънка, че се е заредил докрай.

Седна до книжата, придърпа лаптопа към себе си и включи „историята“ на интернет експлоръра. „Фейсбук“, естествено. И търсения в „Гугъл“ за адреса на нощния клуб „Три Даунинг“ в Манхатън и на мола „Гардън Стейт Плаза“. И на подходящ обществен транспорт до двете места в друг сайт. Нищо ново. Пък и Брад беше заминал за Перу преди три месеца все пак. А историята на експлоръра беше само за последните десетина дни.

Телефонът му звънна. Търсеше го Уин.

— Работата е уредена. След два часа излитаме от „Титърбъро“ за остров Адиона.

„Титърбъро“ беше летище за частни самолети в северната част на Ню Джърси.

— Окей. Идвам.

Майрън прекрати разговора и пак впери очи в компютъра. Какво да прави, след като от интернет историята не бе научил нищо ново?

Да пробвам с други програми, рече си. И взе да ги стартира една по една. Календарът и адрес букът бяха празни — никой не ги беше ползвал. На „Пауър пойнт“ имаше няколко училищни презентации от Мики. Най-новата бе за историята на маите. Надписите под целия снимков материал бяха на испански. Впечатляващо, но не и информативно. Опита с „Уърд“. И отново куп училищни файлове. И тъкмо когато бе готов да се откаже, зърна файл, озаглавен „Оставка“. Кликна върху иконката и зачете:

До приют „Абеона“

Скъпи Хуан,

С болка на сърце подавам оставката си във вашата прекрасна организация. Кити и аз ще си останем ваши верни поддръжници. Вярваме в каузата и много сили й отдадохме. Бих казал дори, че се обогатихме далеч повече в сравнение с младите хора, на които помагахме. Ти ще ме разбереш. Вечно ще сме ти благодарни.

Дойде време обаче скитащото семейство Болитар да се установи на едно място. Успях да си намеря работа в Лос Анджелис. И двамата с Кити обичаме номадския начин на живот, но отдавна не ни се е случвало да заседнем някъде достатъчно дълго, че да пуснем корени. А според мен синът ни Мики вече има нужда от такива. Никога не ни е молил да живеем тъкмо по този начин. Откакто се помни, все пътува, сприятелява се, после губи приятели и всъщност няма място, което да нарече свой „дом“. Вече се нуждае от нормален ритъм и от възможност да се отдаде на любимите си занимания, най-вече баскетбола. Така че след дълги обсъждания с Кити решихме да уседнем някъде за последните му три класа в гимназията, след което се надяваме да го приемат да следва.

А след това кой знае какво ни чака? Никога не съм предполагал, че така ще мине животът ми. Баща ми вечно цитираше еврейската поговорка „Човек планира, Бог се смее“. Та нищо чудно някой ден двамата с Кити да се върнем. Давам си сметка, че никой всъщност не напуска окончателно приюта „Абеона“. Знам, че молбата ми ще те изненада. Но се надявам да ме разбереш. Междувременно ще направим всичко по силите ни преходът да е гладък.

Твой събрат,

Брад

Приют „Абеона“. А постингът „Не негово“ на Кити бе качен от профил с името „Abeona S“. Майрън потърси в „Гугъл“ „Abeona Shelter“. Нищо. Хммм. Опита само с „Абеона“ и установи, че това е името на малко известна римска богиня, която закриляла децата при първото им самостоятелно напускане на домашното огнище. Не беше особено сигурен какво точно означава това. Но от всичко дотук излизаше, че брат му Брад открай време е работел за благотворителни организации. Дали пък и „Абеона Шелтър“ не е една от тях?

Обади се веднага на Есперанца. Даде й адреса на Хуан и името на приюта.

— Обади му се. Може случайно да знае нещо.

— Окей. Майрън?

— Да.

— Наистина страшно обичам баща ти.

— Знам — засмя се той.

Тишина.

След която Есперанца каза:

— Нали си чул израза, че за лошата вест няма подходящ момент?

Ооо.

— Казвай.

— Двоумя се по един въпрос. Дали да изчакам нещата да се пооправят, преди да ти го съобщя. Или да го тръшна отгоре на целия куп с надеждата да не му обърнеш достатъчно внимание.

— Хвърли го върху купа.

— С Томас се развеждаме.

— По дяволите! — Сети се за снимките в кабинета й — щастливите семейни фотографии с Есперанца, Томас и малкия Хектор. И сърцето му отново се сви. — Адски съжалявам.

— Надявам се всичко да мине мирно и тихо — продължи Есперанца. — Но се съмнявам. Заради гнусното ми минало и сегашното ми работно време Томас твърди, че не съм била годна за майка. И иска пълно попечителство върху Хектор.

— Няма да му го присъдят — рече Майрън.

— Де да зависеше от теб… — Есперанца издаде някакъв звук, който можеше да мине и за смях. — Но много ми е приятно, като те чувам да се изказваш толкова категорично.

При което Майрън си спомни скорошния си разговор със Сузи:

„Имам някакво предчувствие. Че пак ще се закача.“

„В никакъв случай!“

„Точно това става, Майрън.“

„Не и този път. Агентът ти няма да го позволи.“

Нямало да й позволи да се закачи. Но ето че Сузи вече не беше сред живите.

Той нямало да й позволи. Майрън Болитар — голям мъж с големи, категорични изказвания.

Но преди да успее да се отрече от думите си, Есперанца каза:

— Започвам да работя по въпроса. — И затвори.

Той остана загледан в телефона още една-две секунди. Недоспиването заплашваше да го повали. Главата му бучеше до такава степен, че се запита дали пък сред лекарствата на Кити няма да намери някоя таблетка „Тайленол“. И тъкмо се накани да стане и да потърси, когато нещо привлече вниманието му.

Сред купчината книжа и снимки на края на дивана. Най-отдолу, вдясно. Едно едва показващо се ъгълче. Тъмносиньо. Присви очи, протегна се и го издърпа.

Паспорт.

Предишния ден в чантичката на Кити бе попаднал на нейния паспорт и онзи на Мики. Последното известно местонахождение на Брад беше в Перу, така че паспортът му следваше да си е у него, ако вярваше на Кити. Откъдето неминуемо следваше въпросът: ами този паспорт чий е тогава?

Отвори на страницата, откъдето в очите го гледаше снимката на собствения му брат. И отново се почувства изгубен; към болката в главата му се добави световъртеж.

И тъкмо когато се чудеше какво да предприеме по-нататък, дочу шепот.

Понякога е полезно нервите ти да са изопнати до краен предел. Настоящият момент беше точно такъв. Та вместо да изчака или да се запита откъде идва шепотът, Майрън просто реагира. Скочи и събори книжата и снимките на пода. И още преди да чуе как някой разбива вратата на караваната, вече се беше изтъркалял зад дивана.

В стаята нахлуха двамина с пистолети.

И двамата младоци, и двамата бледи и кльощави, и двамата под влияние на нещо — типични представители на така наречения хероинов шик. Огромната сложна татуировка на онзи отдясно се подаваше изпод отвора на тишъртката му и пълзеше като пламък по шията му. Другият имаше островърха брадичка като на печен престъпник.

Този с брадичката каза:

— Абе да му го начукам, нали го видяхме, че влезе.

— Трябва да е в съседната стая. Ще те прикривам.

Все още на пода зад дивана, Майрън мислено благодари на Уин, че го бе въоръжил. Не разполагаше с кой знае колко време. Караваната не бе от големите. Само след секунди щяха да го открият. Мина му мисълта да скочи и да изреве: „Стой! Не мърдай!“. Но и двамата имаха оръжие и нямаше гаранция как точно ще реагират. Нямаха вид на сигурни в себе си хора, така че беше много вероятно да се паникьосат и да открият огън.

Не. По-добре да ги обърка. Да ги накара да се разделят.

И Майрън се подготви. Надяваше се да е взел най-правилното, най-разумното решение, а не най-емоционалното, подкладено от желанието му да се нахвърли и да ги насмете само защото баща му умира, а брат му… И като се сети за паспорта на Брад, си даде сметка, че няма никаква представа къде всъщност може да е брат му, какво прави, каква опасност го грози.

Изчисти мозъка си. Действай рационално.

Брадичката направи две крачки към вратата на спалнята. Все още снишен, Майрън се отмести към края на дивана. Изчака още миг, прицели се в коляното на Брадичката и без предупреждение дръпна спусъка.

Коляното експлодира.

Брадичката извика и се свлече на пода. Пистолетът му отхвърча към другия край на стаята. Майрън обаче не му обърна капка внимание. Присви се и зачака реакцията на Татуировката. Почнеше ли да стреля, Майрън го беше вече взел на мушка. Но Татуировката не гръмна, а също изкрещя и, както Майрън се беше надявал, хукна навън.

Майрън се задейства. Изскочи иззад дивана. Пред него Брадичката се търкаляше в агония. Майрън се наведе, повдигна лицето му и принуди оня да го погледне. След което навря дулото право в лицето му.

— Млъкни или ще те пречукам.

Писъкът на Брадичката премина в животински стон.

Майрън бързо прибра пистолета му и се лепна на прозореца. Татуировката вече се мяташе в колата си. Нюйоркски номер, отбеляза Майрън. Набързо набра комбинацията от букви и цифри на блекбърито си и я изпрати на Есперанца. Времето почти изтичаше. Върна се при Брадичката.

— За кого работите?

Онзи обаче приплака с едва ли не детско гласче:

— Ти ме простреля!

— Знам. Питам те за кого работите!

— Върви на майната си.

Майрън приклекна и опря дулото в другото му коляно.

— Не разполагам с никакво време.

— Недей — повиши онзи глас с няколко октави. — Не знам.

— Ти как се казваш?

— Какво?

— Как се казваш? Няма значение. Ще ти викам „Брадичката“. Та виж сега какво, Брадичке. Първо ще ти прострелям и другата капачка, преди да се прехвърля на лактите.

— Недей! — вече ридаеше Брадичката.

— Докато в един момент не ми отговориш.

— Кълна ти се! Не го познавам!

Възможно бе някой в караванния парк да беше чул изстрела. Или пък Татуировката да се върне с подкрепление. Така или иначе, Майрън нямаше какво да се бави повече. Трябваше да покаже на нападателя, че няма да се церемони. Въздъхна леко и взе да обира спусъка. Но преди да го дръпне докрай, здравият му разум успя да вземе връх. Дори да си наложеше да простреля невъоръжен безпомощен човек, резултатът от изстрела най-вероятно щеше да е обратен на желания. От болката Брадичката по-скоро щеше да припадне или да изпадне в шок, отколкото да проговори.

Така че дори докато изричаше „Последна възможност…“, Майрън още не знаеше какво се кани да предприеме.

От неловкото положение го извади Брадичката.

— Бърт се казва! Само това знам. Името му е Бърт!

— Фамилия?

— Не я знам. Кевин уреди всичко.

— Кой е Кевин?

— Оня, дето ме заряза бе, човек.

— И какво искаше от вас Бърт?

— Да те проследим от болницата, бе. Щял си да ни заведеш право при Кити Болитар.

Е сега вече Майрън се усети колко невнимателен е станал. Тия идиоти са го следили през цялото време, без той изобщо да се усети! Нещастник.

— И какво трябваше да направите, като стигнете до Кити?

— Пусни ме! — разрева се отново Брадичката.

Но Майрън запъна пистолета о главата му.

— Погледни ме в очите.

— Недей!

— Престани да ревеш и ме погледни в очите.

Онзи най-сетне изпълни заповедта. Подсмърчаше и се напъваше да не почне пак. Коляното му бе напълно раздробено. Майрън си даваше сметка, че надали ще престане някога да куца. Някой ден това може би щеше да му тежи на съвестта, макар силно да се съмняваше.

— Кажи ми самата истина и всичко ще свърши. И затворът може да ти се размине, ако имаш късмет. Но ха си ме излъгал, ха съм ти пръснал черепа, та да няма свидетел. Разбираш ли ме?

Погледът на онзи остана изненадващо спокоен.

— Така или иначе ще ме убиеш.

— Няма да те убивам. И знаеш ли защо? Защото все още аз съм добрият. И искам да си остана такъв. Така че ти само ми кажи истината и ще спасиш и двама ни: какво трябваше да направите, като откриете Кити?

На фона на приближаващите се полицейски сирени Брадичката даде на Майрън очаквания отговор:

— Да ви очукаме и двамата.

 

 

Майрън отвори вратата на караваната. Воят на сирените се усили.

Нямаше време да притича до колата си. Побягна наляво, обратно на изхода на „Мобилни имоти Глендейл“. Двете полицейски коли нахлуха през портала. Едната веднага го прихвана с мощния си прожектор.

— Спри! Полиция!

Майрън не ги послуша. Полицаите тръгнаха да го преследват — или поне той така предполагаше. Но и за миг не се обърна да погледне, само продължи да бяга. От караваните наизскача народ да види какво става, но никой не му препречи пътя. Майрън бе тикнал пистолета отзад в колана си. Нищо не можеше да го накара да го извади, че да даде на полицаите повод да открият огън. Нямаше да стрелят, докато не представляваше физическа заплаха за тях.

Нали така?

Високоговорителят на една от патрулките изграчи: „Полиция! Спри и вдигни ръце над главата!“.

И той за малко не се подчини. Всичко щеше да им обясни. Но това щеше да му отнеме цели часове, а може би и дни, а той просто не разполагаше с толкова много време. Уин беше намерил начин да стигнат до остров Адиона. И Майрън имаше силното вътрешно усещане, че в крайна сметка всички нишки водеха в тази посока, до отшелника на име Гейбриъл Уайър, така че изключено бе да пропилее създалата се възможност.

Караванният парк свършваше при един див храсталак. Майрън откри пътека и хукна по нея. Полицаите пак го изкомандваха да спре. Но той се шмугна вляво и продължи. Чуваше как полицаите го преследват през шубрака. Ускори темпото с надеждата да се отдалечи. Мина му през ум да се скрие зад някоя скала или дърво и да ги пусне да го подминат, но не видя как това би му помогнало. Целта му в края на краищата беше да се отскубне и да се добере до летище „Титърбъро“.

Виковете постепенно изоставаха, та набра смелост да хвърли поглед зад себе си. Видя лъча на електрическо фенерче, но и то бе доста назад. Чудесно. Без да се спира, успя да измъкне блутут устройството от джоба и да го пъхне в ухото си.

И натисна бутона за скоростно избиране на номера на Уин.

— Говори.

— Имам нужда от кола — каза Майрън.

Обясни набързо положението. Уин го изслуша, без да го прекъсва. Не се налагаше Майрън да му обяснява къде се намира. Вграденият в блекбърито джипиес бе достатъчен ориентир за Уин. Майрън просто трябваше да се скатае до идването му. Когато спря да говори, Уин му каза:

— Намираш се на около сто метра западно от шосе номер едно. Тръгни на север по шосето и ще попаднеш на куп магазини. Намери начин да се скриеш някъде или да се слееш с тълпата. А аз ще уредя някоя фирма да ти прати лимузина с шофьор, който да те докара до летището.