Георги Коновски
Територията (5)

5.

— Ню Париж — каза мистър Крейн след два часа.

Джейн и Джон включиха екраните пред себе си и видяха града отгоре. Беше огромен — макар и твърде далеч от техния Ню Йорк. Е, някъде към площта на Централния град можеше да покрие. И толкова…

Все пак, Европа си беше малка страна — изостанала зад предтечата си САЩ, със застаряващо и намаляващо население, добър пазар, но отдавна изгубил възможностите да се конкурира с напредналите икономики на Южна Африка и Източна Азия… Да не говорим за американската…

Все пак, имаше доста различия между конгломерата под тях и големия град. Най-напред — изпъкваха високи кули, заобикалящи метрополиса като висока крепостна стена. Като ония от анимационните филмчета по история, които им пускаше мис Мериуедър едно време в училище…

Джон посочи към тия странни кули и мистър Крейн кимна.

— Това са стопански кули — каза той — В тях се произвеждат хранителни продукти. Някои са химически заводи, други цели хидропонни селища, трети са заводи и фабрики… Изнесено производство. Има го и край Голям Ню Йорк, но е в покрайнините на Купола. А вие, както разбрах, живеете в Източен Ню Йорк, виждате само Централния град. И затова не знаете откъде идват храните ви…

Джон се сепна. Наистина — за своите немного години нито веднъж не беше се питал как до масата в ресторанта или кафенето идват продуктите, от които майсторите на приготвянето вършеха чудеса…

Беше учил отдавна, че химическите процеси са сложени в услуга на човечеството, че овкусителите и ароматизаторите са вълшебните ингредиенти, които „оцветяват“ ястията, че опитните производители могат дори от амбалажна хартия да получат храни, от които да се оближе сам човек…

Е, до него подобни не бяха стигали. Макар да знаеше, че в работническите райони ползваха само и единствено химически преобразувани продукти.

В кулите, където живееха доскоро с Пиер, а Джейн с Грета, храните бяха внимателно преработени естествени материали. Без отпадъчни технологии, вярно, но…

Но пък другаде наистина сервираха чисти химикали — полезни, обогатени с нужните за живота елементи, дори примамливо, наркотично вкусни. Нямаше и начин да се избира…

Всичко зависеше кой къде е роден. В кулите до номер пет в комплексите живееха хора от преходните групи. От тях набираха заслужили с труда и интелекта си висши чиновници, управляващи държавата, местни ръководители на общността.

Над пети номер бяха кулите на работещите — всякакви изпълнители, които и теоретично нямаха шанс да излязат от кръга апартамент-спалня, обществена трапезария, една баня за три етажа, определен транспорт до местоработата…

Джон и Джейн имаха късмет — и двамата бяха деца на хора, устремили се към високите етажи на държавната кула. След годините в Обществения дом, бяха насочени към специалното училище — за цели четири години. Другите деца се насочваха към трудовата заетост — държавата нямаше време за губене да очаква кога малките ще пораснат. Животът изискваше усилена подготовка и управляващите империята я даваха на недораслите — както наричаха официално децата от кулите с големи номера…

А наследниците на имперските родове — каквито не бяха Джон и Джейн, ги изпращаха освен в четиригодишното училище, и в специалните училища като Харвад, Йейл и други подобни. Които някога са били университети, но после държавата е решила, че при наличието на толкова богата информационна база и така точно разписани правила, няма нужда да се губи време и стегнала учебните програми в цели шест години — чак до десети клас…